Свобода Бъчварова
Изборът (7)

Глава седма

На другата сутрин първият посетител в директорския кабинет бе Йосиф Карасулиев. Облечен по същия фрапантен начин, с усмивка на лице, той влезе като стар приятел. На бутониерата имаше яркочервено цвете. Скарлатов изпитваше противоречиви чувства към този човек. Не можеше да го разбере. Външният бонвивански вид му придаваше нещо лекомислено — в пълно противоречие със сведенията, които бе събрал. Впечатлението бе преди всичко успокояващо. Каква опасност можеше да представлява той?! Дали всички не грешат по отношение на възможностите му? Наистина ли е финансова величина, или сапунен мехур? Но когато погледна стоманеносивите му очи, които за разлика от лицето му не се смееха, Борис се върна към реалността. Трябва да бъда крайно внимателен, си каза той.

— Добро утро, Ваше Превъзходителство. Този ден започва така хубаво за мен, а надявам се и за Вас. Сънувах сън…

— Така ли?

— Хубав сън! Прекрасен сън за Вас! И преди всичко много пари! Ще имате огромна печалба в най-скоро време! И веселие на душата. Голяма радост Ви чака!

— Седнете, Карасулиев. Вие сякаш съчинявате в момента псалом… Не знаех, че сте толкова добър тълкувател на сънища. Предшественика Ви Йосиф преди хиляди години в Египет е проявявал същия талант с добри лични изгоди. Може би тази дарба Ви е останала от халдейците? От вавилонския плен^[1]?

— Да сънуваш въшки, много въшки, това е пари! Вие бяхте целия покрит от главата до петите с въшки! Големи, черни и аз Ви решех косите.

— И не падаха ли въшките във Вашия скут?

— Не. Във Вашия, но с моя помощ.

— Доколкото ми се простират сведенията, Вие напоследък не работите с гребен, а със ситно конско чесало, което методично прокарвате по снагата на катъра Кюлев!…

— Та кой съм аз — едно дребно насекомо, един малък човек!…

— Престанете да се кълчите, Карасулиев! Не Ви вярвам! Ашлашкия Ви външен облик може да заблуди някое канарче, но не си струва труда играта Ви при мен. Вероятно идвате по работа?

— Идвам от приятелски чувства. Още сутринта, като разказах съня на жена си…

— … тя Ви засили право при мене да ме зарадвате!…

— Ако искате, вярвайте ми, дойдох да Ви поканя на вечеря!

— Както виждате, аз съм зает.

— Елате, Ваше Превъзходителство, уверявам Ви, че ще останете доволен. Освен това, ще поговорим в една спокойна, домашна обстановка. А има какво да си кажем…

Скарлатов изведнъж реши. Нямаше смисъл да отлага разговора. Трябваше да отиде в бърлогата на звяра.

— Ще дойда.

— Повярвайте ми, Ваше Превъзходителство, няма да съжалявате!

— Надявам се…

След като приключи работа, Скарлатов се замисли върху предстоящото му посещение у Карасулиеви. Какво щяха да разговарят? Освен за Кюлев, може би за нещо друго, за Фердинанд, или?… Какво целеше тоя човек? Какво искаше от него? Къде бе клопката? А може би щеше да му предложи съвместни действия?… До тръгването си той не можа да се освободи от тия мисли. Облече за вечеря смокинг, едно английско нововъведение, което си прокарваше път. Беше хубава елегантна дреха, далеч по-удобна от фрака, и подчертаваше широкия му гръден кош, тесните му бедра. Сложи на ризата златните копчета с червени корали и по стар навик се огледа в огромното вгледало. Направи няколко гримаси и накрая учтиво се поздрави. Изглеждаше много добре!

