Свобода Бъчварова
Изборът (26)

Глава осма

Колата на Скарлатов влезе в двора. Там бяха гарирани две други. Едната позна веднага — беше на Карасулиев. Другата — една луксозна „Хиспано Сюиса“ — той не знаеше чия е. На верандата нямаше никой, но вратите към кабинета на Неделев бяха широко отворени. Значи Неделев е тук, помисли си той. Влезе направо в кабинета му. Там се бяха удобно разположили Де Клозиер, Неделев и Карасулиев. Те млъкнаха. Йосиф усмихнат пръв го поздрави.

— Честито ти! Няма защо да те питам, че ловът е бил успешен.

Скарлатов кимна на Де Клозиер. След разговора си с Айронсайд вече нищо не можеше да го стресне.

— И неделя ли работите, господа?

— Неделя е хубав ден! Каквото съм почвал, винаги е носело успех! — каза Йосиф.

Изведнъж за учудване на Скарлатов, Неделев проговори:

— Отдавна Ви чакаме… Можем да започнем работа… Къде ще Ви бъде удобно? Тук или във Вашия кабинет?

— Може би най-добре ще бъде на верандата. Така всички ще могат да ни наблюдават. Колите са на двора и събират зяпачи. Ако се заслушат, ще разберат и какво си говорим. Или по-добре да поканим хора от правителството, полицията и Двореца!

— Ние не правим заговор, а една делова конференция… — каза Де Клозиер.

— Господине, човек не трябва да бъде толкова проницателен, за да разбере за какво всъщност се касае. Вие сте чужд поданик с дипломатически статут. Но ние сме български граждани и попадаме под ударите на нашите закони.

— Какво Ви смущава?

— Доста неща. Как бихте обяснили например тази явна неделна демонстрация? Аз лично я схващам като предварително премислена. Вие, господин Де Клозиер, желаете да се знае от всички за срещата ни. Да ме поставите пред свършен факт.

— Не сме деца да играем на криеница. Учудвам се, че след като сте приели предложението на англичаните, които никога не са били Ваши партньори, сега се държите към мен доста странно…

Борис разбра, че Айронсайд го е изпреварил и е съобщил по телефона за уговорката. Тези хора не спазваха дори елементарно благоприличие.

— Е, какво от това?

— Със същото предложение идвам и аз. Решихме да внесем във Вашата банка известна сума. Ние от дълги години имаме сметка в Търговската банка.

— Но вече нямате! Изчерпахте всички капитали.

— Ето, виждате ли? Значи е време да ги възстановим!

— За каква сума се касае?

— До сто милиона. Разбира се, не наведнъж. Но това е таванът.

Скарлатов имаше чувството, че в настъпилата тишина всички чуват бързото и мощно биене на сърцето му. Трудно му беше да се владее. Трябваше му време. Накрая попита:

— Франкове или левове?

— Франкове.

Даже най-общото изчисление стигаше до главозамайващи цифри. В момента курсът на лева спрямо франка на Парижката борса бе сто тридесет и четири лева за сто франка.

— А по кой курс? Този на Парижката борса?

— По официалния! Сто къмто сто.

Този път и заспалият Неделев се надигна от стола и разтвори падналите си клепачи. В погледа му, отправен към Борис, се четеше ням въпрос: „Какво чакаш? Кажи да!“

— Вие, господин Де Клозиер, сте щедър човек, съвсем по сарданапаловски. Предложението е блестящо! Да чуем сега сенчестата му страна!

— Такава няма. Напротив! В сметката не включвам процента за услугата на Банката. Той ще бъде двоен. Или имате други предложения?

— А как практически смятате да осъществите това? Може би ще направите шествие от „Хиляда и една нощ“ като на лорд Байрон при влизането му във Венеция. Представям си как ще преминете през цяла София с папагали, маймуни, музиканти и полуголи танцьорки в антични дрехи, обкичени с цветя и носещи скъпоценни съдове… Разбира се, в средата на шествието ще носят платформа с пирамида от златни монети!…

Карасулиев тихо му прошепна на български:

— Изстискай го… ние сме зад тебе…

Дали Де Клозиер разбра?… За всеки случай не даде вид. Той беше интелигентен и оцени по достойнство думите на Скарлатов. Усмихна се и каза:

— Добре ще е да спестим пренасянето на такива суми в злато. Вие сте банкер и знаете, че основната работа на една банка, откато свят светува, е да осъществява подобен трансфер.

