Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
asayva (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Земя за прицел: Изборът

Издание: първо

Издател: Издателство на Българския земеделски народен съюз

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателство на Българския земеделски народен съюз

Излязла от печат: м. юли 1986 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Рецензент: проф. Цветана Тодорова; проф. Тончо Жечев

Художник: Петя Генева

Коректор: Лидия Ангелова; Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1026

История

  1. — Добавяне

Глава втора

На другата сутрин Скарлатов слезе в кабинета на Банката преди започване на работа. Още никой не бе дошъл. Новината за бременността на Яна го бе стреснала. Изпитваше повече страх за нея, отколкото радост. Тя беше вече на 23 години, но нямаше конструкцията на развита жена, на бъдеща майка. Приличаше по-скоро на подрастваща девойка, току-що излязла от пубертета. Когато мислено се върна назад в тези няколко години брачен живот, Борис малко можеше да каже какво всъщност е състоянието на жена му. В едно не беше трудно да се увери, че тя много обичаше децата и фактът, че досега не забременяваше, бе психическа травма за нея. Той с нищо не я упрекна. Избягваше разговори в тази област. И не защото я щадеше, а защото дали тя ще роди, или не му бе съвсем безразлично. Той бе лишен от една важна българска черта — продължение на рода. Дали бе дефект? Вероятно. Нито за миг в мислите му не се явяваше бъдещият наследник на Търговската банка. В тия години се беше успокоил от такава възможност и сега се разтревожи. Светът от ден на ден се разбъркваше неимоверно. Събитията, които предстояха, съвсем не бяха благоприятни за продължение на рода. И за какво трябва да се раждат нови нещастници?! Войните бяха променили напълно възгледите на Скарлатов за семейството, по-точно за децата. Но той добре знаеше какво означава за Яна да няма рожба. Това я унижаваше като жена, смачкваше самочувствието й, затова раждането стана фикс-идея, една мечта, която с годините се превръщаше в цел на живота й. Той знаеше, че ако роди, Яна ще се успокои напълно. Нищо друго на този свят не би й дало по-велико щастие!… Но, ако това й струва живота? Тогава има ли смисъл? Ето къде беше проблемът!… Затова реши дейно да се намеси и помага с каквото може. Той нямаше познати лекари. Александров бе останал в Университета в Швейцария. След като дълго размисля, избра да се посъветва с доктор Стефан Сарафов — лекарят на Матов. Той не беше гинеколог, но това нямаше значение. Изпитваше пълно доверие в него. Не го познаваше лично, но в момента имаше славата на най-добрия български лекар. Бе завършил в Париж и станал един от най-близките асистенти на голямото френско светило в медицината — професор Потен. Работил десет години, а после зарязва Франция, зарязва блестящата кариера, богатството и славата и се връща в България. В кратко време става най-търсеният лекар на София. Неговият детски, демократичен дух, който не правеше разлика между бедни и богати, короновани особи или проститутки, министри или изкопчии, му създаде ореол на лекар-светец. Конкуренти от лекарското съсловие нямаше, защото беше безкористен. Отиваше по всяко време, при първо повикване в най-бедняшките землянки, независимо дали е дъжд или град. И много често под рецептата оставяше и банкнотата, с която да си купят лекарството. За него се носеха легенди. Фердинанд го избра за свой личен лекар и лекар на Двореца. Когато се касаеше за здравето му, монархът не си правеше експерименти, а проявяваше реализъм. Този факт привлече към Сарафов и управляващата върхушка, военните, софийския хайлайф, без никога да се е стремял към подобно нещо. Но това, което разтърси България, бе неговата пророческа статия-предупреждение, написана малко преди България да влезе във войната на страната на Германия. Къде са нашите водачи? — питаше този кротък лекар, с добри, учудени очи. Никой не очакваше от него, от човек съвсем сам, от човек без партия, такава гражданска смелост. Той призоваваше към бунт, към сваляне на правителството и направо сочеше имената, начело с министър-председателя Радославов. Българинът, общо взето, смята за голям глупак този, който върви срещу собствения си интерес и винаги търси зад някое смело действие или слово користни цели, както в английския криминален роман се търси кой има полза от престъплението — за някакво наследство. Но на доктор Сарафов му повярваха, хората се стреснаха и се запитаха накъде сегашните овни водят стадото?… Повярваха му, защото беше хуманист не само по възпитание, но и по рождение, какъвто е бил вероятно свети Иван Рилски — явление, което изпъква в живота на реалистичните нации, за които материята е всичко на този свят, сякаш за да докаже, че има дух.

