Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (11)

11.

Роузи седеше като вцепенена.

Не помръдваше, гледаше право пред себе си, без да мига, едва ли не без да си поема дъх. Не знаеше какво да нрави.

Откакто Нел бе отишла да се обади по телефона, тишината в трапезарията бе направо потискаща, смазваща. Дума да няма, Джони се държеше донемайкъде странно и колкото и да се мъчеше, Роузи не можеше да проумее защо я е посрещнал на нож.

Мина й през ума, че има само един избор: да се извини, да стане от масата, да намери Нел и да й каже, че се връща в хотел „Риджънт Бевърли Уилшир“. Приятелката й щеше да й влезе в положението. По време на вечерята си бяха разменили няколко многозначителни погледа и смутеният израз на Нел идеше да подскаже, че и тя е направо смаяна от необичайното, донякъде злобно поведение на Джони.

Роузи премести очи и се загледа за миг в двете поставки за десерт при свещниците. Цяла вечер им се бе любувала. Не бе виждала по-красиви. Представляваха две амурчета, застанали край леопард и хванали в протегнатите си пълнички ръце сребърна купа със стъклено дъно. Среброто бе с невероятна патина, а поставките се открояваха със старателно изработените си детайли. Роузи знаеше, че са дело на изкусен майстор, че са уникати и безспорно са много скъпи.

Отмести очи от сребърните антики и погледна Джони, решена да му благодари и да си тръгне. Ала вместо да се извини, рече:

— Поставките са наистина фантастични. От времето на Регентството в Англия са, нали? И ако не греша, са изработени от Пол Щор.

Стъписан, Джони я изгледа. Накрая кимна.

— Купих ги тези дни. От Лондон.

Макар и да бе смаян, че жената знае името на майстора, който ги е изработил, му стана приятно, че те са й харесали. Поставките значеха много за него. Бяха негова гордост и радост. От всички вещи в къщата бе избирал единствено английското сребро. Нел не бе с него, когато в началото на месеца той отиде в любимия си магазин на Бонд Стрийт, за да види въпросните поставки. Собствениците на магазина, Франсис и Тони Реймейкърс, му ги бяха запазили, сигурни, че ще ги купи.

— Откъде разбра, че са от Пол Щор? — попита Джони и се понамести на стола, та да вижда лицето й.

— Имам една приятелка, специалистка по сребърни антики — поясни Роузи. — И най-вече по антики от времето на крал Джордж и на Регентството. Навремето държеше магазин за произведения на изкуството.

— А сега не го ли държи?

— Не.

— Жалко! Събирам интересни предмети и няма да е зле да познавам повечко специалисти и собственици на магазини, на които да мога да разчитам. — Джони се прокашля. — Всъщност дори хора, които вече не се занимават с покупко-продажба на произведения на изкуството, понякога се натъкват на ценни вещи. Ако приятелката ти случайно открие нещо…

— О, едва ли — прекъсна го рязко Роузи. — Вече не работи.

— Да не е излязла в пенсия?

— Нещо такова…

Роузи извърна поглед и съжали, че скъпата й Коли вече не е в състояние да работи. Ако се върнеше към антиките, щеше да й се отрази добре, Роузи бе сигурна. Изведнъж я обзе тъга, която тя се опита да прогони, ето защо погледна отново домакина и за своя изненада сподели:

— Последните няколко години на Коли, моята приятелка, й се струпа много. Съпругът й загина в ужасна автомобилна катастрофа, веднага след това се поболя и тя. Дълго време не бе в състояние да работи. Когато най-сетне се върна към професията си, установи, че се уморява толкова бързо, та не си струва изобщо да се захваща. Ето защо се отказа. Поне засега — усмихна се тя насила. — Знае ли човек? Щом си възвърне силите, може би ще е в състояние да почне отново. Наистина умира за антични сребърни предмети. Едно време изпитваше неописуемо удоволствие да открива ценни вещи, да ги купува и продава.

— Колко жалко… че приятелката ти е болна, де — прошепна Джони, забелязал, че очите на Роузи са помръкнали от тъга. — В Ню Йорк ли живее?

Роузи поклати глава.

— Не, във Франция. Французойка е.

— Доколкото разбирам, си научила от нея доста за среброто.

— О, да. Водеше ме по разпродажбите в Лондон… — потвърди Роузи с пресипнал от вълнение глас.

Това бяха наистина най-хубавите им години, после всичко в живота на Коли тръгна с главата надолу. Пък и в нейния живот. Тя въздъхна едва чуто при спомена за онези честити времена в Монфльори и примига нервно, за да разсее тъгата, внезапно заседнала като буца на гърлото й. Бързо се окопити и каза възможно най-ведро:

— Пол Щор е бил невероятен майстор, нали? Той ни е любимец на нас с Коли. Ако види тези поставки, тя направо ще онемее. Наистина са невероятни.

Джони кимна.

— Нел пробуди у мен интереса към английското сребро. Помогна ми да купя първите си свещници и сервизи за кафе. Но съм открил сам повечето вещи, които съм купил през последните две години — подсмихна се домакинът. — Е, помогнаха ми едни приятели, Тони и Франсис Реймейкърс. Държат магазин в Лондон. Имат невероятен вкус, от тях научих доста за сребърните антики.

Той млъкна — сега се чувстваше малко по-добре в присъствието на Роузи, беше й благодарен, че се възхищава от вкуса му. Осъзна и че тя вече не го дразни толкова. Изведнъж го досрамя, задето се е държал така студено и грубо с нея. Отпи от виното и продължи тихо:

— Според Нел съм имал набито око.

— За какво по-точно? — попита Нел от вратата.

— За сребърни антики — поясни през смях домакинът. — Роузи е в див възторг от поставките за десерт на Пол Щор.