— Предлагате да Ви оставя на разположение сумата в България?

— Разбира се! А Вие ще имате съответната във Франция или където предпочитате!

— А защо Генералната банка, която е Ваша, не осъществи замисъла ви?

— Това е невъзможно! Без Търговската банка е изключено. Сам ще разберете, когато чуете всичко. Ние наистина ще прехвърлим известна сума от Гърция, но тя е минимална и не си заслужава да говорим за нея.

— А сега моля да ме извините. Ще Ви оставя, да се преоблека. След половин час заповядайте в моя кабинет.

Скарлатов излезе.

По-късно всички се бяха разположили в кабинета му. Завесите бяха спуснати. Цареше полумрак и прохлада. По масичките бяха сервирани напитки. Де Клозиер с чаша коняк стоеше прав пред портрета на стария банкер и с интерес го разглеждаше. Борис стана зад бюрото. Без да иска, и той отправи поглед към портрета. Старият банкер, със скептичното си изражение и примижалото око, сякаш му казваше: „А сега, драги, твой ред е!“ „Върви по дяволите!“ — мислено му отвърна Борис. Той потропа на масата. Де Клозиер седна във фотьойла.

— Господа, моля за внимание…

След кратка пауза Де Клозиер заговори, като се обръщаше изключително към Скарлатов, сякаш другите не съществуваха. Неделев и Карасулиев знаят всичко, помисли си Борис. После се съсредоточи. Това, което разбра, бе много повече, отколкото бе предполагал и в най-смелите си мисли. Касаеше се за една политическа акция, прикрита под финансова маска. Не можеше да се разбере докъде стига сделката и докъде политиката. Толкова се бяха омесили, че не можеше да ги различи. Бе завладяващ разказ, който никой на този свят не би могъл да слуша с безразличие. Ако зад всичко това не стояха банките и правителствата на Великите сили, Скарлатов би помислил, че е фантастичен роман. Акцията бе замислил бившият министър на външните работи на Франция Крюпи в края на 1914 година, или най-късно в началото на 1915 година. Войната бе навлязла в позиционна фаза. Икономически Германия се задъхваше. Скоро щеше да надвисне опасността от глад. Идеята на Крюпи бе колкото проста, толкова и гениална. Понеже снабдяването с храни на Германия зависеше до голяма степен от изкупването им в неутрални страни, то ако друг ги изпревареше, гладът в Германия щеше да се засили. Планът на Крюпи предвиждаше изкупване на цялата реколта на България. Технически това щеше да се осъществи със създаването на съответно дружество като френска фирма, начело с Де Клозиер. За операцията се предвиждаха над сто милиона франка. Тъй като Русия не бе в добро финансово състояние, разноските се поемаха преди всичко от Франция и с известна помощ от Англия. Всички данни говореха, че реколтата тази година в България ще бъде невиждана. Бяха премахнати с един замах пречките от финансово естество. Пазарлък нямаше да има! Предлагаше се цена на зърнените храни с двадесет и пет процента по-висока от пазарната. И не се ограничаваха само в житото, а се изкупваха ръжта, ечемикът, овесът, просото, царевицата, грахът, лещата. Изобщо всичко, което можеше да се яде от хора, коне и говеда. На лицата, пряко заети с изкупването, се предлагаше четири процента комисионно върху стойността и една премия от два лева на всеки сто килограма изкупени зърнени храни. Условията бяха блестящи, невиждани, с една съществена поправка, че такава печалба нямаше нищо общо с нормалната търговия. Отдалеч миришеше на политика и никой не можеше да се заблуди в целта, а най-малко властта.

