Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
asayva (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Земя за прицел: Изборът

Издание: първо

Издател: Издателство на Българския земеделски народен съюз

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателство на Българския земеделски народен съюз

Излязла от печат: м. юли 1986 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Рецензент: проф. Цветана Тодорова; проф. Тончо Жечев

Художник: Петя Генева

Коректор: Лидия Ангелова; Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1026

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Сутринта Скарлатов се чувстваше напълно изчерпан. Той мълчаливо пиеше кафето си. Туше Динев също не проговори нито дума. Разбираше колко е трудно на младия наследник. В трапезарията влезе старият Никола.

— Един човек иска да Ви види.

— След половин час почваме работа.

— Мисля, че е Ваш познат. Идваше понякога и при баща Ви.

— Как се казва?

— Забравих му името. Сега е офицер, но мисля да беше някакъв писател…

— Матов?! — възкликна Борис.

— Точно така!

— Веднага го покани!

Борис се зарадва. От завръщането му в София това бе единственото приятно посещение. Когато Матов влезе, Борис го посрещна прав. Искаше да го прегърне, но в същия миг разбра по израза му, че не бива. Лицето на Матов излъчваше всичко друго, но не и доброжелателство. Усмивката изчезна от лицето на Скарлатов. Все пак той запази любезността си, въпреки че не си подадоха ръка. Матов бе във военна офицерска униформа, но върху пагоните му не личаха отличителни знаци за чин.

— Радвам се, че дойде. Седни да изпиеш едно кафе.

— Кафе не пия.

— Чай?

— Дошъл съм по работа.

— На твое разположение съм.

— Господин Скарлатов, някога, преди години, със съдействието на Вашия баща взех заем от Банката и купих къщата, в която живея. Изплащах редовно вноските. Но преди една седмица, когато дойдох да платя поредната вноска, Вашият чиновник ме уведоми, че сметката е приключена и не дължа повече нищо.

— Е, какво от това?

— Чакам Вашето обяснение.

— Представи си, че нямам такова! Аз съм в София от една седмица и нищо не знам.

В разговора се намеси Туше Динев.

— Ако позволите, господин Матов, ще Ви кажа, че покойният шеф нареди още 1912 година, при започване на войната, Вашата сметка да бъде приключена.

— Аз подаяния не искам.

Скарлатов наблюдаваше с интерес нарастващия гняв на Матов.

— Както виждаш, нямам никакъв пръст в тая работа!

— Ако обичате, говорете ми на Вие!

— С удоволствие! Вашите претенции към мене не ме засягат.

— Аз искам да си платя вноската!

— Съжалявам, изглежда моята банка не е мястото, където да се освободите от парите си. Но светът е широк! Можете да ги хвърлите на всяко друго място, да зарадвате някой бедняк или да засилите славното толстоистко движение!…

— Не позволявам в мое присъствие да се говорят мръсотии за Толстой и учението му!

Скарлатов бе засегнат от поведението на Матов. Все повече и повече не можеше да се владее.

— Интересно учение… Създателят му е бивш офицер, който до края на живота си не е могъл спокойно да мине край маршируваща рота войници… Както виждам, въпреки Вашия пацифизъм, Вие не сте се погнусили да участвате в поредната война…

Матов целият се изчерви.

— Аз… взех участие само в санитарните части на Червения кръст — объркано каза той.

— Ах, да, спомням си една снимка в австрийското илюстровано списание… тогава бях в Солун… с интерес я разглеждах. Мисля, че представляваше Пловдивската военнополева болница с персонала. В средата бе царица Елеонора Кьостриц Рьойс — в униформата на милосърдна сестра, до нея главният лекар — някакъв полковник, а от другата й страна… очите ми не можеха да повярват — писателят-толстоист, пацифист, радетел на доктрината за непротивене на злото Михаил Матов!… Може би са се върнали във Вас някакви стари царедворски навици? Иначе не мога да си обясня присъствието Ви там…

— Вървете по дяволите, банкере!

— Вие също, писателю!

Матов рязко се обърна и с бързи крачки излезе от трапезарията, като тръшна с всичка сила вратата след себе си.

Въпреки че не даде вид, Скарлатов бе болезнено засегнат. Той забрави за Туше Динев и взе да се разхожда напред-назад по килима. Вероятно така се е чувствал Каин след убийството на Авел, когато е тръгнал самотен и отритнат от всички по земята. Но аз никому лошо не съм сторил, а трябва да нося печата на Каин върху челото си!?… Е, добре, така да бъде!

— Шефе, време е да слизаме.

