Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (33)

33

Колкото и да е странно, на Джони му олекна, когато отидоха с Роузи в ресторанта. През цялото време, докато бяха в апартамента й, едвам се сдържаше да не я сграбчи в обятията си, да не я разцелува пламенно и налюби.

Сега нямаше друг избор, освен да се държи галантно. Ето защо се отпусна на стола, доволен, че е с нея и че хората току им хвърлят по някой поглед. Колкото и нескромно да звучеше, според него бяха чудесна двойка. Направо като от приказките. Той бе прочута звезда, днес в забавната индустрия нямаше по-известен от него. А Роузи бе красавица, с която би се гордял всеки мъж.

Посетителите в заведението явно го познаха и дискретно го пооглеждаха. Европейците бяха възпитани, стояха настрана и само гледаха.

Роузи не бе толкова известна. Поне тук, за разлика от Холивуд, където повечето хора щяха да я познаят: все пак бе спечелила за костюмите си наградата на Академията по киноизкуство и често се появяваше по вестникарските снимки заедно с Гавин Амброуз.

Холивуд! Каква само сензация щяха да направят двамата там! Преди Джони винаги бе избягвал излишната шумотевица. Сега обаче, откакто се бе появила Роузи, нещата се бяха променили. Той мечтаеше да се покаже с нея. Щом се оженеха, щеше да организира парти в къщата си, нещо, което също не бе правил никога дотогава. Внезапно осъзна, че му се иска да се изфука и с къщата си, след като в нея щеше да бъде и Роузи.

Келнерът дойде и прекъсна мислите му, като ги попита какво ще желаят за аперитив. Джони погледна през масата Роузи.

— Шампанско?

Тя кимна и му се усмихна.

— Донесете ни, ако обичате, бутилка „Дом Периньон“ — поръча той на сервитьора и пак извърна поглед към Роузи.

Държеше листа с менюто, което й бе дал келнерът, и снела глава, го четеше. Джони огледа салона на ресторант „Волтер“, уютен и изискан, с ламперия по стените и меко осветление. Макар да бе пълен, атмосферата бе спокойна и това му допадна. Явно тук на почит бяха най-вече добрата кухня и изба, понеже в подредбата на заведението нямаше нищо натруфено и претенциозно. А и обслужването беше безукорно.

Роузи вдигна глава и каза:

— В този ресторант все не мога да реша какво да си поръчам. Всичко, което предлагат, е вкусно, пръстите да си оближеш.

— Избери нещо. Мен ме бива само когато става дума за италианска кухня.

— Добре, но нека първо си изпием шампанското — предложи Роузи, след като келнерът се върна при тях с кофичката с бутилката.

Отново вдигнаха наздравица за срещата и щом остави чашата върху масата, Джони впи поглед в Роузи. Не можеше да откъсне очи от нея. Тя бе облечена в лилава вълнена рокля с кръгло бие и дълги ръкави, доста скромна, затова пък безупречно скроена и подчертаваща красивата й фигура. До ярко теменуженото още повече изпъкваха лъчезарните й зелени очи, огромни върху лицето й.

— Гледаш ме цяла вечер, Джони, а сега си ме зяпнал направо като невидял — прошепна тя, навела се през масата. — Защо? Да не съм се изцапала?

— А, не. Просто ти се възхищавах, на теб и на тези прелестни перли.

— Нали са хубави? Подарък са ми от Гавин за Коледа.

За втори път тази вечер Джони усети как го присвива под лъжичката. Знаеше, че е от ревност, нищо, че за пръв път изпитваше това чувство. Не помнеше някога да е ревнувал жена.

Дълго не продума, толкова бе стъписан от реакцията си. И таз добра, да ревнува от Гавин Амброуз! Направо невероятно!

Успя да се усмихне кисело и рече:

— Добре ги е подбрал, отиват ти.

— Благодаря. След всеки филм Гавин ми прави подарък.

Джони отпи от шампанското и се помъчи да се отърси от ревността.

— Кога започвате снимките на новия филм? — поинтересува се накрая.

— През март ще се заемем с подготвителния период, който ще ни отнеме около пет месеца, че и повече, понеже филмът е истинска суперпродукция, с много скъпи бойни сцени. Но Гавин се надява да започнем снимките през август. Смята първо да снимаме натурата, докато времето не се е развалило, а по-късно ще продължим в павилионите. Както дойде. Сигурно знаеш — когато си ангажирал един актьор само за месец, си длъжен да се вместиш в това време и да снимаш накуп всички сцени, в които участва той. — Роузи вдигна чашата, отпи и се усмихна на Джони, сетне допълни: — Мен ако питаш, ни чака много работа, докато приключим с „Наполеон и Жозефина“.