По-нататък изложението на Де Клозиер стана направо цинично. Сякаш обсъждаше проекта с контрабандисти. До такава степен бе уверен в силата на парите. Хората, които следваше да осъществят акцията, трябваше да бъдат преди всичко от средата на опозицията, и то — известни политици, отцепили се от Народно-либералната партия, от Народната и от Земеделския съюз. Те щяха да станат бъдещи комисионери. Те получаваха и процентите, и премиите. Не биваше да се следи строго за изразходваните средства. Сумите трябваше да бъдат на тяхно разположение още преди да е паднал първият сноп. Но когато Де Клозиер спомена, че от българска страна начело ще застане известният политик и бивш министър на външните работи Никола Генадиев, Борис поиска пояснение. Французинът каза, че Генадиев е напълно свой човек и с него няма да има никакви проблеми. Още в началото на 1915 година той бе пратен на Запад, за да проучи двете воюващи групировки, техния потенциал и евентуалния изход от войната. Една задача, която бе поставена и на редица други политици и военни, като бившия министър на войната генерал Савов. След завръщането си те следваше да дадат своя доклад и своето мнение. Западните правителства бяха добре осведомени за целта на тия посещения и обградиха българските пратеници с подчертано внимание, като не се спряха пред нищо, за да ги привлекат на своя страна. Подкупите под една или друга форма бяха едно от най-важните им оръжия. Разбира се, Де Клозиер не каза нищо по този пункт. Но от само себе си се разбираше — един политик като Генадиев, за който трудно можеше да се каже, че е франкофил, изведнъж стана привърженик на Антантата. Този завой от 180 градуса трудно можеше да се обясни с политическата му далновидност. Много по-просто обяснение беше алчността му. Картината, която очертаваше Де Клозиер, ставаше не само по-ясна, но и по-мащабна. Генадиев е имал в Париж редица срещи с отговорни политици, с които постига споразумение. Беше се продал скъпо. И цялата тази разработена операция трябваше да се осъществи от Търговската банка. На въпроса защо толкова късно го включват в играта, Де Клозиер отвърна, че не е бил необходим в началния етап.

— Но, господин Скарлатов, нито за миг Търговската банка не е отпадала от нашите съображения. Ние безкрайно Ви ценим и щадим, като Ви държим за големи дела!…

Борис никак не бе убеден в последното. Те бяха прибегнали до услугите на Търговската банка не защото искаха, а защото бяха принудени. Генералната банка не бе в състояние да осъществи идеите им. Макар и основана отдавна, тя си оставаше чужда банка. Нямаше тия връзки със страната, с търговците, финансистите, политиците и хилядите клиенти, свързани в една паяжина, плетена с години от паяка, наречен Търговска банка. Съвсем логично беше да се ползват от създадената вече огромна и стабилна мрежа. Сигурно бяха опитали и с Командитното дружество на Карасулиев, но последният беше реалист. С присъщия му практицизъм, въпреки необузданата му страст към печалбата, той бе разбрал, че не може да се справи с акция от такъв мащаб. Скарлатов не можа да се сдържи и жлъчно каза:

— Господин Де Клозиер, може би ако Ви потрябва човек да забавлява парижката тълпа, бихте предложили мен за публично гилотиниране на Гревския площад! Подходящ съм, нали?

Французинът се усмихна. Той разбираше от хумор и живо отговори:

— Аз съм преди Вас, господине!…

Де Клозиер дори не го попита дали е съгласен. И има право, с горчивина си помисли Борис. Отчел е зависимостта на малката банка в малка страна, отчел е и страстта ми към печалбата, много по-силна от страха и наказанието… Нямаше смисъл да разиграва повече ролята на обиден, онеправдан или да се пазари. В случая те бяха щедри.

