Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
asayva (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Земя за прицел: Изборът

Издание: първо

Издател: Издателство на Българския земеделски народен съюз

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателство на Българския земеделски народен съюз

Излязла от печат: м. юли 1986 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Рецензент: проф. Цветана Тодорова; проф. Тончо Жечев

Художник: Петя Генева

Коректор: Лидия Ангелова; Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1026

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Фронтовете се стабилизираха. Войната се превърна в позиционна. Краят й вече не се виждаше. Настъпи 1915 година. Плановете за мълниеносна война на германското командване се осуетиха. Австро-Унгария претърпя редица военни неуспехи. Сърбия възвърна Белград и голяма част от територията си. Десантът на англо-френците при Дарданелите, който целеше да извади Турция и Цариград от строя, се провали. Войските, дебаркирали на полуостров Галиполи, изпаднаха в тежко положение. Всичко това доведе до особено внимание към България. Тя бе ухажвана отвсякъде. Превърна се в стратегическа величина. Силите на Антантата разбраха, че са извършили непростима грешка в цялата си досегашна политика, особено с поведението си през Балканската война. Сега те се мъчеха по всякакъв начин да я поправят. В страната нахлуха разни пратеници, титуловани особи, финансисти, банкери, авантюристи и пророци от цял свят. Фердинанд бе в стихията си на хазартен играч. Все още България не определяше отношението си. Поне за момента пазеше неутралитет. Но докога?… Щеше ли дълго да остане един малък мирен остров?

Във всекидневния живот на страната отражението на войната не се чувстваше. Търговията цъфтеше. Износът нарасна, печалбите също. Отвсякъде се сипеха пари. Настъпи оживление, което Скарлатов определи като пир по време на чума. Печалбите се трупаха, но това, вместо да го радва, го караше да бъде нащрек. С мъка се удържаше да не седне и той на игралната маса. В замяна на това даде пълен простор на Неделев. Неговият сектор за индустриално финансиране доби голям замах. Постигаше успех след успех. Личното му богатство нарасна. Заедно с Вегенел се насочи към мините, но не само каменовъглените. Сложи началото на една мина за мед, която обещаваше отлични перспективи за бъдещи печалби. Скарлатов не посегна на златния трезор, нито на валутните авоари от страните на Антантата. Те бяха неговият дълбок резерв за критична ситуация. Утешаваше го мисълта, че при една катастрофа ще запази Банката. Не му бе леко, когато наблюдаваше как другите, дори глупави и примитивни търговци, се обогатяваха за кратко време, а Борис бездействаше. Но колкото и да бяха големи съблазните, той се удържа. Карасулиев взе в ръцете си износа на тютюна, чиято цена се повиши. Тук прояви таланта си Елеазар Фархи — неговата дясна ръка. А самият Йосиф се занимаваше с монопола за доставка на петрол и той складира големи количества руски и румънски петрол, които далеч надхвърляха нуждите на България за осветление с газови лампи. Карасулиев запази отлични отношения с английските и френските банки, дори проникна на американския континент. Не се спря и пред печалбите, които предлагаха германците и австрийците. Особено се сближи с Неделев и чрез него успя да се намеси в усиления оборот, без да се излага на риск от нелоялност. Всички играчи бяха възбудени. Всеки вярваше, че е дошъл денят на големия удар. Само Борис продължаваше да се колебае. Ами ако всички са прави, а само ти грешиш… Ето тази мисъл го измъчваше, нима съм наистина глупав? Дали тъкмо сега не се проявява моята некадърност? Е, добре! Поне ще разбера истинската си стойност! Ако не успея, това значи, че трябва да се оттегля от играта, да ликвидирам всичко и да заживея в съгласие със себе си и възможностите на своя ум… Докато всички тичаха като бесни насам-натам, той изпадна почти в летаргия, която точно определи с руската дума „хандра“. С други думи, го бе обхванала непреодолима хандра. Оставаше вкъщи повече. Намери някаква радост и спокойствие в семейния живот. И, както някога баща му, сега и той пое длъжността на Патер фамилиас[1].

