Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (32)

32.

Джони Фочън стоеше пред огледалото в спалнята на апартамента в хотел „Плаза-Атене“ и се оглеждаше придирчиво. Продълговатото му, потъмняло от слънцето лице бе умислено. По едно време Джони се завъртя рязко и прекоси стаята.

Тази вечер се преобличаше за трети път, нямаше намерение да го прави отново. Отсъди, че тъмносивият панталон, черното кашмирено сако, тънката бяла риза и черната папийонка на бели точки подхождат чудесно за вечеря в ресторант „Волтер“.

Роузи бе предложила по телефона да идат там, понеже това заведение на Ке Волтер на левия бряг на Сена било изискано, без да е претенциозно, и се славело с добрата си кухня. Джони начаса бе приел с ентусиазъм и младата жена бе обещала да запази маса.

Той взе от фотьойла в хола черното си кашмирено палто, излезе от апартамента и се запъти към асансьорите. След броени минути бе в автомобила, който го чакаше пред хотела, на Монтен Авеню.

Щом шофьорът излезе изпод навеса пред входа и подкара към левия бряг на Сена, върху лицето на Джони се мярна усмивка. Не можеше да си се начуди. От години не беше обръщал такова внимание на дрехите си, най-малкото не се бе преобличал толкова много пъти. А дори и да го бе правил, то бе за някое шоу, концерт или снимки за печата. Никога — за жена. От друга страна обаче в живота му никога не бе имало жена като Роузи.

И никога досега Джони не се бе влюбвал. Виж, в Роузи наистина бе влюбен. Беше се влюбил в нея още онази вечер, когато Нел я доведе на вечеря в къщата му в Бенедикт Каниън.

Често се сещаше как отпърво я бе посрещнал на нож и това го разсмиваше. Но антипатията му бързо се бе изпарила. След онази първа среща Роузи не му излизаше от главата. Вече два месеца той ден и нощ си представяше лицето й. Ала ето че сега, когато бе дошъл чак в Париж, за да я види, най-неочаквано се притесни. И стана много нетърпелив.

Идеше му да каже на Ален, шофьора, да кара по-бързо, но размисли и се отпусна на седалката, за да се поуспокои.

О, да, бе влюбен в Роузи.

О, да, любеше му се с нея.

И съвсем определено искаше тя да му стане жена.

Розалинд Мадиган бе тъкмо жена за него, единствената жена, която му подхождаше. А също и единствената, която Джони някога си бе представял, че му става съпруга.

Преди седмица на Статън Айланд едвам се сдържа и не сподели за Роузи, когато чичо му Салваторе отвори дума, че е време да се ожени. И досега не проумяваше как е успял да си премълчи. Искаше да изненада приятно Салваторе и вуйчо си. Щом в началото на април се върнеше в Ню Йорк, щеше да ги покани двамата на вечеря в някой скъп ресторант в Манхатън и да им представи Роузи. Щяха да я обикнат веднага, точно като него. Той изобщо не се съмняваше.

Още малко, и да избухне в смях, когато си представи как двамата се запознават с Роузи. Нямаше да устоят на чара на неговата Розалинд. Повтори наум името й. Харесваше му. Розалинд Мадиган. Розалинд Фочън. Звучеше му чудесно.

Изведнъж го обзе някакъв необясним страх, който, съчетан с притеснението, прерасна в паника. Настръхна от уплаха при мисълта, че ще я види, че ще бъде с нея. Ами ако се разочарова? Ако тя не оправдае очакванията му? От два месеца бленуваше за нея. Непрекъснато си мечтаеше, фантазираше си дори как се любят. Заради нея не бе докосвал жена. В известен смисъл се бе навил дотолкова, че нищо чудно сега да се разочарова.

За него бе нещо ново да обича жена, да държи истински на нея. Ако не се броят вуйчо му Вито и чичо Салваторе, досега не бе обичал никого. Дори вуйна си Анджелика, жената на вуйчо Вито, която винаги се бе държала добре с него. Е, бе обичал, естествено, майка си, това се разбираше от само себе си. Ала тя се бе поминала още когато Джони бе невръстен и той почти не я помнеше.

Точно така, двамата старци бяха единствените хора, към които бе изпитвал нещо, преди да срещне Роузи. Колкото до другите жени, за него те не значеха нищо, с тях той просто преспиваше.