От думите й Джони разбра, че ще е заета до края на годината, и сърцето му се сви.

— Кога ще си готова с костюмите? — поинтересува се той.

— До края на април, най-късно в началото на май трябва да съм направила повечето проекти. Доста съм напреднала. След около половин месец от Лондон ще пристигнат моите асистентки, които ще ми помогнат много и ще изработят някои от костюмите за второстепенните герои.

— Забелязах върху манекена една рокля. Кой всъщност шие костюмите?

— Е, не аз или двете ми асистентки — засмя се Роузи. — Наемаме шивачки. В момента събирам добър екип тук, в Париж. Много от костюмите за статистите, например за войниците от Наполеоновата армия, ще наемем от гардеробите на някои парижки и лондонски театри. Щяхме да работим до Второ пришествие, ако се наложеше да правим абсолютно всички костюми. Лично аз рисувам моделите на костюмите само за главните герои.

Макар и донякъде разтревожен, че месеци наред Роузи ще е заета и няма да може да вдигне глава от работа, Джони бе заинтригуван и продължи да я разпитва.

— Къде ще снимате?

— В различни райони на Франция — отвърна тя. — В Париж и околностите. Но главно в киноцентъра „Бийанкур“ в столицата. Сценографът на продукцията, Брайън Акланд-Сноу, ще направи декори, които ще разположи в павилионите, ала ще използваме и истински къщи и замъци, сред които, естествено, „Малмезон“. Френските власти вече разрешиха.

— „Малмезон“ ли? — свъси се Джони. — Това пък какво е? Къде се намира?

— Замъкът, който Наполеон купува на Жозефина. Там са живеели — поясни Роузи. — Намира се съвсем близо до Париж, в Рюей на Сена, на около петнайсет километра оттук. Днес там има великолепен музей. Искаш ли да го разгледаш?

Джони не си падаше много-много по музеите. От друга страна обаче, бе готов да иде навсякъде, само и само да е с Роузи. Ето защо кимна начаса.

— Кога ще ме заведеш? Утре ли?

— Стига да искаш.

— Искам, искам, и още как! Тъкмо ще обядваме заедно. Така става ли?

— Да. Междувременно не е зле да поръчаме вечерята. Шампанското почва да ме хваща.

— Както кажеш, скъпа.

— Предлагам ти за предястие да вземем пастет по селски, а за второ — морска писия на грил.

— Ама разбира се. Звучи много вкусно.

По-късно, докато ядяха основното ястие, Роузи отбеляза:

— Нел ми спомена, че си довел в Париж цяла свита.

— Ами да, без тях не мърдам. Личният ми асистент Джо Антън, Кени Кросланд, който свири на клавишните, и импресариото Джеф Смейлс. — Джони я озари с усмивка. — В Лондон останаха още неколцина души от екипа ми. Не можах да ги помръдна оттам и с топ.

— А къде са тази вечер Джо, Кени и Джеф?

— В града. Отидоха да пообиколят някои от най-известните парижки джазклубове.

— Бас ловя, че са на Юшет, там има страхотни заведения, както и в целия район около Бул Миш.

Джони я погледна озадачено, вдигнал вежди.

— Булевард Сен Мишел — поясни тя в отговор на неизречения му въпрос.

Джони кимна и се пресегна да вдигне чашата бяло вино марка „Монтраше“.

— Понеже стана дума за състава, идвала ли си на мой концерт?

Тя поклати глава.

— Не. Но ми се иска да те чуя. Както вече отбелязах, гласът ти, Джони, ми харесва много.

— Какво ще кажеш, защо другата седмица не отскочиш до Лондон? Имам концерт на стадион „Уембли“.

Изведнъж разколебана, Роузи го погледна, без да казва нищо.

— Хайде, не умувай толкова — подкани Джони. — Можеш да пътуваш с нас, с моя самолет, в понеделник сутрин. Или през седмицата ще пратя самолета да те вземе. Хайде, Роуз, кажи „да“. Ще ми бъде приятно, на теб също. Ще се позабавляваме. Пък и ако не си ходила на тези грандиозни концерти, ти гарантирам страхотно изживяване.

— Добре де, от мен да мине, ще дойда — отвърна тя и му се усмихна ослепително.

Още преди да се е усетил, Джони се пресегна и хвана дланта й, отпусната върху масата.

— Не се безпокой за нищо. Агенцията на Нел ще ти запази апартамент в моя хотел, „Дорчестър“. Обещавам ти да си изкараш чудесно.

— Не се и съмнявам, Джони — отвърна Роузи и си помисли: „Добре, че ме покани. Добре, че приех. Не съм си отпускала душата от години“.

И дълбоко в себе си осъзна, че те с Джони неминуемо ще се влюбят.