Свобода Бъчварова
Изборът (17)

Глава седемнадесета

Мина и Рождество Христово, и Нова година. Борис стоеше повече вкъщи и прекара празниците сред домашните. Чувстваше се самотен. Бе свикнал с Динев. Наближаваше сватбата, определена в края на януари, след Йордановден. От Игнажден до Богоявление църквата не позволяваше венчавки. Общо взето, Новата 1914 започваше добре. Реформите и битките, които проведе в късо време, укрепиха напълно авторитета му. Върнаха се в Банката не само старите клиенти, а придоби и много нови. Последната седмица бе зает с преустройство на Банката. Помещението, което старият банкер бе оставил за нейното бъдещо разширение, той превърна в луксозен кабинет. Не пожали средства. Никой не знаеше за какво му е този кабинет.

Два дни преди Богоявление той се облече особено грижливо и слезе в Банката. Мина през чакалнята. Сега там имаше две тапицирани врати. Отиде в своя кабинет и седна зад бюрото. Секретарската длъжност изпълняваше един от деловодителите. Беше мълчалив и акуратен, ако се съди по папките, които бяха вече подредени върху бюрото на Скарлатов. Но той не се зае с тях, а запали цигара. Половин час по-късно секретарят въведе при него Стефан Неделев. Както винаги бе облечен изискано, в черен костюм, с цвете на бутониерата и снежнобяла риза. Той по нищо не се отличаваше от клерковете в лондонското Сити. Скарлатов познаваше няколко души английски възпитаници. Те си приличаха по външност и маниер като две капки вода — Иван Евстатиев Гешов и Сакарев. Неделев не правеше изключение. След като се поздравиха, този студен мъж седна в креслото. Борис винаги се дразнеше от неговия заспал вид, със спуснати клепачи, тъй като не можеше да разбере какво мисли или чувства този човек. А може би и нищо не чувстваше. Имаше идеално лице за покер. Никога нямаше да се разбере кога блъфира. Реши да е директен и груб. Дано по тоя начин го изведе от летаргията му.

— Господин Неделев, поканих Ви, защото искам окончателно да се разберем по един основен въпрос! Какво решихте за бъдещите Ви отношения с Търговската банка?

— Не разбрах добре какво питате?

— При последния ни разговор Вие изразихте съмнения спрямо бъдещето на Банката и лично към мен. Вие се колебаехте дали да останете наш клиент. Правилно ли съм Ви разбрал?

Неделев не направи никакво усилие да вдигне заспалите си клепачи.

— Съвсем правилно — каза той.

— Интересува ме намерението Ви?

— Засега оставам в Банката.

— Господин Неделев, ще бъда откровен. Вашите авоари, общите предприятия, които имаме и контролираме заедно, поставят Банката в зависимост от Вашите намерения. Една банка има своите периодични цикли, както и слънцето. В даден момент се натрупват капитали, в следващия цикъл те изтичат. Иначе и не може да бъде!

— Доколкото ми се простират сведенията, златния трезор се е увеличил, благодарение на предстоящата сватба с дъщерята на Кюлев.

Скарлатов се намръщи. Доста примитивно Неделев обясняваше нещата. Не бива да се заблуждавам, си каза Борис. Така мислят всички! Смятат ме за голям хитрец и безскрупулен тип. Ядоса се.

— Ние не обсъждаме тук моя личен живот, а нашите бъдещи отношения! Правете разлика! Нямам намерение да Ви обяснявам защо постъпвам така или иначе, както не ме интересуват и Вашите бъдещи намерения за семеен живот. За разлика от Вас, не бих изхождал от тях в деловите си връзки.

— Не се обиждайте. Цялата битка с Йосиф Карасулиев ми е известна в пълни подробности. Впрочем той лично ми предложи да стана негов клиент. Но Вие внушихте не само на мен, а и на всички останали клиенти увереност и уважение към Банката.

— Ами ако Банката намали своята активност, отново ли над нея ще надвисне заплахата Стефан Неделев да изтегли капиталите си?

Без да отвори очи, той сви рамене. Скарлатов стана от бюрото. Заобиколи го.

— Господин Неделев, нямам намерение да завися от никого, а още повече да излагам Банката на риск! Извиках Ви, защото имам важно предложение, с цел да не представлявате опасност за нея.

— Аз ценя свободата си.

— Никой няма намерение да посяга на нея! Предлагам Ви директорско място в Търговската банка.

Чак сега Неделев вдигна клепачи и погледна Скарлатов. Бе изненадан.

— Работата ми порасна неимоверно. Аз не мога да се справям с нея. Ако поемете сектора за индустриално финансиране, ще ме облекчите много. Опитът Ви е голям! За разлика от Вас, имам Ви пълно доверие и не се съмнявам в способностите Ви!

— Напълно самостоятелен?

— Напълно, що се касае до индустрията! Разбира се, големите въпроси ще решаваме заедно.

— С други думи, ще ги решавате Вие!