Свъсен, погледна през прозореца. Кога ли най-после щяха да стигнат улица Юниверсите? Вече не го свърташе на едно място.

Само няколко секунди по-късно, тъкмо когато Джони се канеше да пита Ален къде се намират, автомобилът спря.

— Пристигнахме, господине — оповести младичкият шофьор и усмихнат, му хвърли поглед през рамо.

После, още преди Джони да му е отговорил, скочи от колата и отиде да му отвори вратата.

— Благодаря ти, Ален! — каза Джони и след като си пое дълбоко дъх, тръгна към сградата, където живееше Роузи.

 

 

В мига, в който тя му отвори и му се усмихна, от паниката му не остана и помен. Джони също й се усмихна радостно и лъчезарно.

Роузи се пресегна, хвана го за ръката и го дръпна да влезе в жилището. Застанаха в антрето и все така хванати за ръце, се гледаха дълго, без да продумват.

Накрая Джони пристъпи напред и я притегли към себе си. Целуна я по едната, сетне и по другата буза.

— Ужасно се радвам да те видя — рече й накрая.

— Аз също, Джони — отвърна младата жена и се засмя весело.

Той бе вперил в нея яркосините си очи. В него бушуваха какви ли не чувства. Идеше му да я разцелува, да смъкне дрехите й и да я люби дълго и страстно.

Искаше му се да сподели всички мисли, минали през главата му от деня, в който я бе видял за пръв път; да й признае сексуалните си фантазии, да й се обясни в любов, да й предложи да се оженят начаса. Искаше да й го каже още сега, веднага. Искаше всичко незабавно. Искаше да я притежава цялата. И оттук нататък да не се разделят и за миг. Така и щеше да бъде: щяха да бъдат неразлъчни до гроб.

Съзнаваше обаче, че сега не може да й каже, да й обясни всичко това. „Недей да бързаш толкова“, възпря се Джони и се опита да се овладее, да обуздае шеметните си чувства.

Бе чакал почти целия си съзнателен живот да я намери, да срещне тази жена на своите мечти, своята истински сродна душа. Можеше да почака още малко, преди да я направи своя и да я притежава изцяло. А тя щеше да му принадлежи.

— Дай си палтото — протегна ръка Роузи.

— Да, да — изпелтечи Джони, усетил, че я е зяпнал като последния глупак.

Съблече палтото и й го подаде мълком. Роузи го окачи в дрешника, пак му се усмихна, хвана го за ръката и го поведе право напред, към хола.

— Имам изстудено шампанско, а също и бяло вино. Но може би предпочиташ нещо друго?

— Все ми е едно — отвърна Джони с едва забележима усмивка. — Ти какво ще пиеш?

— Чаша шампанско, но на теб мога да предложа и друго, каквото кажеш.

„Дано, скъпа“, помисли той и започна да я пие с поглед. Сетне усети как го обзема желание и смутен, извърна очи. Отиде при камината и рече:

— Защо и аз да не пийна шампанско?

— Извинявай, връщам се след малко — каза Роузи и излезе от стаята, преди Джони да е успял да й предложи да отвори бутилката вместо нея.

Обърна се с гръб към камината и заразглежда хола, измъчван от любопитство към Роузи.

Моментално видя, че тя има безупречен вкус.

Холът бе доста просторен, но не бе задръстен с мебели. Стените бяха кремави, подът бе с лъснат до блясък паркет, застлан в средата с килим. Джони го погледна и видя, че на места е протъркан и цветовете са избелели, но явно бе старинен и много скъп. В хола имаше няколко красиви старинни масички и поставка на дълъг крак, дивани и фотьойли с жълта копринена дамаска. Джони се извърна и огледа и другата част на хола: навсякъде имаше цветя в прелестни порцеланови вази, сложени във вградени ниши от двете страни на камината и осветени от старинни кристални лампи с кремави копринени абажури.

Помещението бе красиво и уютно. Тук на Джони му бе леко на душата. Чувстваше се като у дома си и това му доставяше удоволствие. Роялът при прозорците сякаш го зовеше. Тръгна към него, но се поспря пред застланата с покривка маса, на която бяха подредени няколко фотографии. Кои ли бяха всичките тези хора? Реши да пита Роузи, щом тя се върне. Искаше да знае всичко за нея.

