Свобода Бъчварова
Изборът (13)

Глава тринадесета

Моторът на колата виеше, като изкачваше криволиците на шосето. Беше ново, наскоро построено. Скарлатов се бе загърнал в пелерината. Въпреки че колата бе открита и вятърът духаше в гърдите му, не сложи шофьорски очила и мушама. Времето бе студено, но ясно. Слана покриваше крайпътната, изсъхнала трева. От двете страни на шосето се извисяваха стръмни склонове, обрасли с вековни борови гори. Долу, някъде течеше реката, но шумът й се заглушаваше от мотора. Спас бе целият внимание и старание. Досега се справяше добре. Когато превалиха височината, право срещу тях се изпречи скала с кръст на върха. Кой ли го бе поставил?… После шосето взе да се спуска надолу, чак до реката. Водата течеше буйно, но покрай брега имаше тънък лед. Постепенно клисурата взе да се разширява. Минаха край една тепавица, една воденица, носеше и се и режещият метален звук на триона от дъскорезницата. Всички постройки бяха нови. На поляната стърчаха кубици от наредени дъски. Миришеше на борова смола. Малко след това пресякоха селото — бедно, със схлупени, полегнали едноетажни къщурки, едва подаващи се от земята. Колата изтрополи по дървеното мостче — съвсем ново, от бичени греди и каменни подпори. По отсрещния висок връх, прорязан от улеи, се спускаха две огромни бетонени тръби. Чак долу беше красивото здание на малката електроцентрала от тухли, построена от Вегенел. Цивилизацията бе нахлула и тук. Ръката на австриеца се чувстваше навсякъде. Минаха покрай големия манастирски метох, разположен точно край пътя. Портите бяха затворени. Наближаваха Рилския манастир и всичко тук говореше за неговото присъствие. Хората, поминъкът бе свързан с него. Работеха за него и той се разпореждаше със съдбата им. Понякога изникваше малък параклис или на някой връх се извисяваше кръст. Монасите обичаха природата и може би единствено те при построяването на манастира са се ръководили от хубостта й, а не от удобствата, от връзката с пътищата, от плодородието на земята или възможностите за търговия. Така в страната са се създавали средища в глухи, недостъпни, но красиви места, източници на цивилизация, мъждукаща през миналите безпросветни и зверски векове. Въздухът бе кристално чист и стягаше гърлото. Въпреки дългия път, Скарлатов се чувстваше радостен и бодър. Някъде далеч, право пред тях, като стена се изправяха високите планински върхове, целите в ослепително бял сняг под искрящото слънце на синьото небе. Рила бе наистина величествена и прекрасна!… Отдавна Скарлатов не бе усещал така природата и себе си като част от нея, но се сети, че трябва да внимава за пътя. Вегенел му бе обяснил да се отбият вдясно, там където друг планински поток се влива в Рилската река. И наистина, той скоро видя дървеното мостче. Бавно премина през него. Отдолу гредите трополеха. Не бяха добре заковани. На другия бряг започваше широка пътека, но добре изравнена, по която, макар и бавно, колата все пак се движеше. Забелязваше се бетонният канал, идващ някъде от високо в планината, който отвеждаше водата до електростанцията. Вегенел бе построил своето имение далеч от нея. Чувал бе за смелите му покупки на земя и гори. Сделките му бяха повече с манастира. И се учуди, когато видя с очите си обширните ливади, по които пасяха големи бели крави, с кафеникави петна и натежали вимета, а не като българските — малки, кльощави, сиви, сливащи се със земята. Чуваха се лопатари и звънци. Доста далеч като в детска рисунка се очертаваше стадо овце. И там, накрая на обширната алпийска поляна, се открояваха къщата на Вегенел — цялата от дърво, и стопанските постройки, плевни и обори. Потокът извиваше точно край къщата и пресичаше поляната. Добре бе избрал Вегенел мястото — на припек! Бяха го изчистили и наредили камъчета край брега, за да тече спокойно бистрата вода. Беше направил дълги ниски огради от небелени, тънки трупи. Имението бе електрифицирано. Високи, борови, стройни стълбове с изопнати жици отиваха право към постройките. Колата влезе в двора — завидно чист, без никакъв боклук! Спас загаси мотора. Чак сега Скарлатов чу в тишината звуците на природата — вятъра, шума на гората, лопатарите, звънците и човешки говор…