В този съботен ден в края на юни той се прибра рано вкъщи. Отново, както при стария банкер, съботните вечери се бяха превърнали в семеен празник. След заминаването на Донка и Никола за село тяхната работа бе поета от младите Спас и Неда. А благодарение на добротата и такта на Яна, всичко в семейство Скарлатови вървеше уравновесено и радостно.

Когато се качи горе в апартамента, завари в хола Кюлев и Яна. Стана му неприятно. Явно бе дошъл по-рано, за да разговаря с дъщеря си. Какво искаше?… Кюлев се смути. Яна се изчерви.

— Аз ще отида в библиотеката. Простете, че ви прекъснах разговора…

— Ние… — поде Кюлев и млъкна.

— Борисе, моля те, остани! Татко има молба към тебе.

— И ти ходатайстваш?

— Искам само да го изслушаш.

Скарлатов демонстративно седна в един фотьойл. Кюлев мълчеше и не можеше да започне. Тогава Яна каза:

— Татко иска да започне работа.

— Уважаеми господин Кюлев, навремето се разбрахме, че завинаги ще се откажете от Вашия лихварски занаят!

— Искам да отворя дюкян.

— Дюкян? И какво ще продавате? Тикви?

— Не. Знаеш какво!

— А-а-а… Както навремето да изкупваме злато?… А може би предлагате да направим патриотичен дар на държавата? Само че какво ще правим с него? Обградени сме отвсякъде и не можем да го изнесем. Законите са сурови!

— Вече е късно. Изпуснахме момента!…

— С други думи, аз съм глупака, който закъсня! Ако сте дошли да ми съобщите този факт, не сте избрали най-добрия начин да ме поласкаете.

— Ако имах достатъчно свободни пари, нямаше да те моля за нищо!

— Защо?

— Превърнах всички налични пари в злато.

— По-нататък?

— Искам заем от Банката.

— Колко?

— На първо време сто хиляди.

Скарлатов се замисли. Предложението не беше лошо.

— Съгласен, при едно условие: парите ще получите на ръка! Те няма да бъдат заем от Банката и по тоя начин няма да ги документирам. Така че, ако влезнете в клопката, няма да мина за Ваш съучастник.

— Още по-добре!

— Трябва ми малък срок, за да получа на ръка тази сума в банкноти. Да речем, два дни! Но защо ще отваряте дюкян?

— Защото, щом почне мурабето, търговията със злато ще свърши, а аз искам да работя! Дюкянът ще бъде сарафски. Разбирам от нумизматика повече от келявите професори.

— Вие, господин Кюлев, имате твърде високо мнение за Вашите научни способности. Само че правете разлика! Тези келяви професори, както мило ги назовавате, не се интересуват от стойността на монетата, а от нейното историческо значение.

— Не е ли все едно?

— Ако беше все едно, щяхте да бъдете декан на Оксфордския университет и да имате званието сър, а не да отваряте сарафски дюкян в чаршията.

Яна се усмихна. Кюлев бързо каза:

— Имам още нещо…

— Искате да ме извадите от търпение?

— Баща ти имаше най-добрите каталози по нумизматика в България. Ще ми трябват…

— А Тукидит и Плутарх не искате ли?

— Не искам.

— Така и предполагах. Е, господин Кюлев, елате в библиотеката да потърсим каталозите и да пийнем по нещо…

— Аз ще отида в кухнята — каза Яна.

— Не искам коняк, а мастика!

— Ще Ви почерпим и с мастика…

Яна ги остави. Двамата отидоха в библиотеката. Скарлатов наля чашите.

— Пия за възхода на световната археология и приноса на Славчо Кюлев в тази наука!

— Един ден няма да говориш така!…

Скарлатов изпи на един дъх коняка, но Кюлев не помръдна.

— Защо не пиете?

— Чакам вода.

Влезе Яна с пълна каничка. Кюлев сипа от нея и мастиката побеля. Скарлатов се обърна към жена си:

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Съвсем малко коняк.

Той й сипа.

— Само не разбрах, господин Кюлев, защо един ден ще Ви бъда благодарен?

— Не ти!

— А кой?

