Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
asayva (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Земя за прицел: Изборът

Издание: първо

Издател: Издателство на Българския земеделски народен съюз

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателство на Българския земеделски народен съюз

Излязла от печат: м. юли 1986 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Рецензент: проф. Цветана Тодорова; проф. Тончо Жечев

Художник: Петя Генева

Коректор: Лидия Ангелова; Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1026

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Една сутрин, в края на ноември, Яна влезе в кабинета на Борис. Тя бе облечена простичко и топло, завила главата си с вълнен шал. Изглеждаше не на място в кабинета, сякаш попаднала по погрешка. Обхванат от невесели мисли, Борис се зарадва. Стори му се като едно непознато момиче, съвсем младо и красиво. Той я целуна. Яна се смути и, както винаги в такива мигове, го гледаше с широко отворените си виолетови очи.

— Отиваш някъде?

Тя кимна с глава.

— Навън е студено. Сложи си коженото палто.

— По-добре е така. Не бива да дразним хората. Те са бедни и гладни…

Тя нервно стискаше дългите си пръсти. После каза:

— Имам нужда от пари.

Борис учуден я погледна. Никога досега не бяха водили подобен разговор. Яна получаваше всеки месец за домакинството сума, каквато определяше, и я изразходваше, както намери за добре. Той в себе си нямаше нито лев. Помисли да извика касиера, но му стана неудобно. Извади от джоба си ключа на касата в библиотеката.

— Качи се горе и вземи колкото ти трябват. Остави една бележка за сумата.

— Мислех, че имаш в себе си.

Борис се засмя.

— Банкерите рядко носят пари.

— Но тоя път ще ми трябват повече.

— Ти можеш да теглиш пряко от Банката, колкото искаш. Що се касае до твоя капитал, той е на сигурно място и ще остане непокътнат. Влак ли ще купуваш?

Тя разбра шегата и се засмя.

— Парите не са за мен…

— Не искам да ми даваш отчет.

— Но аз ще ти кажа. Марат е арестуван. С Ирина и Матов отиваме при Румяна. Искам да купя някои неща за децата. Ще взема от нашите продукти.

— Така ли? В магазините няма ли?

— Те са празни. Добре че е село Скарлатово, леля Донка и чичо Никола!… Имаме всичко в изобилие.

— Отлично. А как ще реагират Брезови?

— Ще се посъветвам с Матов и Ирина. Те ще намерят начина.

— Защо не ми каза досега за ареста?

— Стори ми се, че си много угнетен. Не исках да те обременявам с лоши вести.

Без да съзнава, лицето на Борис стана отчуждено и зло.

— Ти имаш нещо против?

Скарлатов се стресна.

— Не ми обръщай внимание! Дай им колкото се може повече! Брезов и Матов са моите единствени приятели.

— А ти няма ли да дойдеш?

— Аз само ще ти попреча и ще усложня нещата. Ти наистина си една мила хитруша и на тебе никой нищо не може да откаже. Моля те, бъди щедра.

— О, ще бъда! Толкова е радостно да харчиш пари за хора, които обичаш. С нищо не може да се сравни.

— Познавам това чувство. А ти му дай простор!

Той отново я целуна. Грейналите очи на Яна излъчваха радост и благодарност.

Борис Скарлатов не можа да посети нито Матов, нито жената на Брезов. На следващия ден се получи официално комюнике, че англо-френската флота е подложила на бомбардировка Деде-Агач. Бяха засегнати както къщи, така и кантори, учреждения… Няколко дни по-късно, след полунощ, пристигна у дома Туше Динев. Той съобщи, че в Деде-Агач са извършени обиски както в кантората на бившето дружество на Де Клозиер, така и в кантората на Командитното дружество Карасулиев и Фархи. Самият Фархи е арестуван. Властите са озлобени. Народът също. Утре щял да бъде арестуван в София заместникът на Де Клозиер и бивш негов секретар — Мариус Бюджети. Туше Динев очакваше нарежданията на Скарлатов. Борис бързо премисли всичко. Предварително беше разиграл всички евентуалности. Не го изненадаха нито обиските, нито арестите. Що се касае до Мариус Бюджети, беше сигурен, че не знае нищо. Той бе един обикновен чиновник — счетоводител при Де Клозиер. Но не беше никак сигурен за кантората на Де Клозиер в Деде-Агач. Този човек му се видя вятърничав и разхвърлян. Ако бе оставил някаква документация, нишката скоро щеше да се разплете. Не бе сигурен и в Карасулиев. Този, инак предпазлив мъж, напоследък се бе доста замаял от лесните печалби. Но каквото и да станеше, Скарлатов бе готов да го посрещне. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— А кой води следствието? — попита той.

