Свобода Бъчварова
Изборът (8)

Глава осма

Скарлатов се прибра вкъщи след полунощ. Там го чакаше Туше Динев, току-що пристигнал от провинцията. Изглеждаше уморен и угрижен. Борис се пошегува:

— Да не са ти пропаднали гемиите?

Но Динев не се усмихна.

— Чакам Ви отдавна.

— Спешно ли е?

Динев кимна с глава. Отидоха в библиотеката.

— Динев, аз се връщам от бърлогата на звяра. Останах с впечатление, че се чувства прекалено сигурен, да не кажа победител. Даже заплаши мене и Банката.

— Май че има основание… Той успя да изкупи голяма част от заложните разписки на Кюлев.

— Но ние разполагаме със списъка, а той нямаше такъв! Как ще обясните всичко това?

— Имам някакво обяснение.

— Да го чуем!

— Бих Ви помолил малко по-късно…

— Вие разполагахте с нужните средства и хора. Разноските далеч надхвърлиха очакванията ми. Нямам намерение да хвърлям повече пари на вятъра!

— Не сме победени. Ако теглим черта под сметката, ние и Карасулиев имаме горе-долу по равно изкупени разписки.

— А можехме да имаме всичко! — възрази Борис.

— Ако бяхме почнали първи и ако не бяхме минирани отвътре.

— Уточнете се!

— Шефе, моля Ви за един последен разход. До сутринта ще се изясни всичко!

— За подкуп?

— Сумата е голяма, без Вас не мога да реша!

— Щом се касае за предател, няма цена, която не бих платил да го узная и обезвредя! Кого подозирате?

— Не искам да слагам грях на душата си. Ще разрешите ли да се оттегля?

— Наистина, имате нужда от почивка.

— Не ме разбрахте. Излизам веднага. До сутринта ще се върна.

Сънят на Скарлатов бе неспокоен. На няколко пъти се стряскаше и будеше, докато окончателно реши да стане. Той спеше в малката стаичка, която служеше за спалня на стария банкер — с едно легло, нощна масичка и вълча кожа на пода пред леглото. Запали нощната лампа. Стъпи с босите си крака върху кожата. Изпита приятното чувство на топлина. Отмахна завесата на прозореца и погледна към двора, осветен от електрическите фенери. Беше още нощ. Той чу хлопане на врата някъде отдалеч. Наметна халата. В салона бе тъмно, но през открехнатата врата на трапезарията се виждаше светлина. Завари Туше Динев с чаша кафе пред себе си. Тъмни сенки обкръжаваха сините му очи. Ръката, която държеше чашата, трепереше. Динев стана на крака.

— Има ли в каната още кафе? Сипете на мен! Ако се не лъжа, Вие преживявате някаква трагедия?

Динев нищо не отговори.

— Е, слушам Ви… В края на краищата, имам право да науча името на предателя. Аз съм от хората, които плащат за истината, даже тя да е против тях!

С прегракнал глас Динев каза:

— Георгиев.

— Това нищожество с изглед на птица?! Деми-ден-дон, както го наричаше баща ми. Невероятно! Не грешите ли?

— За съжаление, не! Съобщи ми го един от адвокатите на Карасулиев. Списъкът е предаден от Георгиев.

— А какво е получил за това?

— Не знам. За всеки случай не малко. Още нещо… Адвокатът постави въпроса за своето бъдеше. Наложи се да му обещая, че ще го вземем на работа при нас.

— Полека-лека, Динев, Вие оформяте четата разбойници, на които атамана ще бъда аз, така ли?

— Тези юристи са нужни!

— Изненадан ли сте, че предателят е Георгиев?

— Не.

Скарлатов учуден го погледна.

— Грешката е моя и само моя. Ако добре бях помислил, отдавна щях да го разкрия… Той изплати наведнъж ипотеката на къщата си. Сумата бе голяма. Нямаше откъде да я вземе, ако някой не му я даваше срещу нещо.

