Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (6)

6.

Кевин Мадиган се бе облегнал на барплота в ирландската пивница на Джими Нири на Петдесет и седма улица в Ист Енд и не откъсваше очи от вратата.

Още щом влезе, Роузи го видя и вдигна ръка да поздрави брат си, върху чието красиво ирландско лице грейна лъчезарна усмивка.

Разпери ръце и двамата се прегръщаха дълго. Разбираха се от деца, Кевин я закриляше, а тя, нищо че бе по-малката, му даваше мъдри съвети, все му обясняваше какво да прави. Сближиха се още повече след преждевременната кончина на майка си, намираха утеха един в друг, заедно се чувстваха по-сигурни и спокойни.

По покана на Гавин Кевин бе отскочил до Лондон, когато започнаха снимките на „Творецът на крале“, и бе прекарал цяла седмица със сестра си. Но това бе преди половин година и изведнъж и двамата осъзнаха колко са си липсвали.

Накрая се пуснаха и Кевин се взря в извърнатото към него лице на сестра си.

— Каква си ми хубава, да ти се ненагледа човек!

— И ти също, Кевин.

— Какво ще пиеш?

— Водка с тоник — отвърна сестра му и го хвана за ръката, загледана с обич в засмяното му лице.

Камък й падна от сърцето, когато разбра, че брат й е жив и здрав. Непрекъснато го мислеше, сигурно така щеше да бъде цял живот. В края на краищата кръвта вода не става.

Седнаха на бара и започнаха да си бъбрят, толкова щастливи, задето са заедно, че не усещаха колко бързо минава времето. По едно време Джими Нири дойде лично да поздрави Роузи, която не бе виждал от доста години. Размениха някоя и друга приказка и съдържателят на заведението ги поведе към любимата маса на Кевин в дъното на ресторанта.

Щом се настаниха и дадоха поръчката, Роузи впери очи в брат си и пророни:

— Защо не се откажеш?

— Да се откажа от какво? — попита Кевин, след което разчупи кифличката и я намаза с масло.

— Да работиш като полицай.

Брат й се взря учудено и невярващо в нея.

— Доживях да го чуя точно от теб, Розалинд Мери Франсис Мадиган! Всички мъже от рода Мадиган са работили в полицейското управление на Ню Йорк.

— И заради това някои се простиха с живота — натърти спокойно сестра му, — включително и татко.

— Знам, знам, но съм четвърто поколение американец от ирландски произход, четвърто поколение полицай и просто няма начин да се откажа. Сторя ли го, няма какво да работя. Сигурно ми е в кръвта.

— Не ме разбра, Кевин. Не съм казвала да напускаш полицията, просто ми се ще да не работиш под прикритие. Опасно е.

— Животът по принцип е опасно нещо, драга. Мога да загина, докато прекосявам улицата, докато пътувам със самолет или карам кола. Мога да се задавя, докато ям, да се разболея от смъртоносна болест, да получа инфаркт и да умра на място… — Кевин млъкна насред изречението, изгледа сестра си и сви почти нехайно широките си рамене. — Всеки ден, Роузи, умират хиляди хора, които не са ченгета. Особено напоследък, когато разни хлапетии си играят с патлаци и навсякъде хвърчат заблудени куршуми. Знам, обичаш града, както и аз, но тук е същински ад с това безсмислено насилие и ширеща се наркомания. Това обаче е друга тема.

— Не искам и ти да загинеш като тате — не се предаваше сестра му.

— Знам… Колко нелепо наистина! Баща ни си беше най-обикновен класически детектив, работел си е мирно и кротко на Седемнайсета улица и да вземат да го пречукат за едното нищо…

— Имаш предвид мафията ли?

— Ш-ш-т! Какво си се разкрещяла такава? — побърза да я прекъсне Кевин и се заозърта нервно, макар да знаеше, че тук са в безопасност.

Все пак се намираха в модно заведение с добро име в центъра на града, в Ист Сайд, на хвърлей от Пето Авеню и от тузарския площад Сътън. Но през четиринайсетте години, откакто работеше в полицията, явно му бе станало навик да си отваря очите на четири и на обществени места винаги да сяда с гръб към стената и с лице към входа. При неговата работа не можеше да си позволи да го изненадат неподготвен.

Кевин се наведе над свещта в свещника от червено стъкло, доближи глава до сестра си и допълни:

— Дори тате да е бил очистен от мафията, няма категорични доказателства, лично аз винаги съм се съмнявал. Както и всички останали, дори колегата му от патрула, Джери Шоу. Всеки знае, че мафиотите нямат навика да застрелват под път и над път ченгета, вреди им на далаверите. Предпочитат да обезвреждат полицаите, да им пълнят гушите и така да им затварят устата. И те не са вчерашни, по-лесно е да раздават пари в брой, отколкото да си мърсят ръцете с трупове.

— Да предположим, че си прав — отвърна сестра му не особено убедено. — За предпочитане е ченгето да е продажно, отколкото мъртво… Появят ли се ковчези, мафиотите рано или късно трябва да си платят.

