Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (23)

23

Два чифта очи: едните сини, другите — зелени, се бяха впили в нея, и Кира трепна, толкова настойчиво и неумолимо я изучаваха.

Погледна Коли и Роузи и отиде при камината, където, отпуснала ръка върху лавицата, се вторачи в разгорелите се пламъци.

Не знаеше какво да прави. Не проумяваше какво я е прихванало, та им е признала за тайната. Ако не беше толкова глупава, нямаше да им каже и думица или щеше да измисли някакви лъжи, вместо да си изплаква душата и да им казва какво я спира да се омъжи за графа.

— Е, тая твоя тайна едва ли е чак толкова страшна — поде Роузи.

На Кира й идеше да потъне вдън земя. Опита да се окопити, да дойде на себе си. Подир миг се обърна много бавно и погледна Роузи, която седеше на канапето. Двете дълго не сваляха очи една от друга. Накрая рускинята промълви:

— А, страшна е.

— Хайде, кажи какво толкова знае Ги за теб — примоли се Коли. — Каквото и да е то, няма да помрачи отношението ни към теб. Ние с Роузи те обичаме, знам и че тате те обича.

Кира продължи да мълчи. Чудеше се какво да стори и по-важното — какво да им каже. Трябваше да ги излъже. Точно така, да им пробута някаква лъжа. В никакъв случай не биваше да им казва истината.

Сложила лакти върху коленете си, Роузи се понаведе напред.

— Всички в семейството знаем що за стока е Ги, непрекъснато създава главоболия. Никой не му обръща внимание, не отдава значение на онова, което приказва.

— Не, Анри няма да подмине току-така това — възрази припряно Кира.

— Но как този непрокопсаник се е добрал до твоята тайна? — поклати глава Коли. — Как е разбрал?

— Той е част от нея — отвърна рускинята и начаса съжали горчиво.

Вече им бе казала прекалено много. Облегна се на лавицата над камината, та да се успокои. Ръцете и краката й се бяха разтреперили. Доловила, че Кира съвсем се е разстроила, Роузи изрече много предпазливо:

— На твое място щях да изпреваря Ги и да кажа първа на Анри. Защо не постъпиш така?

— Изключено! — отсече с блеснали очи рускинята.

— Защо тогава не опиташ с нас? Ние с Коли няма да те укорим, само ще те изслушаме и ще ти помогнем, стига да можем. Имай ни доверие! Хайде, изплюй камъчето, кажи ни тая проклета тайна, пък после ще му мислим какво да правим! Три глави са повече от една.

— Ами да, Роузи е права — съгласи се Коли и допълни: — Ги отдавна не се погажда с татко, знаеш го и без нас. Баща ми изобщо не го слуша. От години не го уважава изобщо.

Кира продължи да стои при камината, без да казва нищо, и да претегля думите им.

— Хайде, не си убила човек, това поне е ясно. Какво си си глътнала такава езика! — възкликна Роузи. — Сподели с нас, може да измислим нещо и да намерим изход.

Рускинята премести поглед от Роузи към Коли и още преди да се е усетила, каза:

— Сигурно ще се разстроиш, Роузи… — млъкна тя насред изречението.

Роузи я погледна твърдо.

— В какъв смисъл?

„С мен е свършено — помисли Кира. — Не биваше да им казвам нищо. Сега обаче нямам друг избор, притисната съм до стената. Може би така е по-добре. Няма смисъл да крия.“

— Когато през 1986 година се преместих да живея край Лоара — поде тя бавно и предпазливо, един от първите хора, с които се запознах, Коли, бе леля ти, Софи Ролан. Взе ме под крилото си и четири месеца по-късно, през септември, ме представи на Ги. Бяхме заедно на една вечеря в Монте Карло. — Усети, че от притеснение устата й е пресъхнала, преглътна, прокашля се и погледна Роузи право в очите. — Онази вечер той ми каза, че не живеете заедно, че сте се разделили и ти си го зарязала, за да се върнеш в Щатите…

— По онова време снимахме филм в Канада — прекъсна я Роузи.

— Разбрах го, но едва по-късно. — Кира съвсем се притесни и изпелтечи: — Честно ти казвам… Дано онова, което ще споделя, не те разстрои, Роузи.