— Не, господин Неделев. Ще имате право на вето, както и аз по отношение на Вас. Това устройва ли Ви?

— Трябва да помисля.

— Освен това Вие нямате кантора. Може би, като построите къщата си, ще имате и делови кабинет?

— Нямам намерение да превръщам дома си в канцелария!

— Така и предполагах… Тогава защо не се съгласите с предложението ми? Ще имате самостоятелен кабинет. Аз няма да Ви се меся! Ще приемате тук своите клиенти. А титлата директор ще придаде нужната тежест на всяко Ваше действие.

Неделев пак разтвори клепачи и каза:

— Приемам.

В тоя човек няма никакъв ентусиазъм! Но може би разтварянето на клепачите значи именно това?! — помисли си Борис. После стана.

— Бихте ли ме придружили?

Двамата излязоха от кабинета в чакалнята. Там един майстор в работни дрехи завинтваше върху новата тапицирана врата голяма медна табела. На нея пишеше: Директор Стефан Неделев. Сега имаше две табели на две тапицирани големи врати. Мъжете влязоха в новия кабинет. Миришеше на боя и лак. Всичко бе изработено от дъб, с вкус. Имаше библиотека, огромно бюро, кожени фотьойли, бюфет с кристална витрина. Вътре се виждаха скъпи прибори, шишета с напитки. Дебел персийски килим покриваше пода. Един телефон стоеше на бюрото. От тавана се спускаше кристален полилей с множество електрически лампи. Друга лампа от лъскава мед с абажур бе поставена на бюрото. Красива мастилница от бронз със скулптурата на Меркурий придаваше такъв вид, сякаш бюрото бе нос на кораб, готов да отплава. Една врата водеше към стъклената веранда. Неделев нито за миг не спусна клепачи, въпреки че му струваше усилие. Бе приятно възбуден. Не можеше да скрие радостта си. Седна на тапицирания стол зад бюрото. Бе удобно за дългите му крака.

— Засега секретарят ни ще бъде общ. По-нататък ще назначите по Ваш избор когото намерите за добре.

Неделев стана от бюрото.

— Господин Скарлатов, така както навремето ме изненадваше Вашия незабравим баща, така и Вие ме изненадахте. Човешко е обаче да се съмняваме. Но мисля, че ще работим добре заедно!…

В устата на този сдържан човек това бе голяма похвала, която Скарлатов оцени.

— Приятна работа, директор Неделев!

Борис излезе от кабинета. В чакалнята нямаше никой. Погледна двете врати, тапицирани с кожа, и двете табели. Едната нова, блестяща, на директор Неделев и другата — потъмняла от времето, на директор Скарлатов.

Остана доволен.

Една седмица преди сватбата пристигна Йосиф Карасулиев — възбуден, облечен фрапантно по последна виенска мода, с елегантна кожена чанта, оживен и весел. В цялото му държание се чувстваше гордост. Скарлатов нямаше нужда да пита за успеха на мисията му. Тридесетмилионният заем от Кредит Анщалт беше вече факт! Йосиф не седна, а обикаляше кабинета и разказваше в подробности перипетиите, през които бе минал. Чак когато стигна до комисионното, направи артистична пауза. Борис насмешливо го погледна.

— Според Вас, какъв е нашият процент? — попита Карасулиев.

— Законният!

— А какво ще кажете, ако е един и половина?

— Би било фантастично, за да е истина.

— Истина е!

Скарлатов тържествено стана зад бюрото и му подаде ръка с подобаваща сериозност. Карасулиев искаше одобрение за своята работа и Борис му го поднесе по желания начин. Лицето му засия. Скарлатов извади от бюфета арманяк и двамата се чукнаха. Чак сега Карасулиев седна във фотьойла.

— Искам още сега да се разберем по отношение на заема за Негово Величество. Затова първо идвам при Вас.

— Ще го дадете Вие, Карасулиев, от Вашата печалба!

— Толкова ли е обедняла Търговската банка? Впрочем, нямам нищо против. Но естествено е да се откажете от претенции към Двореца. Заемът е мой и съответните концесии ще бъдат мои! Справедливо ли е?

— Не съвсем. Концесиите, печалбите и влиянието, което ще придобием, ще бъдат общи!

— Ако не бяхте облечен като европеец, бих Ви помислил за кърсердарин. Не съм съгласен!

— Ще се съгласите, Карасулиев, като поп! Аз също трябва да дам заем не по-малък от Вашия. Ще финансирам Престолонаследника. Готви се да прави пътешествие.

Карасулиев се замисли. Бе си направил предварително сметката от печалбата и сега се оказваше по-малка. Не можа да скрие недоволството си.

— Необходимо ли е, господин Скарлатов?

— Драги Йосифе! Вие имате природен дефект, с който трябва упорито да се борите, както Шуман се е борил с двата последни пръста на ръката си, които са се движели заедно. Положил непосилен труд да го премахне и станал виртуоз!