Вегенел, заедно с двама млади селяни, прехвърляше сено в плевнята. Носеше шаячни панталони, груба риза без яка отгоре с разкопчано кожухче, с калпак, килнат на едната страна. Цялото му облекло бе от местно, ръчно производство. Само грубите му, подковани алпийски обувки не бяха тукашни. Зачервен, със запретнати ръкави, оголващи къси, мускулести, дебели ръце, с гладка загоряла кожа без косми, той с нищо не се отличаваше от двамата си млади помощници. Вегенел сърдечно стисна ръката на Борис и Спас, но не прекъсна работата. Спас любопитно разглеждаше всичко наоколо. После, без да каже дума, свали цялата си шофьорска униформа и се запретна да помага. Скарлатов приседна на един пън и ги наблюдаваше. Свършиха сравнително бързо. Австриецът бе възприел не само облеклото на местните селяни. Като изключим къщата, изградена в типичен тиролски стил от камък и дърво, всичко останало бе местна архитектура, със силно манастирско влияние. Изпълнението бе точно и детайлно, от добри майстори, а подбраният материал извънредно качествен. Като се прибави към това чистотата и грижовното поддържане на целия чифлик, получаваше се впечатлението за нещо красиво и вечно!… Тези постройки не пречеха на природата, а сякаш се сливаха с нея. Долният етаж на къщата бе зает от просторна стая с нисък таван и огромни дървени греди. Вместо камина, имаше огнище с котел на верига. Само голямата дъбова маса и дъбовите столове, без тапицерия, напълно баварски, бяха чужди. Останалото — българско. По стените край оджака висяха всевъзможни бакърени съдове, лъснати до блясък — всички местно производство или купени от манастира. Лека миризма на тор се чувстваше и в стаята. Подът бе покрит с неизгладени, каменни плочи, но равен, тъй като фугите бяха внимателно запълнени с цимент. От тавана висеше огромен полилей с електрически крушки. Не стояха дълго. Вегенел с гордост показа и свинарника, и обора за породистите крави, а също и кошарата малко по-далеч. Бе отбил потока и водата снабдяваше по дървените улуци трите чешми на двора и една друга долу, край пътеката, която отиваше през планината право към турската граница. Вегенел се гордееше с всичко. Наистина бе хвърлил известни средства, но си струваше. Тук всичко бе евтино и животът прост и непретенциозен. Дъскорезницата, мелницата и тепавицата бяха също негови. И тука цареше ред, на който всички се подчиняваха, понеже имаха полза. Околните села му станаха постоянни клиенти. Никъде на друго място, даже в манастира, не можеха толкова евтино да смелят брашно, непримесено с пясък и плява. Каруци с огромни трупи, свалени от планината, чакаха ред пред дъскорезницата. А Вегенел непрекъснато разказваше как е постигнал всичко това и какви са бъдещите му планове. Сякаш се готви да живее векове!… — мислеше си Скарлатов. Всички го уважаваха. Български не бе научил или знаеше съвсем малко, да не говорим за селяните, които нямаха понятие от немски, но езикът не бе никаква преграда. Те се разбираха напълно. Как? — си мислеше Борис. Изглежда по начина, по който се разбират селяните от цял свят. Ето, в Рила идва селянин от Алпите и за две години става част от местните хора. Никой не го смята чужд! Напротив, става необходим и почитан! Заживява в друга планина, при друг народ, без всякакво напъване, съвсем леко и естествено!…

Скарлатов прояви интерес към електростанцията и се учуди, че Вегенел говореше за нея с неудоволствие. Вървяла добре, все още нямала достатъчно клиенти, където да пласира електричеството. Оставил я в ръцете на двама млади, акуратни техници. Почти не се месел в работата им. От учтивост го заведе и там. Работеше само едната турбина. Обясни му, че я пускат от време на време при ниски обороти. Техниците живееха в зданието на електростанцията, единият — със семейството си, другият сам, но явно скучаеха.

За обяд седнаха в голямата стая на първия етаж. Вегенел държеше само на едно — всеки да си умие ръцете на чешмата. Сервираше една стара жена и младата съпруга на един от ратаите. Дойдоха свинарят, краварят и още хора, които Скарлатов не можеше да определи какви са и защо са седнали на огромната дъбова маса. Покривка нямаше. Яденето бе едно-единствено — овнешка чорба с планински подправки. Приготвена бе просто. Хлябът бе току-що изпечен, още топъл. Вегенел разчупи огромните самуни и на всеки подаде голям къшей. Всички се прекръстиха и залапаха с големи залъци, като сърбаха шумно с дървените лъжици от медените, калайдисани каравани. Ядоха до насита кой колкото иска и бързо станаха от масата всеки да си гледа работата. Вегенел излезе на двора и се отпусна на дървената пейка пред прага на къщата, като запали дългата си лула. Не прояви никакво желание да говори по делови въпроси. Само го попита дали би останал до утре да разискват по работите. Ще не ще, Скарлатов се съгласи. Вегенел го заведе в стаята му на втория етаж. Бе обширна и цялата миришеше на дърво, извънредно чиста, с груба, дървена местна мебел, дървено легло, покрито с дебел снежнобял чаршаф от ръчно тъкано платно и две огромни възглавници. Нямаше и следа от дървеници — тези постоянни мъчители на спящите. Електрическата крушка висеше от тавана без полилей.

