Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (12)

12.

Нел и приятелката й си бяха тръгнали отдавна, а той още не можеше да се начуди на странното си поведение спрямо Роузи. В началото тя определено го бе изнервила доста.

Беше я намразил от пръв поглед, ето защо не проумяваше как така изведнъж е променил коренно мнението си за нея. Не разбираше какво го е прихванало и както лежеше по пижама върху леглото, се мъчеше разтревожен да проумее какво става в душата му.

Телефонът иззвъня оглушително и прекъсна мислите му. Той се пресегна да вдигне слушалката и погледна часовника върху нощното шкафче — кой ли се обаждаше посред нощ? Отдавна бе минало единайсет часът. Явно го търсеше човек от екипа му или някой много близък, тъй като малцина знаеха този номер. Въпреки това той каза доста предпазливо в слушалката:

— Ало!

— Как си, Джони? — попита някой дрезгаво и троснато.

— Вуйчо Вито! За Бога, защо още не спиш, я кое време е? В Ню Йорк минава два след полунощ.

— Ъхъ. Какво му е на времето, момчето ми? Да не те прекъсвам?

— Не — засмя се Джони. — Сам съм.

— Жалко! — въздъхна старецът. — Колко пъти да ти казвам да си намериш някое свястно момиче, някое италианче, да се задомиш, да си народите куп прекрасни дечица и да заживееш като хората? Защо не ме слушаш, Джони?

— И това ще стане някой ден, вуйчо Вито.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ходих на Статън Айланд. Във връзка със семейната вечеря. Както винаги в четвъртък, нали помниш? При шефа. Праща ти много здраве, ти си му любимецът, не забравяй. Чака те за Деня на благодарността. Да не пропуснеш да дойдеш!

— Разбира се, че ще дойда. Някога да съм отсъствал от семейните сбирки? Никога няма да те подведа. И теб, и шефа. Слушай, откъде се обаждаш?

— Не бери грижа, от платен телефон.

— Хайде, моля те, прибирай се и си лягай. Имаш ли нужда от нещо? Добре ли си?

— По-добре от това, здраве му кажи! — Вито Кармело прихна, както стоеше на тротоара в далечен Ню Йорк и трепереше лекичко от нощния студ. — Виж, някои други загазиха здравата. Не умеят да си държат езика зад зъбите. Бива ли така! Вредят на работата, capisce^[1]?

— Ъхъ — отвърна Джони и също се засмя. — А сега ми направи тази услуга, прибирай се и си лягай. Ще се видим другата седмица. Пристигам късно вечерта в сряда.

— Къде ще отседнеш?

— В „Уолдорф“.

Смехът на Вито отново отекна по далечната линия.

— Лека нощ, Джони!

— Лека да е, вуйчо Вито.

Джони се замисли за вуйчо си. Наближаваше осемдесетте, по-точно бе на седемдесет и девет и вече беше прекалено стар, че да живее по този начин. Крайно време бе да се оттегли. Ала старецът бе вироглав, не искаше и да чуе, не приемаше и парите, които племенникът му предлагаше.

— Не ми трябват, момчето ми — отвръщаше категорично.

Бе горд сицилианец, предан до гроб на своя отколешен приятел Салваторе Рудолфо, Шефа, както го наричаха мнозина. Ето защо не искаше да се оттегли.

— Ще го направя чак след като донът предаде властта — все повтаряше на племенника си. — Оттегли ли се той, и аз пускам кепенците. Заедно сме почнали, пак заедно ще приключим.

И така, Вито Кармело още бе caporegime, тоест капитан в организацията на Рудолфо, какъвто всъщност бе цял живот.

Вито и Салваторе бяха неразделни още от деца. Бяха родом от Палермо, родителите им бяха пристигнали в Америка с кораб, когато малчуганите бяха едва осемгодишни, през двайсетте години. Двете семейства се бяха установили в една и съща махала в Долен Манхатън, така че пак да са близо, както цял живот в родната Сицилия.

Джони бе чувал от вуйчо си какви ли не истории за онези първи дни, след като Кармелови и Рудолфови бяха дошли в огромния според тогавашните представи Ню Йорк.

За новите имигранти времената не били от най-лесните и не след дълго родителите на двете момчета установили, че не са нито по-богати, нито по-преуспели и щастливи, отколкото в Палермо, и често се тюхкали, че не могат да се върнат по родните места.