— Вие разговаряте с мен, а не с жена ми. Аз не съм пианист! Излишно е да ми мътите главата с Вашата култура!…

— Дефекта Ви се изразява в това, че не гледате по-далеч от носа си! И ако не отчетете Вашата слабост, никога няма да станете финансов лъв. Сега сте върху вълната на неимоверния си късмет. Но ще дойдат дни на скърби и Вашата недалновидност ще Ви изиграе лоша шега. Тогава ще Ви поставят на мястото, което действително заслужавате. Освен ако не се свестите!…

Йосиф Карасулиев дълго мълча. Употребяваше неимоверни усилия да се вземе в ръце. После каза, като че примирен, но в тона му се чувстваше несигурност и подозрителност.

— Сякаш не чувам Вас, господин Скарлатов, а Анастасия. Аз й разказвам всичко, което върша. Тя е моят съветник, в когото беззаветно вярвам. Общо взето е на Вашето мнение. И така, оставям се във Ваши ръце! Но какви гаранции ще ми дадете?

— Никакви. Защото в момента и двамата играем на рулетка.

— Мразя хазарта.

— Къде ще спре топчето, не знам. Но ако падне на зеро и сме заложили на него, печалбата ще си струва риска! Разбрахте ли ме?

— Мъча се…

— А сега нещо по-весело!…

Скарлатов отвори чекмеджето на бюрото и извади оттам една покана за предстоящата венчавка от твърда, копринена японска хартия. На корицата бе отпечатан гербът на Търговската банка. Написа собственоръчно върху белия плик: Госпожа Анастасия и господин Йосиф Карасулиеви. За пръв път щеше да получи покана за място, където се събираха силните на деня. Това бе една от амбициите му. Кореняците софиянци трудно приемаха нови хора в своята среда. И ето той, пришълецът, щеше да заеме подобаващо място в йерархичната пирамида, съответно на богатството и способностите му. Знаеше, че същата радост ще почувства и жена му Анастасия. Въпреки посещението на важни особи у дома им, те все още стояха настрана от така нареченото висше общество. Преди да иде в Банката, той дълго бе обмислял разговора си със Скарлатов за акцията срещу Кюлев. Бе приготвил доста жлъчни изречения, защото се чувстваше изигран. Но с тази покана Скарлатов с един замах го обезоръжаваше. Не, не бива да допусне така леко да му мине номерът! Радостното настроение на Йосиф се смени в миг и когато вдигна поглед, това бяха стоманените сиви очи на истинския Карасулиев.

— Честито, господин Скарлатов! Не знам кой е върху вълната на късмета… При Вас и сватбата носи печалба!…

— Вие сте на особено мнение върху предстоящия ми брак? Кажете, кажете…

— Какво има да казвам! Златото на Кюлев се посипа в джоба Ви. Само такъв обрат не очаквах!… Аз Ви подцених и си получих урока!

— Искате да кажете, че бракът ми е по сметка!?

— Не виждам нищо обидно в това!

Скарлатов заговори с глух глас, като отчетливо произнасяше всяка дума:

— Вие, Карасулиев, ме обидихте! И тъй като моят брак е поставен на обществено обсъждане от безскрупулни хора като Вас, уверявам Ви, че ще сложа всеки на мястото му! Някога исках хората да ме обичат. Но щом те не желаят, ще ги накарам да се страхуват от мене! Това поне мога да сторя, без да ми струва никакви душевни терзания!

— Но аз се възхищавам от Вас! — съвсем искрено каза Йосиф.

Наистина, си каза Борис, той даже не може да разбере. Неговият мозък е устроен другояче.

Развълнуван, Карасулиев се изправи.

— Аз не искам да ми се сърдите! И за да Ви докажа доброжелателството си, ето моят отговор!

Той измъкна от елегантната си кожена чанта папка книжа и ги остави на бюрото.

— Това какво е?

— Разгледайте ги, господин Скарлатов! Моят личен подарък за сватбата Ви! Официалният ще избере Анастасия.

Скарлатов разгъна пакета. Бяха многобройните заложни разписки на Кюлев, които Командитното дружество бе успяло да изкупи. Гневът му утихна. Жестът бе наистина аристократичен.

— Можех да Ви създам неприятности. Можех да оспоря разписките. Да Ви попреча да измъкнете трезора от България. Но не го направих!

Това бе самата истина. За кой ли път Борис помисли колко Карасулиев е противоречив и неговата същност винаги щеше да му се изплъзва, колкото и да разсъждаваше върху него!… Борис отново стана любезен.

— Приемам подаръка Ви, господин Карасулиев, при условие, че заплатя всичките Ви разноски по акцията.

— За мене това няма никакво значение!

— Но за мене има! В момента не мога да отговоря на жеста Ви! Поне да Ви върна парите!

— Ето че денят започва с печалба! — усмихна се Йосиф. — Ако не възразявате, ще Ви напусна. Искам да зарадвам с поканата Анастасия!…