— Засега местните власти и военните органи. Но от София изпращат група професионалисти.

— Кой ще оглави групата?

— Това зависи от мен.

— Замини! Не се намесвай за нищо на света в наша полза! Изпълнявай си работата, както подобава на полицай! Докладвай, когато се върнеш! Ако има нещо извънредно, изпрати ми шифровано съобщение чрез нашия телеграфист. Не се опитвай и да прикриеш или унищожиш документи!

— Но тогава те ще се доберат до Банката и до Вас!

— Още по-добре!

Туше Динев явно се тревожеше. Борис се помъчи да го успокои.

— Това е част от играта. Твоята роля е ясна и благодарна. Ти си един честен, неподкупен и безкомпромисен полицай. За теб дългът и интересите на властта са всичко. Полицай, който не се спира пред нищо и би екзекутирал собствената си майка, ако извършила престъпление. Разбра ли?

— Не напълно.

— И не е нужно.

— Това ли е всичко?

— Постарай се да освободиш Фархи. Нищо не знае. Той е прост изпълнител. Мозъкът е друг!…

— А какви са Ви нарежданията за Карасулиев и Неделев?

— Същите, както и за мен. И тръгвай вече! Ще имаш време да изградиш собствена концепция по аферата.

Още същата нощ Туше Динев замина с групата от тайната полиция. На сутринта бе арестуван Мариус Бюджети. Примката се затягаше. В кабинета на Скарлатов дотича Йосиф Карасулиев. Беше уплашен.

— Скарлатов, всичко пропада!…

— Седни, Йосифе. Искаш ли една мастика?

— Ще увиснем на въжето!

— Това не бива да ти пречи да се наслаждаваш на земните блага до часа на възмездието. На най-големите престъпници преди екзекуция им предлагат печена кокошка. Ти вероятно ще пожелаеш крехка пълнена агнешка плешка.

— Ще те питам, като дойде твоя час! Не разбираш ли?! Ножа опря до кокала! С твойта политика, речи, статии, манифести ето какво ни донесе!

— Продължи, Карасулиев! Ти ме забавляваш. И, ако отново се върне назад времето на големите печалби, вече никога няма да участваш, нали?

— За нищо на света! Подведе ме… подведох се — поправи се Йосиф.

— Разкаянието е майка на всички добродетели. „Защото, да би искал жертва, аз бих ти дал. Жертва Богу е дух съкрушен. Сърце съкрушено и смирено, ти, Боже, не ще презреш“… — както сполучливо се е изразил поетът Давид. Да ти сипя ли?…

— Слушай, Скарлатов! Не се мисли толкова силен! И помни едно! Ако опре до живота ми, нямаш никакви гаранции!

Борис остави шишето мастика на масата и без да бърза, отвори витрината. Извади коняк и си наля една чаша. Все така спокойно седна на бюрото и погледна право Йосиф в сивите му, тревожни очи.

— Как да разбирам думите ти? Като заплаха ли?

— Както искаш!

— И ако те притиснат, ще пропееш, така ли?

— Аз имам жена и дете! Чакам второ! Не те заплашвам. Искам само правилно да ме разбереш.

— Какъв завършен предател си, Йосифе! Откровен в своята наивност. Едно безнравствено дете на природата, отгледано в католическа градина!… Бих ти дал съвет, великолепен съвет…

— Акъл не ми трябва, а сигурност!

— Но човек, както е казал Паскал, е една тръстика, огъвана от ветровете, и единственото сигурно нещо на този свят е неговата крехкост и мимолетност… Каква сигурност мога да ти гарантирам?

— Сам няма да плащам, разбра ли!

— Съвета ми е следния. Гордо вдигната глава! Рязко заставане срещу правителството, Двореца и войната. Мъжествено изтърпяване на наказанието! Ако всичко това направиш, очаква те светло бъдеще!…

— Ти с целия ли си? Дай мастиката!