Когато започнаха да обсъждат практическите мерки по осъществяване на плана, намесиха се Карасулиев и Неделев. Последният прочете дълъг списък на лица — политици, журналисти, търговци, финансисти, занаятчии, селяни и военни. Внимателно подбраха необходимите. Прибегнаха и до картата на България. Йосиф като върховен главнокомандващ раздели страната на две. Северната — с предводител Стефан Неделев и южната — от Стара планина надолу — командвана от него. Беше въодушевен, многословен, възбуден, нескриващ трескавата алчност, която го бе обхванала. Дори Неделев, за разлика от друг път, държеше клепачите си малко повече открехнати. Към края на съвещанието Де Клозиер съобщи, че ще се финансира нов ежедневник за целите както на кампанията, така и за политическо влияние. В него щяха да привлекат всички опозиционно настроени журналисти, платени с крезовски заплати. Разделиха се късно, когато навън мръкваше. Скарлатов остана сам в кабинета. Отмахна завесите и широко отвори двойната врата към верандата. Отвън нахлу топъл, но свеж въздух… Огледа кабинета. Чашите, чиниите, пепелта от фасовете говореха за разгром, за буря, току-що минала оттук. Позвъня. Влезе Спас. Под намръщения поглед на Борис той и Неда разчистиха набързо кабинета. Борис го изпрати с колата да доведе веднага касиера и главния счетоводител. Скоро и двамата пристигнаха. Работиха заедно около два часа при спуснати завеси. Скарлатов прегледа цялата документация около оставеното злато навремето от Пари Ба. Изгори я в камината. Разясни им задачите. Нямаше да има явна документация. Ежедневно Скарлатов щеше лично да преглежда всяка разписка. В себе си бе решил да унищожава голяма част от тях и шифровано да води за себе си баланса.

— Господа! Не бих искал да ме питате какво възнамерявам да правя. Не ви съветвам дори да си задавате какъвто и да е въпрос. Не случайно съм избрал вас от моите служители и ви обличам в специално доверие. Няма да съжалявате. С колко милиона налични пари разполага в момента касата?

— Около два милиона.

— Добре. От утре ще теглите от Народната банка минимум по пет милиона седмично. Но всеки ден! Не наведнъж! Лично ще уредя въпроса с Дирекцията. Мисля, че ще съумея да ги накарам да мълчат.

— Цялата ли наличност ще изтеглим? — попита счетоводителят.

— Цялата. Освен това, утре ще заложа в Народната банка сконтовия портфейл на нашата. Така че, на първо време, тегленето на пари ще бъде осигурено. Отваряме лична сметка на господин Йосиф Карасулиев. Той има право, както и директорът Неделев, без да ме уведомяват, да теглят или внасят каквито и да са суми и да издават чекове, платими от Търговската банка на който и да е!

— Даже на неплатежоспособни? — попита главният счетоводител.

— Казах — всички, без изключение, с подписите на директора Неделев и господин Йосиф Карасулиев! Аз лично ще проверявам техните сметки. И за последен път ви предупреждавам! Не искам никакви коментарии! Ясно ли е?

Двамата разбираха, че става въпрос не само за огромна, но и за опасна финансова сделка. Бяха горди от доверието. И не на последно място, очакваха награда за труда и мълчанието си.

— На работа, момчета!…

И двамата отидоха в банковата зала, за да приведат в ред всичко за утрешния ден.

