Свобода Бъчварова
Изборът (5)

Глава пета

Изкупването на заложните разписки в София вървеше бързо. Главната дейност на Кюлев отпреди бе в провинцията и, по искане на Туше Динев, цялата работа се прехвърли извън Столицата. Освен Георгиев, той издейства още двама помощници по свой избор, а също и двама юристи, не по-малко способни и безскрупулни от тия на Карасулиев. Разноските по акцията срещу Кюлев растяха. Скарлатов се питаше какво ще спечели от всичко това. Но вече започнал едно дело, нямаше навика да го прекъсва. Щеше да кара играта докрай, каквото и да му струваше. А и сведенията за противната страна бяха, че е засилила своята дейност. Това укрепваше убеждението му, че играта е твърде голяма и вероятната печалба — също. Когато Туше Динев замина за провинцията, той остана сам. Не излизаше никъде и работеше денонощно с прекъсване за сън от няколко часа. Борис бързо навлезе в работата на Банката и хоризонтът на замъгленото му съзнание започна да просветва. Да знаеш, значи да можеш, и с увеличаване на знанието растеше и сигурността му. Скоро го посети отново генерал Стоев. Посрещна го любезно, даже му се зарадва, защото самотата го гнетеше. Почерпи го с най-стария коняк и разговорът, който водеха пред пламъка на камината, му беше приятен. Стоев бе добър събеседник. Знаеше твърде много за разни високопоставени хора и преди всичко за царския двор. Разказваше свободно, с чувство за хумор. След като се беше уверил, че ще бъде необходим на Банката и лично на Скарлатов. Той вече не се прикриваше, не се боеше, че думите му ще бъдат зле изтълкувани! Затова откровеността му стигаше до цинизъм. Докато Борис внимаваше да не пие много, генералът не се сдържаше никак. Изглежда, че капацитетът му беше твърде голям, защото се владееше напълно. Да, този човек беше ценен за Банката…

— Генерал Стоев, Вие дойдохте само да ме посетите, или по работа?

— Преди всичко да се видя с Вас! Много държа отношенията ни да бъдат не само служебни.

— Поласкан съм.

— Жалко, че трябва да идвам само вечер късно.

— Страхувате ли се?

Стоев примижа и посочи с пръст нагоре, намеквайки за Фердинанд.

— Заради Дългоносия… Знаете ли каква шпионска служба има?!… Само да мръднеш и всичко научава! Следи и министри, и офицери…

— А защо?

— По две причини. Страшно е подозрителен и, второ, е голям клюкар. Прави го, за да ни държи всички в шах и щом пожелае, да ни смачка.

— Значи е опасно за Вас да идвате тук.

— Тази вечер — не!

Скарлатов учуден го погледна.

— Тази вечер не, защото той ме изпрати при Вас.

— Така ли?!…

— След поражението се криеше в Рилския манастир… Привиждаха му се заговори и трепереше за живота си. Смяташе, че искат да го застрелят. Но сега се окопити, и още как!… А щом тоя човек малко живне, забравя лошото, особено за което лично е виновен, и започва старата песен… А това значи, че му трябват пари!

— За него лично?

— Общо взето избягва да взима лични заеми, освен когато не трябва да ги връща. Но в държавната хазна бърка с удоволствие като мечка в хралупа с мед и се наяжда до видиотяване!

— Как да разбирам посещението Ви тогава?

— Като покана от него. Иска да се видите на четири очи, така както навремето с баща Ви.

— А по какъв въпрос?

— Не казва никога, но мога да предполагам. Ще иска Вашето сътрудничество за нов външен заем, и то спешно!

— Доколкото ми е известно, състоянието на златния резерв и наличните авоари в чужбина не са малко.

— Не смее да пипне там, защото държавният дълг към Народната банка е огромен и в парламента ще се вдигне вой.

— Генерале, в момента не съм готов за такава среща. Ще ми трябва време.

— Повече от три дни е невъзможно да отлагате.