Изглежда в тоя ден, който започна толкова зле, неприятностите нямаше да свършат. Малко след като влезе в кабинета си, чу през тапицираната врата гласове, които се караха. А после тя с трясък се отвори и се показа Кюлев. Старият бай Никола се мъчеше да го задържи, но последният с неподозирана физическа сила го отхвърли настрани и застана срещу Борис. Този човек не беше на себе си. Лицето му бе изкривено от злоба, юмруците му стиснати и напираше напред като човек, който ще се бие. Скарлатов не отстъпи нито крачка. Кюлев застана срещу него гърди срещу гърди и дишаше право в лицето му.

— Извикай Спас и изхвърлете тоя дърт козел! — каза Борис.

— Спас не е тук. Отиде да учи шофьорлък.

В кабинета мълчаливо влезе Туше Динев. Веднага разбра обстановката и хвана Кюлев отзад. Бай Никола се окопити и заедно с Динев започнаха да го изтласкват. Изведнъж той завика с писклив глас.

— Копеле мръсно, проклето скарлатовско семе! Ще посегаш на златото ми! Ще те убия!…

Туше Динев разкопча палтото му и измъкна от пояса на Кюлев голям барабанлия пистолет. Погледна очаквателно Борис.

— Никола, затвори вратата! Пуснете го! Любопитен съм да видя как ще ме убие…

Кюлев целият трепереше. Оставиха го във фотьойла. Първоначалната му възбуда бързо се смени с пълна апатия и безсилие.

— В състояние ли сте да обясните поведението си?

Кюлев нищо не отговори и гледаше Борис с такава омраза, каквато никога не можеше да се предположи в тоя човек.

— Динев, налейте му една мастика, а ти, бай Никола иди да си гледаш работата!

Зъбите на Кюлев изтракаха по кристалната чаша. Динев му изсипа мастиката в устата. Задави се и почна да кашля.

— Ще те убия…

— Е, добре де! Разбрах. А сега обяснете защо!

— Защото си крадец, хайдук, обирач като баща си. Разбойник и вагабонтин!

— Господин Кюлев, възрастта Ви е такава, че Ви спасявам от един неприятен бой с борина, какъвто упорито си търсите!

— Ще изкупваш разписките ми, а?! Търсиш златото ми! Няма да ти го дам! Ще умра, но няма да ти го дам! Старият ли башибозук те научи какво да правиш след смъртта му? А?! Той и само той! Беше го срам приживе да ме обере. Завеща ти и моите пари, нали?!…

— Търпението ми почва да се изчерпва. Ще Ви изчакам още съвсем кратко време и после ще заповядам да Ви изхвърлят навън.

— А това какво е, кажи де! Какво е?!

Кюлев стана от фотьойла и извади от сакото два свитъка, които хвърли на бюрото. Скарлатов с любопитство ги разгъна и започна да ги разглежда. Бяха пергаментови, написани калиграфски, с подписи и оловен печат под форма на пломба върху червени конци.

— Динев, елате насам! Това ми напомня хрисовула[1] на цар Иван Шишман от Рилския манастир…

След като ги разгледа, Динев каза:

— Обикновени заложни разписки а модо Кюлеви. Старинна, художествена изработка. Същите, каквито издаваше при акцията по изкупване на златото. А ето и името на клиента. Познат. Грешка няма!…

Кюлев се обърна към Туше Динев.

— Само ти, мюзевир-кьопек, и старият хайдук знаехте лицата, от които изкупвах. Само вие имахте списъка! И сега почвате акция срещу мен. Да ме оберете, а? Да вземете това, което с толкова труд спечелих!

— Все пак, за последен път Ви питам, ще обясните ли поведението си?

— Правите се, че не знаете?! А сте хванали адвокати да ми предявят заложните разписки?

— Динев, имате ли понятие какво става?

— Доколкото разбирам, някой изкупва заложните разписки и после ги предявява на Кюлев да върне залога.

— Баща ми беше ли уведомен за това?

— Шефе. Баща Ви изкупваше злато от Кюлев. А по какъв начин самият той събираше златото и спекулираше за своя сметка, не го интересуваше. Естествено, личната печалба на Кюлев бе голяма и той я вложи в злато, което вероятно е останало при него. Сега трябва да се раздели със златото. Цената му се е покачила.

— А откъде знаят от кого съм купувал? Кажете де?! Кой е дал имената на клиентите?

Динев сви рамене.

— Само вие знаехте! Само вие имахте списъка и сега изкупвате от тях разписките, за да ми ги предявите! Ето, това е истината! Кажете де?! Не е ли така?!…

Скарлатов се замисли. Погледна Кюлев. Този човек беше напълно побъркан.