Купето спря пред пететажно здание на площад „Македония“. Скарлатов слезе. Огледа постройката — беше красива, съвсем нова, във френски стил. Той отдавна не бе минавал оттук и се изненада колко нови сгради имаше. Долу бе кантората, където с ярки, крещящи големи букви пишеше: „Командитно дружество Карасулиев и Фархи“. На входа имаше табелки. Тук живееха и други семейства. Позвъня. Отвори му портиер. Бе уведомен. Лично поведе Скарлатов по мраморното стълбище с пътека, затисната от лъскави медни пръчки. Апартаментът бе на втория етаж. На вратата пишеше: Анастасия и Йосиф Карасулиеви. Не бе в българските навици да се слага първо името на жената. Отвори му лично Йосиф. И той бе в смокинг. С тази дреха изглеждаше още по-тънък, по-гъвкав и необикновено младолик. Апартаментът бе огромен, с високи тавани и много луксозен, залят от електрическата светлина на канделабрите. Всичко бе изпипано в най-малки детайли: мрамор, дъб, гипсови орнаменти, дебели персийски килими. След като лично му помогна да свали връхното си палто, Карасулиев го въведе в приемната. В камината гореше буен огън. Заговори с несдържана радост:

— Каква чест! Каква чест!… Най-големия банкер в тази страна да ми дойде на гости. Изглежда има с какво и малкият Йосиф да се гордее, макар и незаслужено…

Той го поведе да огледа апартамента. Наистина, всичко бе подбрано с голям вкус и по последна дума на модата. Този човек не бе пожалил пари, за да направи жилището си може би най-луксозното в София. В приемната имаше голям роял, а по стените маслени картини — стари и модерни.

— Вие интересувате ли се от живопис и музика?

— Жена ми, Анастасия! Тя е по изкуството! Пианото е нейно, картините също. О, ще видите каква е тя!…

Когато Анастасия влезе в салона, Скарлатов се стресна и обърка. Бе очаквал всичко, но не и това, което видя — една стройна, тънка жена, с тесен кръст и добре оформен бюст, тънки ръце с дълги пръсти. Но това, което преди всичко стряскаше, бе лицето, шията, главата… една изящна фигура с необикновено деликатни, интелигентни черти, бяла гладка кожа, неголям изящен нос, с гъсти, лъскави кестеняви коси, падащи върху раменете й. Роклята бе от тъмнокафява тафта с дантели и отговаряше на големите й светлокафяви, придръпнати очи, което ги правеше извънредно изразителни. Лицето й бе ведро, усмихнато и излъчваше необичайна чистота, присъща на целомъдрените момичета. А тя и нямаше вид на зряла жена. Малките й очертани устни сякаш подчертаваха изразените скули и електрическата светлина хвърляше две сенки под тях, придаващи тази необикновена нежност в израза. Не, това не бе жената, която си бе представял — възпълничка, едра, черноока македонка, която прави хубави баници. В следващите мигове учудването му още повече нарасна. Жената подаде тънката си ръка на Скарлатов непринудено, някак си като на стар приятел, с естествена грация. Скарлатов целуна ръката й. Не можеше да свали погледа си от нея.

— Мадам, аншанте… — произнесе той вдървено.

— Радвам се да Ви видя, господин Скарлатов — отвърна жената на красив френски език. — Толкова съм слушала за Вас! Щастлива съм, че сте в нашия дом.

— О, госпожо, простете! Вие сте толкова очарователна, че е страшно човек да Ви погледне — каза съвсем искрено Скарлатов.

— Грешите, господин Скарлатов. Аз съм една обикновена съпруга на делови мъж.

Йосиф Карасулиев не можеше да сдържа радостта си от впечатлението, което бе направила жена му на Скарлатов. За разлика от хилядите други мъже в тая страна, той не само не ревнуваше, но се гордееше с нейната красота, без да скрива това.

— Видяхте ли, господин Скарлатов! Видяхте ли моето съкровище? Та какво съм аз пред нея? Едно нищо! Това щастие съм получил от Бога! Иначе не мога да си го обясня…

Младата жена се усмихваше мило, докато траеше тирадата на Карасулиев. Изглежда бе свикнала с тия му излияния. Но нито за миг Скарлатов не почувства някакво пренебрежение в нея към мъжа й. Напротив, тя не скриваше, че е щастлива, че уважава и цени Карасулиев.

