Свобода Бъчварова
Изборът (24)

Глава шеста

Това лято обещаваше да е хубаво. Прозорците на библиотеката бяха разтворени. Топъл полъх отвън едва разклащаше завесите. Скарлатов току-що бе приключил работата в Банката, когато пристигна при него Карасулиев. Двамата се качиха горе. Борис си почиваше в един фотьойл, а Йосиф възбудено се разхождаше и непрекъснато говореше като човек, таил дълго време нещо, и ето че сега с облекчение се освобождава от насъбраното. Бе неподражаем разказвач, що се касаеше до сделки. Не изпускаше нито един детайл, особено отрицателен. Пъргав, експанзивен, той подсилваше разказа си с мимики, жестове и паузи. В момента предаваше срещата си с Фердинанд дословно. Като се прибави и острата му наблюдателност, получаваше се една точна и богата характеристика, каквато малцина можеха да дадат на владетеля. Старобългарският строеж на речта, така характерен за солунския му говор, усилваше хумористичната страна на разказа така, че в някои моменти Борис се смееше на глас…

… В началото сцената е мълчалива. По-скоро пантомима. Карасулиев прави поклон пред заелия величествена поза Фердинанд. Следват комплиментите и ласкателствата. Скоро разговорът се насочва към завладяващата тема за парите. В броени минути от Фердинанд почва да се свлича оперението му на паун, докато пред Карасулиев застава един възрастен мъж, но с юношеска страст към презрения метал. Връща се цялата му живост, изчезва преградата между поданика и хегемона.

— Виж какво бе, Карасулиев!… Та аз съм бедняк в истинския смисъл на думата. Единственото, което притежавам — и то по наследство, — са няколко пикани имота главно в Австро-Унгария! Питаш ли ме как живея?! От собствен джоб давам за награди, ордени, подаръци, банкети! Алчни са моите поданици. Вярно е, прекалено пестя, но това мирише отдалеч на бедност!

— Ваше Величество, на колко изчислявате разходите на двора?

Без да се замисля, Фердинанд казва предварително определената сума, разбира се, надута.

— Един милион.

Карасулиев знае докъде може да се простре. Той е предварително инструктиран и като „сатана-изкусител“ отговаря автоматично и малко нехайно:

— Един милион не е проблем…

— Златни франкове?

— От само себе си се разбира! — отвръща твърдо той. Това лесно съгласие изважда от релсите Фердинанд.

Той не може да се владее. Пред очите на Йосиф започва вътрешната борба в него. Избързал е с глупавите думи за своята бедност! Избързал е с цифрата! Сега трябва да поправи глупостта! Да се отрече от казаните думи!… За него такова отмятане „като фурнаджийска лопата“ не е мъка. Той е свикнал с такива салтоморталета и бързо се преобразява в страдалец, за да печели време. Опитва се да го замотае с болестите си, с огромния товар на държавата. Накрая, след като води разговора по криволиците на един забъркан лабиринт, спокойно казва:

— Нали чу вече, разноските са два милиона минимум!…

— И това не е проблем — казва Йосиф усмихнат.

Този втори удар е още по-мощен, от който Фердинанд дълго не може да се съвземе. Започва да крачи нагоре-надолу, като свива един по един пръстите на ръцете си, обсипани със злато и скъпоценни камъни. Явно е скаран с математиката. На няколко пъти отива до бюрото. Взима лист хартия. Държи го в ръце. Пак се връща да търси молив. Накрая Йосиф му подава собствената си автоматична писалка. Фердинанд, който обича луксозните предмети, започва да я разглежда така, както дете разглежда скъпа играчка. Малко му остава да премине на любимата си тема за талисманите и тяхното окултно значение. Накрая с мъка се откъсва от тия мисли, понеже аферата е голяма. Сяда зад бюрото и взима да пише някакви цифри по листа. Но явно не е съсредоточен и драска просто така… Надвесеният над него Йосиф не може да намери никаква логика в тях. Най-после Фердинанд вдига глава и с измъчено изражение казва:

— Ох, най-малко три милиона!…

Поглежда Карасулиев. Последният прави неловко изражение. Значи улучих! — мисли си Фердинанд. Това е таванът! Или малко над него…

— Не е ли много? — пита Карасулиев предпазливо.

