Свобода Бъчварова
Изборът (21)

Глава трета

Скарлатов предполагаше, че след завръщането си в София работата в Банката не ще го притисне веднага. Но бе изненадан от финансовия кипеж в Столицата. Отново в страната, както навремето преди Балканската война, бе нахлула цяла финансова орда, начело с представители на Великите сили, които бяха в авангарда. В средата на колоната бяха посредниците на оръжейни фирми, индустриалци, търсещи терен за капиталите си и борсови агенти. В обоза се движеха авантюристите, мошениците, пророците на златни бъднини и неимоверни печалби, или на втория потоп и края на света!… Всеки бе дошъл със своя тайна цел, която старателно прикриваше, за да седне на огромната игрална маса, наречена България. Трябваше му време да се ориентира. Докато отсъстваше, обстановката се бе изменила до неузнаваемост. Но не му дадоха да си отдъхне. Още първия ден в кабинета му нахлу граф Тарновски. Бодър и весел, изпълнен с енергия, учтив, но директен и делови. Той в малко думи направи блестящо резюме на финансовите игри и битки в страната. Скарлатов се учуди на неговата осведоменост. Тарновски говореше като равен, като професионалист. Той, разбира се, бе пристрастен, защищаваше интересите на Австрия и на Германия и всяка казана дума в кабинета бе предварително обмислена, с цел да извлече полза за страната, която представляваше. След като се осведоми за пътуването му, особено за Виена, граф Тарновски каза:

— Господин Скарлатов, простете, че Ви отнемам времето. Никъде поговорката „Времето е пари“ не важи, както при вас, банкерите. Бихте ли отделили няколко часа за една интимна вечеря в ергенски кръг?

— С каква цел?

— Нима винаги преследвате някаква цел?

— А Вие?

Тарновски продължи, сякаш не бе разбрал.

— Ще се срещнете с хора от Вашия бранш. Една беседа в непринудена обстановка е винаги интересна… А не е без значение да чуете различни мнения!… Няма защо да Ви изтъквам какво удоволствие за мен би била Вашата визита!

Скарлатов усилено мислеше. Добре си даваше сметка, че поканата крие точно определен план. Трябваше да го узнае на всяка цена. Но единственият начин бе да го посети. Не му бе никак приятно.

— Е, господин Скарлатов?

— Приятелска вечеря след тежък работен ден, защо не?

Тарновски се усмихна. Този човек не се предаваше лесно.

— Облекло — най-обикновено. Да речем… към 8 часа вечерта! Но, ако имате някакви ангажименти, готов съм да приема време, удобно за Вас.

— Съгласен.

— Ще Ви чакам с нетърпение. Довиждане, господин Скарлатов.

Непосредствено след излизането на граф Тарновски го посети Йосиф Карасулиев. Борис искаше да поговори преди всичко с Неделев, но Йосиф му попречи. Беше възбуден и не спазваше дори етикецията, тъй присъща нему.

— Скарлатов, добре дошъл! Как прекара? Яна добре ли е?

Не изчака отговора на Борис и след кратка театрална пауза, заговори пак, като разчленяваше думите:

— Трябва да попречим на заема! Сега това е главната ни задача!

— На кой заем?

— Който ще угроби България! Заема с немците!

— Йосифе, твоето поприще не са парите, а бойните полета на Европа! Ти си роден пълководец! Седни спокойно и разказвай. Чак след като изясним обстановката, ще направим план за дислокацията, ще издадем заповед за бойните действия, придружена с кратка патриотична реч за разпалване кръвта на бойците!…

Йосиф Карасулиев не се засмя на шегата, но му съобщи каквото знаеше. Скарлатов научи противното на граф Тарновски мнение. Преговорите с немската група се развили изненадващо бързо, благодарение на министър-председателя Радославов^[1]. Русия, Франция и Англия не разбирали, че изпускат момента. Били мудни. Немците им измъквали кокала под носа. Борис знаеше, че България не е в центъра на конфликта, както преди две години, но се учуди от нехайството на съюзниците. И посланиците на трите велики сили в България не бяха сега от най-добрите. Изправени срещу граф Тарновски и посланика на Германия — доктор Михаелис, те бяха неравностоен екип. Финансовите им сътрудници също бяха второстепенни. Един Буске в миналото изглеждаше колос в сравнение с колегите си в момента.

— Положението не е розово… — каза Борис.

— Да кажем провал е най-точното!

— Все пак, Йосифе, въз основа на какво си се заел с подобна непосилна задача?

Отговорът на зададения въпрос беше важен за Скарлатов. Той му изясняваше връзките на Командитното дружество с чуждите банки, финансовото му значение, а оттук и опасността, която представляваше понастоящем за Търговската банка.

Йосиф правилно разбра клопката. Той дълго мълча.

— Ако питаш за френските банки, мога направо да ти кажа, че си водещата фигура!

— А ти нямаш нищо общо с тях, така ли?

— Имам, разбира се, но не с гиганта Пари Ба! Е, доволен ли си?

