Свобода Бъчварова
Изборът (12)

Глава дванадесета

Наближаваше обедната почивка на Банката. През кабинета на Скарлатов се бяха източили многобройните клиенти — вложители, просители, маниаци с предложения за внезапно забогатяване, авантюристи, нещастници или хитреци, представители на благотворителни организации или религиозни секти, занаятчии, търговци, журналисти, политици, интелигенти… Една тълпа, движена от нуждата или страстта към възмогване. На пръв поглед нямаха нищо общо и все пак нещо ги обединяваше. Това бе вечният стремеж на човека към личното благо, което буржоазията бе свела към една-единствена цел — парите! Цел толкова ясна и елементарна, но така трудно постижима, изискваща целия ум, изобретателност, личен живот, дори душата му. Цел, в името на която той се заробваше напълно. Даже античният роб изглеждаше далеч по-свободен. Защото подчинението на тая цел у буржоазията бе доброволно, желано!… Такива мисли минаваха през ума на Скарлатов, уморен, угнетен, изпълнен с отвращение към ближния. Ако така продължаваше, щеше да стане пълен човекомразец!… Никъде на друго място, освен в Банката, човек не оголваше така откровено ниските пориви на душата си, не разкриваше своята дивашка същност. Почти всеки ден той изпадаше в това състояние. Тогава заповядваше никого да не пускат при него. Трябваше му време да остане сам и намери отново сили за нови срещи, нови сблъсъци, нови размисли за хората. Докъде щеше да стигне по този начин, той не знаеше. За всеки случай посоката на пътеката не се извисяваше към небесната синева, а ясно се спускаше към мрачни долини и клисури…

Въпреки завесите на кабинета, той чу упорит звук на тромба. Сигналите се повториха. Отначало помисли, че някой файтон е спрял под прозореца. После прецени, че звукът не идва откъм улицата. Отмести завесата. Долу в двора стоеше колата, която бе купил — Мерцедес-габриолет. Бе я видял само веднъж, когато я стовариха от влака. Не се занимаваше с нея и напълно я остави на Спас. Изглеждаше съвсем нова, лъсната, с герба на Търговската банка върху двете врати, както на ландото. Клаксонът продължаваше да оглася двора. Стана му неприятно. Щеше да скастри Спас за тая му детинщина. Клаксонът млъкна и от колата слязоха двама души с големи шофьорски очила, мушами и шапки от лъскава кожа. Не можа добре да ги разгледа, понеже не сваляха очилата. Влязоха в Банката.

Някой почука на кабинета. Беше готов да избухне. Вратата широко се отвори. Двамата мъже застанаха пред него. Виждаха се и гамашите им с връзки. Единият — по-пълен, това бе Спас, а другият — княз Борис, когото позна, след като свали очилата си. Скарлатов се смути и изненада. Князът се засмя на глас, доволен от ефекта. Скарлатов си наложи да се усмихне. Този човек, наистина, имаше нещо детинско…

— Стреснах ли Ви, господин Скарлатов?

— Донякъде… Но се радвам да Ви видя тук, в Банката! Заповядайте, Ваше Височество, седнете!…

Князът не седна, а почна да се разхожда из кабинета, като любопитно оглеждаше всичко — и мебелите, и библиотеката, и книгите, и бюрото. Спря се пред портрета на стария банкер.

— Спомням си го… — каза той, — беше човек, който един път видиш ли го — никога после не го забравяш!…

Князът, весел и усмихнат, му изглеждаше малко смешен в тая мушама, с очила на челото, кожената шапка и гамашите с връзки, стягащи и без това хилавите му тънки прасци.

— Е, господин Скарлатов, представям Ви новия шофьор Спас. Повече няма какво да учи!

— Смятате ли, че може самостоятелно да се справи с колата?

— Разбира се, господин Скарлатов! Нима се съмнявате?

— Не, Ваше Височество. Утре смятам да използвам колата за Рила планина. Имам важна работа. Затова се интересувам от възможностите на Спас. Пътят не е лек.

— Ще бъдете очарован! Ако решите пък един ден лично да шофирате, аз съм на Вашите услуги!

— Нямам такова намерение.

— Напразно, господин Скарлатов. Само веднъж ако седнете зад волана, ще разберете, че автомобилът не е мъртва машина!