— Руският цар получава за издръжка на двора трийсет и пет милиона годишно!

Ти не си руският цар, иска да му възрази Йосиф, но с усилие на волята се спира. А Фердинанд отново иска да печели време. Връща се на темата за болестите.

— Не съм отишъл не знам откога на нито един курорт!… Подаграта напредва, а докторите са грабачи и мошеници!

И внезапно, съвсем алогично, заключава:

— Три милиона?! Та това са трохи! Но не това е важното! Не това ме трови, а имотите ми!… Векове са ги събирали прадедите ми!… Ето, Карасулиев, къде е въпросът!

— Но нали казахте, че са няколко… пикани имота? Простете, Ваше Величество, за израза, но не е мой…

— Не смей да говориш така за тях!

— Може би погрешно съм разбрал?…

— Те са прекрасни имоти! Дворци, паркове, ловни полета, планини и езера в най-чаровните места на Европа! С огромен доход! Цената им расте с всеки изминат ден и не знам докъде ще стигне!…

— Ние направихме известна справка за имуществото Ви в Германия и Австро-Унгария. При най-високо заплащане няма да надминат пет милиона!

— Я не говори глупости! Те цена нямат!

— Всичко на този свят се продава и купува, Ваше Величество.

Последните думи са една типична Карасулиева сентенция.

— Те са безценни! — повтаря инатливо Фердинанд. Той отново се задълбочава в сметките. Пот оросява челото му. Драска безразборно цифри и мисълта му се рее като орел над тлъста плячка върху хълм от злато. Ръцете му треперят. И вместо да каже нещо смислено, изведнъж му задава глупав въпрос:

— Ти познаваш ли Франц Йосиф?

Откъде-накъде, замалко не възкликва Йосиф, но казва:

— Нямам честта.

— И не ти трябва! Знаеш ли какво голямо говедо е той! Няма да му трепне окото да осере всичките ми безценни имоти и заедно с тоя… едноръкия маниак Вилхелм да превърне в пепелище тия ми богатства, събирани векове!…

Отново Йосиф се учудва на свободата, с която Фердинанд се изразява за могъщите си колеги — императори, владеещи половината свят. Без да се свени, той ги обкичва с улични епитети. Тази му волност е негова ахилесова пета. Често думите му се предават дословно от европейската преса и после трябва да употреби невероятни усилия и средства, за да изглади конфликтите. Но клюкарството и злословието са негови съществени черти и никога няма да може да се пребори с тях. Йосиф отново иска да го върне на земята, за да определи най-после оценката на имотите. Накрая, след дълги изчисления, прекъсвания от безсмислени диалози, той скромно съобщава цифрата на имуществата си в чужбина.

— Минимум двайсет и пет милиона…

И веднага започва да секне огромния си нос в бяла кърпа, голяма като войнишки пешкир, която измъква отнякъде… Йосиф Карасулиев доста силно изсвирва с уста. Изиграва безпогрешно ролята на изненадан и изумен. После смирено се извинява за волността, която си е позволил…