Последната среща, която Скарлатов има, бе с търговеца на зърнени храни Христов, дългогодишен клиент. Бе остарял. Полагаше големи грижи за външния си вид. Модните младежки дрехи, цветето в бутониерата, обсипаните му с пръстени ръце не можеха да премахнат впечатлението за стар светски лъв и съблазнител с опадала вече грива. Има нещо трогателно в безнадеждната битка със старостта, помисли Борис. Защото този мъж с изявени търговски способности бе в своята същност един Дон Жуан. Понятие, колкото повърхностно, толкова и дълбоко философско, тъй като представляваше един от основните типове на човешки характер, който избягна от зоркия поглед на Теофраст, по простата причина, че липсваше в древността, но блесна и се разцъфна в безгрижната и радостна епоха на Барока, за да изчезне наново в сивотата на буржоазното общество. Силно оределите му, боядисани коси бяха внимателно подредени, за да закрият голотата на черепа. Начинът, по който бе седнал, заучената поза крак върху крак, елегантният маниер, с който държеше чашата коняк с резенче лимон, бяха трогателни в своята наивност. Той никога нямаше да претърпи своето Ватерлоо, защото винаги щяха да се намерят жени, които да оценят усилията му. И ако жената разбираше, че всичко това се прави заради нея, че тя е целта и нищо друго, тя прощава и старостта, и боядисаните коси, и неподходящото за възрастта облекло и е щедра. Ето, тази черта, която липсваше в българския мъж, бе причината за успеха му пред жените, неговата радост да се живее. Беше умен, наблюдателен, изобретателен и широк по душа. А щедростта му бе оръжие, с което превземаше и най-отбраняваната крепост. От беседата с Христов Скарлатов разбра твърде много за търговията с житни храни. Христов бе свързан с дружеството „Луи Драйфус“, с което имаше негласен монопол в България за износа. От своя страна, Борис му разказа за предстоящата акция. Христов бе въодушевен. Но в открилите се възможности за печалба не алчността надделяваше в него, а перспективите за бъдещи радости с жените в обстановката на лукс и весело пръскане на пари. Той даде интересни идеи. Разбраха се, че самостоятелно ще поеме изкупването на едро в Бургаски и Пловдивски окръг, като постави на услугите на Търговската банка цялата си мрежа от изкупвачи.

— Господин Христов, колко лева на първо време ще Ви бъдат необходими?

— Зависи от Вас, господин Скарлатов.

— Е, добре, да речем един милион…

— Предостатъчно. Как ще ги тегля?

— Както предпочитате. В налични или от провинциалните клонове на Търговската банка.

— Разбира се, чрез клоновете. Но бих искал да имам една малка сума на ръка в най-близко време.

— Сто хиляди задоволяват ли Ви?

— Даже прекалено. Кога ще мога да ги изтегля?

— Веднага.

— Утре сутринта съм тук!

— Казах сега, в момента!

— Сипете ми още коняк, господин Скарлатов. Вие ме очаровате. Да знаете колко много ми бяха необходими пари тази нощ.

Христов извади златния си часовник и го погледна.

— Я виж ти! Та още е рано… Нощта е пред мен!

Скарлатов позвъня на касиера. Скоро се върна в кабинета с пачки банкноти.

— Господин Скарлатов, затруднен съм. Не знам как ще пренеса парите.

— Ако Ви дам колата с моя шофьор, който е въоръжен, това оправя ли Ви?

— Напълно! Благодаря Ви.

Те се чукнаха с чашите. Търговецът изпи до дъно своята. После каза, като се обърна към портрета на стария банкер:

— Велико нещо е породата… Вие сте достоен син на достоен баща! Бих искал да започна отново живота… Той е толкова хубав! Тази нощ Вие ми върнахте младостта…

Борис се качи горе малко преди полунощ. Домашните си бяха легнали. Цареше тишина. Бе се преуморил, но не му се спеше. Чувстваше се обхванат от някаква особена възбуда. Вратата към голямата спалня стоеше открехната. Отвори я. Яна я нямаше. Премина през хола и влезе в библиотеката. Някъде се хлопна врата. Чу бързи стъпки. След малко влезе Яна, радостно усмихната и зачервена. Бе облечена скромно, без никакви бижута. Наистина, колко е хубава младостта, помисли си с горчивина Борис. Беше под влиянието на срещата си с Христов. Тя го целуна.

— Вечеря ли?

Яна кимна с глава.

Той не искаше да я пита къде е била, въпреки че бе любопитен.

— Ти пак си пил.

— Какво му остава на самотния човек.

Тя се усмихна.

— Ако знаех това, щях да остана да те чакам.

— Весело ли прекара?

— Великолепно! Толкова съм радостна… Всички ти пращат поздрави и съжаляваха, че не си дошъл с мене.

— Кои?

— Матов, Ирина, Брезов, Румяна и момиченцето им. Прелестна. На три годинки, казва се Любка. Очарователна. Това е третото им дете.

И като каза това, отведнъж лицето й помръкна.

— А защо не ме уведоми?

— Борисе, ти си напълно замаян! Нали ти казах сутринта преди да тръгнеш на лов?