Още същата нощ Скарлатов написа шифрована телеграма до директора Тюретини, която рано сутринта лично занесе на телеграфиста. После събра всички възможни налични материали по финансовото състояние на България. Бяха официални, следователно неточни. Не можеше да извадиш от тях действителна представа. Това, което беше достояние до парламента, той го знаеше. За всеки случай прочете и отчетите. Тогава реши да прибегне до личните си връзки. Още на другия ден покани на голяма вечеря старите си приятели от Службата по заемите. Те приеха поканата с удоволствие. Рано следобед дойде Терзиев. Скарлатов напусна кабинета на Банката и двамата се качиха на горния етаж. Огромният Терзиев не се бе никак изменил, макар че работите му като финансов посредник на немските фирми вървяха добре. Все така усмихнат, с добро разположение на духа, той се радваше на живота и от него се излъчваше доволство. Бе все така закачлив, добродушен, обичащ компаниите и търпим към шегите. Облечен в скъпи дрехи, кой знае защо, те никога не седяха на неговата фигура елегантно, а сякаш едва издържаха балканджийската му физика. Терзиев, придружен от Донка, разгледа кухнята, а после запасите от месо, зеленчуци и подправки. Беше очарован досущ като майстор, попаднал в кухнята на Ла Консиержери^[1], където имаше съдове за приготвяне на цял вол. Лъснатите старинни тигани, тенджери, тави, огромната готварска печка бяха сякаш негова мечта. Набързо свали сакото, запретна ръкави и облече една престилка, която Донка услужливо му предложи. После като главнокомандващ започна да се разпорежда. Беше в стихията си. Всичко се завъртя около него. Донка, която бе добра готвачка, веднага се преклони пред авторитета му и пое безропотно ролята на помощник. Бай Никола бе набързо изпратен да повика съдържателя на ахчийницата, към когото Терзиев имаше няколко професионални въпроса. Жената на Спас, Неда, и двете камериерки току подтичваха насам-натам. Първо разгоряха печката до зачервяване. Пот се лееше от Терзиев. После, по негова заповед, се заеха да режат лук, да вадят месата, които той скептично оглеждаше и сам отрязваше нужните късове. С една огромна дървена лъжица опитваше поред от тенджерите и даваше заповеди за прибавяне на това-онова. На няколко пъти изпраща камериерките до чаршията, за да купят необходимите подправки. Явно мястото на Скарлатов не бе в кухнята. Ароматът на вкусни ястия проникваше даже тук, в библиотеката. Но тази вечеря не бе удоволствие за Борис. Той се разхождаше напред-назад по килима и мислеше как да постави въпроса пред приятелите си така, че да получи нужните сведения и съвет. Когато се стъмни, дойде лично телеграфистът с кодирания отговор на Тюретини. Текстът беше съвсем кратък: „В момента заем изключен“. Той даде една банкнота на телеграфиста. Последният благодари, отказа да изпие чаша вино и си тръгна.

Доктор Иванов и Сакарев пристигнаха сравнително рано, още щом се мръкна. Те също не се бяха променили. Първо, отидоха да се здрависат с Терзиев, който едва им обърна внимание, зает с готвенето. В кухнята кипеше бясна дейност. Освен домашните, тук бе и смутеният притежател на ахчийницата. Иванов и Сакарев обиколиха целия етаж, където бе жилището на банкера Скарлатов. Най-подробен бе Сакарев. Той имаше вкус към старинната мебел и особено се застоя пред двете камини в салона и в библиотеката. Дълго време разглежда и многобройните кутии с тютюн. Избра египетски за лулата си и, без да чака покана, се настани по такъв начин в голямото кожено кресло пред горящия огън на камината, че Иванов и Скарлатов да не могат да седнат. Борис извади бутилка стар коняк и наля четири чаши. Извика бай Никола да занесе в кухнята една на Терзиев. Но Сакарев отказа коняка и попита за уиски. Бай Никола отвърна, че не знаел къде се намира. Борис го изпрати да издири бутилката на всяка цена. Наложи се дълго да го чакат, докато най-сетне донесе една голяма, теракотена, изпрашена бутилка с червен печат на тапата. Чак тогава тримата се чукнаха. Сакарев бе напълно щастлив.