Борис му наля. Йосиф с трепереща ръка изпи на един дъх чашата и сам си наля втора. После седна във фотьойла, но изведнъж скочи и взе да се разхожда.

— Аз не те заплашвам, Скарлатов. Аз само искам да се кача на твоя кораб. Да ми дадеш място, за да се спася. Това искам и нищо повече.

— Ами ако няма кораб, ако аз не съм капитан?…

— Не ми разправяй бабини деветини. Побърза да изпратиш Туше Динев в Деде-Агач! Той, разбира се, ще замаже твоите следи, но забравяш, че аз съм жив и знам всичко.

— Жалко, Йосифе, жалко!… Смятах Ви за по-умен. Но виждам, че никога няма да стигнете до голямата игра. В началото се ласкаех от мисълта да Ви приобщя към себе си и заедно да изплуваме, но за Вас е невъзможно да надскочите сянката си. А Динев е неприятел.

— Мой неприятел, само мой, Скарлатов, и твой верен роб!

Борис продължи да му говори на Вие. Нарочно вършеше това. Така му беше далеч по-лесно да води диалога с уплашения Йосиф.

— Грешите! Но ще се убедите сам — каза той. — Едно мога да Ви кажа. Динев няма да направи никакъв компромис и ще бъде безмилостен, доколкото го познавам!…

— Това ли е присъдата ми?

— Разбирайте, както желаете!

— Това копеле винаги ми е завиждало и сега му паднах в ръцете!… Не ти вярвам, Скарлатов, нито дума не ти вярвам! Дойдох да се споразумеем да действаме заедно, но ти като змия ухапа протегнатата ми ръка. Затова, от тоя момент нататък, ще се считам свободен в действията си!

— И ще сгрешите, Карасулиев.

Йосиф скочи от креслото и без да се сбогува, излезе, като тръшна след себе си вратата.

Борис правилно бе преценил още в началото на акцията да не разчита на никого и да действа сам. Не си правеше никакви илюзии относно почтеността на ортаците си. Знаеше, че те ще хленчат, ще се молят, огъват, клеветят и блюдолизничат. Така нямаше никого да трогнат. Но те щяха да бъдат отличен фон за Борис Скарлатов! Той щеше да използва добре съдебния процес. Тезата му беше ясна и убедителна. Процесът е политически и аферата Де Клозиер е повод, за да се смачка всякакъв глас на правдата и свободата на тази нещастна страна, обвързала се с губещите германци. Такава беше неговата линия и той щеше да я следва докрай! Изпитваше някаква възбуда от това, което предстоеше, и нито за миг страх!…