— А какво Ви попречи да го разкриете?

— Известни лични чувства. Той бе на работа, когато аз постъпих в Банката. Останалите чиновници бяха възрастни, улегнали хора. Съвсем естествено се зароди известна дружба между нас. Споделяше свои материални трудности и амбиции.

— В този човек амбиции?!

— Големи! Покойният Ви баща казваше на шега, че има нещо наполеоновско в него. Даже в шегите си той бе пророк… Често му ходех на гости. Има прекрасна жена и много възпитано момиченце. Аз съм му кръстник. Казва се Елена.

— Не очаквах, че сте толкова сантиментален…

— По-скоро самотен.

— А защо не се ожените?

— Семейството би ми вързало ръцете. Ще трябва да се простя с личната си свобода, тъй като най-близките ми хора ще определят поведението ми. Георгиев е добър пример. Простете, шефе, какво смятате да правите?

Без да се замисля, Борис каза:

— Ще го унищожа!

Динев мълчеше с наведен поглед. Гняв обхвана Скарлатов. Той започна да се разхожда по килима. Чехлите му бяха неудобни и единият изхвръкна от крака му, ритна и другия и продължи да се разхожда бос, като накуцваше.

— А може би, Динев, Вие сте против?

— Не, шефе — тихо каза той.

Скарлатов слезе в кабинета си рано, преди да дойдат чиновниците. Гневът му не бе се уталожил. Сякаш в тази битка с Карасулиев случаят Георгиев бе най-важният. Опитваше се да разсъждава студено. Не можеше да не отчете, че Йосиф бе показал проницателност в преценката на хората. Съвсем точно се бе насочил към Георгиев. Бе отгатнал наполеоновските му амбиции, готовността за предателство и притаената отмъстителност на този невзрачен човек, мачкан в кариерата си цял живот. Правилно бе усетил и алчността му, и скритата ненавист към Търговската банка, която с ипотеката го държеше в плен. Георгиев искаше да се освободи на всяка цена, като не разсъждаваше, че попада в още по-голяма зависимост. Скарлатов за пръв път в живота си се сблъскваше с необяснимия феномен, наречен човешка неблагодарност. По всички правила на логиката Георгиев би следвало да бъде благодарен на Банката, което външно би се изразило в непоколебима вярност. Така би трябвало да бъде! Но в живота по-често се случваше обратното. В душата на подпомогнатия се зараждаше люта омраза към благодетеля, защото Георгиев дължеше всичко, което притежаваше и бе постигнал в кариерата си, само на стария банкер! И ако нещо го бе спирало да изяви досега тази омраза, то бе само страхът от него. Мистичен страх, който старият банкер умееше да внуши на околните. Почуствал се свободен след смъртта му, Георгиев бе извършил без колебание предателство. Защо? Защото не се бои от мен! Защото смята, че аз като банкер, като личност не съм никаква опасност за него! Ето тук бе коренът на гнева, който обхвана Скарлатов. От него не се страхуваха! Подценяваха го! Е, време е да дам добър урок на всички! Аз трябва да смачкам Георгиев така, че примерът му да охлади желанието на други юди! Една публична екзекуция за назидание би напълно удовлетворила Борис Скарлатов. Но времената не бяха такива. Средствата за постигане на целта днес бяха различни, той обаче нямаше да се поколебае да избере най-жестокия начин за саморазправа. Златото на Кюлев не го занимаваше така, както мисълта за отмъщение. И когато Туше Динев отвори вратата на кабинета, първата му дума беше:

— Доведете веднага Георгиев при мен!

След малко той влезе.

— Динев, затворете вратата! — каза с глух глас Борис.

Динев трепна. Сякаш някъде от саркофага той чу наново гласа на стария банкер, оживял от гнева на младия Борис, криещ толкова сдържана сила и заплаха!… Правилно разбра по интонацията да застане по такъв начин, че да отреже пътя на Георгиев към бягство. Той се облегна на тапицираната врата със скръстени ръце като надзирател на затвор.