Скарлатов го потърси по телефона в клиниката му. Обади се бодър мъжки глас. Помоли го да се срещнат. Доктор Сарафов веднага се съгласи. Половин час по-късно в двора на Банката влезе покритото, малко ландо на доктора, теглено от пъргаво конче. Срещнаха се като стари приятели, въпреки че не се познаваха дотогава. Скромният Сарафов остави кожената си лекарска чанта на килима до фотьойла и седна.

— Господин Скарлатов, толкова се радвам, че се запознахме. Аз Ви се възхищавам. Исках да Ви посетя в затвора… Михаил Матов ми е разказвал прекрасни неща за Вас.

— Доктор Сарафов, смешно е да сипете такива похвали към мене.

— Не, господин Скарлатов, Вие сте, един от най-умните хора в тая побъркана страна и пострадахте за своите идеи!

Борис се усмихна. Нямаше защо да го разубеждава. Този човек беше толкова чист, че нямаше да го разбере.

— Докторе, ако трябва да говорим истината, Вие застанахте като античен борец срещу най-силните на деня. Царя Ви уволни от поста личен лекар на Двореца, публично Ви злепоставят всеки ден… Мога ли да се сравнявам с Вас?!…

— О, за това не заслужава да се говори!… Простете, господин Скарлатов, едва ли ще успея до довечера да свърша визитите… Списъка е дълъг, а трябва да се върна и в болницата. С какво мога да Ви помогна?

— По личен въпрос. Жена ми изглежда е бременна.

— Честито, господин Скарлатов! Но, както знаете, аз не съм гинеколог. Ще Ви препоръчам няколко добри лекари и Вие ще изберете.

— Държа първия лекар, който ще прегледа моята жена, да бъдете Вие. Аз Ви имам доверие.

— Тогава да тръгваме, господин Скарлатов.

Доктор Сарафов погледна часовника си И отново го сложи в джоба на жилетката. Качиха се горе. Когато представи Яна, тя цялата се изчерви. Но доктор Сарафов беше не само мил човек, а излъчваше и доброта, както слънцето топлите си лъчи. Той хвана Яна за ръка, погали я по лицето и в миг я превърна на малко, послушно, доверчиво момиченце.

— Господин Скарлатов, простете, но ние с Яна ще Ви оставим тук…

Те се запътиха към спалнята. Половин час по-късно доктор Сарафов излезе. Скарлатов го отведе до тоалетната да си умие ръцете. Върнаха се в салона. Яна ги чакаше.

— Е, моето момиче, всичко е наред! Не трябва от нищо да се вълнувате и само да се радвате! Това е много важно, за да се роди детето здраво, красиво и спокойно.

— Доктор Сарафов, ще мога ли да идвам при Вас, или ако Ви е удобно — Вие тук?

— Аз няма да Ви бъда от голяма полза. Ще Ви предам в ръцете на най-добрите гинеколози.

— Но аз искам и Вас…

— Е, добре. Все ще намерим време и за Яна… Господин Скарлатов, Вие сте щастлив съпруг!

Борис се усмихна.

— Знам.

Те слязоха по стълбите в коридора на Банката и се отбиха в кабинета. Сарафов отново погледна часовника си. Скарлатов му подаде пачка банкноти.

— Не Ви ли се струва, че разрушавате радостното чувство от срещата ми с Вас?