От този момент нататък нещата се променят. Фердинанд става недружелюбен и зъл. Приема облика на величество и се държи презрително към Карасулиев, сякаш той е виновен за огромното нещастие, което го е сполетяло. Нахвърля се с груби думи върху него, срещу тия, които са го пратили. Макар че и двамата не споменават нито веднъж кой стои зад предложенията, на Фердинанд е ясно, че са сериозни и могат да изхождат само от такива богати държави като Русия, Англия и Франция. Достатъчно е да даде своето съгласие и огромното богатство ще влезе в джоба му. Само една дума от негова страна! Но той не я казва, а нагрубява Йосиф. Основното му обвинение е, че са закъснели, много закъснели с предложението. Къде са били досега?!… Пред очите на Карасулиев този човек изживява драматична душевна борба, която Йосиф оценява достойно, защото се касае за милиони!… Той го разбира и съжалява. Заключението се налага от само себе си. Фердинанд е поел вече обязателства преди тази среща. Те така са го обвързали, че е невъзможно да се измъкне. Той плува напълно в немски води. Той е бесен. Не може да преживее подобна загуба. Та кой на този свят не би се поболял! — мисли си Йосиф. Но постепенно Фердинанд започва да се окопитва. Нотки на надежда се прокрадват в разговора. Полека-лека навлиза в талвега на мечтите. Защото парите, откато свят светува, са били и ще бъдат най-постоянният обект на човешките мечти, по-силни от религиозния фанатизъм, от любовта, от половия нагон!… Това е втората сентенция на Карасулиев, която също премълчава. Фердинанд не иска да загуби това богатство. Не иска да се признае за победен. Дълбоко покрусен е и от прибързаните си решения. Съжалява искрено, че не е продължил лисичата си игра до безкрайност. Но като всеки хазартаджия се надява на чудо. Да спечели и от двете страни!… И желанието му е толкова силно, че пренебрегва всякаква логика. Надеждата му е велика. На последния въпрос от Карасулиев, дали се отказва от блестящото предложение, той стреснат и объркан отговаря:

— Не, по никой начин! Виж какво, Карасулиев! България сега е булка. Нас всеки ни иска. Задачата е да измъкнем максималното. Трябва ми само време… малко време… Френските франкове и английските суверени са златна пара, велика пара, силна пара!

— Така приключи срещата — завърши разказа си Йосиф.

Той продължи замислено да се разхожда. Скарлатов го попита:

— Какъв ти е извода?

Но вместо да му отговори, Карасулиев каза:

— Не ми върна писалката. Задигна я! Беше с ониксов корпус и три златни пръстена. „Ватерман“! Купих я от Англия. Сега до края на войната няма да мога да се снабдя с подобна писалка.

— Остави това! Какво мислиш за тая среща ти, и тия, дето те пратиха?

— Пълен провал! Фердинанд вече няма своя воля. Целият този разговор беше излишен!

— А господата?

— Не беше изненада за тях. И все пак, се надяват…

— На какво?

— Поне да запази неутралитет…

— А защо аз изведнъж станах необходим?

— Защото аз претърпях фиаско.

— Нямам намерение аз да вадя заради тях топлите кестени с голи ръце!

Карасулиев бе угнетен.

— Какво ти е? — попита Борис.

— Не съм наред. Смея се над Фердинанд, но и аз не съм добре. А ти също!

— Не разбирам…

— Представяш ли си?!… Цялата тая сделка щеше да мине през наши ръце! Те никога нямаше направо да дадат парите, нито пък чрез техните банки. Аз и ти щяхме да бъдем посредниците на тези милиони. Иде ми да вия от мъка!

Не бяха нужни последните думи на Карасулиев, за да разбере Борис мащаба на сделката и огромните печалби без всякакъв риск. За миг и той се поддаде на мечтите за пари, но бързо се съвзе. Освен това се чувстваше обиден, защото бе пренебрегнат в преговорите. Те бяха заложили на Карасулиев. Сега той бе техният довереник. Пак си спомни думите на Тюретини: „Ако някой Ви предложи…“ Мислено му благодари. Той нямаше да стане тяхна маша!

— Корнелий Тацит^[1] описва следния случай: императорът Нерон вследствие на огромните си разходи довежда Римската империя до финансов банкрут. Той получава сведение от един мошеник, че някъде в Алжир имало пещера и в тази пещера се намирали толкова много плочи злато, че биха могли да покрият „Виа Апиа“^[2] с тях. Полудял от предложението, Нерон организира цяла експедиция за откриване на съкровището. Разбира се, такова липсвало. Интересното в случая е това, че вместо в трудния за него момент здравият разум да вземе връх, той залага на безумието! Подобно количество злато би обезценило метала, но той предпочита тая маниакална фантазия пред действителността!… Аз не искам да изпадам в това състояние.

— Ще чакам с нетърпение резултата от твоята среща.

— Ще се обадя по телефона, че отказвам.

— Няма да можеш! Те те чакат. Имат да говорят по много въпроси с теб.

— Нетърпелив съм да чуя!

— Това е всичко!