Имало случаи, особено на семейни сбирки, когато Гуидо Кармело и Анджело Рудолфо почвали да се самосъжаляват и се вайкали на всеослушание, че са били такива глупаци да дойдат в Щатите, страната на благоденствието, където улиците, видите ли, били покрити със злато. Да де, ама улиците си били най-обикновени, а прехваленото благоденствие било за други, не и за тях. Двамата мъже, които били израсли заедно и били първи приятели, превивали гръб от тъмно до тъмно в работилницата за мебели, ала едвам свързвали двата края. Случвало се да нямат пари дори за наема и за прехраната на семействата си.

Малчуганите обаче харесвали града и щом понаучили английски, станали истински тартори на Манхатън, пристрастили се към врявата, навалицата, оживлението, за които можели само да мечтаят в затънтено Палермо. Училището ги отегчавало, улиците им предлагали безчет перипетии и приключения, а в крайна сметка и пари.

Когато навършили тринайсет години, вече си имали улична банда, или borgata, както я наричали италианците. Идеята била на Салваторе, който бил по-як, по-оправен и хитър от двамата, направо си бил роден лидер. Дребните престъпления неминуемо се превърнали в техен начин на живот и доходоносен поминък. Те обирали сергиите на амбулантните търговци и складовете на фабриките, случвало се да изпълняват и поръчки на местните мафиоти, така че често носели вкъщи повече пари от своите отрудени честни бащи.

Амбициозен и умен, Салваторе накрая се издигнал от водач на хлапашката банда до дребен мафиот; сдушил се с някакъв capo^[2], който харесал младото сицилианче заради неговия мъжки характер — заради пъргавия ум, нервите от корабни въжета и груба сила. Салваторе описал в най-розови краски пред шефа си и Вито, и така внедрил и него в организацията. Макар и млад, бързо се издигнал в йерархията и станал всепризнат член на мафията, както всъщност и Вито.

С годините се прочул като твърдоглав и непреклонен човек, с когото всички се съобразяват и който се задоволява единствено с най-доброто и държи винаги да е на върха. Освен че бил оправен, се откроявал с безпогрешния си нюх за далаверите, с вледеняваща жестокост и продажност, както и с рядката способност да вдъхва на другите безпрекословна преданост. Наред с Вито се обградил с верни до гроб хора, готови заради него буквално на всичко, дори да убият човек, ако ги помоли. Което той правел доста често.

В един момент, воден от сребролюбие, амбициозност и ламтеж за власт, той се опитал да се отскубне от престъпния клан, за който работел, и заедно с Вито да основе своя организация.

Двамата успели най-вече, защото добре подбрали момента и извадили невероятен късмет. Направили пробива през 1930-а, когато били осемнайсетгодишни, и в нюйоркската мафия се била създала особена, твърде благоприятна за тях ситуация.

Усетили силата си и разочаровани от своите донове, неколцина отцепници, известни още като Палетата, се разбунтували срещу своите тартори с техните старовремски, назадничави похвати.

През 1931 година успели да изтласкат на заден план или да очистят повечето възрастни донове с техния „европейски“ стил на ръководство и дали началото на съвременната американска мафия, каквато я знаем днес. Така се родил и престъпният клан на Рудолфо. Тъй като Салваторе и Вито им помогнали да осъществят преврата, отцепниците, вече докопали се до властта, дали зелена улица на техните планове, по-точно на плановете на Салваторе.

Кланът Рудолфо бързо се разраснал и наложил влиянието си. С годините се утвърдил като основен играч в „почетното общество“, или мафията, известна още като Коза Ностра, тоест „нашето вътрешно дело“. Салваторе бил главатарят, брат му Чарли — негов заместник, братовчед му Антъни — consiglieri, или съветник, а Вито — капитан, както и пръв довереник на Салваторе.

Като малък Джони Фочън нямаше представа с какво точно се занимава вуйчо му Вито. Знаеше само, че работи в семейния бизнес на чичо му Салваторе, Чарли и Тони. Когато поотрасна, осъзна, че всички те въртят някакви тъмни далавери и всъщност са си мафиоти. Това обаче не го изненада кой знае колко — нали, откакто се помнеше, бе живял в италиански квартал, където мафиотите бяха нещо обичайно. Виж, не бе съвсем наясно какво става извън този затворен свят, където за amici, хората от „почетното общество“, се говореше със страхопочитание и уважение. И със страх.