Когато излязоха от кабинета, цялата Банка се бе раздвижила. Чиновниците надзъртаха от вратите. Вестта, че Престолонаследникът е дошъл, се бе разпространила мълниеносно. Когато се появиха в коридора, всички в миг се скриха. Двамата изкачиха парадната мраморна стълба. Горе, в антрето, Князът си свали мушамата и остана по спортен костюм. Отново му се видя слаб, сякаш недоразвит. И все пак, това бе един малък, но вече оформен мъж. Когато влязоха в библиотеката, дълго се задържа пред камината. Беше любопитен. Там, на полицата, където обикновено се поставяха така наречените „бибело дивер“^[1], той впери поглед в часовника.

— Ще позволите ли, господин Скарлатов, да го разгледам?

Борис му помогна да го поставят на голямата маса. Дълго време Князът се въртя около него.

— Великолепен е, господин Скарлатов! Вероятно е произведен във Франция от началото на миналия век… Като машина не е кой знае каква, но е творение на изкуството! Позлатен бронз… Ако му свалим капака, отзад ще видим фирмата на производителя и годината. Имате ли отвертка?

— Не, Ваше Височество.

— Жалко!

Лицето на Княза изрази детско разочарование.

— Но можете да го вземете, Ваше Височество.

— О, благодаря Ви! Ще го разгледам на спокойствие ще го почистя, смажа и ще Ви го върна.

— Не ме разбрахте. Вземете го въобще, понеже изпитвам неудобство да Ви предложа за подарък такава нищожна вещ!

— Грешите, господин Скарлатов! Не искам да използвам Вашата неосведоменост. Това е много ценен часовник!

— Още по-добре!

Князът го огледа с любов от всички страни.

— Господин Скарлатов, аз събирам часовници. Този ще бъде един от най-ценните в колекцията ми. Помислете още веднъж!…

— Ще наредя да го опаковат.

— О, няма защо! Аз сам ще го взема! Може да го повредят.

— Бихте ли останали на обяд?

— Много съжалявам, господин Скарлатов, но Негово Величество много държи да присъствам на обедите. Ще се прибера. Нямам нищо против, ако се върна с колата Ви, а после Спас сам ще я докара.

— Разбира се.

— Вие винаги намирате начин да ме зарадвате, и то много! Мил човек сте, господин Скарлатов.

— Радвам се на ласкавото Ви мнение, въпреки че не го споделям.

— Напразно! Знаете ли, още като Ви видях за пръв път, си помислих, че може би между нас би се зародило нещо като приятелство…

— Едва ли съм подходящ.

— Вие, господин Скарлатов, внушавате доверие и спокойствие. Моето обкръжение е повечето от военни. Затова особено ценя хора като Вас!

Князът пак се наведе над часовника. Нави пружината и нагласи стрелките. Заслуша се в работата му. После извърна глава и погледна Скарлатов със сините си очи.

— Освен това, исках да поговоря с Вас, мили господин Скарлатов, и по моя лична работа…

— Аз ви слушам, Ваше Височество…

— Знаете, че се увличам от естествените науки.

— А защо, Ваше Височество, не завършите някой европейски университет?

— Не мога точно да Ви обясня… Мисля, че вече ми мина времето… Изглежда ще остана във военната кариера.

Лицето на Княза стана нещастно. Не искаше да продължи разговора в тая неприятна посока, тъй като щеше да засегне авторитета на баща си. Бе не само учтив, но и толерантен. После с усилие на волята се преодоля.

— Как беше на български? Човек предполага, Бог разполага… — усмихна се и продължи: — Преди войната ходихме с Негово Величество на лов в Африка. За мене беше незабравимо преживяване! С тъга си спомням за това пътешествие…

— А защо не направите ново?

— Защото нямам пари — простичко каза Князът. — Засега не мога да разполагам със скромното си имущество.

Скарлатов се замисли. Явно Князът бе в пълна и жалка зависимост от баща си — властният Фердинанд с грубата психика на ловджия, с консервативни схващания за възпитанието на децата си и с нескрито презрение към науката. Може би слуховете, че бие синовете си, са верни?… Скарлатов го погледна. Един мъж с физика на израстващо момче и редки коси, започнали да окапват. Отново му стана симпатичен с учтивостта и безпомощността си. Изведнъж реши:

— Аз бих могъл да финансирам пътешествието Ви. Доколкото разбрах, то ще бъде с научна цел.