— Изслушайте ме, доктор Сарафов. Аз съм банкер.

— И гражданин!

— И гражданин, но аз нямам връзки с народа, както Вас. Вие познавате може би най-добре у нас човешкото страдание и мизерия. Моля, бъдете ми посредник и разпределете сумата както намерите за добре!

— Трудна задача, но абсолютно задължаваща!

Доктор Сарафов взе парите и ги сложи във вътрешния джоб.

— Само да не ги загубя… Да знаете колко съм разсеян!…

Скарлатов го изпрати до ландото. По пътя доктор Сарафов му каза:

— Вижте, господин Скарлатов, Вашата жена Яна е прекрасна. Но, доколкото се простират медицинските ми познания в чужда за мене област, смущава ме нейната конструкция…

— В какъв смисъл?

— Струва ми се, че има тесен таз. Бихте ли се обърнали към доктор Славчев? Той е голям гинеколог. Аз лично ще поговоря с него. Е, разбрахме ли се?

— Напълно.

— Ще Ви се обадя по телефона. Но доктор Славчев трябва на всяка цена да си каже мнението.

— Нали няма да оставите Яна?

— Разбира се, господин Скарлатов.

Борис съвсем не се успокои от посещението на доктор Сарафов. Беше му ясно, че той не бе изказал съображенията си пред Яна. Борис също не искаше да й каже нищо, затова остана в кабинета.

На другия ден акуратният доктор Сарафов му се обади. Скарлатов изпрати колата да доведе доктор Славчев. Яна се беше напълно примирила, но изпитваше ужас от прегледите. Смяташе, че нейната бременност се отнася само до нея, а не до околните. Изпитваше и срам, че всички ще научат за състоянието й.

— Но нали, в края на краищата, всеки може да види издутия ти корем? — каза Борис.

— О, никак не ми личи и още дълго няма да се вижда! Когато наближи времето, няма да излизам. Аз и без това, откато заминаха Матови, си стоя вкъщи.

— Трябва да се разхождаш!

— Смяташ ли, че ще е необходимо?

— Разбира се!

— Ами ще ме извеждаш с колата далеч от София и там ще ходя. Или най-добре ще е, ако ида на село!

— Виж, това е идея!

Но доктор Славчев му обясни с малко думи, че Яна трябва да остане в София, за да бъде под негов постоянен контрол.

— Има ли някаква опасност?

— Не знам. Но предпочитам да е пред очите ми. Все пак тя е имала един спонтанен аборт.

Борис остана с впечатлението, че доктор Славчев не е напълно откровен.

— Докторе, бихте ли се изяснили докрай?

— Господин Скарлатов, Вие отричате ли правото на един лекар да не му е ясно всичко на тоя свят?

— Не, разбира се.

— Е, добре. Аз се нуждая от време. И когато нещо не ми е ясно, действам по принципа „Страх лозе пази“. Аз съм скептик. Но ако изпитвате и най-малкото съмнение, нямам нищо против да изберете друг лекар.

— Уважавам скептиците.

— За лекаря това е дефект. Затова може би ценя толкова много доктор Сарафов. Той притежава магнетичното въздействие на древните лечители да внушава безкрайно доверие. Горещо Ви го препоръчвам да остане в този период лекар на Вашата жена, въпреки че не е гинеколог.

След този разговор Скарлатов се успокои. Яна бе попаднала в ръцете на най-добрите лекари в страната. Бременността й постави още един проблем — баща й. Биологичната мечта на Славчо Кюлев за продължение на рода се сбъдваше, въпреки че нямаше понятие какво става.

— Не искам татко да знае! Когато дойде времето, сама ще му кажа.

— Но ако би могла да не го уведомиш, няма да го направиш, нали?

— Разбира се! Но дотогава има още време…

— Тежко ще му бъде, ако разбере от други състоянието ти.

— Нека!

Това щеше да е горчива обида за Славчо Кюлев. Беше несправедливо, дори жестоко от Янина страна.

— Имаш ли нещо против, ако аз му съобщя?