— Няма такава опасност, Кира, още повече че през септември 1986 година ние с Ги наистина вече не живеехме заедно. Поне отчасти не те е излъгал.

— Онази вечер — продължи Кира, след като кимна, — ми поиска телефонния номер в къщата на Лоара и аз му го дадох. След седмица, щом се върнахме от Южна Франция, ми звънна. Започнахме да излизаме заедно. В началото всичко бе съвсем безобидно, поне от моя страна. Не живеех с Жак, бях подала молба за развод и се чувствах самотна. Радвах се, че съм се сприятелила със Софи и Ги. Пък и той ми даде да разбера, че, както се изрази, „няма ангажименти“. Повярвах му, естествено. Нямах повод да се съмнявам. Но през следващите няколко месеца нещата между нас неминуемо се задълбочиха.

— Никога не те е водил в „Монфльори“ — прошепна Коли. — Всъщност не би посмял.

Кира кимна.

— Сега вече го знам, след като съм наясно колко обичате Роузи. Тогава обаче ми се видя странно, нали Ги ми каза, че нямал ангажименти и жена му го е зарязала. Когато отворих дума за това, се заоправдава, че баща му имал старомодни възгледи и той не можел да ме заведе в замъка, докато не уредял бъркотията около брака си.

Роузи и Коли се спогледаха многозначително, но не казаха нищо. Кира също ги погледна, сетне извърна очи. След миг-два преглътна и допълни:

— Та както ви казах, нещата между нас се усложниха…

— Какво не намираш сили да ни кажеш, че си спала с него ли? — попита спокойно Роузи. — Че сте били любовници?

Кира прехапа устна.

— Да. Но за кратко, спали сме най-много два-три пъти.

Между веждите на Роузи се появи дълбока бръмка.

— И това ли е страховитата тайна?

— Да.

Коли прихна.

— Е, не е болка за умиране — рече тя. — Сигурна съм, че баща ми изобщо няма да обърне внимание.

— Не се заблуждавай! — възрази Кира.

— Ето, на мен ми е все тая, нищо че бях женена за Ги. Пардон, още съм женена, пък било то и на хартия — поправи се Роузи и се усмихна насърчително на Кира. — И колко време ходихте? — попита тя, макар че всъщност не я интересуваше особено.

— Малко, към три месеца. Щом… преспахме, Ги бързо ми се насити. Както знаете, отпраши към Индия.

— Нямаше го цели две години. Дойде си само веднъж, и то за някаква си седмица — припомни Коли. — Междувременно ти се запозна с татко.

— Да. Връзката ни започна с прекрасно приятелство, както сигурно помниш, Коли. Имаме много общи интереси. Погаждахме се чудесно, сприятелихме се още повече, отношенията ни се промениха. Вече не можехме един без друг и най-неочаквано осъзнахме, че се обичаме. Чак тогава проумях, че е трябвало още в самото начало да му кажа за Ги. А да ви призная, вече не се престрашавах да го направя. Сигурно съм се страхувала да не загубя Анри.

— Можеш да му кажеш сега. Още днес. Главата си режа, Кира, че няма да го загубиш — увери я Коли. — Познавам татко. Той е умен и състрадателен, ще ти влезе в положението. Врял и кипял е в този живот, през главата му е минало какво ли не, невероятно мъдър и човечен е. Наистина ще те разбере. Пък и ти не си го познавала, когато си ходела с Ги.

— В чудо съм се видяла… Страх ме е… — поклати безпомощно глава Кира и погледна вторачено Коли.

— Смяташ, че ако се омъжиш за Анри, Ги ще му каже за връзката ви. Но не е изключено и да си премълчи — прошепна умислено Роузи.

— О, хич не си прави илюзии, ще му каже, и още как! — възкликна разпалено Коли. — Знам му и кътните зъби на брат си. Умира си да мъти водата на другите. Не се заблуждавай!

— Коли е права, Роузи — потвърди и Кира. — Макар и да ме бе зарязал, щом се върна от Индия и научи за мен и баща си, Ги пак почна да ме преследва. Такъв си е и ти сто на сто го знаеш, нали си женена за него. Вечно иска онова, което не притежава, а чуждото винаги му се струва по-сладко. Сигурно затова е такъв женкар. Но му писва бързо и връзките му са от ден до пладне.

