Свобода Бъчварова
Изборът (11)

Глава единадесета

Малко след отварянето на Кредитната банка в директорския кабинет влязоха Скарлатов, придружен от Туше Динев и адвоката Чернаев. Там завариха Йосиф Карасулиев, останалите двама негови адвокати, съдия-изпълнител и две поемни лица. Неприятно стана на Борис, че Карасулиев бе довел и бившия главен счетоводител на Търговската банка — Георгиев. Направил го е нарочно, каза си той. Това издава отмъстителност и дребнавост… Но като размисли, се успокои. Нали и той бе довел неговия бивш главен юридически съветник — Чернаев!… Поздравиха се студено с кимване на глава. Директорът на Кредитната банка Глум беше любезен. За него това представление обещаваше да бъде забавно. Той учтиво покани всички да седнат. Сервираха кафе. В това време на вратата се показа и самият Кюлев. Беше обръснат и сравнително добре облечен. Лицето му сияеше от характерната му глупашка усмивка. Той сърдечно стисна ръката на Глум.

— Едно кафе, господин Кюлев?

— По-добре мастичка и голяма чаша студена вода! Коремът ми гори…

— Мастика толкова рано? — учуди се Карасулиев.

— Всяка работа трябва да се върши с кеф, Йосифе. Аз съм тука… няма да Ви избягам!

Кюлев отпи голяма глътка от мастиката, после изпразни наведнъж цялата чаша вода.

На Скарлатов направи впечатление, че той нито за момент не се обърна към него.

— Всички ме смятат скъперник, а ето, на тепсия подарявам имането си. Можеше да го раздам за упокой на душите, на бедните или поповете… Манастир да издигна!… Но не го правя! Щото искам да попадне в ръцете на способни, млади башибозуци! Да печелят пари и злато, да трупат и грабят по друмищата и се радват на бейски живот!…

Кюлев отново отпи от мастиката и се усмихна. Изведнъж се обърна на немски към Директора. Говореше езика отлично.

— Омръзна ми, господин Глум, да се браня. Уморих се. В края на краищата стар човек съм, болен, искам да си почина…

— Тук са много хора — каза Директорът. — Нека определим кой ще слезе.

— Предпочитам всички! — каза Кюлев.

— Както обичате, господин Кюлев — отвърна Директорът.

Тоя човек е или пиян, или напълно луд, си каза Скарлатов. Те се спуснаха по каменните стъпала в подземието. Глум лично отвори решетката. Когато всички влязоха, той я заключи след себе си.

Помещението, с различни по големина каси и касетки, които Банката даваше на частни лица, бе обширно и модерно. Съдия-изпълнителят прочете решението. Директорът наново взе думата.

— Господин Кюлев, съгласен ли сте да отворите касите и предам съдържанието, все още можете да се откажете? Питам Ви за последен път.

— Да — каза ясно той.

Тогава Директорът лично отключи трите големи каси и широко отвори вратите им. Всички, с изключение на Кюлев, гледаха като хипнотизирани. Бяха пълни с малки дървени, добре изработени сандъчета, с каквито обикновено пренасят злато в банките. Върху капака на всяко личаха инициалите на Кюлев с клеймо от нажежено желязо. Йосиф Карасулиев не се сдържа. Отиде и взе едно, но замалко не го изпусна. С пъшкане го остави на земята.

— Дайте тесла! — задъхано каза той.

Наложи се да почакат, докато прислужник донесе тесла и железен лост. Кюлев каза на немски:

— Настоявам да се свалят първо всички сандъчета на земята, да се преброят и чак тогава да почне отварянето им!

— Мисля, че това е право на господин Кюлев — отвърна Директорът.

Скарлатов през цялото време мълчаливо наблюдаваше какво става. Най-възбуден бе Йосиф. Той се обърна към поемните лица.

— Господа, бихте ли свалили сандъчетата, разбира се, за съответното възнаграждение?

Скоро те бяха наредени на циментовия под от поемните лица.

Наистина, мислеше си Борис, ако се съди по тежестта и броя им, едва ли друг човек в България е натрупал толкова злато!… А и в бъдеще няма да се роди такъв… Изпълни се с известно уважение към него. Но когато погледна ухилената му физиономия, изразяваща глупашка горделивост, стана му неприятно преди всичко за себе си. Даваше си ясна сметка, че се унижава, и то пред много хора. Добре, че играта води Карасулиев! Борис знаеше, че тази история ще се разказва от уста на уста из цяла София. И участието му в нея не го поставяше в добра светлина. Ето как един мошеник като Кюлев се превръща в жертва и мъченик! Аз и Йосиф ще вземем златото, но с цената на общественото презрение… Започна да си дава сметка, че старият Кюлев добре е разработил пиесата.

