Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (46)

46.

Роузи забеляза, че са подминали „Тръмп Тауър“ чак когато излязоха на кръстовището на Седемдесет и втора улица и Медисън.

— Къде отиваме, Гавин? Още не съм си приготвила багажа.

— Разполагаме с купища време. Тръгваме чак утре сутринта в единайсет. А самолетът излита в един. Искам да те заведа на едно място и да ти покажа нещо.

— И какво, интересно?

Той я прегърна през раменете, притегли я към себе си и я целуна по връхчето на носа.

— Имай малко търпение, Ангелче.

След миг-два автомобилът зави по Осемдесет и трета улица в Ист Сайд и пое към Пето Авеню. Спряха пред жилищна сграда. Роузи хвърли един поглед на Гавин и попита:

— На гости ли отиваме?

— Стига си питала, ако искаш да не те лъжа.

Шофьорът слезе от колата, заобиколи я и дойде да отвори вратата на Роузи. Гавин я последва. Когато я поведе към вестибюла, портиерът му кимна и му се усмихна. Докато чакаха асансьора, Роузи пак попита:

— Хайде, Амброзини, казвай при кого отиваме!

— Изненада — отсече той.

Качиха се на последния етаж и Роузи загледа стъписана как Гавин вади от джоба си ключ и го пъхва в ключалката. Отвори широко входната врата и я покани в апартамента. Бе съвсем празен и младата жена погледна озадачено приятеля си.

— Твой ли е, Гавин?

— Определено, Ангелско личице — кимна той.

— И откога го имаш?

— Намерих го преди няколко месеца, но го купих едва тия дни. Нали ги знаеш как се мотаят тия брокери на недвижими имоти? Но при всички положения вече е мой. Хайде, заповядай, влез да ти го покажа.

Хвана я за ръка и от просторното входно антре я поведе към слънчевия хол, а оттам — към трапезарията и кухненския бокс.

После се върнаха във входното антре.

— Повечето стаи са с изглед към Пето Авеню. Страхотно, нали! — възкликна Гавин. — Умирам си да гледам дърветата в Сентръл Парк. А ти?

— Аз също — потвърди Роузи. — А там какво има?

— Ела да ти покажа. — Тръгнаха по коридора и Гавин отвори една от вратите с думите: — Тази стая ми се струва много подходяща за Дейвид. Просторна е и е отделена от останалите помещения в апартамента. А това тук е библиотеката.

Въведе я вътре, прекоси стаята и спря пред голяма двойна врата. Покани я да влезе в помещението зад нея с думите:

— Има камина и също гледа към парка. — Пусна ръката й и отиде в средата на стаята, след което се огледа. — Тук ще ни е много уютно, нали, Роузи?

— В какъв смисъл „ще ни е уютно“? — изпелтечи младата жена.

Гавин отиде при нея и вдигна брадичката й.

— Смятам тук да е нашата спалня, Роузи.

— О! — възкликна тя. Не намери сили да каже нищо повече.

Гавин се наведе и я целуна по устата.

— Пропиляхме твърде много години. Не мислиш ли, че е крайно време да се оженим? Веднага, щом сме свободни?

Тя му се усмихна ослепително, от което лицето й грейна и зелените й очи пробляснаха.

— О, да, скъпи! Да! — отвърна, без изобщо да се колебае.

Гавин я прегърна и я целува дълго, а щом я пусна, й рече:

— Тия дни прочетох нещо, Роузи, и ми се ще да го споделя с теб.

Тя кимна.

Живеят ангелите в своята обител стара.

Обърнеш камъка, и те криле разперват.

„Ей, вий, ей, вий, души, отдадени на самотата,

пропуснали безброй неща прекрасни…“

Докато рецитираше, не сваляше очи от Роузи. Пак се наведе и я целуна по устата.

— Да знаеш само колко се радвам, Роузи, че ние с теб не пропуснахме своите безброй неща прекрасни.