Не беше трудно за Георгиев да отгатне по израза на Скарлатов какво всъщност става. Той пребледня. Очите му се разшириха. Хвана ръцете си и почна да стиска пръстите си, които изпращяха. Няколко пъти мъчително преглътна. Изпъкналата му адамова ябълка се вдигаше и спускаше по птичата му шия. Страх, огромен страх го обхвана. Като уплашено животно се извърна назад с поглед към вратата. Но там беше Туше Динев. Той отново се обърна към Скарлатов, който стоеше изправен зад бюрото.

— Пуснете ме… Вие нямате право… — заговори Георгиев.

Той прекъсваше по средата на думите си. Задушаваше се от страх.

— Дойде и Вашият час! Стегнете се като мъж — каза Борис.

— Какво ще направите с мен?

Скарлатов разбра, че Георгиев е изгубил и ума, и че в момента се страхува преди всичко за живота си.

— И не се опитвайте да крещите! Завесите са спуснати, вратата е достатъчно плътна, а и всичко предварително е обмислено!

— Вие нямате право! Ще Ви съдят за убийство!

— Вярвате ли го? По-скоро ще минете в рубриката на самоубийствата. Душевни терзания от предателство! Но защо се вълнувате от моралната страна? Искате ли да цитирам писмото Ви до Карасулиев?… Ще изпуснем уводните славословия към него и Вашата готовност за предателство…

Скарлатов извади от чекмеджето на бюрото писмото, предадено му от адвоката на Карасулиев, и почна да чете:

— „Търговската банка е една бърлога на звяр, където старото чудовище — имате предвид баща ми — седи, чака, дебне и изяжда своите жертви. Унищожете я, господин Карасулиев! Унищожете бърлогата, защото там вече се настанява Младият звяр! По тоя начин ще спасите добрите хора — вероятно намеквате за себе си и Карасулиев! — Ако аз лично можех, щях сам да го направя, но не мога. Затова пък ще бъда дясната Ви ръка в това свято дело“… — интересен израз — „свято дело“. Вие, Георгиев, сте толкова примитивен, че за Вас религията не е връзка между хората, а средство за отмъщение… По-нататък ще изпуснем конкретните факти: списъкът на Кюлевите клиенти, баланса на Банката… каква отзивчивост! Впрочем, Карасулиев може да го вземе от данъчните власти, защото е препис от официалния. Така че тук не сте увредили с нищо. Следват пак заплахи, молба за унищожението ми и накрая подпис… Е, кажете ми, как биха постъпили с Вас, където и да било на тоя свят?!

— Аз моля за снизхождение… Аз се разкайвам… Ще Ви бъда верен до гроб!…

— Сега, Георгиев, Ви остава едно! Да седнете тук, на масичката, и подробно да опишете всичко! Началото на връзката Ви с Карасулиев, финансовите операции и предателството.

— И няма да ми сторите нищо?

— Ако остана доволен, ще бъде само от Ваша полза!

Докато Туше Динев и Скарлатов стояха мълчаливо в кабинета, Георгиев трескаво пишеше. На няколко пъти двамата поотделно взимаха ръкописа и искаха обяснения в детайли. Навън, пред вратата, чакаха бай Никола и синът му Спас с изричната заповед да не пускат никого! Приключиха чак към обяд. Впечатлението от изложението на Георгиев бе потресающо. Той се бе опитал да спекулира с ценни книжа още преди идването на Карасулиев в София. Тъй като нямаше никакъв опит, бързо бе изчерпал скътаните си пари. По-нататък, когато старият банкер се разболява, той, като главен касиер, бърка и в касата на Търговската банка, с надеждата, че не само ще си възвърне загубата, но и ще спечели. Главният счетоводител Попмиронов не е упражнил нужния контрол, но Георгиев е бил наясно, че с идването на новия касиер ще се направи ревизия. И ето, явява се като спасител Карасулиев!… Той му дава необходимата сума да отчете касата, но го обвързва по много по-солиден начин от Търговската банка, като фактически не му оставя никаква собственост! Разбира се, не се е скъпял на обещания. От тоя момент нататък Георгиев играе ролята на троянски кон. Имаше само едно светло петно. Тъй като старият банкер бе предвидил възможност от предателство, никой от персонала не бе осведомен за скритата дейност на Банката — тайни сделки, действителен баланс, действителни авоари. Изключение правеше донякъде само Туше Динев. Това бе доста успокоително. Борис се радваше, че Георгиев е разкрит почти в началото. Изтръпваше пред мисълта за възможните поражения от този човек на поста главен счетоводител. Скарлатов взе изписаните със ситен, акуратен почерк листове на Георгиев и ги сложи в чекмеджето. Той се надигна от стола и застана прав. Страхът не бе го напуснал.