Дали го обича, помисли си Борис и си отговори утвърдително. В нея нямаше фалш и красотата й бе уравновесена и спокойна. Без да иска, той въздъхна. Да, този подвижен, строен мъж имаше право да се гордее. Той наистина бе щастлив.

Тримата седнаха пред камината. Скарлатов не сваляше очи от Анастасия. Загледа се в бижутата й — едно колие, една гривна, две диамантени обици, един диамантен пръстен и златна халка. Всичко бе старинна изработка. Колието представляваше пластинки от емайл, изобразяващи миниатюрни глави на ренесансови млади мъже и жени, облечени пищно, с характерни хубави, волеви лица, присъщи на тая епоха. Те бяха монтирани в златни филигранни рамки и свързани помежду си със златни звена. Карасулиев забеляза интереса на Скарлатов към бижутата.

— Великолепни са, нали? Колието и гривната са от незабравимия й покоен баща — моят благодетел. Стара, много стара флорентинска изработка. Но диамантените — аз купих! Погледнете, господин Скарлатов, какъв синкаво-искрящ цвят излъчват! Това са индийски диаманти, всеки около десет карата. Шлифовани са в Холандия.

Скарлатов се загледа в обиците, висящи на пандюли от розово-прозрачните, малки, красиви като седефена раковина уши на Анастасия. Те се поклащаха и наистина излъчваха синкави отблясъци.

Един огромен котарак, който до този момент Скарлатов не бе забелязал, скочи с неподозирана за тежината си лекота върху скута на Анастасия, протегна глава към ръката й и измяука басово. Анастасия го погали. Той примижа и започна да мърка. Такъв голям и охранен котарак Скарлатов никога в живота си не бе видял.

— Изглежда, във Вашия дом всичко е породисто!… — пошегува се той.

— Домазлък ни е от Солун — усмихна се Карасулиев. — Много трудно свикна с новия апартамент в София. Но сега е вече спокоен. Анастасия може да укроти и тигър!

С котарака в скута, пред пламъците на камината, Анастасия заприлича на образите върху бижуто. И сякаш за да бъде завършен обликът на тази очарователна жена, в салона влезе млада руса девойка, облечена като гувернантка. В ръце тя държеше дете с руси, дълги, къдрави коси, падащи върху раменете му. Очите му гледаха спокойно. Бяха сиви. Носеше копринени дрехи с дантели.

— Добра вечер — каза младата госпожица на немски.

— Добра вечер. Какво прекрасно момиченце! — каза Борис.

Карасулиев започна да се смее на глас.

— Момиченце? Добре казано! Но е момче. И питам се аз, Йосиф Карасулиев, какъв ще е тоя мой наследник, нежен като момиче и вероятно с женска душа!…

Анастасия внимателно остави тежкия котарак върху килима и пое от гувернантката детето. То се усмихна и обгърна шията й с двете ръце. И сякаш като в калейдоскоп отново се промени образът на Анастасия. Сега тя бе любяща млада майка, отдадена на рожбата си.

— Иване, кажи лека нощ на родителите си и на господина — каза на немски младата възпитателна.

Момченцето нищо не отговори и се притисна още по-силно до майка си. Тя внимателно освободи ръцете от шията си и го подаде на гувернантката.

— Лека нощ, бъди послушен! Когато си легнеш, ще дойда да те видя, преди да заспиш… — каза тя на немски.

— Ако не отиде, ще плаче до сутринта. Какво ли ще излезе от него?!… За всеки случай, едва ли търговец!… — добави Карасулиев.

Анастасия се извини, че ще ги напусне за малко. Мъжете останаха сами пред камината. Една камериерка влезе със сребърен поднос и сервира в сребърни чашки сливова ракия. Двамата се чукнаха.

— Хубава ракия, стара ракия! Пазя я само за скъпи гости като Вас!

— Сигурно имате огромни количества от нея… По мои сведения, скъпите Ви гости идват често и са доста на брой…

— Но между тях само Вие сте финансов гений, а това е повече от титла!