Привечер слънцето залезе рано. Мрак се спусна над долината, а заедно с него откъм потока се проточи мъгла като памук. Стана студено. Огънят в оджака буйно гореше. В стаята бе топло и душно. Първи дойдоха двама монаси с катър. Бяха тръгнали да събират милостиня от селата. Прости момчета, малограмотни, но страшно се гордееха, че са иноци^[1] в такъв голям манастир!… Скарлатов се опита да разговаря с тях по религиозни въпроси, но наивната им, детска вяра в чудеса, заучените наизуст жития на светии, изпълнени с небивалици, скоро го отегчиха. По-късно дойдоха и двама кираджии. По опашките на конете им се бяха набили един до друг тръни като малки таралежчета. Те дълго се занмаваха с добитъка и товара, накрая влязоха. Лека-полека одаята се изпълни с народ. Седяха, разговаряха по своите неща, но никой не пиеше. Вегенел изглежда нямаше или не искаше да се пие в дома му вино и ракия. Късно вечерта се отби и един брадясал, слаб като чироз контрабандист. Какво ли прекарваше в дисагите този мълчалив човек, защото ги държеше до краката си и не се разделяше от тях!… Скарлатов искрено се учуди, когато разбра, че пренася кибрит в Турция. За няколко гроша, посред зима, той преваляше по два-три пъти на месец планината. Странни бяха начините, по които хората си изкарваха прехраната!… По-късно Вегенел отново разчупи огромни самуни хляб и раздаде на всеки с парче сирене, без чиния. Всички ядоха мълчаливо, казаха си лека нощ и се разотидоха. Двамата ратаи на Вегенел настаниха гостите в съседните постройки и плевнята да пренощуват. Австриецът пак седна пред прага на къщата и запали лулата. Беше мълчалив. Скарлатов се качи в своята стая. Съблече се и легна. Прозорците бяха отворени. Той чуваше пръхтенето на конете, потропването на копитата, звъна на букаите им… Чаршафите бяха хладни, твърди, двата китеника го смазаха под тежестта си, но бързо го затоплиха. Поспа доста. Събуди се изведнъж бодър. Навън светлееше. От устата му излизаше пара. Дълго полежа така. Стана, когато слънчевите лъчи огряха стаята. Изми се долу на чешмата в двора. Там имаше голям къс домашен сапун, който ползваха всички. Вегенел го чакаше в голямата одая. В огнището гореше буен огън. Миришеше на борина. Останалите гости отдавна бяха потеглили по своята работа, а ратаите тръгнали с добитъка. Тук се ставаше рано. Австриецът сам приготви силно кафе. Пиха мълчаливо. Скарлатов се притесняваше, че Вегенел не започва разговора, за който бе дошъл чак в планината. Знаеше добре за какво се касае. Беше му пратил дълго писмо, но не го заговори. Реши да изчака до обяд. Двамата излязоха навън. Вегенел запали лулата си. И ето, отдалеч, за свое учудване, Скарлатов ясно долови шум от бучене на автомобилен мотор. Звукът ту се явяваше, ту изчезваше, но явно приближаваше. Ако не беше колата му в двора, на няколко крачки от него, покрита с мушама и цялата побеляла от слана, щеше да помисли, че Спас е тръгнал някъде. Скоро бученето се усили и той видя автомобила като детска играчка как спря пред мостчето, после внимателно пресече реката и се скри между вековните дървета на пътеката. След малко се яви съвсем близо и заизкачва наклона на поляната право към дома! Караше я човек в мушама и очила и не можеше да разбере кой е. Колата спря до неговата. Човекът угаси мотора и скочи с пъргавина на земята от седалката. Пътьом си свали очилата. Лицето му бе усмихнато. Скарлатов с удивление позна в него граф Тарновски — австро-унгарския дипломатически представител в София. За кратко време, откакто бе в България, този човек се бе наложил като най-влиятелния, най-търсения и най-активния дипломат. Бе необикновено трудоспособен. Тънък, строен, пъргав като рис, можеше да го видиш по всяко време — забързан, гологлав, неспазващ твърде дипломатическия етикет, небрежно облечен, с разкопчано сако — да снове по цялата столица — от Двореца до Народното събрание, до министър-председателя, чуждите легации, клубовете и ресторантите, влиятелните политици на властта или в опозиция, деловите представители на фирми, отделните индустриалци и банкери. Навсякъде бе постоянно свеж, усмихнат, доброжелателен, учтив, но прям, увещаващ или изискваш. Това, което веднага правеше впечатление, бе погледът на сивите му очи. Леко примижали, виждащи всичко и съсредоточени като на пантера, както духовито се бе изразил един английски негов колега. Австро-Унгария по онова време нямаше по-добър дипломат от Тарновски. А това, че беше в България, говореше само едно — отново тази малка балканска страна бе преплетеният възел в интересите на великите сили!… По-късно, когато той щеше блестящо да свърши България, очакваше го девственият терен на Съединените щати, където в качеството си на посланик щеше да действа с присъщата си неукротима деловитост и безскрупулност за въвличането на Щатите в съюз с Централните сили. Той бе не само първи дипломат на Австро-Унгарската империя, но и един от най-големите, може би най-амбициозният, най-волевият от всички свои събратя по света.