— Казах ти, не искам! Достатъчно е, което преживях, откакто ти научи.

— И все пак ще му кажа! Той трябва да знае!

— Тогава защо ме питаш? Чувствам се като добиче, което водят за оглавника, без да знае накъде… Може би в кланицата?

Големите виолетови очи на Яна изразяваха страх. Скарлатов дълго се колеба. Накрая реши все пак да се срещне със стария Кюлев. Не го потърси у дома, нито предварително го уведоми. В събота, след работа, се запъти към сарафския му дюкян. Никога не беше ходил там. Знаеше горе-долу къде е. Поводът бе, че го кани на вечеря, въпреки че и сам щеше да дойде. Той тръгна по тясната улица с едноетажни постройки, които сякаш го отведоха в ориенталски пазар. Стори му се запусната. Липсваше това гъмжило, характерно за отминалите години на стопански разцвет. Дюкянчетата бяха затворени със заковани дъски върху вратите и кепенците. Върху някои все още личеше надписът, че стопанинът е на фронта, а на други имаше черна кърпа над вратата и некролог отдолу, затова че собственикът никога вече няма да се върне… Пък и какво ли можеше да се обменя в тия времена?… Добрите стоки вървяха на неимоверна цена и се продаваха не по дюкяните, а на четири очи. Това, което се излагаше, бяха стари парцали или произведения на домашната индустрия от грубо тъкани платове. Чаршията приличаше на залиняло добиче. Малко по-стегнати бяха магазинчетата на сарафите. Той скоро намери бърлогата на Кюлев по огромната фирма: „Славчо Кюлев — сарафин“. Четеше се отдалеч. Бе толкова безвкусна и съчетаваше такива неприемливи цветове, че грубо се натрапваше. От двете страни на надписа бяха нарисувани две монети — турска петолирка и английски суверен. До вратата по дължина висеше друга табела, която точно сочеше какво се извършва в дюкяна, Скарлатов не влезе вътре, а остана да го разглежда. Зад стъклото имаше една желязна решетка като тия върху малките прозорчета на турските къщи. Отгоре се виждаше рулетката, която Кюлев спускаше вечер, преди да си отиде. Зад витрината блестяха няколко турски меджидии, сребърни левове с образа на Фердинанд, една примитивна сребърна гривна, интересна с варварската си изработка. Два сребърни пръстена от филигран допълваха колекцията. Нямаше нито грам злато. Сарафите не оставят чисто злато на показ. Тротоарът пред дюкяна беше пометен. Отвори тежката, дъбова врата. Чу се весела мелодия на звънчета, известяващи влизане на мющерия. Самото помещение беше дълго и тясно като коридор. Единствената светлина идваше откъм голямата витрина. Трябваше му време, за да свикне със здрача, така характерен за сарафските дюкяни, обвиващ всичко в тайнственост, където само златото като слънце излъчваше своя блясък. В дъното бе изправена една огромна зелена каса — старинна английска изработка, а пред нея се намираше обширна дървена маса като терзийски тезгях, покрита с червено сукно. Зад нея го гледаше прав дългият Кюлев и глупашката му усмивка изразяваше нескрита радост. Той се промъкна между масата и стената, подаде двете си ръце и три пъти го целуна.

— Най-после, зетко, да ме зачетеш!…

Очите на Скарлатов вече привикнаха към полумрака. Сега можеше напълно да разгледа дюкяна. Край едната стена имаше шкаф-витрина. Виждаха се старинни пари и сребърни бижута. До шкафа стърчаха два дървени стола. Следваше един голям, лъснат меден мангал. Зад него в рамка със стъкло висеше огромна, цветна литография на целия Цариград с Пера, Златния рог, Босфора, улиците и къщите. Един примитивен, но реален гид на Великия град, по който можеше напълно да се ориентираш. В синьото море плуваха платноходки и каици. Скарлатов дълго разглежда литографията. Тя му напомняше детството, младостта и Роберт колеж. Картината ставаше все по-жива. И ако по тия тесни улички тръгнеха хора в ориенталско и европейско облекло, като марионетки, всичко щеше да стане действително.