Роузи кимна.

— Да, чак сега го разбирам. Точно това стана и когато се оженихме. За една година му втръснах, хукна да гони други. Аз трябваше на всяка цена да продължа работа, понеже си обичам професията, но и защото имахме нужда от пари. Но тъй като отсъствах често, той съвсем се разпаса и го удари през просото.

— За жалост е така — поклати глава Кира. — Ги си е особняк, често е непредсказуем. В едно обаче съм сигурна: преследването му доставя по-голямо удоволствие от завоеванието. Ето защо никога не е щастлив с една жена.

— Оставете го Ги! — отсече твърдо Коли. — Да караме нататък. Всички сме единодушни, че просто от злоба той ще каже на татко. В края на краищата такъв си му е нравът. Затова ти, Кира, трябва да го надхитриш.

— Как?

— Като го изпревариш и кажеш първа на баща ми. Нищо не губиш. Всъщност заради тази тайна вече си се разделила с татко.

— Така е.

— Тогава да вървим — подкани Коли и стана.

— Хайде, Кира, облечи си палтото — възкликна и Роузи.

— Ама сега ли? Сега ли да му кажа?

— Ами да. И да приключваме. Ние с Роузи ще сме там за морална подкрепа — поясни Коли.

— Само това оставаше, да се натъкна в замъка на Ги! — пророни Кира.

— Той не е в „Монфльори“. Миналата седмица се изпокарахме и той замина за Париж — каза Коли.

Роузи също се изправи.

— Ще те закараме до „Монфльори“. После ще те върнем с колата. Хайде, докато не си размислила или не си се уплашила.

Изтикаха я едва ли не насила от стаята и макар Кира да се дърпаше, не бе особено убедителна в протестите си.

 

 

Трите се натъкнаха на Анри дьо Монфльори в просторното входно антре на замъка. Той смяташе, че Кира е в Страсбург, и се стресна, щом я видя, ала изненадата бързо отстъпи място на радостта, блеснала в очите му.

— Кира, скъпа! — възкликна сърдечно и отиде да я посрещне.

Хвана я за ръцете и я целуна по двете бузи.

— Здравей, Анри! — поздрави тя.

— Кира иска да ти каже нещо, татко — оповести Коли, взела нещата в свои ръце и решена на всяка цена да ги доведе до щастлив завършек. — Иска да ти обясни защо всъщност е заминала за Страсбург. Ще ви оставим сами, а по-късно ще пийнем всички заедно по нещо, нали? — Тя впери очи в рускинята. — Или ще останеш направо за вечеря, Кира?

Още преди Кира да е отговорила, Роузи грабна ръката на Коли.

— Ела, трябва да обсъдим празничното меню!

— Да, хайде да не отлагаме — съгласи се Коли и двете изхвърчаха от помещението.

От антрето Анри заведе Кира в своя кабинет, който се намираше в другия край на замъка. Спря я при камината и посочи един фотьойл.

— Заповядай, седни! Изглеждаш премръзнала и много уморена.

Без да продумва, тя се отпусна благодарно на фотьойла. Анри бе много мил, най-милият мъж, когото бе срещала. Кира го гледаше, докато графът сядаше на фотьойла срещу нея. Облегна се и кръстоса крака.

— Хайде, кажи, скъпа, за какво става дума? Коли и Роузи ми приличаха на съзаклятници и бяха ужасно развълнувани.

Кира съзнаваше, че има само един избор: да му признае начаса, да му каже, докато не се е уплашила. Ето защо му обясни най-подробно всичко, както на Коли и Роузи, без да му спестява детайлите, колкото и трудно да й бе да изрече някои неща. Накрая си пое дъх и рече в заключение:

— И така, възползвах се от болестта на Анастасия и избягах в Страсбург, понеже знаех, не омъжа ли се за теб, Ги ще ти каже за връзката ни, за да ти причини болка. Нямаше да го понеса, Анри. Направо изтръпвах и при мисълта какво ще си кажеш за мен.