Капакът на едното сандъче изскърца. Бяха много добре приковани и трудно се отваряха. Всички се наведоха да видят съдържанието. Отгоре имаше обвивка от восъчна, жълтеникава хартия. Разкъсаха я. Чак сега се видяха наредените кюлчета като малки тухлички, всяко едно акуратно обвито във восъчна хартия. Старият Кюлев наистина бе подредил състоянието си по най-модерния начин. Карасулиев бе целият в пот. Разви едно от кюлчетата. Не само той, но всички бяха поразени! Това не бе блясъкът на злато, а мътният синкав цвят на олово. Макар излято в тигел за златно кюлче и снабдено със знака на Кюлев, това бе олово и нищо повече! Едно по едно развиваха кюлчетата и хвърляха хартията на пода с все по-голям бяс. Цялото съдържание на сандъчето се оказа олово. Карасулиев се изправи. Той погледна Кюлев.

— Ти какво, мюзевир ниедин, ще се подиграваш с нас! Ще те оправя аз тебе!

— Моля запомнете тая закана! — възрази той. — Ако не внимава какво говори, ще го дам под съд за обида!

— Аз ще те вкарам в затвора, аз!…

По-нататък всичко протече като в някакъв фарс.

Все по-ясно ставаше, че съдържанието е само олово. Подът се покри с восъчна хартия. Останаха само две сандъчета неотворени. Йосиф Карасулиев се колебаеше. Разбра, че става вече смешен. Когато и последната партида бе развита и в ръката на едно от поемните лица остана последното кюлче олово, настъпи тишина.

— А сега, Йосифе — каза Кюлев, — ще те помоля да ми завиеш кюлчетата отново в хартията и да ги подредиш в сандъчетата. Аз си плащам на Банката! Не искам да оставям такъв боклук тука! Нали така, господин Директоре?

— Млък! — изкрещя Карасулиев.

В тоя момент Скарлатов започна да се смее. Смееше се високо, неудържимо и заразително. След него и останалите взеха да се кискат. Последен се присъедини директорът на Кредитната банка. Той искаше да запази приличие, но не успяваше. Сълзи потекоха от очите му.

Само двама души останаха сериозни — Карасулиев и Кюлев. Лицата на тия мъже изразяваха неукротима ненавист, воля за битка, воля за унищожение на противника… Чак когато Борис погледна стоманеносивите очи и на двамата, които толкова си приличаха по израз, той престана да се смее.

След като се прибра вкъщи, Борис имаше много време да премисли всичко, което се случи. Интересно, че не изпитваше неприятно чувство. Изглежда смешната страна бе взела връх. Той си припомняше всички детайли и сам се смееше на глас. Явно те бяха подценили актьорската закалка от азиатската школа на Кюлев. Без помощта на никого, без да уведоми дори дъщеря си, той бе играл на празна сцена и с право бе събрал лаврите! Не попита Туше Динев какъв е общественият отзвук, но можеше да се досети по мълчанието му. Представяше си коментарите по кръчми и кафенета, по финансови и политически кръгове… Защото хората уважават само победителите! Всичко останало е подробности. А безспорен победител бе Кюлев!…

На другия ден, още при влизането си в кабинета, го чакаше вече Карасулиев. Беше раздразнен, угнетен, готов да унищожава.

— Добро утро, заповядайте, седнете…

Но той не седна.

— Слушайте, господин Скарлатов, станали сме за смях на хората!

— Правете разлика между нас, все пак тя съществува!…

— А ако бях успял?

— Но не успяхте!… — прекъсна го Борис. — Защо не погледнете цялата история от комичната страна?

— Защото аз съм оплют, унижен и няма да оставя тази работа така! Ще го вкарам да гние в затвора!

— Няма да можете! Такива търговски дела никога не са били посрещани с одобрение. Напротив! Жертвата е Кюлев. Тя се защити блестящо. Общественото мнение е срещу Вас. Простете, но в такова дело няма да участвам!

— И ще оставите всичко така?!

— Разбира се! Или искате целия фарс да се разиграе наново?!

— А знаете ли колко средства съм пръснал заради този шут?!