— Би ли останала малко при мен. Имам нужда да бъда с някого.

— И аз — тихо каза Яна.

Тя послушно седна във фотьойла. Скарлатов си наля чаша коняк. Тя имаше право. Той я бе забравил последните дни.

— Когато мине всичко, няма вече да бъдем самотни.

— Аз не се оплаквам.

— И нямаш право. Водя битка. Смазан съм от работа. Смачкан. Разбираш ли?

— Но аз не те обвинявам.

— И все пак сигурно се чувстваш нещастна.

— Не, мъча се да остана незабелязана.

— Кажи ми, какво смяташ за нашия живот…

Яна тихо отвърна:

— Той е лош.

— Можеш ли да се изясниш?

— Мога. Но е излишно. Ние се отдалечаваме един от друг. Минават дните, минават месеците, вече стават години и ти все по-безцеремонно вървиш през битки, гониш разни цели и след като ги постигнеш, идват нови.

— И аз съм виновен, така ли?

— Не. Виновни са парите. Виновна е Банката.

— Не са ли това чужди думи?

— Забравяш, че целия си живот съм прекарала с човек, за когото парите бяха всичко.

— Нямаш много ласкаво мнение за мен…

— Аз те обичам. Аз те ценя и съм горда, че си мой мъж. Но какво общо има това с парите? Коя жена на тоя свят може да се пребори с Банката? Безсилна съм, както бях безсилна със златото на баща ми.

— Останалите много ли са щастливи?

— За всеки случай, живеят по-смислено. Имат идеали, обичат се, за тях не съществуват печалби, макар да са бедни. А ти си бил като тях! Бил си техен приятел. С топлота говорят за теб. Ценят те… О, това е много! Защото те не са Карасулиев и Неделев. Наистина живеят духовно, един твой любим израз…

— Разбрах, че си нещастна!

В очите на Яна се появиха сълзи. Тя с мъка сдържа риданието си. Борис се ядоса.

— По-добре ще направиш да си легнеш.

Тя мълчаливо стана и излезе.

Скарлатов остана прав пред един от дъбовите шкафове на библиотеката и точно пред очите му попадна подвързаният с кожа том на „Капиталът“. Беше екземплярът на баща му, доста извехтял от честата употреба. Отвори шкафа и взе книгата. Разлисти я и попадна на следния текст, дебело подчертан навремето с червен молив от стареца: „При липса на печалба или при съвсем малко печалба Капиталът изпитва ужас, както природата пред празното пространство. Със съответна печалба Капиталът става дързък. Осигурят ли му се десет процента, той може да се използва навсякъде, двадесет процента — и той се съживява; петдесет процента — става направо лудешки смел; за сто процента той смачква под краката си всички човешки закони; триста процента — и вече не съществува никакво престъпление, заради което Капиталът не би рискувал, дори под заплахата на бесилката“.

Борис бе потресен от прочетеното. Не толкова от страшната истина, а от дълбокото проникновение на гения, защото той прие тези редове като лична характеристика за себе си — банкера Борис Скарлатов. Мълниеносно мисълта му отново се насочи към голямата акция и отново към Яна, и неприятния разговор с нея. Тя го обвиняваше в потъпкване на любовта, заради печалбата. Или, ако трябваше да се изрази с прости думи — в алчност. Така ли беше в действителност? Намираше ли се той, Скарлатов, в последната фаза, когато за триста процента не би се спрял пред нищо?… „Даже под заплахата на бесилката?“… За разлика от много други хора, които не обичаха истината, той бе култивирал в себе си качеството да не бяга от нея, колкото и болезнена да е тя, дори когато показва степента на нравственото му падение. И този път не се поколеба смело да отговори на въпроса. Неговите мисли и действия не бяха свободни, а детерминирани от парите, от Капитала! И в миг видя себе си да играе дивашкия танц на печалбата под висящото въже над главата му. Защото се бяха сменили всички клетки на мозъка му. И бе останал друг, не личността Борис Скарлатов, а банкерът Скарлатов!…