— Отстранете се, Динев. Той е свободен!

Георгиев с див поглед се огледа. На вратата вече нямаше никой.

— Почакайте! Още две думи! Вие сте уволнен от Банката!

Георгиев мълчеше, а после внезапно каза:

— Това не ме засяга.

— Какво?

— Постъпвам касиер в Командитното дружество Карасулиев и Фархи!

— Отлично! И там се надявате на безопасност?

— Надявам се.

— Вие сте нагъл, Георгиев. Прекалено нагъл, подъл и нищожен. И за да сте наясно с бъдещето, чуйте едно пророчество! Вас Ви чака гроб! Чака Ви черната земя и червеи ще изядат първо очите, а после тялото Ви! Вие никога няма да станете богат, нито известен! Децата и жена Ви ще се скитат немили-недраги и ще носят цял живот проклятието над Вас! — беснееше Борис.

С всяка дума Георгиев бледнееше, но се съвзе и почна да крещи:

— Нищо не можете да ми направите! Разбрахте ли?! Има и по-силни от Вас и те ще Ви срутят, а аз ще бъда на Вашето погребение, аз!

Скарлатов продължи с тих, смразяващ глас:

— Не, Георгиев, не се заблуждавайте! Вие сте вече мъртвец! Не се бойте, няма с пръст да Ви докосна! Та кой убива хлебарка? Само я размазва с пета по земята! Вие сам си издадохте присъдата. Но и да искам, не мога да Ви простя. Аз ще Ви преследвам като съдбата, ще изкопая отдън земята, ако се налага, и ще Ви подам въжето!

Туше Динев отново чу гласа на стария банкер и тръпки го побиха. Той не се съмняваше, че всяка дума в тоя кабинет е истина. Същото изпитваше и Георгиев.

— Не, това не е вярно!

— Вървете си, Георгиев, и се молете Бог да помогне на жена Ви и децата Ви, защото Вие няма да имате тази възможност!

Георгиев стоеше блед и не правеше дори опит да излезе.

— Изпратете го, Динев, на улицата и се простете с този покойник! Все пак Вие сте кръстник на дъщеря му…

Георгиев се остави да бъде отведен и напусна кабинета като в унес. Когато Динев се върна, Скарлатов го попита:

— Какво Ви е впечатлението?

— Не бих желал да съм на негово място…

— Няма да се спра пред нищо, за да накажа един предател!

Динев кимна с глава.

— Аз ще бъда с Вас.

— Благодаря.

Скарлатов искаше по някакъв начин да разреди напрежението. Погледът му попадна върху фотографията на Стамболов с автограф. Той го взе и дълго го разглежда. Каква мощ има в тоя човек, в почерка му!

— Това, Динев, е страшно поколение, велико, силно! Истински якобинци! Строители! Патриоти!… Обичали са парите, но и властта, с ясна цел и неподбиращи средствата!… Много е трудно за наследниците след такова поколение… Докъде ли ще стигнем?…

Скарлатов въздъхна и му подаде портрета на Стамболов.

— Скрийте го някъде! Жалко, че нямам портрет на баща ми.