— Приемете го като мене — плащате си за урока и толкоз!

Карасулиев въздъхна и изпъшка.

— Същото ме съветваха Анастасия и Фархи…

— Това значи, че Ви обичат!

— Ако Вие, Скарлатов, застанехте до мене и заедно смачкахме тая змия, хората щяха да се боят от нас. Шапки да ни свалят и нашият авторитет нямаше да бъде в такова печално състояние!

— Опомнете се, Карасулиев! Вие просто бъркате мащаба на бедата. Всяко чудо за три дни… Всеки си има достатъчно грижи. А и скандалите са чести, ще дойде друг и ще забравят този. Примирете се! Искате ли един коняк?

— Да! Иде ми да се напия!

— Няма да е лошо! А помислили ли сте колко безсънни нощи е прекарал Кюлев, за да се измъкне от примката?!

— Може би и Вие, господин Скарлатов, сте му помогнали?…

— Карасулиев! Ако не бях Ваш гост една вечер, ако нямах известно уважение към Вас като финансист, щях да Ви изхвърля незабавно с гръм и трясък от моята Банка! И ако не се извините веднага, ще изпълня заканата си.

— Извинете, господин Скарлатов! Не съм наред!… Цял живот съм се страхувал да бъда смешен, разбирате ли? Не искам да бъда смешен!…

Борис внимателно го погледна. Да, той бе разстроен. И сега пред него изпусна една от съкровените си тайни. Ето един от ключовете към същността му! Карасулиев се издаде пред Скарлатов, който добре щеше да запомни тая му слабост!… Той разбра защо Йосиф искаше хората да му се кланят, да му свалят шапки по улицата!… Защото изпитваше ужас от това да стане смешен в очите им. Ето я скритата суетност на гордостта!…

— Бих Ви помолил отсега нататък да не подемате разговор на тая тема.

Карасулиев кимна с глава и въздъхна.

— Вдругиден е насрочено заседанието на Камбиалния синдикат. Но преди това искам участниците да се съберат тук, в моя кабинет, без представителите на Народната банка! — Скарлатов му подаде един лист хартия. — Ето списъка! Моля, отбележете си имената, с които Вие лично ще се заемете, и имената на тези, които смятате, че трябва да привлечем!

Карасулиев внимателно го прочете.

— Мога ли да Ви го върна довечера с моите поправки и съображения?

— Отлично! Председател на събранието ще бъда аз, така че предложението ни ще изложите Вие. Ето Ви и моя предварителен доклад, запознайте се!

Скарлатов му подаде една папка. Карасулиев не я разтвори.

— Не бързате ли прекалено, господин Скарлатов?

— Ако закъснеем, от Синдиката няма да има нужда!

— Тук са именно и моите възражения!

— Но Вие още не сте прочели доклада!

— Нямам нужда. Интересува ме един-единствен пункт… Тъй като организаторите сме ние, питам се аз, Йосиф Карасулиев, какво печелим от това?

— Авторитет, тяжест, уважение!

— А парите? А печалбата? Като инициатори не ни ли се полага някакво предимство? Помислили ли сте по това?

— Да!

— И до какви изводи стигнахте?

— Че ме разочаровахте.

— Моля Ви, само не ми говорете за патриотизъм, за цар, народ, армия и така нататък!…

— Нямам такова намерение!

— Тогава?

— Вие, Карасулиев, един чужд нов човек, Homo novo, както наричали Цицерон неговите противници, искате да основете банка, да работите в една, макар и малка, но независима страна. Но не всяка печалба се изразява в материална стойност. Да имаш възможност да влияеш върху властта за собствена изгода, това малко ли е, според Вас? За такова предимство трябва да харчиш без бакалски сметки! Защото ние сме лицето на този синдикат! Нашите ръце обаче трябва да останат чисти и честта ни непокътната! Достатъчно е, че сме в ръководството на такъв синдикат, че ще знаем всичко за движението на чуждите девизи! Това само по себе си има своята цена! Но целта е още по-далечна… Облечени в доверие, един ден ще бъдем възнаградени със свръхпечалба! Жалко, ако не го разбирате.

— Не ми се сърдете, господин Скарлатов. Аз, в сравнение с Вас, съм един младенец!

— Е-е-е-е, чак толкоз! — усмихна се Борис.

— Разбрах, че трябва да давам пари, даже да не ми се иска!

— Горе-долу, така е!

— Срещнахте ли се с господин Вегенел?

— Ще се срещна тези дни.