Два дни след това в Банката нахлуха полицаи. Скарлатов не бе изненадан, нито го намериха неподготвен. Смяташе, че ще го арестуват веднага, но за негово учудване, след като иззеха документите и запечатиха всички помещения, го оставиха на свобода. Последва вълна от арести. Първоначално Скарлатов не можеше да се ориентира. Но лека-полека се очерта някаква система. Все повече и повече хора и политици, свързани с аферата Де Клозиер, попадаха в полицията. Значи ударът щеше да се насочи по две линии — разправа с опозицията под формата на обвинение в корупция. Беше добре замислено. При царящия глад общественото мнение щеше да е на страната на правителството. Но защо не посягаха на него и на Карасулиев? Обясни си го с Фердинанд. Последният се колебаеше. Бе получил големи заеми и от двамата. Боеше се от сведенията, които притежават. А може би се прокрадваше и някаква тревога за бъдещето. Работите на фронтовете съвсем не се развиваха добре за Централните сили. Скарлатов правилно определи, че главната опасност не е Фердинанд, а Радославов. Това беше великолепна възможност за правителството, което все по-тясно се свързваше с германците и имаше тяхната подкрепа, да активизира общественото мнение. Нямаше да изпуснат случая!… В крайна сметка Радославов щеше да наложи волята си над Фердинанд. От съобщенията на Туше Динев Борис си изясни обстановката. Арестите бяха безпогрешни, благодарение на пълния списък с участниците, заловен в Деде-Агач. Но Търговската банка, в резултат на тактиката, проведена от Скарлатов, юридически бе неуязвима. Какво щеше да докаже следствието? Че парите за аферата са идвали от Банка Скарлатов. Е, добре! Какво нередно има в това, да бъдат оставени авоари в една банка и тя да кредитира дадени лица. Банката не се интересува от целта. Тя е посредник. Взима своя процент за услугата и толкоз! Още повече, че когато започна аферата Де Клозиер, България още не се бе присъединила към Централните сили! А когато се обяви войната, Търговската банка ликвидира предприятието и пое печалбите и загубите на Дружеството. Това беше силната страна на тезата. Така че властта трябваше на всяка цена да докаже връзката между целта на акцията и парите. Практически това беше невъзможно!… Абсурдно беше да скалъпят обвинение срещу Скарлатов като резидент на съглашенците. Така стоеше формалната страна. Фактическата беше съвсем друга. България от своето основаване никога не е била правова държава. Законите имаха значение само дотолкова, доколкото отговарят на интересите на властта. При най-малко неудобство те се погазваха с лекота. Колко убийци бяха оправдани и спокойно живееха в страната! А почтени и честни хора киснеха в затворите!… Аферисти, уличени в корупция, заемаха министър-председателските места. Така че изходът от един процес беше неясен. Скарлатов прие най-лошата възможност да влезе в затвора, и във всички разсъждения изхождаше от тази презумпция. Това му даваше спокойствие и увереност. В крайна сметка знаеше, че ще победи, защото бе уверен, че България ще загуби войната. Последните две тези изхождаха една от друга и можеше да допусне грешка само ако Франция, Англия и Русия бъдат победени. Но това беше невъзможно! Изглежда и Радославов, и хората му си даваха сметка, че им липсват сериозни обвинения срещу Търговската банка и лично срещу Борис Скарлатов. В омразата на министър-председателя Радославов към него той не си правеше илюзии. Тя бе патологична. И колкото повече правителството затъваше във войната, толкова по-зъл щеше да бъде.

Следващият удар се стовари върху Йосиф Карасулиев. Той бе арестуван внезапно, на публично място, в „Юнион клуб“, посред бял ден. Целият спектакъл бе предварително замислен в присъствието на журналисти, политици и военни кореспонденти. Беше брутално обискиран и отведен с белезници. На улицата полицаите се забавиха, за да дадат възможност на софиянци да се съберат и наблюдават представлението. Сега от Карасулиев и неговите показания зависеше арестът на самия Скарлатов. Той добре познаваше Йосиф, неговия ум и изврътливост. Нямаше да им се даде лесно. Въпреки заплахите му, Карасулиев си даваше сметка, че единственият му шанс е в Борис. Не бе никак страхлив, а борбен. Имаше два начина да го сломят. Единият беше физически — да приложат своите брутални методи и го направят на кървящо парче месо. Но той беше богат, много богат, и едва ли щяха да приложат този метод. Напротив, щяха да опитат шантаж и заплахи. И тук имаха срещу себе си добър играч, който разбираше от блъфове. Тогава? Вероятно щяха да разчитат на процеса — да му стоварят смъртна присъда и като откуп за живота да му предложат свидетелски показания срещу Скарлатов. Чак тогава Карасулиев щеше да клекне и пропее. Но това означаваше следствието да се проточи дълго. Следователно, Борис имаше още време да действа.

Същия ден той получи бележка от Анастасия Карасулиева. Молеше го да дойде незабавно у тях. Беше вече декември и мръкваше рано. Каза на Яна къде отива, покани я да дойде с него, но тя отказа. Борис не се учуди. Знаеше, че и двете ще се чувстват неудобно. Въпреки честите срещи, вечери и обеди, те не станаха близки приятелки. Анастасия беше по-толерантна, но сякаш двете нямаха допирни точки. А Яна се чувстваше най-добре в компанията на Брезови и Матови. Приеха я като свой човек. Държеше на тяхното приятелство и ги обичаше. Те й отговориха със същото. Все по-често в разговорите си с Борис тя изказваше чужди мисли, на Матов и Брезов. Не я разпитваше за нищо. Но влиянието на толстоизма личеше в цялото й поведение и държание. А резките й изказвания по някои политически въпроси бяха тия на Брезов и Румяна. Не се сдържа и й каза:

— Все пак ти си една от най-богатите жени, ако не и най-богатата в България! Говоря за личния ти капитал! Кажи ми, как съчетаваш в себе си факта, че Христос е обичал скитниците, унижените и оскърбените, а е ненавиждал богатите.