— Можем да увеличим някоя фотография.

— Бих искал да имам портрет, нарисуван от стар холандски художник. Само те са умеели да рисуват търговците и банкерите.

— Аз притежавам един рисуван портрет с маслени бои.

Скарлатов се заинтригува.

— Не предполагах…

— Рисува го един възрастен иконописец на село. Баща Ви никак не го хареса и ми каза да го унищожа. Но аз си позволих да го запазя.

— От натура ли го рисува?

— Да. И баща Ви страшно се забавляваше.

— Къде е сега?

— В моя кабинет. Окачих го след смъртта му.

— Любопитен съм…

Двамата мъже влязоха в съседния малък кабинет на Динев. Бе с три секретни ключалки, сякаш че трезорът на Банката се пазеше тука. Кабинетът с дъбова врата, обкована с желязо, бе дълъг и тесен. Обстановката — спартанска. Имаше само една маса, близо до прозореца, с плътно спуснати завеси. Стените бяха целите в шкафове с малки вратички и ключалки. Голяма стоманена каса заемаше противоположния ъгъл. Тук бе част от мозъка на Банката. Нямаше нито една излишна вещ. Динев дръпна тежката завеса и в малкото пространство на стената до прозореца Борис видя масления портрет върху дърво. Беше впечатлен. Наистина, произведението бе примитивно, но не бездарно. Приличаше му на тия средновековни образци от неизвестните германски художници с тази неразгадаема смес от примитивизъм и дълбоко психологическо проникновение. Старият банкер бе нарисуван седнал зад една дървена маса, със свещник, мастилница, с перо в ръката и една огромна сметководна книга. Сякаш да подчертае професията му, художникът бе изрисувал до книгата една турска петолирка, несъразмерно голяма, но без да пречи на общото впечатление, а банкерът с пригладени, гъсти, бели коси, от които се спускаха бакембарди върху аскетичното му лице. Главата бе прекалено голяма, но сякаш това бе целта на художника. Всичко друго да изглежда като фон. Това обаче, което грабваше веднага и човек не можеше да откъсне поглед, бяха очите на банкера — сиви, студени, едното око примижало, придаващо този неповторим израз на скептицизъм и безскрупулност, но преди всичко на ум, който се надсмива над всички и всичко. Нямаше съмнение, това бе баща му, не като материя, а като идея, като дух, като борец, като смел авантюрист. Борис дълго разглежда портрета. Рамката бе груба, тъмна, дървена и отговаряше на общата тоналност на картината.

— Динев, имам голяма молба към Вас…

— Искате портрета? Той Ви принадлежи! Само ще съжалявам, че няма да има с кого да разговарям…

— И Вие ли? — учуден попита Скарлатов.

Динев нищо не отговори.

— Закачете го в кабинета ми такъв, какъвто е! Аз ще Ви се отблагодаря.

Скарлатов остана дълго време при Динев. Той му показа картотеката. Отключваше и заключваше акуратно шкафовете. С ум и труд този човек бе създал сянката на Търговската банка, не по-малко важна от фасадата. С годините бе изградил една служба, бе отстоявал нейното значение и бе го доказал на практика.

— Драги Динев, удивен съм! Напълно съм съгласен, че Вашият отдел трябва да се разшири! Не се скъпете в средствата!

— Не е само въпрос до средства. Чувствам, че нямам необходимите знания.

Скарлатов изведнъж се сети за миналите разговори.

— А какво би Ви дала Парижката полицейска школа?

— Надявам се, много…

— Може би сте прав. Ще помисля.

— За втори път Вие обещавате да помислите. Навремето и баща Ви така казваше, и все мислеше, тоест не мислеше за моята молба.

— Добре, съгласен съм.

— Кога?

— В най-скоро време.

— Все пак, бихте ли ми казали?

— Настоявате ли?

— Този път, да.

— След като приключим с акцията Кюлев.

— Благодаря, Ваше Превъзходителство… Благодаря, шефе — поправи се той.