— Детето ти! Децата ти!… — поправи се Кюлев.

Изведнъж Яна пребледня.

— Всичко, което ще спечеля от дюкяна, ще бъде за следване на внуците ми в Оксфорд! Това ми е амбицията и аз ще я изпълня!

Скарлатов мълчеше. Не искаше да даде простор на гнева си. Този глупак, с присъщата си директност, даже не усещаше какво говори!… Вече две години Яна не забременяваше. Скарлатов никак не се вълнуваше от този факт. Тя бе млада, животът пред нея! Бе забременяла веднъж, щеше да стане и втори път!… Но чак сега разбра колко болезнен е този въпрос за самата нея. Представи си как старият глупак не за пръв път разисква въпроса пред Яна и, разбира се, като всеки мъж, израсъл на Изток, считаше за виновна нея. Тази несправедливост от родния й баща го вбесяваше. Той я погледна. Отново му заприлича на изоставена Пепеляшка. Прегърна я с една ръка през рамото и се обърна към него:

— Господин Кюлев, Яна е моя съпруга! Аз съм неин мъж, за да я пазя от обиди и чужди посегателства. Ако още веднъж повдигнете този въпрос пред нея в мое присъствие или отсъствие, ще Ви изхвърля като кирлив парцал от моя дом и повече кракът Ви няма тук да стъпи! Аз съм се оженил не за да увеличавам домазлъка си или да имам наследници на парите си, а защото я обичам и ценя! Дали тя ще роди, или не, ми е безразлично! За мене има значение само тя и никой друг!

— Хайде, пак аз излязох виновен! Само че не разбирам, за какво? Терсене хора сте вие, Скарлатови! Ще ида до кухнята да видя домашните…

Кюлев излезе. Яна искаше да тръгне след него, но Борис я задържа за ръка. Когато останаха сами, я погледна право в очите. Тя наведе глава.

— Успокои ли се сега?… Повече няма да се случва!

— Аз… аз… много обичам децата. Искам да имам свое дете.

— Каквото и да е, но да е дете, така ли?

Тя кимна с глава.

— И аз съм без значение?

— Искам дете от теб! — поправи се тя.

— А ако нямаш?

— Не виждам смисъл в съществуванието си.

Скарлатов бе болезнено засегнат.

— Не очаквах това от теб. Не мислех, че си като всички.

— Знам, че така ще кажеш, но не мога да се преборя със себе си. Искам да родя!

— Това ли най-много те тревожи?

— Само баща ти ли ти е намеквал за дете?

Тя нищо не отговори. Той повдигна брадичката й.

— Или и други?! Кажи ми!

— И други.

— Аз ще счупя главите на тия мръсници! Кои са?

— Всички, с изключение на Матови и Брезови.

Скарлатов се обърка. Попита:

— И направо ти казват в очите?

— О, не! Но погледите им, шушуканията зад гърба ми, клюките… Аз не мога повече да живея така! Ако не родя, ако не мога да родя, аз ще те напусна.

Яна се разрида. Нещата бяха далеч по-сложни и по-дълбоки, отколкото си представяше Скарлатов.

— И през цялото време си мълчала?

— Щеше да ми се пръсне сърцето.

— Сега като ми каза, по-добре ли си?

— Не знам.

— В България има чудесни гинеколози! Съветва ли се с някой от тях?

Тя наново пребледня и се дръпна уплашено назад.

— Не, никога не бих си позволила да направя нещо без твое знание.

— Интересна реакция… Какво лошо има? И кои бяха съветниците? Врачки? Баби?…

Тя се изчерви до корена на косите си.

— Значи, улучих! Е, добре. Ще отидем заедно на гинеколог.

— Моля те, недей прави това! Вече никога няма да говоря за дете. Обещавам ти!

— Боже, Боже!… В какво невежество тъне собствената ми жена!… А сега слушай! Живеем в двайсти век! В столица на европейска страна с развита медицина. И ти ще направиш всичко, каквото искам, ако ще и насила да те заведа на преглед! Ясно ли? Не чувам отговора ти?

— Да — каза глухо Яна.