— Твоят баща бил ли е в Англия? — попита той Борис.

— Живял е към две години в Лондон и Манчестър.

— Личи си! Само там можеш да се научиш да живееш човешки!…

— Е, стига де! Пак ли взе да глупееш с твоята Англия! — каза Иванов.

Сакарев не му обърна никакво внимание.

— Топлина, стабилна мебел… никога няма да изскърца или да се счупи нещо! Ароматен тютюн, уиски… Липсва само един едър булдог в краката ми. Но това е постижимо!…

— Липсва ти едно арнаутско куче да те захапе баш когато не очакваш! — каза Иванов. — Още по-добре, ако е бясно!… Статистиката е убила в тебе всичко човешко!…

— Господин приват доцента по Международно право доктор Иванов се опитва да оригиналничи, но безуспешно!… Всъщност, Скарлатов, как се чувстваш в качеството си на банкер?

— Зле.

— Така и предполагахме, че не си ни поканил за тоя, дето духа… Все пак ти благодарим!

Скарлатов се смути от тая откровеност на Сакарев. Намеси се и Иванов.

— Ние напоследък често разговаряме и мислим за теб… — каза той.

Борис погледна последователно и двамата. Не, в тях нямаше никакъв сарказъм.

— Е, добре!… Имам големи проблеми. Имам нужда от вашата помощ!

Иванов излезе и след малко се върна с Терзиев.

— Махни тази глупава престилка! — му каза той.

Терзиев хвърли престилката на стола и остана по риза със запретнати ръкави.

— И така, графе, слушаме Ви с внимание… — каза Иванов.

Скарлатов не скри нищо. Той знаеше, че това са честни хора, от които никога нямаше да излезе дума за разговора им. Освен това и четиримата бяха участвали във войната и към приятелството им се бе прибавил опитът на бойната дружба. Отнесоха се много сериозно към предстоящата среща с Фердинанд. Те разиграха възможния диалог на Борис с него. Всеки подробно излагаше мнението си. За сетен път Скарлатов се убеди от каква висока класа финансисти са приятелите му. Техните знания и ерудиция силно го впечатлиха. Бяха израснали в тези години, в които той се хлъзгаше надолу и изпростяваше. Всеки от тях бе поел своя път — ясен и определен, път, който ги удовлетворяваше. В разговора нямаше и помен от някакво пренебрежение към Скарлатов. Напротив, говореха с него като с равен. Но той не се почувства добре в средата им. Бе достатъчно честен, за да признае, че е загубил част от това академично образование, с което дойде в България. Той се прикриваше. Не искаше те да узнаят действителната му стойност. Какво да правя?!… Аз съм банкер, а те хора на науката! И понеже избра тази професия, бъди поне в нея на нивото им!… Но той чувстваше, че и в банковото дело не е още на висота. И все пак бе благодарен за тяхната помощ. Бяха се увлекли толкова, че бай Никола трябваше да ги прекъсне.

На вечерята, която бе весела, разнообразна, обилна, поднесена с вкус, те не засегнаха въпросите, които бяха обсъждали. Пиха много, смяха се много. Чак когато се сбогуваха на разсъмване и Скарлатов слезе на улицата да ги изпрати, Иванов му обеща, че в най-скоро време ще получи сведенията, които ще съберат, както и съображенията им по тях. Навън бе влажно и студено, а мъглата гъста. Силуетите на тримата постепенно изчезнаха, но той още дълго чуваше смеха и веселите им гласове. Застанал на улицата, Борис Скарлатов не искаше да се прибере. Макар и пил, той не бе весел. Някаква скръб по миналото, което му се струваше чисто и светло, го бе обхванала и тази скръб се дължеше на тримата му приятели. Разбра, че бяха по своему щастливи със своя смислен начин на живот, или най-малкото — не бяха загубили възможността за щастие, докато той бе изгорил всички мостове след себе си.