— И в какво се състои моята гениалност?

— В намиране на блестящ изход от всяко трудно положение.

— Какво имате предвид?

— Предложението Ви за Камбиален синдикат. Завиждам Ви! От един месец измъчвам мозъка си по този въпрос и ето, идва друг човек, решава го в минути! Как бихте го нарекли?… Никак нямам лошо самочувствие, но Вие ме изненадахте!

Скарлатов веднага схвана, че Фердинанд е споделил разговора с Карасулиев, затова грубо попита:

— Какво Ви възложи Фердинанд?

— По-точно, НИ възложи…

— Аз не съм във Вашето Командитно дружество!

— Точно затова! Аз тук съм нов човек. Връзките ми с останалите банки в страната са слаби. Вие сте този, който може да оглави Синдиката. В същия смисъл бе и моята препоръка. Още утре ще получите официално предложение. В Синдиката ще има представител и на Народната банка, но на частните банкери шеф ще бъдете Вие!

— Какво ще бъде Вашето участие?

— Ще Ви бъда помощник, разбира се, с дял от печалбата, съответен на авоарите, с които разполагам. Мисля, че ако си сътрудничим, ще направим добър удар!

— Кажете на съответния човек, че няма да позволя никой да ми се намеси в работата, даже ако е коронована особа! Нека още веднъж размисли, за да не съжалява, че няма да му играя по гайдата!

— Напълно съм съгласен с Вас. Фактически Вие ще ръководите Синдиката еднолично! Правилно ли съм разбрал?

Скарлатов кимна с глава.

— Аз от своя страна с радост приемам ролята на помощник и подчинен!

Настъпи пауза. Скарлатов не искаше да обсъжда по-нататък този въпрос. Такъв синдикат би издигнал престижа на Търговската банка и щеше да държи в ръката си мощен лост за влияние. Карасулиев наруши мълчанието.

— Има още един въпрос, който трябва да обсъдим… Касае се за външен заем.

— Аз съм против!

— Аз също!

Скарлатов изненадан го погледна.

— И въпреки това, ще трябва да бъдем посредници! — каза Карасулиев:

— Един е достатъчен!

— Тогава ще плащате от собствен джоб! Фердинанд има нужда от пари и в най-скоро време ще Ви изръси. Мене също.

— Колко е взел от Вас?

— Твърде много и в кратко време. А да му дадеш пари, значи да ги хвърлиш в нужника! Не ми се бърка в собствения джоб, още повече че е по-малък от Вашия!

Скарлатов се усмихна.

— Ето моето предложение… — продължи Карасулиев. — Като посредници в заема ще имаме право на един процент комисионно.

— Не е ли много?

— Така е прието! Някои взимат повече. Вашият съдружник Вегенел е свързан с Винербанкферайн. Авторитетът му е голям и думата му тежи. Ако Вие го убедите да съдейства, въпросът е решен!

И на Борис не му се бъркаше в касата на Търговската банка, особено сега. След кратък размисъл той каза:

— Добре! Съгласен съм да въздействам върху Вегенел. Но Камбиалния синдикат ще ми отнеме много време. Заемете се Вие изцяло да ръководите посредничеството в заема.

— Смея да твърдя, че ще останете доволен от мен.

— Да се надяваме, но Ви предупреждавам, че ще контролирам всяка Ваша стъпка чрез Вегенел.

— Нямате ли ми доверие?

— А защо трябва да имам?

— Защото с нищо не съм Ви дал повод да мислите обратното.

Сега беше моментът да го атакува за случая Кюлев. И докато се колебаеше, в салона влезе един мъж. Имаше неопределена възраст, нисък на ръст, с къси крака, кръгло лице с мустаци, чиито краища падаха надолу. Главата му бе почти оголяла и кичур пригладени, черни като катран коси, взети от страничната част на главата, покриваха оголелия му череп. Беше облечен старомодно, с разкопчано сако и над жилетката се виждаше дебела сребърна верижка на часовник. Черните му очи гледаха кротко. Като цяло впечатлението беше за нещо домашно и безлично. Карасулиев скочи на крака да го посрещне.