— Не.

Карасулиев пак млъкна. Капки пот избиха по челото му.

За да проведе този разговор, той е притиснат от големите банки и иска не иска, ще издаде връзките си… Ако избегне отговора, значи, че не трябва да обръщам внимание на сътрудничеството им, си мислеше Скарлатов.

— Креди Фонсие Д’Алжери в Париж и Банк Белж пур л’Етранже — отвърна Йосиф.

Бяха солидни и големи финансови институции.

— Охо, я виж! Кога успя?

— Това не съм длъжен да ти кажа, нали?

— Не, разбира се.

— За разлика от теб и кучетата в тая страна знаят с кои чужди банки съм свързан. Господата горе са ти заповядали да сътрудничиш с мене в този период. Е, добре, това може да стане само при пълна откровеност помежду ни!

— Не ми ли вярваш?!

— Не напълно. Избегна една малка подробност… Имам сведения и за други връзки!

Той погледна Скарлатов. В израза му се четеше само един въпрос — дали наистина знае нещо?… Беше моментът, когато Йосиф се налагаше да обърне картите.

— Имам сътрудничество с Лазар Брадърс енд Корпорейшън.

Борис се изненада. Това бе новост за него. В кратко време Карасулиев бе успял да стане европейска величини небезопасен противник.

— Чак в Америка ли се озова?

— Не.

— Но тя е американска банка.

— Имам връзка само с английския клон на Лазар Брадърс.

— Моите поздравления!

— Благодаря — глухо каза Карасулиев.

— И аз имам същата задача като теб!

— Знам.

— Поръчано ми е да ти сътруднича. Тежко е да работиш под сянката на Скарлатови…

— Нямам нищо против аз да работя под сянката на Карасулиев и Фархи.

— Защото е опасно ли?

— И за това.

— Ти ми натресе тази функция!

— Сам си я натресе! Аз не съм представител на най-голямата банка в България, нито депутат, нито герой от войната, нито съветник на Фердинанд!

— Като изключим последното, горе-долу съм съгласен! И така, къде по твоя преценка трябва да насочим удара?

— Фронтално е невъзможно! Имаш ли малко представа от министър-председателя Радославов. Повярвай ми, няма да се поколебае да ни окачи на въжето за назидание на останалите!

— Знам. И много се страхувам от него.

— Остава едно слабо звено — Фердинанд!

— Съвсем правилно!

— Имаш ли вече успехи?

— Даже два, и то безлихвени!

— И тъй като не виждам и намек на скръб в лицето ти, значи, че го финансираш с чуждо злато! А то е лепливо и остава по пръстите…

— Риска има своята цена! — възрази Йосиф.

— Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, гдето крадци подкопават и крадат!…

— Матея, шеста глава, деветнайсти стих! — каза Карасулиев.

— Знаеш го наизуст, като Туше Динев!… Цитирах ти не със зла умисъл, а да те предпазя. Виждал ли си русалийско хоро?

— Забравяш, че съм от Македония!

— Е, тогава трябва да си спомняш, че русалията-водач, наречен капетан, държи в дясната си ръка балтия с къса дръжка и я размахва в такт с бавния, тържествен танц.

— Е?

— Всички повтарят неговите движения. Нашето хоро се състои само от мен и теб! И не е никак весело! Играем го под въже над главите ни!…

— Защо ми говориш всичко това? И без това ме е страх!

— Защото цената, която трябва да платим, е голяма! Пази се, когато господата са щедри! Каквото и да се случи, ние двамата оставаме в тази страна, с всички последствия, произтичащи от това!… И разпределяй проблемите според значението им! Най-важния е живота ни! Чак след това идват парите! Разбра ли?

— Съвсем!

Но Скарлатов не бе убеден.

— Не те питам какви авоари си получил в чужбина? Вероятно не са малки. Аз лично бих отказал!

— Защото трезора ти е натъпкан! — каза Карасулиев.

— От начина, по който ще се употребят капиталите, и от целта! А тя е ясна! Което и да е правителство на света не би търпяло подобни съмнителни сделки, да не кажа противодържавни!

— В края на краищата, аз съм в случая подчинено лице! Мисли му ти!

Да, каза си Борис. Той е прав! Не трябва да се ангажирам с нищо! Или да избегна поне което е възможно!…

След като Карасулиев си отиде, Скарлатов най-сетне влезе в кабинета на Неделев. Той се бе разположил удобно зад бюрото с натрупани папки и работеше върху някакви документи. Вдигна глава, но спуснатите му клепки не показваха нито учудване, нито интерес, а най-малко чувства! Беше просто едно полузаспало лице.

— Както виждам, отрупан сте с работа…

— Благоприятната конюнктура за индустрията продължава, надявам се!

— Съвсем правилно! Никога България не е била по-добре!

— Сега сме като булка, която искат много ергени…

— Не Ви разбрах.