От мъглата изскочи фигурата на висок човек. Той залиташе. Сигурно е пиян, помисли си Борис. Но когато се взря, разпозна Кюлев. Той отиваше към Банката. Скарлатов се изпречи на пътя му. Кюлев беше без калпак, гологлав в тоя студ, с разкопчан, вехт балтон и съвсем небрежен в облеклото.

— Добро утро, господин Кюлев. Към Банката ли идвате?

— Борисе, ти ли си?

— Аз съм. Още е рано за работа…

— Знам, знам… щях да стоя, докато я отворят.

Стана му жал за тоя объркан старец, когото знаеше от дете.

— Ще настинете, господин Кюлев. Защо не си отидете вкъщи?

— Идвам при тебе, момчето ми…

Борис въздъхна.

— Елате, да се качим горе.

— Не, не искам. Дойдох да ти се извиня. Прости ми! Напразно те подозирах. Държал съм те като бебе в ръцете си и винаги съм те обичал, както обичах и уважавах моя приятел от детинство стария Скарлатов.

— Странно. Не останах с такива впечатления от последната ни среща…

— Не бях на себе си. Бях глупав и лош. Друг е крадеца, друг, а аз, тъпака, подозирах тебе!…

— Ами ако не сте се лъгали в подозрението си?

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Ако аз съм този човек?

— Не, не си ти, а сатаната Йосиф Карасулиев. Яна толкова много плака!… Все повтаря — иди, татко, да се извиниш! Иди и, ако трябва, целуни му ръка!… Скарлатови са добри хора и никога не сме видели зло от тях… И ето ме, идвам…

— Господин Кюлев. Трябва да направя една малка декларация. Наистина, когато първия път дойдохте, нямах хабер от работите Ви. Но след това се намесих активно. Сега аз изкупвам заложните Ви разписки по списъка, който притежавам.

— Не, това не е вярно!

— Това е самата истина и ако не бяхте лично дошли, щях да намеря начин да Ви съобщя.

Кюлев нищо не отговори. Ръцете му трепереха.

— Светът се е обърнал наопаки… — каза той.

Извърна се и със залитаща походка тръгна обратно. Подранил дюкянджия с трясък вдигна рулетката на магазина. Премръзналият Борис се качи вкъщи.

Още преди да слезе в Банката, пристигна Туше Динев, уморен, с измачкани дрехи. Идваше направо от гарата.

— Току-що съобщих на стария Кюлев, че изкупваме разписките.

— Правилно сте постъпили.

— Той не е напълно уверен, че сме ние.

— За главата му е!

— А защо се върнахте?

— Трябва да направя малка проверка в картотеката.

— Как върви изкупването?

— Не съвсем, както очаквахме. Имаме засечки.

— От конкурентите ли?

— Карасулиев е изпратил своя ортак и пръв помощник Елеазар Фархи. А това значи, че работата е дебела! Докато в София всичко протичаше гладко, сега не е така. В провинцията се сблъскваме на всяка крачка с противника. Ту те ни изпреварват, ту ние.

— Как си обяснявате това?

— Засега нямам никакво обяснение.

— Ще пиете ли кафе с мен?

— После. След няколко дни ще мога подробно да Ви докладвам.

Той повече не видя Динев. След като работният ден приключи, в кабинета му дойдоха Иванов, Сакарев и Терзиев. Те му донесоха написани сведенията, до които се бяха добрали, а също и своите препоръки. През цялата нощ Скарлатов чете техните бележки и дълго размишлява върху фактите. На сутринта, поне за себе си, беше изяснил всичко. Според него, бе готов за срещата си с цар Фердинанд. Позвъня на генерал Стоев. Последният веднага пристигна. Уговориха срещата за същата вечер. Останалото време до мръкване той грижливо приготви тоалета си, облече фрака, взе бастуна със златната глава на орел и слезе по мраморната стълба на Банката.