— Не мислите ли, че тази акция е планомерна? — обърна се той към Динев.

— Нямам понятие… Господин Кюлев, досега колко разписки са Ви предявени?

— Четири!

— Може би е случайно?… И все пак, четири разписки?… Не е малко — каза Динев.

— Моля Ви, погрижете се за този бабаит! Отведете го до дома му. Мисля, че никак не е наред. Оставете го в леглото и после се заемете със случая! Искам да разбера какво става, колкото се може по-скоро!

Туше Динев кротко хвана за раменете Кюлев и го изправи на крака. Поведе го към вратата, но той се изскубна. Плачеше.

— Ще ми играете театро?! На мене?! Ще видите кой е Кюлев! Нищо няма да получите! Само за смях ще станете на цяла България! Така да знаете!

— Водете го, Динев! Вземете и това желязо, внимавайте да не се нарани!…

Динев изпразни барабана на револвера и сложи патроните в джоба си. После го вкара в пояса, под палтото на Кюлев. Усмихна се и каза:

— Какъв комита бил! Да не му се надяваш!…

Скарлатов не бе предвидил тия две неприятни срещи за деня. Но третата среща — със Стефан Неделев — бе отлагал цяла седмица и трябваше на всяка цена да я проведе. Изпитваше неприятно чувство към този студен човек с учтиви маниери, които отблъскваха всяка човешка близост. Не си правеше никакви илюзии и във финансово отношение. За Неделев парите бяха всичко на този свят и той подчиняваше на тях цялата си същност. В тия златни години за развитието на българската индустрия той бе станал най-богатият индустриалец в страната. С огромен капитал, притежател на множество предприятия, силен, независим, фактор, с който се съобразяваха всички, и най-беглите калкулации показваха, че като финансова величина той е почти равен на Търговската банка. Сгрешил ли бе старият банкер, като му помогна в неговия възход? Сега този колос не бе ли най-голямата опасност за Банката? Не бе ли най-големият противник? Ако този човек изтеглеше капиталите си, какво щеше да остане от Търговската банка?… Борис бе помислил и къде да проведе срещата. В „Юнион клуб“ му се струваше невъзможно, там беше шумно, с много познати и нямаше място за сериозен разговор. Най-добре беше у дома!… Разпореди се да приготвят всичко. Неделев дойде в Банката точно в края на работното време. Влезе в кабинета, поздрави учтиво Борис, но не му протегна ръка. Остана прав, въпреки поканата да седне.

— Бихте ли дошли горе да поговорим?

— Предпочитам да излезем навън. Имам малко работа…

Това, че този човек се отнесе с пренебрежение към предстоящия разговор, като подчерта, че едновременно има да върши своя работа, засегна Скарлатов.

— Тогава можем да отложим разговора за по-спокойни времена! Аз също съм много зает тези дни.

— С баща Ви обикновено разговаряхме по всички дела на разходка. Не виждам какво Ви спира да продължим тази традиция?

— Вашата заетост в момента.

— Не, просто ще минем покрай едно място… Това е всичко!

Скарлатов погледна заспалото лице на Неделев. Спуснатите клепачи, придаващи на лицето му безразличен вид, равният глас с английски акцент и учтивостта му подчертаваха студената недостъпност и скритост на този човек. Не бе приятна срещата.

Те тръгнаха по улиците на София. Времето беше мрачно. Денят преваляше. Вървяха мълчаливо и Борис не знаеше как да започне разговора. Неделев с нищо не го окуражи. Стигнаха до Турската легация и завиха по стръмнината към Докторската градина. Спряха пред една строяща се сграда.

— Това ще бъде моят дом — каза Неделев.

— Не е ли много голям за сам човек, или мислите да се жените?

— Засега не. Просто искам да имам обширна, уютна и красива къща.

Работниците бяха още тук. Двамата изкачиха стълбището на първия етаж. Доколкото можеше да схване, това беше типичен английски дом с огромни стаи и салони.

Те постояха малко на постройката и тръгнаха по „Царя“. Отминаха Орлов мост и поеха по Цариградското шосе. Вече падаше мрак.

— Господин Неделев, избрахте не най-подходящия начин за сериозен разговор, какъвто ни предстои…

— Аз най-добре мисля, като ходя. Баща Ви също. Ще видите, че така е по-добре.

— Аз нямам какво да кажа. Може би Вие трябва да започнете?

— Аз също нямам нещо особено да Ви съобщя. Засега остава статуквото отпреди смъртта на баща Ви.

— Какво смятате да предприемете?

— Ще чакам.

— И какво ще чакате?