— Срамувам се.

— Тогава раздай богатството си на бедните и следвай сърцето си.

— Бих искала.

— А защо не го направиш?

Тя каза страстно и убедено:

— А защо заедно, двамата, да не го направим?

— Защото филантропията е нещо грозно и лошо.

— Не става дума за филантропия, а за нас двамата! Без богатство ще бъдем свободни и радостни! Разбираш ли?

— Мислим различно. За две хиляди години християнство светът трябваше да стане друг! Но не стана, а озверя. Тази война с невиждани човешки жертви е доказателство. Изглежда, пътят е друг…

— Тогава, кажи ми твоя път!

— Не го знам. Търся го. И едва ли ще го намеря… Не мога да ти помогна. Бих искал и аз да намеря покой в религия, християнство, окултизъм… Но те противоречат на разума ми. Остава ми само истината. Тя не е утеха, нито начин да станеш щастлив. Но тя, и само тя, е и целта, и изхода, и средството. Тя е и ада, и рая едновременно!

— Знам, че съм слаба, но събирам сили в себе си. И ти няма да ми пречиш, нали?

— Няма да ти попреча в нищо, ако наистина това ще ти донесе мир и покой.

Разстроен от разговора, Борис се отправи към Карасулиеви. Навън беше студена нощ. По улиците се срещаха само военни патрули и полиция. Столицата бе унила и замряла. Позвъня на вратата. Отвори му камериерката. Той свали палтото си и влезе в салона. Анастасия седеше в креслото срещу камината. Гореше буен огън. До нея беше малкият Иван. Огромният котарак се бе излегнал в скута й. Майка и син говореха нещо, но Скарлатов ги прекъсна. Иван смръщен гледаше този чужд и лош човек, мъжа на хубавата и добра леля Яна. Той каза лека нощ на майка си и излезе, без да погледне Скарлатов. Анастасия остави котарака на килима.

— Простете, че не ставам да Ви посрещна, господин Скарлатов. Натежах много и вече трудно се движа.

Тя протегна ръката си. Борис почтително я целуна. Беше неимоверно наедряла, а издутият й корем явно я затрудняваше. И все пак, беше по своему красива, така както могат да бъдат красиви бременните жени. Борис седна на креслото и малко го премести, за да е срещу Анастасия.

— Беда, господин Скарлатов. Постигна ни голяма беда…

— Мисля, че преувеличавате нещастието.

— Наистина ли така смятате, господин Скарлатов?

Надежда се четеше по лицето й, запазило цялата си хубост и достойнство.

— Ще се помъча да Ви обясня…

— И няма да скриете нищо от мен, нали, господин Скарлатов? Заради… заради бременността…

— Не.

Големите й кафяви очи го гледаха с доверие.

— Да знаете само колко Ви вярвам и колко обичам Вас и съпругата Ви Яна. Радвах се… надявах се, че и тя ще дойде.

— Не искаше да смущава разговора ни.

Борис стегнато направи цялостно изложение на аферата. Анастасия внимателно слушаше. Той не се учуди. Тя знаеше всичко, понеже Йосиф, по своя обичай, й бе разказвал подробно. Той нищо не криеше от Анастасия, а тя беше добър слушател и умен събеседник. След като свърши, Анастасия каза:

— Аз съм готова да понеса всичко, само Йосиф да остане жив.

— Струва ми се, че направихте неправилен извод от думите ми. Живота на Йосиф не е застрашен, освен ако той сам не им даде коз.

— Той е умен, много умен и страшно жилав. Никога не съм го видяла да боледува.

Борис нищо не възрази. Не искаше да я тревожи. Ако приложеха зверските си методи, Йосиф нямаше да издържи.

— А какво трябва да направим, господин Скарлатов?

Той изложи мислите си и по тоя въпрос.

— Значи считате, че усилията трябва да се насочат към Фердинанд?

— Не виждам друг изход.

— А как аз мога да Ви помогна?

— Като ми дадете цялата документация на Йосиф.