— Въпросът е приключен. Иди в тоалетната и си избърши очите. Бъди весела на вечерята, а после ще останем сами и цялата нощ ще е наша!

Яна изведнъж, без всякакъв повод, го целуна.

— Това пък какво беше?

— Да знаеш само колко те обичам!…

На всяка цена трябва още тези дни да избера гинеколог! На всяка цена! — пак си повтори Скарлатов. Но не го стори нито в близките дни, нито в близките месеци, защото почна един от най-трудните периоди в живота му. Започна неговата война, далеч преди да се чуе първият изстрел, преди да е убит първият български войник.

Отвън се чу неколкократното изсвирване на клаксон. Скарлатов погледна през прозореца. Беше новата красива лимузина на Карасулиев, лъщяща под силната светлина на електрическите фенери. За какво ли идва? — помисли си той. Нямаше навика да го посещава в събота вечер, без да предупреди. Но още повече се учуди, когато от колата слезе Анастасия и синът й Иван. Звънецът на външната врата огласи цялата сграда. Борис и Яна посрещнаха семейството. Те нахлуха бодро и весело у дома му. Следваше ги шофьорът, натоварен с кошници от скъпи деликатеси и шампанско. Върна се втори път и се появи с една огромна торта. Йосиф тържествено поднесе цветя на Яна. Борис помогна на Анастасия да свали мантото си. Не беше я виждал отдавна. Бе все така красива, скъпо и елегантно облечена, със старинни бижута. И все пак бе променена. Трябваше му време да съобрази, че е бременна. Яна прегърна и целуна малкото момченце. То бе очаровано. Сега тя бе само негова и то нямаше да я даде на никой! Любвеобилното сърчице на Иван щеше да се пръсне от радост. Влязоха в салона. Яна се извини, че ще ги остави за малко. Иван я държеше за ръка и не я пускаше.

— Аз ще отида с леля Яна, нали, мамо?

И започна да я дърпа към вратата. Анастасия седна във фотьойла. Скарлатов я погледна. Спокойна, уравновесена, но му се стори и загадъчна. Усети в нея някакво вътрешно съсредоточение, което си обясни с бременността й. Дали този нов израз щеше да се появи един ден и върху лицето на Яна?

Йосиф не седна, а взе да се разхожда. Този експанзивен мъж не бе създаден за кабинет. Скарлатов бе забравил за Кюлев и когато влезе, се стресна. Не знаеше как ще реагират старите противници. Но се изненада от тях. Бяха подчертано любезни един към друг. Кюлев, доста прилично облечен тази вечер, целуна като стар кавалер ръката на Анастасия, а след това се поздрави с мъжа й. Отначало премина някаква сянка по лицата им, но бяха силни мъже и бързо се овладяха. Може би се мразят, но и двамата разбойници се уважават, помисли си Борис. Трудният момент бе преодолян и настъпи облекчение у всички. Даже у двамата се появиха сърдечни нотки. Карасулиев искрено се заинтересува от проекта на Кюлев да отвори сарафски дюкян. Щом ставаше дума за сделка, Йосиф се оживяваше, макар че не се касаеше пряко до него. Кюлев донесе каталозите от библиотеката и взе да му обяснява коя монета колко струва. Това бе достатъчно за Карасулиев. След миг той бе напълно погълнат от разговора.

— Слушайте, господин Кюлев, аз не разбирам от тая работа. Ще трябва да прекарам стаж при Вас!…

— Тази наука се учи цял живот!…

Двамата пиеха мастика. Чукнаха се и продължиха:

— Аз имам една голяма тенекиена кутия. Там съм нахвърлил разни монети, ей така, по интуиция… — каза Йосиф.

— Дайте, ще ги прегледам.

— Никога! Я си представете, че има някоя безценна монета и Вие ще ми кажете, нали?

— Не, разбира се!

— Първо, аз сам ще се оправя… Още утре изписвам каталозите! А после ще разгледате монетите, но само в мое присъствие!

— За акъл се плаща!

— Ще се спогодим…

Двамата отново се чукнаха. Бяха любители на мастиката.