— Вас, господин Скарлатов. Вашата дейност, Вашият маниер на работа, Вашите възможности.

— Вие нямате доверие в мен.

— А защо трябва да имам? Какво на дело сте показали? С какво ще ми гарантирате капиталите във Вашата банка?

— Как да разбирам това?

— Както желаете, господин Скарлатов.

— Тогава не е ли по-добре за Вас и за мен да ликвидираме по приемлив начин взаимоотношенията си?

Неделев нищо не отговори. Вместо да избегне пряко противопоставяне, вместо да разбере първо какво мисли партньорът му, Скарлатов се бе ядосал и сега играеше ва банк[2]. След дълго мълчание Неделев заговори с равния си глас.

— Господин Скарлатов, Вие правилно поставихте въпроса. Аз също мисля по нашите взаимоотношения. Знаете, че в България има и други банки с възможности, по-големи дори и от Търговската банка. Достатъчно е да спомена Генералната, Кредитната и Балканската.

— Но те са чужди банки.

— Именно там е въпросът. Не мислете, че нямам блестящи предложения. В момента ще Ви издам една тайна. Аз съм подложен на натиск от тяхна страна.

— В ущърб на Търговската банка?

— Точно така. И не само аз. Но и голяма част от клиентите Ви. И тия сигурни, стари Ваши клиенти идват постоянно при мене с един и същи въпрос: какво ще стане с Търговската банка? Какво да правят? Как да постъпят?

— А защо идват при Вас, а не при мене?

— Защото Ви нямат доверие. Негово Превъзходителство, старият Ви баща, излъчваше сигурност, граничеща с някаква мистика. Вие, за съжаление, сте лишен от тази дарба.

— И така, Вие ми съобщавате за някакъв заговор.

— Не сте прав, господин Скарлатов. Ако имаше такова нещо, нямаше да провеждаме този разговор. И знаете ли защо още не се е оформила коалицията срещу Вас?

— Любопитен съм…

— Все пак, не разбрах какво Ви спира да приемете блестящите предложения от другите банки?

— Господин Скарлатов, ще Ви кажа, колкото и да е странно. Спира ме сянката на моя баща и на Вашия. Може да Ви звучи глупаво, но аз разговарям често с тях.

— И какво Ви казват?

— Да изчакам. Идеите на Вашия баща бяха и мои идеи. Капитал, печалба без национална идея не ме увличат. Аз съм за национална индустрия! Но ако тя се окаже нерентабилна, няма да се поколебая къде да застана. На страната на печелившия!

— Добра позиция, в която печелите и в единия, и в другия случай.

— Засега, докато съм с Вас, само губя.

В тъмнината Скарлатов се спъна. Почувства твърдата ръка на Неделев, който с неподозирана сила го задържа. Това още повече го угнети. Недъгът му от войната се обади в най-неподходящия момент. Добре, че не можа да види лицето ми, помисли си Борис. Неделев отпусна ръката му.

— Да се връщаме! — каза Скарлатов.

Обратния път до Банката двамата преминаха в пълно мълчание. Борис бе подтиснат. Действителността се оказа далеч по-страшна, отколкото си бе представял. Но поне започна да се изяснява, си мислеше той и чувството му на съпротива, желанието му за активност нарастваше. О, аз ще им дам да разберат! — повтаряше си той. Ще видят те кой имат насреща! Но дали наистина щяха да видят?!… Той не бе напълно уверен. Аз трябва да вярвам в себе си, иначе съм загубен!

Неусетно те бяха стигнали до Банката. Тук се разделиха. Скарлатов остана сам на улицата. Красивата сграда, залята от електрическата светлина, не го зарадва. Той не искаше да се прибере в тоя синкаво-бял затвор, където го чакаше още една безсънна, угнетяваща нощ. Внезапно в съзнанието му изникна един цитат от Библията, когато Ровоам от Книгата на царете казва на старейшините самохвално след смъртта на Соломон: „Малкият ми пръст ще бъде по-дебел от бащиния ми кръст“. Но с такива думи той не можеше никого да убеди. Трябваше му успех, успех на всяка цена. Само той би наклонил везните на негова страна!… А какво значи успех за една банка? Това е преди всичко печалба, нарастване на капитала и нарастване на трезора. И несъзнателно мислите му се насочиха към случката с Кюлев. Какво действително той притежаваше? Кой разтърсваше тоя златен чувал? Щеше ли от него да се посипе златото? Та той самият му бе подсказал начина на действие!… Важното бе докъде са стигнали другите в акцията? Действие на сляпо ли е, с цел да извадят от равновесие Кюлев, или добре замислен план? Кои са хората, които провеждат акцията?