За Борис бе ясно, че Йосиф открехва само малка вратичка. Той знаеше повече, много повече…

— Ако не бъдеш откровен докрай, отказвам се!

— Това е всичко! — повтори упорито Йосиф.

Стоманен блясък се яви в очите му. Скарлатов разбра, че нямаше да каже нито дума повече, защото се засягаха неговите интереси.

— Не ги карай да те принудят! Знаеш, че могат…

Да, Борис знаеше добре това. Те нямаше да се спрат пред нищо! Ако се наложеше, щяха публично да го дискредитират. Защото една малка банка, в малка страна, за да съществува, трябва да суче от друга голяма банка, в голяма страна… си спомни с горчивина Борис постулата на баща си. Но той направи една поправка, като добави към малката банка и „нейният притежател“. Значи той, Борис Скарлатов, ако иска да съществува…

Мислите му бяха прекъснати от Карасулиев, който се сбогува някак припряно.

Оставаше малко време, докато се приготвяше за срещата във френското посолство. Скарлатов си помисли как би могъл да отиде дотам, без никой да разбере. Но после отхвърли тази мисъл. Беше невъзможно! Усещаше как кръгът около него се затяга. Бе под наблюдението и на Радославовата полиция, и на личните агенти на Фердинанд. Трябваше да играе открито — най-трудната игра! Не му бяха оставили никакъв избор. Чувстваше липсата на Туше Динев. Не бе осведомен в детайлите и сам трябваше да решава. Фактите, които бе събрал от разни места и най-вече от Карасулиев, не можеха да бъдат солидна опора. Разчиташе на своя собствен анализ и въображение. Но то можеше да му скрои лоша шега. Даже в автомобила със запалени ацетиленови фенери, каран от Спас, Борис изпитваше несигурност като боец, навлязъл в мъртвата зона между две неприятелски позиции, където се стреляше отвсякъде и не знаеш накъде да побегнеш.

Посрещнат лично от френския посланик господин Панафьо, той бе въведен в салона с подобаваща любезност. Остана изненадан. Срещата обещаваше да премине на твърде високо ниво. Там вече се бяха разположили посланикът на Великобритания — Бакс Айронсайд и посланикът на Русия — Савински. Четвъртият човек в салона бе заместникът на Буске — Фердинанд де Клозиер. Какво знаеше за тях?… Твърде малко! И в двамата французи имаше нещо вятърничаво. Красивият Савински с мрачен израз на Лермонтовски герой може би се нравеше на жените, но не и на скептици като Скарлатов. Единствен Бакс Айронсайд внушаваше доверие. Бе спокоен, делови, но и в него липсваше тая черта на боец, така ярка у граф Тарновски. Не можеше да се оплаче от посрещане. Обстановката бе на богатство и лукс. Тук не се жалеха нито скъпите напитки, нито деликатесите. В тия месеци бяха станали прекалено разточителни. Меката светлина от канделабрите, мълчаливите лакеи, прислужващи тихо и дискретно, предразполагаха към интимен разговор. По всичко личеше, че той отдавна е започнал. Савински се разхождаше с гордо вдигната глава. По английски навик, в удобно кресло до камината се бе разположил Айронсайд, макар че в тази лятна нощ тя не гореше. Де Клозиер стоеше прав, облегнат на камината, а Панафьо като домакин ту ставаше, ту сядаше около малката масичка. Разговорът се водеше на френски, задължителния език на дипломатите.

— Господа, не очаквах, че ще се озова в такава височайша среда. Страхувам се, че съм неподготвен…

Изведнъж Савински спря да се разхожда и рязко каза:

— А подготвен ли бяхте, господин Скарлатов, за срещата в Австрийското посолство с групата на Дисконто Гезелшафт?…

Този човек, изглежда, не може да се владее добре, каза си Борис. Освен това, има нещо против мен. Но да не бързам в заключенията си.

— Не съм убеден, че тази вечеря е най-добрият начин да се срещнем. Струва ми се, че в Двореца вече знаят, да не говоря за полицията на Радославов.

— Боите ли се, господин Скарлатов? — надменно попита Савински.

Бакс Айронсайд се намеси, за да прекъсне диалога.

