Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (17)

17.

— Госпожица Колет изглежда много по-добре, n’est-се pas’^[1]? — попита икономката, без да вдига глава, и продължи да разопакова багажа в последния от четирите куфара на Роузи.

— Да, има свеж тен и очите й направо блестят, Ани — отвърна Роузи, след което сложи купчината пуловери в чекмеджето на шкафа и го затвори. — Но е ужасно слаба.

— Така си е — съгласи се Ани, вдигна поглед към Poузи и поклати енергично беловласата си глава.

Извади с умислен израз робата й от плика и я сложи на кревата. Подобно на мъжа си Гастон, бе родом от селото и цял живот бе работила в замъка. Беше дошла в него едва петнайсетгодишна, като помощничка в кухнята, беше се издигнала до икономка и сега, на петдесет и пет години, след четирийсетгодишна служба, се бе превърнала едва ли не в член на семейството. Познаваше и кътните зъби на своите господари. Без да й мигне окото, се справяше с всичките им особнячества и умееше да си държи езика зад зъбите. Щеше да отнесе тайните им в гроба, всички в „Монфльори“ бяха сигурни в това и не се лъжеха.

Ани затвори празния куфар, пак погледна Роузи и допълни:

— Но Коли винаги си е била слабичка. Като беше малка, все й повтарях, че й се броят ребрата.

Роузи се усмихна. Навремето още от пръв поглед Ани й бе станала симпатична. Тя управляваше замъка досущ като адмирал върху мостика на боен кораб, абсолютно уверена в себе си и в своите решения, убедена, че всичко е в нейни ръце. А нейният кораб не бе от най-лесните за направляване. Жената не само бъхтеше до премала и бе предана на графа и семейството му, но бе и състрадателна и прозорлива, умееше да преценява колко струва всеки. Роузи я мислеше едва ли не за вълшебница и често си повтаряше, че без нея са заникъде.

— Точно така, броят й се ребрата! — възкликна пак Ани. — Тъничка като вейка, с момчешко телце. И сега си е, кажи-речи, същата. Но няма страшно, такава си е по природа, кокалеста. Госпожа графинята, покойната й майка… — Икономката млъкна, прекръсти се и пророни: — Мир на праха й! Клетата! — Прокашля се и додаде: — Та и госпожа графинята беше слабичка, досущ момче. Това телосложение е по линия на майка й, която беше от великия род на Карон-Буживалови. — Ани поклати енергично по навик глава и натърти: — Нищо, че Колет е тънка. Познавате я от години, сигурно помните, че открай време е кожа и кости.

— Да, така е — съгласи се Роузи. Ани беше права.

Въпреки това безпокойството не я напусна. Преди малко, когато пристигна и се качи да види Коли в кабинета й, бе направо стъписана. Веднага напипа ребрата й под пуловера, щом посегна да я прегърне, и бе учудена колко малко плът е останала по крехкото й дребничко тяло.

Ани вдигна празния куфар и го понесе към съседната всекидневна, където вече бе струпала другите куфари. След като го остави, се извърна с лице към Роузи.

— Мога ли да ви бъда полезна с още нещо, госпожо Монфльори?

Роузи поклати глава.

— Non, merci beaucoup^[2].

Икономката я озари със сърдечна усмивка.

— Много се радвам, че се прибрахте. Гастон, Доминик, Марсел и Фани също. Всички в замъка сме щастливи, защото, щом вече сте тук, всичко е наред.

Роузи се зачуди какво ли иска да каже икономката с тези думи, изречени преди това и от съпруга й, и свъсена, попита:

— Много неприятности ли имахте, Ани?

— А, не, госпожо. Не съвсем… Господин графът… — Тя поклати глава. — Напоследък е твърде угрижен и сериозен, вече почти не се усмихва, все се тревожи. А и госпожица Коли не може да прежали съпруга си, сигурна съм в това. Но дойдете ли си вие, всичко се променя. La famille est joyeuse, tres gaie. C’est vrai, madame^[3].

— Хубаво, Ани. Ho я ми кажи, когато преди около половин месец бях в Калифорния, Ивон се оплака, че Коли не се чувствала добре. Вярно ли е?