— Благодаря Ви господин Скарлатов. И за да бъда напълно честен, ще трябва да Ви кажа, че именно затова дойдох днес при Вас. Чудех се по какъв начин да се срещнем, така че баща ми да не разбере целта на посещението и да не направя впечатление никому. Затова пристигнах с колата и Спас.

— Мисля, че въпросът е решен.

— О, господин Скарлатов! Аз ще Ви върна парите!

— Ваше Височество е млад. Един ден, когато станете цар на България, ще се разплатите.

Князът се усмихна.

— Искам да Ви предупредя да не се надявате скоро. Баща ми е силен, здрав, дълголетен и ще ме надживее!

— За мене това няма значение, Ваше Височество. В края на краищата, аз подпомагам науката! Все пак, бихте ли ми казали каква е сумата?

— О господин Скарлатов!… Ще трябва да помисля, но Ви уверявам, че ще бъда крайно пестелив! Имате ли нещо против, ако си тръгна? Време е…

Скарлатов позвъня. Влезе Спас.

— Донеси една бохча и загърни часовника. Ще отведеш Негово Височество, където ти каже и ще стоиш с него, докато те освободи! После ще се върнеш!

— Ако се явят повреди в колата, Спас знае къде да ме намери. Ще бъда щастлив да Ви помогна и аз от своя страна. Довиждане, любезни господин Скарлатов!…

Борис стоя пред прозореца, докато колата в двора потегли и изчезна. После спусна завесата. Извади ключа, който постоянно държеше на джобния си златен часовник и отвори касата в библиотеката. Най-горе стоеше папката на Фердинанд. Но не я взе. Порови се сред книжата и намери нова, неупотребявана кожена папка. Написа на чист бял лист „КНЯЗ БОРИС ТЪРНОВСКИ“ и го сложи в папката. Заключи касата. Телефонът в библиотеката иззвъня. Той с неудоволствие го вдигна и грубо каза:

— Скарлатов слуша!

Беше Йосиф Карасулиев. Заговори за новия Камбиален синдикат, който вече функционираше. Чудеше се защо той предъвква по телефона вече известни факти. Изведнъж, без всякаква връзка, Карасулиев каза:

— Имали сте Височайше посещение…

— Изглежда, че сте наредили постове за наблюдение около Банката ми!… Почвате да ме дразните!

— Не сте прав. Мълвата се разпространи от само себе си.

— Е, какво, като ме е посетил?!

— Не ми говорете като на катеричка врели-некипели.

— Той просто докара автомобила ми!

— Ако аз купя кола, ще мога ли да разчитам на такова посещение?

— Я не говорете глупости!

— А пари поиска ли Ви?

Въпросът, макар и просташки, бе директен. Скарлатов избухна, тъй като не искаше да отговори.

— Я вървете по дяволите!

— Не се сърдете! Възхищавам се от Вас. А кола ще си купя, наистина ще купя! — повтори уверено Йосиф.

— Имате ли още нещо да кажете?

— Крайно време е да се срещнете с Вегенел.

— Ще го направя, когато аз реша! — каза той и затвори телефона.

Следобед Скарлатов не слезе веднага в Банката, а остана в библиотеката с Туше Динев. Той бе изчезнал някъде от два дни и се бе появил внезапно.

— Утре сутринта заминавам със Спас при Вегенел. Ще дойдете ли с мене?

Вместо отговор, Динев каза:

— Бихте ли се срещнали с Кюлев?

— С кого?!

— С Кюлев!

— Това предложение негово ли е?

— То е и мое.

Скарлатов се намръщи.

— Не съм забравил панаирджийските му номера!

— Има нещо важно да Ви каже…

— Наред ли сте?

— На мене не ще. Иска лично на Вас!

— Динев, я ме оставете на мира! Най-добре ще е да заминете за мечтания Париж! Виждам, че сте много изнервен!…

— Освен това Карасулиев съвсем не е свил знамената. Обградил е отвсякъде Кюлев и не го изпуска миг от погледа си.

— Едно насекомо изяжда друго насекомо, както се изразява великият еди-кой си!…

— Ако ми позволите да забележи, тоя път грешите!

— Оставете ме на мира, разбрахте ли! — каза грубо Скарлатов.

Туше Динев нищо не отвърна и демонстративно замълча.

— Е, ще дойдете ли с мене?

— Ако разрешите ще остана.

— Правете каквото искате!