И ето този човек с пъргава стъпка на горско животно с широка усмивка на лицето, но присвити, съсредоточени очи, вървеше право към Вегенел и Скарлатов. Той знаеше да кара кола и сам бе дошъл в тази дива планина. Ето защо Вегенел не започна разговора… — мислеше си Скарлатов. — Изглежда, че по същество ще трябва да го водя с граф Тарновски. Това значеше, че работата няма да мине по домашному, а ще протече на високо ниво. Той не бе готов за такава среща. Ядоса се на Вегенел, че не го предупреди. Австриецът си е австриец, където и да е!… Скарлатов не се съмняваше, че двамата предварително бяха обсъдили всички детайли и се бяха споразумели по всички въпроси. Значи искаха да измъкнат нещо в полза на Австрия!… Нима всичко на тоя свят е политика?! — запита се Борис и си отговори, че вероятно е така! Даже най-малкият, най-простият заем е политика!…

Тарновски сърдечно се здрависа с двамата. Влязоха в одаята. Той хвърли мушамата на миндера и седна пред голямата маса.

— Закусвали ли сте? — попита го Вегенел.

— О, тук усещам аромат на бор и кафе! Ще Ви бъда много признателен, ако ми приготвите само едно силно и горещо кафе!

Вегенел откачи едно голямо джезве и се зае да го приготовлява. Накрая го зари в парещата жар на огнището, както в турските кафеджийници.

— Ето, мили господин Скарлатов, най-после се срещнахме, както подобава на мъже! И аз благодаря на нашия добър, стар приятел, че осъществи тоя толкова желан от мене контакт!… А трябваше да стане отдавна! Вие, господин Скарлатов, сте недостъпен, както всеки банкер. Ако съдя по баща Ви, с когото нямах възможност да беседвам, въпреки желанието ми, предстои ни изключително интересен и важен разговор!…

— Благодаря — каза Скарлатов, — но въпросът е толкова обикновен, че не заслужава вниманието, което му отдавате.

— Напротив! Напротив! Повярвайте ми, господин Скарлатов, наложи се да поработя над проблема денонощия и не съм напълно уверен, че съм научил каквото трябва. Но Вие ще бъдете снизходителен и ще ми помогнете, защото сте банкер, от тия странни, силни хора и толкова тайнствени, че те хваща страх…

— Едва ли банкерската професия е по-различна от другите. Може би единствената необикновена професия е тази на палача… Вероятно заради тази тайнственост, ужас и отвращение, с които е обкръжен. И все пак, палачът привлича любопитството на хората като маяк…

— Странна аналогия!… Присъствали ли сте на екзекуции?

— Да, веднъж във Франция. Гилотинираха публично един убиец. Беше отвратително, но не можах да сваля погледа си.

— А у нас, в Австрия — бесят. Там са магистри по бесенето!… Също е отвратително!

— Почти като войната!

— Но какво правим ние?! Ама че тема избрахме!… Вижте тази прелест наоколо! Господин Скарлатов, имате ли нещо против, ако се разходим из околността?

— Зависи от господин Вегенел.