— Ами да!

— Дори да е така, Кевин, ми се ще да не работиш под прикритие. Толкова ли не можеш да си намериш по-спокойна чиновническа работа?

Брат й отметна глава и прихна, явно развеселен от абсурдността на предложението й.

— Ох, Роузи, Роузи! — възкликна накрая задъхан Кевин, след като се успокои. — За можене мога, но не искам. Честно ти казвам! Онова, с което си вадя хляба, е смисълът на живота ми.

— Но всеки Божи ден ти излагаш същия този живот на опасност, на косъм си от смъртта, Кев. Непрекъснато си по петите на някакви убийци, мошеници, престъпници и наркотрафиканти, които според мен са най-жестоки и безочливи. Хич не си поплюват.

Кевин не каза нищо. Роузи настоя:

— Права съм, нали?

— Абсолютно права, знаеш какво е отношението ми към тези шибани калтаци! — потвърди брат й рязко, макар и тихо, за да не привлича вниманието. Известно време мълча, сетне добави: — Слушай, Роузи, днес почти всички престъпления са свързани по един или друг начин с наркотиците. И аз като всички полицаи мразя до смърт наркотрафикантите. Те са най-големите боклуци, непрекъснато търгуват със смърт. Заради печалбите убиват дори невръстни деца, продават кокаин и хашиш пред училищата, правят зависими от дрогата дори седемгодишни малчугани. Седемгодишни, Роузи, как да имам милост към тях! Работата ми е да залича от лицето на земята тая паплач… тези изроди… тези добичета! Мисията ми е да разпъна на кръст тия негодници, да ги изправя пред съда, да ги тикна на топло, за предпочитане във федерален затвор. Ако ги осъди федерален съд, ще лежат най-малко пет години, а понякога, в зависимост от престъплението, и много по-дълго. Пък и не забравяй, че във федералните съдилища няма такова нещо като условна присъда, и слава Богу! Мен ако питаш, бих ги тикнал зад решетките до живот. — Кевин стисна мрачно и непреклонно устни и изведнъж се стори на Роузи много състарен за своите трийсет и четири години. — За мен е ужасно важно да върша тази работа. Смятам, че като се боря с престъпниците, правя света по-добър. Не го ли върша, ще полудея — рече в заключение той, след което се пресегна и хвана сестра си за тъничката красива длан, която тя бе отпуснала върху червената покривка.

Роузи понаведе глава — знаеше прекрасно какво има предвид брат й. Всъщност бе твърде наивно от нейна страна да си въобразява, че той някога ще си смени работата. Беше същият като баща им. Целият му живот се въртеше около нюйоркската полиция. От шест години Кевин бе предприел нещо като кръстоносен поход — заради Съни.

Тяхното красиво Златно момиче се бе хванало в капана. Дрогата бе съсипала мозъка й. Сега тя лежеше парализирана в една лудница и всъщност си беше жив труп. Всички те я бяха изгубили. И най-вече Кевин, който я обичаше до полуда.

Съни никога нямаше да се оправи и пак да стане нормален човек. Щеше да гние в онзи приют за душевно болни в Ню Хейвън, където отчаяни, двете сестри и брат й се бяха видели принудени да я настанят. Струваше им цяло състояние да я държат в частна клиника, но както бяха споделили с Роузи, за нищо на света не биха допуснали Съни да лежи в държавна лудница.

Роузи открай време бе убедена, че Съни и Кевин ще се оженят, и те наистина щяха да го направят, ако не бе дрогата, превърнала Съни в жив мъртвец. Нямаха и представа как е започнала да се дрогира, как е станала толкова зависима от наркотиците, кой я е снабдявал. Просто се бе случило, и толкоз. През седемдесетте и осемдесетте наркоманията се бе разпространила неимоверно. Трева и кокаин, хашиш и хапчета, какво ли още не. Някои наркомани бяха толкова глупави, че смесваха дрогата с алкохол и освен че съсипваха окончателно живота си, се обричаха на сигурна смърт.

Може би бе за предпочитане Съни Полански да умре, вместо да живее както сега, помисли Роузи и усети как я побиват тръпки.

Никога не бе проявявала интерес към дрогата. Преди години само си бе дръпнала няколко пъти от една цигара с марихуана, но моментално й се пригади. Гавин побесня, щом разбра, че е пушила трева на купона, на който бяха отишли заедно, и после дни наред й чете конско колко опасни са наркотиците. Но Роузи нямаше нужда да й го обясняват, сама знаеше какви рискове крие дрогата. А трагедията на Съни бе, че не е била наясно с опасностите.

— Мислиш си за Съни — промълви едва чуто Кевин, сякаш надзърнал в съзнанието й.

— Да — призна сестра му и след кратко колебание попита: — Ходил ли си й скоро на свиждане?

— Преди три месеца.

— Как е?

— На същия хал. Няма никаква промяна.