Този човек със заспал вид нямаше живото въображение на Йосиф Карасулиев. Иска не иска, Борис трябваше да промени начина на разговор.

— Имате ли някакви проблеми?

— Да, имам — каза Неделев.

— Какви?

— Търговската банка спъва работата ми.

— Някой си е позволил да не изпълни Ваше нареждане?

— Говоря за генералната политика на Банката. А тя е еднопосочна и ограничава моята дейност.

— Тогава, добре ще е да седна…

— Моля…

Скарлатов се стовари на креслото срещу бюрото на Неделев.

— Аз Ви слушам!

— Имаме блестящи предложения от немски концерни и индустриалци. Не бива да изпускаме момента!

— Можете неограничено да разполагате с капиталите на Банката, с изключение на златния трезор, пакета ценни книжа и чуждите авоари.

— А мене ме интересува тъкмо тази забранена зона.

— Неделев, Вие сте английски възпитаник. Предстои война. Ще победят тези, които са финансово по-силни!

— Аз не мога да гледам индиферентно как се измъква печалбата от ръцете ни! Германците и австрийците са снижили цените на индустриалното оборудване по-ниско от действителните стойности. И продават на загуба, но при условие, че плащаме в злато или чужда валута!

— И, колкото и да Ви е чудно, тъкмо затова сега е Ваш ред!

— Как, при Вашата възбрана?!

— Вижте Неделев, техните банки се задъхват! Индустрията им също. Те са блокирани отвсякъде. Държавата е сложила лапа върху чуждите им платежни средства. Те трескаво се стремят, даже на загуба, да притежават в неутрална страна авоари. България е за тях подобен обект. Колкото и да е нестабилен левът, той все пак представлява чужда валута, защото се котира навсякъде по света! В този смисъл аз съм за индустриализацията, но с наши платежни средства.

— Ще бъде трудно!

— Но не и невъзможно! Дойде момента да покажете на какво сте способен! Що се касае лично до мен, аз съм напълно уверен във Вас!

— И все пак, докъде се простират моите права на директор?

— Само в краен случай, когато нещата опрат до чужда валута, ще решаваме заедно! Засега слагам своето вето. Повярвайте ми, че един ден ще ми бъдете благодарен.

— Опитвам се…

Скарлатов стана. Неделев даже не си направи труд да го изпрати. Малко преди обедната почивка Борис получи пакет от личния куриер на Тюретини. Разпечати го. Беше писмо от централата Пари Ба. По обема му приличаше по-скоро на доклад. Започна да чете и се откъсна от всичко. Когато Спас влезе в кабинета да му припомни, че горе го чакат за обед, той направо го изгони. Колкото повече четеше, толкова повече го завладяваше бяс. За пръв път получаваше такова писмо. Арогантно, грубо, което приличаше по-скоро на заповед, нетърпяща възражения до по-нискостояща военна част. Нямаше нищо общо с досегашните писма на Тюретини, писани под негова диктовка, с присъщата френска елегантност, учтивост и скрит хумор, в който и най-грубият факт не засягаше самолюбието на получателя и го приемаше по-лесно. За всеки случай, още преди да довърши четенето, той погледна последния лист. Подписът не бе на Тюретини, а на нов, непознат директор-диктатор. Нареждаше му се да насочи цялата си дейност към проваляне на предстоящия заем с немските банки. Препоръчваше му да не подбира средства спрямо когото и да било. Писмото не блестеше нито с познания, нито с ум, да не говорим за такт. Явно бе съчинено някъде по пътя между Банката, финансовото, военното и външното министерство на Франция. Стана му ясно, че искат да го уплашат. Не, той нямаше да се поддаде на натиска!… Взе да се разхожда. Мисълта му работеше бързо и точно. Сега и той, както някога и баща му, бе изправен пред съдбоносно решение. Раздели проблема на две. Голям, където се биеха едрите банки, и малък, свързан със запазване на неговата. Трябваше да лавира! Бавно в съзнанието му се формулираше изречение по изречение отговорът до Пари Ба. Преди всичко любезен, малко нехаен, ненапълно разбиращ мащаба на задачата. Думи на вярност към банката-майка. Готовност да пази интересите й. Ясно определена позиция в бъдещия конфликт със заставането на тяхна страна. И тук-таме — по лъжица катран в бъчвата мед — че Търговската банка не е така подчинена, както чиракът към майстора, че има и други банки на тоя свят, а не само френските… И колкото повече разсъждаваше, толкова повече го обхващаше ядът. Не се сдържа и в края на писмото, след дълго обмисляне, даде ясно да се разбере, че независимостта на Търговската банка стои над всичко и би съжалявал, ако Пари Ба не прояви разбиране по този пункт. След още малко колебание подписа писмото и го запечати в плик с червен восък. Искаше още същия ден да свърши, за да не му дойде друг акъл. Извика по телефона в хотела куриера на Пари Ба и му даде писмото.

Навън мръкваше. Нямаше много време. Качи се горе. Започна да се преоблича. Наближаваше осем часа…