— Да. Но не ми се вярва да е болна. Беше… как ли да се изразя? Сломена от мъка. Понякога не е на себе си, толкова скърби. Спохожда я изневиделица и тя пак така внезапно се успокоява. Колко обичаше господин Дювалие! Не може да го прежали, и туйто! Да й се не види и на катастрофата! Лоша работа, лоша работа. Oh, mon Dieu^[4]!

Ани се прекръсти и неволно потрепери.

— Ясно — прошепна Роузи. — Значи според теб преди няколко седмици не се е чувствала добре, понеже е била сломена от мъка.

— Да. Моля ви, госпожо, не се косете толкова заради нея. Ще се оправи. Познавам я, откакто се е родила. Силна жена е. А сега ми е време да слизам в кухнята и да помогна на Доминик с вечерята. Ще пратя Марсел да прибере празните куфари.

— Благодаря ти, Ани, задето ми помогна да разопаковам багажа.

— За нищо, госпожо Дьо Монфльори. За мен винаги е удоволствие да ви бъда от полза.

Останала сама, за десетина минути Роузи подреди нещата си, после отиде в съседната всекидневна.

Стаята бе уютна и просторна, с много въздух, висок таван и огромни прозорци с изглед към парка и река Шер зад него. Прозорците бяха толкова големи, та човек имаше усещането, че небето е влязло в помещението. От тях се откриваше невероятна гледка.

Обзаведена в нежните отсенки на лазурносиньото и кремавото, разчупени тук-там със сивкаво-розово и бледожълто, всекидневната се открояваше с донейде овехтяла изисканост, издаваща старо потекло и обеднял благороднически род. Същевременно обаче бе изключително уютна и Роузи обичаше да идва в нея.

Много от копринените, тафтените и брокатените дамаски бяха стари и отдавна излинели, а обюсонският килим от XVIII век на места бе съвсем изтънял. Въпреки това бе истинско съкровище. Мебелите бяха красиви. Сред тях се открояваше бюрото в стил Луи XVI от тисово дърво, украсено с позлатен бронз. Бе сложено между два прозореца в дъното на стаята. Всеки музей би се гордял с него, както и с масичката с мраморен плот с великолепни резбовани херувимчета отстрани. Освен с тях всекидневната бе мебелирана с удобни дивани и фотьойли, с масички от скъпо дърво, украсени с инкрустации, които създаваха изискана атмосфера.

През годините графът бе принуден да продава не дотам ценните вещи, за да съхрани по-хубавите, да поддържа както подобава замъка и парка и едва да свързва двата края. Приходите от инвестициите, наследени от баща му, не стигаха и за най-насъщните потребности на Монфльори. А и сумата, която държавата отпускаше за съхраняването на исторически забележителности като замъка, бе наистина символична.

Въпреки това от три години финансовото положение на графа бе започнало да се подобрява и за негово огромно облекчение той вече не бе принуден да се лишава непрекъснато от старинните предмети, които преди отиваха на аукционите в Париж и у антикварите от Ке Волтер.

Бе отворил замъка за посетители и бе започнал да продава всевъзможни сувенири, от които с най-голям успех се ползваха средновековните играчки и кукли, изработени от Роузи по старинните колекции, които тя бе открила на тавана.

С това ново начинание графът не бе забогатял, ала сумите, които получаваше от входни билети, дипляни, от играчките и другите сувенири, никак не бяха малки. Всъщност парите, постъпили последната пролет и лято, щяха да му стигнат, за да поддържа замъка още половин година. Наред с другото благодарение на тази малка семейна индустрия, разработена главно от изобретателната Роузи, той нямаше да затъва още повече в дългове.

Както непрекъснато й повтаряше: „Благодарение на таланта, практичността и убедителността ти напоследък свързвам двата края и най-сетне мога да се отърва от кредиторите“.

Роузи пак се сети за пари, забелязала няколко грозни мокри петна върху тавана, в ъгъла точно над един от прозорците. През август ги нямаше. Ала тя се съмняваше, че на графа му се намира и един-единствен излишен франк за майстори и бояджии. Най-малкото този месец — наближаваше Коледа и Анри дьо Монфльори си имаше други харчове и грижи.