— Ще ми се да отскоча до Ню Хейвън, преди да се върна в Европа…

— И дума да не става! — възкликна рязко Кевин и поклати тъжно глава. — Извинявай за острия тон, но не бива да виждаш Съни. Тя дори няма да те познае, защо само да се разстройваш? Не си струва.

Роузи кимна, без да отвръща нищо. Нямаше смисъл да спори с него, пък и брат й май беше прав. Наистина бе по-добре да не ходи при Съни. Тя, клетата, нямаше и да разбере, че приятелката й е отишла на свиждане. Роузи бе безсилна да й помогне, да направи живота й по-приятен. Честно казано, видеше ли Съни в това окаяно състояние, само щеше да си навлече още една тревога, още един неразрешим проблем, каквито и без това си имаше предостатъчно.

Отпи от водата, изправи се на стола и се усмихна едва-едва на Кевин.

Той отвърна на усмивката й, но някак тъжно, с огромна болка в очите. Роузи знаеше, че тази болка отразява почти непоносимата мъка, белязала живота му. Ужасно й домъчня за него и тя въздъхна нечуто.

Въпреки това знаеше, че каквото и да стане, Кевин ще устои, че е държелив и смел. Без да сваля очи от него, Роузи си даде сметка, че нито мъката на брат й по Съни, нито пък животът му като внедрен в престъпните среди таен полицай са го състарили. Той бе най-красивият мъж, когото бе виждала, бе с външност, каквато обикновено имат кинозвездите, бе едър, силен и мъжествен.

Тази вечер й приличаше много на майка им. Мойра Мадиган, по баща Костело, се бе преселила съвсем млада от Дъблин в Ню Йорк. „Аз съм ирландка, ама от мургавите“, току повтаряше на децата си, донемайкъде горда със своето потекло. Според нея родът Костело водел началото си от един от испанските моряци, претърпели корабокрушение край бреговете на Ирландия по времето на кралица Елизабет I от династията на Тюдорите, когато кралят на Испания Филип изпратил армада от множество кораби да превземат Англия. Излязла силна буря, няколко испански галери се разбили в скалите покрай Изумрудения остров, а екипажите им били спасени от ирландски рибари. Мнозина измежду оцелелите се установили за постоянно в Ирландия. Родът Костело бил основан именно от един испански моряк: Хосе Костело. Така поне разправяше майка им и Роузи и Кевин бяха израсли с убеждението, че това си е чистата истина.

Всъщност отдалеч си личеше, че Кевин Мадиган е мургав ирландец — бе наследил от майка си гарваново черната коса и блещукащите като обсидиан очи.

— Какво се умълча и замисли, Роузи?

— Мина ми през ума, че тази вечер приличаш много на мама.

— Мама, а и тате, щяха да се гордеят с теб, задето успя да се наложиш като дизайнерка на костюми. Помня, още си бе невръстно момиченце, когато мама как ли не те насърчаваше да рисуваш моделите си и да ги шиеш.

— Да, и аз си спомням — потвърди сестра му. — Но те щяха да са горди и с двама ни. Мисля, че си взехме хляба в ръцете и се оправяме добре в живота: здрави и разумни сме, работим това, за което мечтаехме, преуспяваме. А какво повече им трябва на родителите? Тате щеше да е много горд с теб. Ти продължи традицията на Мадиганови, вече си полицай четвърто поколение. Понякога се питам дали ще има пето поколение, което да поеме по татковите и твоите стъпки.

— За какво намекваш?

Роузи го изгледа угрижено, след това поясни:

— Не е ли време да помислиш за брак и деца?

— Кой ще ме вземе такъв? — прихна Кевин и отметна глава. — При тази моя работа и начин на живот не мога да предложа кой знае какво на една жена.

— Нямаш ли гаджета?

— Сериозни — не.

— Жалко.

— Вижте, моля ви се, кой е седнал да ми дава акъл! Ами ти? Вече толкова години търпиш тази дивотия. Гавин е прав, крайно време е да оправиш тая каша във Франция.

— Така ли каза Гавин? — попита Роузи и погледна вторачено брат си.

Кевин кимна.

— Точно така. И той като мен е убеден, че си пилееш живота. Защо не си дойдеш в Щатите? Може би тук ще намериш някой свестен мъж и…

— Понеже стана дума за Франция — прекъсна го най-безцеремонно сестра му, — ще дойдеш ли за Коледа? Обеща ми.

— Помня. Но не съм сигурен, че ще успея… — отвърна притеснен Кевин и тъкмо се чудеше какви извинения да измисли, когато сервитьорката дойде при тях и го измъкна от неловкото положение.

Носеше поднос, върху който бяха сложени чиниите с ирландското задушено, и се зае да ги подрежда. Кевин я погледна и я озари със сърдечна усмивка.

— Ще ни е още по-сладко, щом ни обслужва такова мило момиче — рече той с присъщото си ирландско обаяние, на което малко жени бяха в състояние да устоят.

Докато го гледаше, Роузи си помисли: „Жалко за хубавия мъж, как само си прахосва живота!“