— Защо не доведохте господин Фархи? — попита Скарлатов.

— Той е в Гюмюрджина. Затънал е в работа. Какви чудесни времена доживяхме! Настъпи златния век на търговията!

— Не съм убеден…

 

 

По-късно всички седяха около огромната маса в трапезарията, наредена тържествено. Блестеше среброто, порцеланът, златото… Свещите хвърляха мека светлина и правеха лицата на присъствуващите загадъчни като в старинна картина. Малкият Иван се намести до Яна. Доволен и радостен, той почти не ядеше. Тя се занимаваше само с него. Понякога му слагаше в устата късче храна, която той преглъщаше, без да дъвче. Не, тя нямаше да го изостави заради възрастните!… А след вечеря, когато се оттеглиха в салона, Яна сложи Иван на скута си, като го галеше по щръкналите му, почти бели, руси коси. Децата безпогрешно знаят кой ги обича и малкият Иван бе щастлив тази вечер, както е щастлив човек, който в любовта си намира взаимност. Но и той имаше своите проблеми, които таеше в мъничкото си сърце. С присъщата за децата правдивост, Иван попита Яна:

— Обичаш ли ме?

— Да — каза тя.

— Завинаги?

— Завинаги.

Всички млъкнаха. Разговорът ги заинтересува.

— И като мама роди, ще ме вземеш ли?

Яна се обърка и смути.

— Ти нямаш дете, нали? Аз ще бъда твоето дете!

— Я го виж какъв предател! — каза Йосиф шеговито. — Ами ако ти се роди братче или сестриче, нямали да го обичаш?

— Не! — каза твърдо Иван. — Аз обичам леля Яна и тя само мен!

Анастасия искрено се разстрои.

— Боже господи, какво става с това дете?!…

— Борисе — обърна се към него Карасулиев. — Можем ли да останем за малко сами? Имам да ти кажа нещо…

Двамата се оттеглиха в библиотеката.

— Знаех, че не си дошъл току-така тази нощ… Говори!

— Възложиха ми да ти предам покана за вечеря във френското посолство.

— Ти ще присъстваш ли?

— Там е работата, че мене не канят. Те се интересуват от тебе.

— Ами ако откажа?

— Съветвам те да не правиш това. Знаеш, че могат да те принудят.

— А по какъв въпрос?

— Не мога да ти кажа.

За Скарлатов това не бе изненада. Той от дълго време очакваше подобна стъпка. Ядоса се от бруталността, с която я направиха, и гневът му падна върху Йосиф.

— А ти, куче майчино, не можа ли да им свършиш работа?! Нали сега ти си им изповедника?!

— Опитах се, но струва ми се, че не успях.

— Ти ли предложи мойта кандидатура?

— Повярвай ми, не съм виновен!

— За Фердинанд ли се касае?

Той кимна с глава и се усмихна.

— Борисе! Не гледай така на кръв! Работата е весела, защото носи печалби. Завиждам ти! Искам да съм на твое място! Досега спечелих, каквото спечелих, няма да крия! И съм доволен! Твой ред е! Знаеш, че във всяка игра печели този, който печели накрая.

— Толкова голяма ли е играта?

— Невиждана! Шанс, какъвто се случва веднъж в живота. И помни, че ще стоя до тебе, каквото и да стане!

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Засега.

— А рискът, а опасността?

— Сам ще прецениш!

— Утре сутринта ще дойдеш в кабинета ми и ще ми разкажеш, без да пропуснеш нищо! Иначе аз няма да си мръдна пръста! Разбра ли?

— Ще дойда — въздъхна Йосиф.

Карасулиеви си тръгнаха след полунощ. Яна свали на ръце спящия Иван чак до колата на улицата и го предаде на баща му. Те качиха и Кюлев, за да го отведат вкъщи. Борис и Яна не се прибраха веднага. Беше топла, звездна нощ в началото на лятото.

— Какво мислиш? — запита я той.

— Искам да имам син като Иван… — каза Яна.

Бележки

[1] Патер фамилиас (лат. — патер фамилиас) — баща на семейството. В разговорния език се произнася неточно, като „патер фамилия“.