— Елате, господин Фархи. Знаете ли кой ни е дошъл на гости? Самият банкер. Негово Превъзходителство господин Скарлатов!

Да, това е дясната му ръка в акцията с Кюлев. Ето че нещата почват да си идват на мястото, помисли си Борис.

Фархи му подаде ръка и седна на един стол, малко настрани от камината. Беше уморен. Отпусна се тежко и притвори очи.

— Господин Фархи не пие, не пуши и не е женен. Той е истински назорей^[2], светец! Аз съм сирак, господин Скарлатов. Това, което съм постигнал, дължа на други хора. Един от тях е господин Фархи. Живее тука и е член на моето семейство, с което се гордея. Той е мой главен партньор!

— Роднини ли сте?

— Много повече! Приятели! Въпреки разликата във възрастта ни. Не знам какво е намерил в мен…

През цялото време Фархи мълчеше, сякаш разговорът не се отнасяше до него. Скарлатов внезапно премина в нападение.

— Господин Карасулиев, трудно се чувствам в присъствието на един честен човек като Вас, който апелира за доверие, и на един светец-назорей като господин Фархи. А още по-трудно ми е да свържа вашите образи на кротки хора със случая Кюлев!… Бихте ли ми обяснили заниманията ви от месеци наред, целящи разоряването на този човек? Той враг ли ви е? Или е прегрешил нещо, с което възмущава вашата съвест?

Фархи, който бе притворил очи, изведнъж трепна и столът изскърца под него. Карасулиев явно не очакваше тия думи и в първия момент се обърка. Не знаеше какво да каже. Но лека-полека се окопити. Скарлатов с интерес наблюдаваше промяната му. Чертите на лицето му се изопнаха и сивите му очи сякаш чак сега намериха точния си стоманен израз. От външната любезност не бе останало нищо. Приличаше му на котка, изопнала цялото си тяло за скок.

— Не очаквах — каза най-сетне Карасулиев, — че именно тази вечер ще трябва да се занимаваме с Кюлев… Може би Вие първо ще обясните Вашата намеса?

— След като отговорите на въпроса ми!

— Това е напълно законна търговска операция!

— Това е пладнешки грабеж!

— Има едно правило в търговията: за глупака няма място в нея, както овците не могат да се разхождат по поляната заедно с вълците! Кюлев е курбан! Въпросът е кой ще го изяде! Или смятате, че Вие сте по-подходящ, заради старото приятелство!?

— За всеки случай, моите подбуди, поради които се намесвам в играта, се различават от вашите!

— Високоморални, така ли?!…

— Посочете ми Вие какво имате зад гърба си? Предприятия, фабрики, индустрия? Какво сте направили за тази страна, освен да я грабите и разорявате?! Вие действате тук не като стопани, който обработват земята и гледат добитъка, а като бракониери! — повиши тон Борис.

— Така ли схващате нашата дейност?

— А как другояче? Вашето дружество е чисто спекулативно. След като опустошите плодородните поля, ще отидете на друго място, където природата е девствена, за да почнете отново да я разрушавате.

— Простете, но само Вие мислите така!

— По-късно и другите ще ви разберат!… И понеже говорим за морал в търговията, трябва да Ви кажа, че той все пак съществува! Въпроса не е в Кюлев, а в начина, по който ще се употребят капиталите му — дали за развитие на родната индустрия, или за следваща спекулация!

— Бихме могли да се споразумеем! Така щяхме да си спестим и средства, и нерви. Аз Ви протягам ръка за съвместни действия!

Карасулиев стана и протегна ръка. Скарлатов не я пое.

— Седнете, господин Карасулиев. Или не разбирате какво Ви говоря, или не желаете да разберете, защото така Ви е изгодно! Аз нямам нищо против Вас лично, а против крайната Ви цел! Тя е аморална и в търговски, и в човешки смисъл!