В трапезарията го чакаше Туше Динев. Когато видя ведрата му физиономия и сините му очи, които го гледаха дружелюбно, някаква веселост и спокойствие го обзеха. Поне пред него можеше да говори всичко, да сподели най-съкровените си мисли и планове, колкото и неморални да са те!… Този човек не само нямаше да го обвини, но щеше и да му съдейства.

— Вечеряхте ли?

— Не ми се яде.

— Наредете на Донка да направи голяма кана силно кафе и елате в библиотеката!

За негова радост камината гореше. Беше топло и приятно. Скарлатов свали палтото си и остана по жилетка. Запали цигара. След малко тихо влезе Динев и остави на масата голяма кана кафе, захарница и чаши. Борис го попита:

— Знаете ли по какъв въпрос искам да разговарям?

— За Кюлев.

— Да не сте ясновидец?

— Опитвам се да разсъждавам така, както съм се учил от Негово Превъзходителство баща Ви… Какво Ви пречи да се намесите в играта? Морални терзания? Та Кюлев винаги е бил Ваш враг. А днес със своето поведение скъса всички възможни мостове. Грехота ще е, ако не се възползвате. Той и без това е загубен.

— До какви сведения стигнахте?

— Днес поработих добре… Положението е следното: някой изкупва заложните разписки, но изглежда само с цел да шантажира стария скъперник и го извади от релсите. Разчита на по-нататъшните му неразумни действия. Говорих с един от тримата адвокати, които са предявили заложните разписки за изплащане. Не можах нищо да изкопча. Действат от името на друго лице. Апропо, това са най-способните и безскрупулни юристи в тая страна. Изглежда по всичко, че са пребогато платени, защото работят от душа и сърце.

— И все пак кой се крие зад тях?

— Това беше най-трудната част от задачата. Зад тях е Йосиф Карасулиев. Той провежда акцията.

— А докъде е стигнал?

— По сведенията, които събрах, почти до никъде. Действа на сляпо, понеже няма друг начин. До тоя момент са изкупени около дванадесет заложни разписки.

— А защо Кюлев днеска беше готов да ме застреля?

— Защото мисли, че Вие сте това друго лице.

— А има ли право така да мисли?

— Разбира се! Списъка на клиентите, които са заложили златото, е известен само на нас. Ето го!

Динев остави на масата една папка. Скарлатов я разтвори.

— Доста голям списък…

— И забележете — ние го притежаваме! Остана от времето преди Балканската война. В изкупването на златото тогава бях аташиран към Кюлев и си водех подробни бележки.

— Какво предлагате?

— Да се намесим в играта и да почнем да изкупваме от утре заложните разписки. Ние ще ги изкупим на безценица, понеже хората отдавна са се простили със златото си, а лихвите в тоя период са нараснали и фактически те нямат пари, за да внесат залога. Затова всеки лев за тях, дошъл изневиделица, колкото и малко да е това, е печалба. Така ние ще станем притежатели на заложните разписки и ще ги предявим. А понеже черно на бяло глупакът Кюлев е нарушил безбожно закона за максималната лихва и забраната за свободен обмен на златото, попада автоматично под ударите на правосъдието и няма да смее да гъкне! Така че, като разтърсим златния чувал смея да заявя, че златото му ще се посипе в Търговската банка.

Тази нощ двамата мъже обсъждаха бъдещата акция до пълни подробности. Когато навън почна да светлее, Туше Динев каза:

— Бих Ви помолил да ми дадете помощник.

— Имате ли някой предвид?

— Георгиев. Навремето и той участва и е запознат с подробности.

— Вземете го.

— Освен това, ще ми трябват налични пари.

— Ще наредя на касиера да Ви отпусне. Ако не стигнат, вземете от Народната банка.

— Бихте ли ме освободили за малко да си оправя тоалета.

— Да, разбира се! Съжалявам, но Ви предстои тежък ден…

Останал сам в библиотеката, Скарлатов продължи да се разхожда напред-назад. За миг му се мярна в съзнанието образа на Яна, момичето на Кюлев — плаха, стеснителна, несръчна, но не почувства никакво угризение на съвестта от това, че тя ще бъде крайната жертва. Предстоящото го бе завладяло изцяло.

Бележки

[1] Хрисовул (гр.) — царска заповед с позлатен печат; Хрисовулът на цар Иван Шишман (XIV в.) определя правата на Рилския манастир и се намира в музея на манастира.

[2] Ва банк (фр.): 1. В хазартна игра на карти, в комарджийска игра — залог, равен на цялата банка; 2. Отивам на риск, залагам всичко.