— Господин Скарлатов е достатъчно проникновен, за да разбере целта ни. Няма да крия, че нашите съюзени държави, които днес водят война на живот и смърт, са изправени пред трудности в България.

— Именно! — подчерта Савински.

Айронсайд бавно и с типичен английски акцент на френския си език продължи:

— Бихме искали да чуем едно друго мнение…

— Не е ли вече късно? — каза Скарлатов.

— В дипломацията никога не е късно.

— Имам лошото усещане, че всеки Ваш ход досега закъснява поне с 15 минути…

— Бихте ли се изяснили, господин Скарлатов? — попита Панафьо.

— Вие по-добре от мене знаете фактите!… Миналата година предстоеше френски заем. И когато почти всичко бе уредено, отведнъж се поставиха унизителни политически условия. Заемът да се търси чрез Русия, която, забележете, не е даже заемодавец. От финансова гледна точка е странно и неестествено.

— Всеки заем в съвременни условия е политически. Нали така, господин Скарлатов? — каза Савински.

— Разбира се. Но тъкмо тук е въпроса! След блестящите победи на българската армия по всички фронтове! След разгрома на Турция, при никаква помощ от Сърбия и Гърция, да не говоря за Румъния — на България бе отнето всичко и, за съжаление, при съдействието на тия Велики сили, чиито представители сте вие! Простете за откровеността. И сега, когато България е разпокъсана, а голяма част от българския народ е под ново, чуждо иго, озлобен от несправедливостта, вие отново искате да го унижите!

— Господин Скарлатов, това са думи на Радославов! Почвам да се колебая във Вашата лоялност — каза Савински.

— Вие забравяте, че аз съм българин! И ако не отчетете този факт, беседата е излишна. Съжалявам…

Той се надигна от креслото. Панафьо скочи и постави ръка върху рамото му. Бакс Айронсайд мълчеше. Де Клозиер с интерес местеше поглед ту върху Савински, ту върху Борис.

— Господин Скарлатов, успокойте се. За да Ви извикаме тук, значи Ви имаме пълно доверие. Нещата са груби, значи и разговорът няма да бъде елегантен — каза Панафьо.

— Добре. Защо отпуснахте заем на Сърбия, Гърция и Румъния, а България оставихте на сухо?

— Един неутралитет не е ли достатъчна гаранция? — каза Панафьо.

— Не може един съсед да се въоръжава до зъби, а другият с безразличие да чака какво ще стане! България бе тласната в ръцете на германските банки не без ваше съдействие. И чудно!… Те дават заем без политически гаранции, а вие — не! Преговорите с тях напредват. Вие правите отстъпки, но закъснявате с 15 минути! Всяко ваше действие е следствие от това на немците. Накрая заемът е сключен и чак тогава предлагате свой, без политически гаранции!… Но Мавъра е вече свършил своето дело!…

Савински се изправи срещу Скарлатов и го погледна с големите си, черни очи. Наистина, красавец с магнетично въздействие, помисли си Борис.

— И все пак, господин Скарлатов, какво е Вашето лично отношение към войната?

— Аз съм за неутралитет, ако вашите правителства гарантират българските земи.

— Не ме разбирате. Питам Ви на чия страна ще бъде победата?

— На ваша, разбира се!

— Простете, но тогава?…

— За съжаление, какво мисля аз, не играе в случая никаква роля! Аз съм за съюз с вас, понеже смятам, че ще победите и това ще бъде изгодно за нас. Същевременно знам, че България, по силата на неща, независещи от мен, нито от вас, ще застане на противната страна с всички последствия, произтичащи от това.

— А защо, господин Скарлатов? — попита Айронсайд.

— Защото България е малка страна. Тя имаше свободна воля, свободен избор до Балканската война. От този миг, когато тя загуби войната, всичко вече се развива детерминирано^[3], по силата на друга логика, която е твърде далеч от човешката. България вече няма собствена воля, следователно няма свободен избор!

— Не съм съгласен с Вашите изводи. Нещата могат да се тласнат в съвсем друга посока!

— Бих искал!

Панафьо, който внимателно слушаше, възбудено заговори:

— Господин Скарлатов, Вие сам прокарахте моста, по който бихме могли да се разберем. Правилно ли разбрах?