— Господин Скарлатов, не исках да застана срещу Вас. Напротив, Бог ми е свидетел, мечтаех да съм под Вашето вещо ръководство! Но аз пръснах доста средства в тази акция и ще отстоявам добитото срещу който и да е на този свят! Жалко, че в случая сте Вие! Напълно отчитам Вашия ум и възможности, но, реално ли отчитате моите?

— Съвсем!

— Не съм уверен. Вие се считате недосегаем, но няма непревзимаема крепост, дори тя да се нарича Търговска банка Скарлатов!

Борис отлично се владееше, макар че бе обхванат от студен гняв след тази заплаха. Той се вживя в ролята си. За пръв път се превъплъщаваше така, както бе наблюдавал баща си в тежки битки. Именно тази вечер той разбра, че има дарбата, необходима за професията му на банкер. Усмихна се и каза:

— Господин Карасулиев, Вие сте роден за пълководец!

В този момент влезе Анастасия. Изведнъж Йосиф целият се преобрази. Той стана отново приятен домакин и продължи да е такъв през цялата вечеря. Ядеше с апетит, който не отговаряше на тънката му фигура. Сипеше комплименти към Скарлатов. Главното ястие бе печено агне. Поднесоха също баница и баклава за десерт. Фархи през цялото време скромно мълчеше. Но към него проявяваха внимание: както Йосиф, така и Анастасия. Този самотен човек все пак бе намерил своето домашно, огнище, помисли си Борис. След вечеря Фархи се извини и се оттегли. Сега той имаше възможност да разговаря с Анастасия. Скачаха от тема на тема, като в студентска среда. Тази жена имаше солидно образование и знаеше трите основни европейски езика. Макар, вече майка и домакиня на такъв голям дом, тя намираше време да чете, да свири на пиано, да се занимава със сина си, за който разказваше весело — с обич и хумор. Може би нямаше възможност да води подобни разговори с Йосиф, затова тази вечер тя бе възбудена и радостна. Анастасия се отличаваше от повечето жени в страната. Беше естествена, непосредствена, възпитана и жива. Една истинска европейка, с чувство на достойнство и лична свобода. Карасулиев не се намесваше в разговора, но го следеше с жив интерес. Гордост се четеше в него. Гордост от жена му. И той не я скриваше, а се радваше като дете. Леко зачервена, с искрящ поглед от чашката коняк след вечеря, Анастасия бе пленителна и Скарлатов изпитваше истинско удоволствие само от факта, че тя е тук. Изненада бе за него и нейното будно българско съзнание. Тя живееше с миналите и настоящи борби на Македония.

— О, господин Скарлатов — намеси се Йосиф, — ние помагаме с цялата си душа на македонските комити! Струва ни много пари, но не съжалявам!

Такава дейност в живота на семейство Карасулиеви Борис не бе очаквал. И мъжът, и жената мечтаеха като останалите бежанци, изпълнили България след Междусъюзническата война, да се завърнат отново в родната земя.

Към полунощ Скарлатов звънна по телефона да дойде Никола и го отведе. Навън бе студено. Той продължаваше да мисли върху изтеклата вечер. В съзнанието му всичко бе смесено и трябваше да се избистри. И доброто и лошото, и красивото и грозното. Опитваше се да примири тези неща, за да може да ги смели по някакъв начин, но без успех. Трябваше да се научи да осмисля живота такъв, какъвто е. От утре щеше да се впусне в битка срещу Карасулиев за златото на Кюлев. А едновременно се налагаше заедно да изградят Камбиалния синдикат, заедно да посредничат за външен заем. Врагове-съюзници!… Карасулиев е безмилостен грабител, но и патриот, подпомага бежанците. Жесток звяр, но и любящ съпруг и баща. Безскрупулен разорител, но прибира в дома си самотния Фархи… А нима аз съм по-различен от него?… Небето и над двамата бе с черни облаци, прорязани от светкавици. Само там, някъде на изток, един светъл лъч си пробиваше път в мрака и това бе образът на Анастасия Карасулиева.