— Та аз знаех. Винаги съм знаел, скъпа ми Кира — рече мило Анри и й се усмихна. — Ги ми каза още преди четири години, когато за съвсем кратко се върна от Индия и разбра, че имаме много сърдечни отношения. Точно преди да се върне там за още една година, ми издрънка всичко — от игла до конец. Не се стърпя, разказа ми, негодникът му с негодник.

Кира не можеше да повярва на ушите си.

— Ама… ама как така… Изобщо не си ми споменавал — изпелтечи тя.

— Защо да ти споменавам? — попита Анри, а после се наведе и я хвана за ръката. — Ги ми каза, че сте ходели, а аз установих, че изобщо не ме е грижа. Единственото, което ме интересуваше, беше ти. Ние. Мъжът, Кира, усеща кога една жена наистина го обича. А аз и за миг не съм се съмнявал в любовта ти. Това бе всичко, което исках и от което имах нужда.

— Умът ми не го побира, Анри… Може ли Ги да е такъв подлец! — пророни тя с разтреперан глас.

— Не понася другите да са щастливи — отвърна графът. — Стана голям глезльо. И аз не знам защо казвам „стана“ — винаги си е бил такъв: завистлив, ревнив, сприхав, заядлив, макар и да няма причина. Тази седмица си мисля само за него, винаги е бил непрокопсаник. — Анри въздъхна и поклати тъжно глава. — Уж е получил добро възпитание, но му липсва характер, сила. Открай време е завиждал на Коли, ревнуваше ме дори от майка си. Затова от малък ме гледа на кръв и все се мери с мен. Иска да ме удари в земята.

— Вярвам ти, Анри — каза Кира и след кратка пауза добави едва чуто: — Извинявай, че ти причиних мъка. Моля те, прости ми.

— Какво толкова има да ти прощавам? Не си направила нищо!

Младата жена дълго не свали очи от Анри.

— При всички положения трябваше да ти кажа за Ги още когато се запознахме и бяхме само приятели. Сбърках, въведох те в заблуждение…

Анри дьо Монфльори не отвърна нищо, само се взира дълго в лицето на Кира Арно. Видя по очите й колко много го обича и си спомни колко се е намъчил заради раздялата им отпреди няколко седмици. Помисли си, че и на нея не й е било никак лесно. Наистина бе време да сложи край на страданията им. Обичаше тази жена и искаше да прекара остатъка от живота си с нея.

Сведе се над фотьойла, на който седеше Кира, и я целуна по лицето, извърнато с копнеж към него.

— Ще се омъжиш ли за мен, Кира? Ще ми станеш ли жена?

— Да, Анри, да!

Лицето му грейна в усмивка и той я целуна още веднъж, после я дръпна да стане от фотьойла.

— Хайде да намерим онези две любопитки и да им съобщим добрата новина!

Роузи и Коли бяха в малката обща всекидневна и когато Анри и Кира влязоха при тях, ги погледнаха с очакване. От усмивките им веднага разбраха, че всичко е наред.

— На челата ви пише, че сте се сдобрили! — извика Роузи.

— И че ще се ожените! — добави щастлива Коли.

— Да, слава Богу! — потвърди през смях Анри и от напрежението, помрачавало няколко седмици лицето му, не остана и следа.

— Той е знаел — намеси се Кира и от Коли премести очи към Роузи. — Ги му е казал още преди четири години.

Двете жени я погледнаха стъписано — не можеха да повярват на ушите си — и Коли се тросна ядосано:

— Значи сме се притеснявали за тоя, що духа.

— Ш-ш-т, скъпа! — скастри я нежно Анри. — Не му обръщай внимание на тоя Ги. Той не го заслужава. Имам да казвам нещо на теб и Роузи. Малкият Александър е мой син. Щом се оженим с Кира, ще го осиновя, ще му дам името си, та всичко да е законно.

Коли отиде при баща си и го прегърна.

— Скъпата ми дъщеря! — прошепна той, заровил глава в косата й. — Как само се грижи за мен, винаги мисли за щастието ми.

Тя го погледна и се усмихна.

— Ние с Роузи, татко, знаехме, че Александър ти е син. Макар и да е само на две годинки, направо ти е одрал кожата. Дьо Монфльори е до мозъка на костите.