В съответствие с отколешните правила на мафията вкъщи не се обелваше и дума за бизнеса, ето защо Джони не знаеше с какво точно се занимава, какво работи вуйчо му Вито. Пък и не го беше грижа. Единственото, което го интересуваше, бе, че четиримата мъже го обичаха, закриляха и угаждаха на всяка негова прищявка.

Ако на Вито му трябваха повечко пари, та да купи на момчето нови дрехи и обувки, да го заведе на лекар и зъболекар, да плати уроците му по музика или да го поглези, чичо Салваторе винаги беше насреща. И макар жилището на Мълбъри Стрийт да бе доста неугледно и тясно, Джони растеше, обграден с грижи, с хубави дрехи и храна.

Именно чичо Салваторе откри таланта на Джони: оповести, че той пее като ангел, и му даде за награда банкнота от пет долара. Когато Джони започна кариерата си на професионален певец, пак чичо Салваторе му купи първия смокинг и се погрижи да го ангажират в нощните барове из цялата страна, собственост на негови приятели.

Оттогава, макар и ненатрапчиво, отдалеч, Салваторе Рудолфо бдеше над надарения красив племенник на Вито, когото смяташе за свое протеже.

Въпреки че бе израснал в сянката на сицилианската мафия в Ню Йорк, Джони не бе част от нея, нито пък искаше да бъде. Бе изцяло отдаден на музиката, тя бе неговият живот. Вуйчо Вито и чичо Салваторе бяха доволни от това, насърчаваха момчето и му помагаха да се утвърди на сцената, като същевременно го държаха надалеч от своите гешефти, за да не очернят доброто му име.

Доколкото знаеха, никой и не подозираше, че имат тесни роднински връзки с Джони, както всъщност и искаха да бъде. Нищо не биваше да помрачава славата му. И засега бяха успели да го опазят.

През годините Салваторе не бе искал от Джони нищо в замяна на своето покровителство. Нищо, освен да присъства всяка година на вечерята по случай Деня на благодарността. Очакваше от него да дойде в неговия дом на Статън Айланд и на гощавката да изпее някоя от любимите му песни. Прекарваха си много весело и приятно, забавляваха се до насита.

Сега Джони пак се сети за вечерята у чичо Салваторе и се запита какво ли ще поиска да чуе той. Сигурно някоя от предпочитаните си песни, например „Соренто“ или „О, соле мио“. Но Джони съзнаваше, че трябва да подбере за по-младите членове на клана и някои от последните си нашумели парчета. Бе длъжен да достави удоволствие не само на шефа, но и на тълпата, да прикове вниманието й за половин час, през който смяташе да пее.

Подсмихна се и си помисли разнежен за Салваторе, за обичта, която ги свързваше, откакто той бе съвсем мъничък и още търчеше по къси панталонки. В някои отношения го чувстваше дори по-близък от вуйчо си Вито, обичаше го и го уважаваше. Макар че в мафията използваха рядко, да не кажем никога, думата „кръстник“, Джони гледаше на чичо си Салваторе именно като на свой кръстник в най-добрия смисъл на думата. В някои отношения Салваторе бе велика личност. На Джони обаче и през ум не му минаваше, че той е цар на огромна престъпна империя, бос на всички мафиотски кланове по Източното крайбрежие. За него Салваторе Рудолфо бе просто чичо, на когото дължеше много.

След малко погледна часовника и щом видя колко е часът, въздъхна едва чуто. Пресегна се за дистанционното устройство и изключи телевизора, който от около половин час работеше без звук. Сетне се пъхна под завивките и се опита да заспи.

Тази вечер обаче не му се спеше.

Дълго лежа в мрака, от Салваторе и Вито мислите му се насочиха към Розалинд Мадиган, която, както установи, не му излизаше от главата.

Представи си лицето й и изведнъж усети как му олеква, как се разсейват неизменните му тревоги. По тялото му се разля някаква топлота и Джони се почувства толкова щастлив, че чак притаи дъх. Бе смаян. Откакто се помнеше, не се бе чувствал толкова щастлив, и то заради Роузи, нещо, което му се стори същинско чудо.

Не знаеше нищо за нея, дори дали е свободна, омъжена или разведена. Всъщност не го и интересуваше. Розалинд Мадиган бе първата, единствената жена, заради която бе щастлив, и му се искаше това чувство да не го напуска никога. Погълнат от тази мисъл, той започна да се унася.

„Дано я видя отново!

Искам да я видя отново!

Трябва да я видя отново!

На всяка цена ще я видя отново!“