Седна пред малкия роял, вдигна капака и пръстите му сякаш от само себе си се плъзнаха по клавишите. Видеше ли пиано, ръцете го сърбяха да посвири, и той подхвана пиеса на Коул Портър, един от любимите му композитори. После както винаги си затананика, запя тихичко първите редове на „Какво ми става с теб?“

— Колко е хубаво, Джони! — възкликна от вратата Роузи.

— Е, само си напявам — отвърна Джони и я погледна.

Носеше поднос с кофичка, в която се изстудяваше шампанско, и чаши. Скочи да й помогне, Роузи обаче не му даде подноса.

— Ще се оправя и сама — рече и сложи внимателно подноса върху ниската масичка пред камината. Наля от шампанското в кристалните чаши и додаде: — Ама защо спря да пееш? Гласът ти ми харесва много. Обичам да те слушам, Джони. Моля те, попей още. Или не биваше да го казвам? Това все пак ти е работа, правиш го през цялото време. И си дошъл в Париж не за да пееш, а да си починеш няколко дни преди турнето във Великобритания.

Джони пое от нея чашата искрящо шампанско. Роузи бе казала, че харесва гласа му. А това бе ужасно важно за него. Той бе щастлив, че му е направила комплимент.

— Зърнах рояла и още преди да се усетя, се озовах при него — промълви той. — А за теб ще пея, когато кажеш. Но тази вечер дай да оставим песните. Предпочитам да си поговорим. — Вдигна чашата за наздравица: — Да пием за теб, Роузи, най-хубавата жена в Париж.

Роузи поклати глава и впери очи в него, усетила, че се изчервява от вперения му поглед. Идеше й да се извърне, да избяга от тези наситеносини очи, вторачени толкова настойчиво в нея, ала усети, че не е в състояние да го направи. Поклати отново глава и се засмя тихичко.

— Е, не съм най-хубавата жена в Париж, но все пак ти благодаря за комплимента. — Допря чаша до неговата и допълни: — Добре дошъл в моя град, Джони, добре дошъл в дома ми.

— За мен ти си най-хубавата жена в целия свят — промълви Джони и я погледна влажно. Сетне откъсна очи от лицето й, огледа стаята и за да смени темата, рече припряно: — Апартаментът ти е много хубав, Роузи. Отдавна ли живееш в него?

— От около пет години. Намерих го по една случайност и на мига се влюбих в него.

Джони отиде при застланата с кадифе масичка, надвеси се над фотографиите върху нея и се взря в тях.

— Ето ви вас с Нел. Разпознах и Гавин Амброуз на младини. А кои са другите върху снимката? — попита той, после се изправи и погледна въпросително Роузи.

Тя отиде при него. Имаше хубави крака, не го бе забелязвал дотогава. Но нали я бе виждал един-единствен път, кой знае защо, непрекъснато го забравяше. Всъщност не бе за учудване: стотици пъти си бе представял как са в леглото, бе я рисувал във въображението си в какви ли не еротични пози, та му се струваше, че познава всеки сантиметър от тялото й. А на практика изобщо не я познаваше.

Роузи застана до него и Джони долови мириса й: мъчително сладкото ухание на момина сълза, на шампоан, сапун, вода и млада кожа. Имаше чувството, че още преди да е свършила вечерта, ще полудее заради тази жена: сексуално тя му действаше като динамит.

Взе снимката в сребърна рамка и й я показа.

— Голям любопитко съм, но кои са другите младежи? Ей това сладко русокосо момиче например?

— Съни. И тя беше в групата ни.

— Невероятна е. Дето казват хората, родена е да се снима в киното. Актриса ли е?

Роузи поклати глава и изражението й се промени едва доловимо.

— Не, в една лудница в Ню Хейвън е. Преди няколко години стана наркоманка и една вечер нещо объркала дозата. И полудя. Сега цял живот ще е жив труп. Клетата Съни!

— Божичко, каква ужасна съдба! — възкликна Джони и потрепери. — И аз познавам хора, провалили се заради дрогата… — поде той, но млъкна насред изречението.

— А това е Мики — продължи Роузи. — Беше добро момче, всъщност още си е. Но не знаем какво стана с него. Преди две години изчезна сякаш вдън земя. Гавин го търси къде ли не, ала не го откри. Дори нае частни детективи.