Борис кимна с глава.

— И ще направите всичко, което е по Вашите сили, за да не се озове България в лагера на потърпевшите?

— Ако бях фактор — да, но не съм!

— За нас бе радостно да чуем това от Вас лично! Господин Карасулиев ни уведоми, че Вие смятате Фердинанд за централна фигура, върху която трябва да съсредоточим усилията си.

— И продължавам да смятам.

— Великолепно! Ние направихме известни сондажи. Той се колебае.

— Готови ли сте да приемете всички негови искания?

— Личните му — да!

— Доколкото разбрах от Карасулиев, вие и тук се колебаете.

— Ние приехме да отпуснем външен заем от петстотин милиона франка.

— А персонално на Фердинанд? — попита Скарлатов.

— Обезщетение на личното му имущество в Австро-Унгария и Германия за двайсет и пет милиона и годишна издръжка на двора от три милиона франка.

Той е пълен идиот, си каза Скарлатов. С кого се бе събрал тази нощ?! Кого убеждаваше?! Хора прагматици или мечтатели?! Почувства се уморен и отпаднал. Всичко му бе опротивяло. И за да сложи край на мъчителния разговор, се изправи на крака. Всички млъкнаха.

— Господа. Подробностите по срещата с Фердинанд са известни и няма да ги обсъждаме. Моето мнение е следното — седемстотин милионен заем! Второ, петдесет милиона обезщетение за личното имущество на Царя! Пет милиона годишна издръжка на двора!

— Вие сте ясновидец! Та това е и наше мнение! — каза Панафьо.

— Бих прибавил — каза Савински, — че Негово Величество руският император ще изплати от своите средства всички дългове на Фердинанд Заедно с една солидна годишна рента за личните му разноски.

Настъпи мълчание. Бакс Айронсайд каза с провлачения си френски:

— Господин Скарлатов, ако това се осъществи, смятате ли, че ще спечелим Фердинанд?

Всички трепнаха, защото точно тоя въпрос стоеше пред тях, но не смееха гласно да го изразят.

Борис нищо не отговори. Съмнение се четеше по лицата на всички. Де Клозиер, който през цялото време мълча, изведнъж се обърна към Борис:

— Господин Скарлатов, осъществяването на този план ще стане при съдействието на Търговската банка, респективно от Вас лично. Процентът, който ще получите, е съобразен с важността на задачата и големината на риска от посредничеството Ви. Мога да Ви уверя, че той е такъв, какъвто досега не е получаван от никоя банка в света. Моите поздравления!

Разговорите за милиони в злато винаги, в края на краищата, стигат до ареалната сфера на мечтите. И това е толкова човешко!… Той с усилие на волята се мъчеше да не се поддаде, но този път не успяваше. Разиграваха се милиони. И то само за една посредническа функция!… На сцената излизаше Търговската банка на Скарлатов и Командитното дружество на Карасулиев. Двамата щяха да работят в пълно съгласие. Опита се да се върне на земята, но напразно. Завладя го мисълта, че не могат представителите на Великите сили да гарантират такива суми без съгласието на правителствата!…

Останалата част от разговора мина учтиво, задушевно и миролюбиво. Когато късно през нощта излезе от посолството, той не се качи в автомобила, а тръгна пеша. Не беше се държал както трябва! Бе обещал много… И все пак, не всичко!… Припомни си разговора с Тюретини и предупреждението му: „Ако някой, който и да е той, Ви предложи…“ Ами ако някой на Вас, господин Тюретини, Ви предложи?… Как Вие?… По дяволите!… Спри се! Опомни се! Тюретини ти желае само доброто! Не, Тюретини говори като победен. Като човек без бъдеще!

Така започна една драма в душата на Скарлатов, каквато никога не бе си представял, че ще изживее. Преди години, една нощ, бе разговарял с един млад човек — Конрад фон Щаренберг, в Женева. Тогава се бе докоснал до лудостта на хазарта и се бе спрял. Но сега всичко беше далеч по-голямо, а може би по-реално. Щеше ли да изпусне своя шанс?…