Той седна на стола, който Кюлев любезно сложи пред масата. Отгоре й се виждаха ръчни, старинни везни с лъснати до блясък чинийки от чиста мед, дървена кутийка с малки разнообразни тежести върху основата на турската ока, както и върху основата на модерната, метрична система. До тях беше положена една голяма лупа в меден обръч и дръжка. Някои от тежестите бяха от тъмно олово, други от мед. Имаше и точна везна, с каквато си служеха модерните аптекари — в кутия със стъклени стени и приличаше на аквариум. Подът беше намазан с катран, издаващ неповторимата миризма на древна гробница. Над масата висеше лампа с абажур като чиния. Скарлатов си помисли колко младолик и бодър за възрастта си изглежда Кюлев, който никога в живота си не бе употребявал очила. Чак сега той забеляза, че старецът бе поставил на главата си една от тия малки, черни шапчици, каквито носеха албанците. Цялата обстановка, заедно със собственика й, заприлича на старинна творба от Рембрандт с полутъмни, едва очертаващи се предмети и лица, които ставаха все по-ясни, сякаш някаква вътрешна светлина, идваща от центъра на картината, ги осветяваше. Скарлатов мислеше как да започне, но звънчетата дръннаха и влезе един младеж. Борис отмести стола си, за да мине клиентът, който застана пред масата с червеното сукно. Кюлев продължи да седи, сякаш не го забелязваше. Цялата обстановка не предразполагаше към разговор. Младежът мълчаливо подаде една златна пара. Кюлев внимателно я пое и започна да я разглежда с лупата. После, все така без да бърза, я сложи на ръчните везни. Ръцете му никак не трепереха. Отново я разгледа с лупата и сега на лицето му се яви разочарование. Той хвърли монетата като ненужна вещ пред себе си и с ръка я избута към края на масата.

— Виран-пара̀! — каза той. — Боклук!

— В съседния дюкян ми дават сто лева!

— Иди там!

Младежът се готвеше да си ходи. Тогава Кюлев каза:

— Сто и десет лева! Това е последно! Губя, но днес не съм правил алъш-вериш и ще ми тръгне на зле…

Младежът пак му подаде парата. Кюлев започна да обяснява на Скарлатов — колко била разкривена, едно с едно не се схождало. Като че ли е минала през дарак и чепкало… А златното съдържание е колкото да не мине без хич!… Той отвори чекмеджето и наброи пари в банкноти. Клиентът ги взе. Искаше да каже нещо.

— Не струва ли повече? — попита той.

— Откъде я имаш?

— От майка ми я имам.

— Как ще докажеш? На парата не е писано! Кой знае какви бели ще ми създадеш! Взимай, докато не съм се разкандардисал!…

Младежът неуверено прибра банкнотите. Въздъхна. Пъхна ги в джоба и с бързи крачки се измъкна от дюкяна. Наново весело звъннаха звънчетата и настъпи тишина. Кюлев прибра монетата в чекмеджето. После се замисли. На лицето му се появи усмивка, която съвсем не изглеждаше глупашка. Скарлатов остана с впечатление, че сделката е нищожна.

— Изглежда, твоята търговия не върви?…

— Напротив! Сега направих отлична сделка! Идвай по-често, зетко, ти ми носиш късмет!

— Не разбирам…

— Това е испански дублон, сечен в Южна Америка. Наслуки цената му в нумизматичен магазин на Лондон ще бъде около пет хиляди наши лева. Има маниаци, които ще заплатят повече, и то в злато! Ако искаш, мога да отворя каталога.

— Но това е невероятно!

— Чак сега ли разбра?

— А не е ли опасно?

— При търговията със злато всеки си държи езика зад зъбите. Трудно се доказва произхода на дадена монета. Затова е сравнително безопасно. А и аз не влизам в подробности — откъде е взета, как е попаднала. Не съм джандарин!…

— Все пак, не се ли умори?