— Реши ли човек да изчезне, обикновено успява — отбеляза Джони и пак погледна снимката, която държеше. — А кой е този симпатяга с убийствената усмивка на Кларк Гейбъл?

— Брат ми.

— А, гаджето на Нел ли? — полюбопитства Джони.

— Да.

— Хубав е проклетникът. И той става за киноактьор. Но сигурно не е, инак щях да го познавам. С какво се занимава?

— Счетоводител е — излъга Роузи.

Брат й бе предупредил те с Нел и Гавин винаги и пред всички без изключение да казват, че е счетоводител, за да не се разчува, че е внедрен агент на нюйоркската полиция.

— Значи сте израсли заедно в Ню Йорк — продължи Джони.

— Запознахме се преди около петнайсет години. И оттогава сме неразделни. По онова време всички бяхме сираци и станахме нещо като семейство. Е, останахме само четирима — в известен смисъл изгубихме Съни и Мики.

Джони кимна и върна фотографията на мястото й. Погледът му бе привлечен от друга снимка и той стрелна с очи Роузи.

— Май пак любопитствам прекалено много — каза й, — но ми е интересно кое е това прелестно момиченце?

— Казва се Лизет, племенница ми е. Снимана е с майка си, Коли. Ако си спомняш, ти говорих за нея вечерта, когато се запознахме. Специалистката по сребърни антики.

— А, да, помня. Как е тя?

— Ами… почина — изстена сподавено Роузи, но успя да се овладее и продължи: — Имаше рак. Мислехме, че се възстановява и скоро ще се оправи, но по Коледа състоянието й рязко се влоши. Умря преди около три седмици.

— Божичко! Моите съболезнования! Не знаех… И аз съм един, да подпитвам така! — изпелтечи Джони, притеснен, че само за няколко минути е направил толкова много гафове.

— Няма нищо, Джони — увери го Роузи, пресегна се и го докосна по ръката. — Коли ми е зълва, мъжът на снимката е брат й Ги. Беше ми съпруг, но сега се развеждам.

Джони усети как го пронизва ревност и понечи да попита кога ще приключи разводът, но не набра смелост. Страхуваше се пак да не обърка нещо, ето защо попита:

— А къщата на фона? Това ли е „Монфльори“?

— Да.

Успокоен, че е на по-безопасна територия, Джони продължи:

— Доколкото разбрах от Франсис Реймейкърс, това е един от прочутите замъци на Лоара.

— Вярно е, а за мен това е най-прелестното кътче под слънцето. Винаги съм го обичала. Божичко, Джони, чашата ти е празна! Чакай да ти сипя още.

Роузи веднага грабна от него чашата и забърза към масичката, където бе кофичката с бутилката шампанско. Джони я последва, пое чашата и й благодари.

— По телефона ми каза, че работиш вкъщи. Къде е ателието ти?

— Искаш ли да го видиш? Ела да те заведа! В другия край на жилището е.

Излязоха от хола и прекосиха просторното входно антре. Оттам Джони забеляза малка, боядисана в червено библиотека, купища книги, гарнитура с дамаска в червено и зелено и още от цветята, които бе пратил на Роузи. Тя го поведе по коридора и когато минаваха покрай спалнята, Джони бързо извърна поглед — не смееше да надзърне вътре. Впери очи право напред и закрачи бавно, на известно разстояние подир домакинята.

— Заповядай, влез — покани го Роузи, след като отвори вратата. Извърна се, хвана го за ръката и го дръпна в ателието. — Идеално е за работа, понеже осветлението е естествено.

Джони веднага отиде при лавицата и застана пред рисунките, подпрени на нея.

— Невероятни са! — ахна възхитено. — Боже, колко талантлива си! Вече няколко седмици Нел ми го повтаря непрекъснато и сега разбирам какво е имала предвид.

— Това са костюмите за новия филм на Гавин, „Наполеон и Жозефина“ — поясни Роузи.

— Звучи интересно. Разкажи ми.

— На драго сърце, но май е време да тръгваме за „Волтер“. Закъсняваме. Не ми се ще да си губим масата.

— Ами да вървим тогава! — съгласи се Джони. — Колата ни чака долу.