Роузи реши щом минат празниците, сама да се заеме с ремонта. Щеше да повика майстор, който да отстрани теча, а после заедно с Гастон и брат му да боядиса. Трябваха й само гипс и бяла боя. Инак работата нямаше да я затрудни. — Гордееше се с оправността и уменията си, които бе усвоила от сценографите, дърводелците и другите занаятчии, правещи декорите за филмите. Така нямаше да се охарчват излишно.

Вдигна сака, сложи го на пейката с висока облегалка и се зае да вади от него папките със скиците, които вече бе започнала да прави за филма на Гавин, посветен на Наполеон, както и сивото дипломатическо куфарче, което бе взела със себе си в салона на самолета и в което носеше личните си документи и други ценни вещи.

Сред тях бе и снимката в сребърна рамка на тяхната група, правена преди толкова време в Ню Йорк. Роузи не се разделяше и за миг с нея. Където и да ходеше, я носеше със себе си. Сложи я до другите фотографии върху старинния скрин и най-неочаквано от нея я погледнаха Нел, Гавин, Кевин, Съни и Мики с лица, грейнали в усмивки.

Колко млади и хубави бяха, колко неопорочени от живота! И колко невинни!

„Но отдавна изгубихме непорочността си — пророни едва чуто Роузи. — Животът надви, промени ни, разочарова ни, разби нашите илюзии, дори някои от надеждите и мечтите ни. Невъзвратимо! Всички ние поехме по погрешен път. Накъде ли са водели пътищата, които подминахме?“ — попита тя на висок глас в празната стая, повтаряйки думите от една песен в „Лудост“, великолепния мюзикъл на Сондхайм от началото на седемдесетте години. Главните роли в него изпълняваха звездите Алексис Смит, Джон Макмартин, Ивон де Карло и Джийн Нелсън. Чуеше ли записа от бродуейската постановка, Роузи за кой ли път се възхищаваше от нейната музика и от текста на песните.

„Или може би не сме поели по погрешните пътища? — помисли си тя. — Може би избрахме именно пътищата, по които ни е било писано да тръгнем. Сигурно така е трябвало да стане: човек не може да избяга от съдбата си.“

Дума да няма, те с Гавин, Нел и Кевин бяха осъществили мечтите си, бяха преуспели в избраното поприще, макар и в личния живот да не им вървеше. Според Нел в това отношение Гавин също бил не по-малко нещастен от тях.

Роузи въздъхна нечуто, намести крачето на рамката и за миг се взря във фотографията на Колет и Клод, правена преди няколко лета тук, на терасата в „Монфльори“.

Бе цветна и на нея Колет и мъжът й изглеждаха като живи.

Колко красива бе Коли с мургавото от слънцето лице, с тъмните, разрошени от лекия ветрец къдри, с чувствените устни, върху които играеше усмивка, с искрящите очи, сини като небето! И Клод — жизнен, красив, прехласнат по младата си съпруга. На снимката Коли изглеждаше съвсем слабичка — Ани бе права, цял живот зълва й бе тънка като вейка.

Сега обаче Роузи бе угрижена, че Коли е отслабнала толкова. Бе така крехка! Ето какво се бе променило у нея. Откакто Роузи бе заминала преди три месеца, зълва й бе станала ужасно крехка. Докато редеше останалите си вещи, я налегна още по-голяма тревога.

Беше се надвесила над старинното бюро и слагаше документите по чекмеджетата, когато по едно време надникна през прозореца и затаи дъх.

Небето бе наситеносиньо, по него се носеха бухлати облачета, реката блестеше като старинен порцелан. От ярката светлина на късното следобедно слънце ширналият се отпред парк сякаш грееше като разтопено злато. На Роузи й се стори, че всичко навън потрепва в невероятната светлина.

За нея нямаше по-хубаво кътче на този свят от „Монфльори“. Не устоя, грабна пелерината си от дивана и хукна към парка, който толкова обичаше. Заметна се с пелерината и се завтече по дългия коридор към задното стълбище. Точно сега не й се щеше да среща никого, затова не мина през централния изход.