— О, аз имам да върша работа! Вие си поговорете!… Отсега Ви уверявам, че щом се съгласите помежду си, аз ще бъда третият и ще направя, от своя страна, каквото решите!… Ваш ред е, господа! Ще ви чакам за обяд!

— Но, господин Вегенел, доколкото знам, Вие сте главният посредник! — възрази Скарлатов.

— След като се споразумеете! — каза твърдо австриецът.

Скарлатов разбра, че не трябва повече да настоява. Той беше един срещу двама, които защитаваха интересите на страната си. Какво ли щяха да искат?… Да, мисията му бе крайно неприятна!…

Двамата тръгнаха направо през поляната. Излязоха на пътеката. Тарновски ходеше бързо и пъргаво. Минаха през боровата гора, после пътеката се виеше край потока, обрасъл с папрат, но изведнъж тази пленителна гледка му опротивя. Винаги ли проклятието на Банката ще разваля всичко, което е приятно! — си каза Борис. И пръв започна разговора. Подбираше внимателно думите си. Отдавна не бе имал възможност да говори немски.

— Уважаеми графе, работата е съвършено проста! Касае се за малък заем от австрийските банки, краткосрочен, както е прието да се прави навсякъде по света.

— Трийсет милиона в злато не са малко! А зависи и на кой ги даваш, за какво и как ще се използват!…

— Не предполагах, че австрийските банки са в пряка зависимост от правителството.

— Нима в другите страни те са по-свободни?

— Но не така явно и грубо! Освен това, взимали сме десет пъти по-големи заеми и никъде не сме срещали подобна намеса!

— Но сега няма откъде да вземете, нали така?

— Не е вярно! Може би осведомителят не Ви е обяснил истинското положение…

— Напротив! Вашият колега Йосиф Карасулиев беше пределно ясен! И доколкото разбрах, вие двамата ще бъдете главните посредници, със съответното комисионно.

— Мислите ли, че то ме интересува?

— Но на Вас, като българин, като патриот, участник във войната, не Ви е все едно в какво положение се намира Вашата страна, нали? А тя е изолирана, сразена, разпокъсана, без приятели и съюзници, обградена отвсякъде с врагове, които в момента я задушават и стопански, а после ще я смажат и военно! На коя страна са вашите заемодавци — французи, англичани и руснаци? Техните любими чеда са сърбите, гърците и румънците! Нима ви помогнаха, когато изпаднахте в беда? Напротив, съдействаха за ограбването и отнемането на територии с българска народност! И, ако не беше нотата на австрийското правителство, което недвусмислено заяви, че ще се намеси, щом влезе чужд крак в България, давате ли си сметка дали сега Вашата държава щеше да съществува?

— Аз не съм нито правителство, нито упълномощен да разговарям по такива проблеми!

— Но тази тема е неизбежна, господин Скарлатов! Защо да си затваряме очите?

Скарлатов реши рязко да прекъсне разговора, който от минута на минута му опротивяваше.

— Уважаеми графе! Ще Ви задам въпроса, на който държа да отговорите с да или не. Смятате ли да съдействате за този нищожен заем, или не?

— Разбира се, да, господин Скарлатов! Решително да! Може още утре да изпратите господин Карасулиев във Виена. Доколкото разбрах, техническата част ще свърши той.

— Благодаря.

— А сега можем ли да продължим разговора, който ме интересува?

Скарлатов кимна с глава. Разхождаха се дълго. Тарновски задаваше многобройни въпроси: политически, финансови… Интересуваше се от клюки, от всичко, свързано с България. Беше неуморим, разпитваше жадно, не се отчайваше от едносричните отговори и запази докрая любезност и весел нрав. Някъде към края, когато Скарлатов започна да проявява нетърпение, Тарновски предложи да се върнат и усмихнат добави:

— Разбира се, ще поговорим още, нали, господин Скарлатов? Няма да откажете на молбата ми!…

Борис трябваше да се съгласи.

По обратния път до София той имаше време да премисли разговора си с граф Тарновски. Бе уморен и измъчен. Съпротивлявал се бе докрай и не пое никакви ангажименти — нито лични, нито свързани с Банката. Бе останал лоялен към Пари Ба. И все пак този човек бе сполучил в едно — бе създал контакт с него и по всичко личеше, че нямаше да го остави на мира. Не бе си представял дипломатите по тоя начин. Разбра, че силата на графа бе в настойчивостта му. Той не се обезкуражаваше от неуспехите. Дори напротив, сякаш те усилваха в него волята за надмощие. Тепърва ще се сблъсквам с тоя упорит човек, си каза Скарлатов.