— Но те обискираха кантората и взеха книжата.

— А у вас направиха ли обиск?

— Да, разбира се! Разбъркаха всичко. Беше ужасно… Държаха се с мен отвратително. Все пак, успях да ги поставя на място.

— Не ме разбрахте добре. Говоря за документацията, която Йосиф е скрил. Известно ли Ви е къде е?

Тя наведе поглед и дълго мълча.

— Необходими ли са Ви?

— Без тях не мога нищо да направя. Там са всички разписки на Фердинанд.

— Вижте, господин Скарлатов, Йосиф абсолютно ми е забранил да говоря по тоя въпрос.

— Тогава ще направя каквото мога сам… но щяхте да ме улесните.

— Той ще го сметне за голямо предателство. Защото това са негови тайни.

— Не Ви насилвам.

— И все пак, аз ще Ви дам архива. Аз Ви вярвам, господин Скарлатов. Бихте ли ме придружили?

Той й подаде ръка да стане от креслото. Тя го поведе към спалнята. Беше луксозна, цялата в бяла лакирана барокова мебел със златни инкрустации. Отвори шкафа, вграден в стената, с витринно стъкло и скъпи сервизи.

— Бихте ли ми помогнали да свалим всичко на пода?

Той опразни шкафа. Анастасия натисна някакъв механизъм и задната стена се отмести. Показа се желязна касета. Тя набра шифъра и я отвори. Скарлатов една по една извади папките. Набързо ги прелисти. Тук бяха всички документи. Не липсваше и завещанието на Карасулиев. Един бегъл поглед му показа, че това е всичко. Изправи се.

— Госпожа Карасулиева, в момента не мога да определя какво ще ми е нужно. Времето е малко. Но искам да Ви предупредя, че в такъв случай ще бъда в течение на цялата скрита дейност на Командитното дружество, а това наистина би могло да се таксува като предателство от Ваша страна.

Тя отново замълча и настъпи мъчителна тишина. Най-сетне тя каза:

— Ако ми обещаете, че няма да използвате сведенията за своя изгода, аз съм съгласна.

— Ще се постарая. Но наученото не можеш да го изличиш от мозъка си. Разбрахте ли ме правилно?

— Напълно. Тук ли ще прегледате документите?

— Ще ги взема със себе си. Това е дълга работа. Има опасност от втори обиск.

— Благодаря Ви, господин Скарлатов, за всичко. Аз Ви имам пълно доверие. Вземете ги!

Борис се обади по телефона у дома. Спас се беше прибрал и спеше. Събудиха го. Заповяда му да дойде с военната кола и облече униформата. Когато седна в колата, вън бе пустота и мрак.

— Имаш ли оръжие? — попита той Спас.

— Една карабина в багажника и револвер под седалката.

— Дай ми револвера и извади отзад карабината!

Настъпваше най-опасната част от нощното приключение. С чанта, пълна с документи, и револвер с махнат предпазител Скарлатов бе решен на всичко.

— Карай бързо!

— Къде?

— При Кюлев.

Дълго трябваше да тропа, докато старецът отвори вратата.

— Сам ли сте? — попита го Борис.

— Сам, разбира се! Какво е станало?…

— Махнете се от входа. С Яна всичко е наред!

Влязоха в одаята. Старият Кюлев я поддържаше в ред и чистота.

— Имате ли къде да скриете тази чанта?

— Злато ли е?

— Не говорете глупости!

— Имам, разбира се. До мене ли допре? Гонят ли те? Не се безпокой!… Никой на тоя свят нищо не може да вземе от Кюлев, ако той сам не го даде!…

— Освен това, тия дни ще Ви идвам често на гости. Чантата трябва да е скрита така, че всеки момент да мога да я взимам и връщам.

— Бъди спокоен, зетко. Пак ли някоя голяма шашарма готвиш? Я ми кажи, напоследък съм закъсал… Дюкяна не върви.

— Тоя път не се касае за печалба, а за затвор.

— Разбирам. Имай ми доверие! Ти си ми зет и мъж на най-близкия ми човек на тая земя!…

Скарлатов се прибра вкъщи след полунощ. Всичко беше минало успешно. Извади от шкафа бутилка коняк и изпи една голяма чаша. Сега му трябваше време и само време!…