— Никога! Една такава сделка ми връща младостта. Освен това, знаеш, че правя колекция и ще дойде ден, когато даже един Скарлатов ще ахне! Разбра ли?

— Не напълно, но както и да е… А защо я събираш на стари години?

Кюлев се бе опарил от разговора за бъдещ наследник и нищо не отвърна. Борис веднага съобрази, че ако продължи в тая насока, ще стигне лесно до целта на посещението си.

— И докъде си стигнал, ако не е тайна? Събра ли необходимата сума за следване на твоя внук в Оксфорд?

Кюлев изненадан го погледна. Все още не можеше да се ориентира накъде ще избие разговорът.

— Много повече! Лондон, зетко, е пазара на редките златни монети. Там и само там Славчо Кюлев ще изложи колекцията си!

— Гледай само някой да не те обере в България!

— Не се е родил още този, който може да вземе нещо от мен! — самодоволно каза старецът.

— Ами ако цялата ти дейност е излишна?

— Бог няма да ме остави. Той ще чуе молитвите ми!…

— Моли се, за всеки случай, по-тихо, че ако познае гласа ти, ще се възмути от нахалството ти!

— Не сме ние, Кюлеви, такива грешници като Скарлатови!

— Да, наистина. За да бъдеш велик грешник, трябва не само хитрост, а и ум. Но да оставим това!… Господин Кюлев, дойдох да Ви съобщя, че Вашият бизнес придобива някакъв смисъл…

— Пак ли искаш да ме сядеш?

— Напротив! Нося ти блага вест.

— Почнал си да говориш като калугер. Дали не са те повредили в затвора?

— Ще те разочаровам. Не успяха. Чувствам се здрав и читав!…

— Е, щом не си намислил нещо лошо, думай! Пък ако си направил голям удар и не си се сетил за мене, язък!…

— Щом съм тук…

— Абе, не ги мога много вашите скарлатовски омайващи думи, но разбирам кога някой се подиграва!…

— Господин Кюлев, Яна е бременна!

В настъпилата тишина Борис чу как старецът изхълца. Закри с две ръце лицето си. Явно се вълнуваше и не можеше да се съвземе. Скарлатов разбра, стана от стола и отново се изправи пред литографията. Мина дълго време, докато Кюлев се съвземе. Борис се бе зазяпал и трепна, когато почувства на рамото си ръката му. Постави я внимателно и нежно.

— Борисе, зетко… Ще мога ли да поговоря с Яна?

— Това е втората част от мисията ми. Каня те на вечеря.

— А, кажи ми, честно! Знам, че тя не те е пратила. Защо ме пожали? Знам, че Скарлатови пекат на шиш такива като мен!

— Не си прав! Ти си първия човек, на когото съобщавам новината.

— Аз никога няма да забравя това. Гордея се, че в жилите на Скарлатови ще тече и моя кръв, моя, кюлевска кръв!…

— И нека се уговорим — не съм бил тук! Искам тя сама да ти каже!

— Тя ще мълчи — въздъхна Кюлев.

— Едва ли. Тя те обича. И няма да те пече на шиш като Скарлатови.

Старецът се засуети. Облече набързо връхното си палто. Заключи дюкяна. Спусна рулетките.

— Работното време още не е свършило.

— Ох, трябва да се приготвя… Купих си на старо смокинг, напълно запазен. Панталонът ми е нов. Трябва да се облека официално! Ще ми изскочи сърцето от радост!

Разделиха се пред дюкяна. Двамата тръгнаха в противоположни посоки. Наистина, защо не му казах направо, ами си чесах езика, помисли си Борис и си отговори, че винаги е имал желание да го мъчи. Дали и баща ми навремето не е изпитвал същите чувства към него? Знаеше, че е несправедливо, но играта на думи му бе забавна. Така, както е забавно на котката не веднага да изяде мишката, а да си поиграе с нея…