— Дума да няма, наистина са хубави — съгласи се Нел и седна при тях на масата.

— Всичко наред ли е? — попита Роузи и я погледна. — Нямаше те цяла вечност.

— Да, да, позабавих се, извинявайте.

— А, нищо — рече Джони.

— Взех нещата в свои ръце — допълни Нел, — но май ще се наложи да звънна още един-два телефона, щом приключим с вечерята. Наистина е досадно, ама какво да се прави! — сви тя примирено рамене и поклати глава. Върху лицето й се изписа съжаление. — Като съм се хванала на хорото, трябва да го играя. Такава ни е орисията на нас, рекламните агенти. Вечно сме под пара, вечно сме на педал. Стига да не възразяваш, Джони, по-късно пак ще се обадя, за да се уверя, че всичко е наред.

— Ама разбира се. Обаждай се колкото ти душа иска — каза Джони. — Знаеш, че тук си си като у дома, излишно е да ме питаш. Но междувременно дали да не хапнем десерта? Джовани ни е направил ябълков сладкиш с бита сметана и мед.

— Мале! — ахна Нел и вдигна вежди. — Сигурно е ужасно вкусен. Пак ще трябва да минавам на диета!

— Я не се занасяй, точно ти няма защо да се безпокоиш за фигурата си. Човек трябва от време на време да си подслажда душата.

— Да де, ама с тоя плодов сладкиш пак ще направя бричове — изпъшка през смях Нел и изви очи към тавана.

— Какво представлява, някакъв италиански специалитет ли? — поинтересува се Роузи.

— Да. Ще ти хареса — рече Джони и я стрелна с поглед, после добави: — И на теб не ти се налага да внимаваш за фигурата си.

След вечерята Нел пак отиде в кабинета на Джони да звънне по телефона, а той заведе Роузи в библиотеката в дъното на къщата. Отвори вратата и й каза:

— Реших да се преместим за кафето тук. Искам да ти покажа някои от другите си находки — сребърните антики, които купувам в Лондон.

— Ще ми бъде много приятно — отвърна чистосърдечно Роузи.

Бе смаяна от промяната в поведението му, камък й падна от сърцето, че сега той се отнася по-дружелюбно. Говореше й мило, държеше се коренно различно и тя не можеше да се начуди защо ли. По всяка вероятност заради интереса й към сбирката му от сребърни вещи. Нима бе възможно? Нима такова дребно нещо бе в състояние да промени напълно неговото отношение?

— Тези свещници са в стил Джордж III, също са измайсторени от Пол Щор и датират някъде от 1815 година — поясни Джони, след като я поведе към дългата ниска маса пред канапето при камината. — Купих ги от същия магазин на Бонд Стрийт. Благодарение на Тони и Франсис там се сдобих с невероятни неща.

Възхитена, Роузи впери поглед в свещниците и кимна. Сетне насочи вниманието си към голямата сребърна купа, сложена в средата на масата.

— И тя е прелестна. Но не е правена от Пол Щор, нали?

Джони поклати глава.

— Не, майсторена е много по-рано, цяло столетие преди това, по времето на кралица Ана, по-точно през 1702 година, от друг прочут английски златар, Уилям Дени.

— Сбирката ти наистина е великолепна. Както и цялата къща — каза Роузи, след което бързо прекоси помещението и седна на канапето.

— Благодаря — отвърна Джони и я последва. Настани се на стола до огромната, зидана от камък камина.

— Ще пийнеш ли нещо? Ликьор? Коняк? — попита я, след като извърна поглед към нея.

— Не, благодаря, само кафе.

В библиотеката забързано влязоха Артър с поднос, върху който имаше каничка с кафе, и София, която носеше чашките и чинийките. Наляха им от еспресото и излязоха тихо.

Роузи и Джони отпиха от кафето.

И двамата мълчаха, този път обаче тишината не бе тягостна. Антипатията на домакина към младата жена сякаш се бе изпарила и бе отстъпила място на любопитството. Беше му ужасно неудобно, че се е държал като последния грубиян, ядосваше се на самия себе си. В цял свят и особено сред жените бе прочут със своето обаяние. Защо ли то се бе стопило в мига, в който Роузи бе влязла в къщата?

— От кого е тази картина? — попита тя, загледана в пейзажа над камината.

На него бяха изобразени двама селяни насред нива с жито, надиплено от лекия ветрец. Роузи го хареса, изведнъж й домъчня за Монфльори. Джони се изопна на стола и проследи погледа й.

— От Паскал, художничка от Лос Анжелис, която много обичам. Горе имам още нейни картини.

— И аз харесвам съвременните импресионисти… Тази нива би могла да е във Франция — прошепна младата жена, без да сваля очи от платното, и си спомни за полята край замъка.

— Наистина е във Франция. Паскал често рисува там — поясни Джони, още по-заинтригуван от Роузи.

Впери очи в нея. Младата жена отвърна на погледа му и се понамръщи озадачено. Накрая Джони остави чашата с кафе, стана от стола и седна до Роузи на канапето.

По принцип не се извиняваше за нищо на никого. Ала ето че сега поиска прошка от Розалинд Мадиган и рече някак припряно и смутено:

— Извинявай, май се държах доста грубо, но не беше нарочно. — Известно време мълча, след това поклати глава. — Наистина съжалявам. Не биваше да си го изкарвам на теб. — Отново направи кратка пауза. — Днес съм ужасно притеснен, имах да решавам какви ли не делови въпроси — излъга убедително с надеждата да намери някакво оправдание за непростимото си поведение и да се покаже в по-добра светлина.

— Влизам ти в положението — отвърна Роузи. — И аз понякога имам ужасни дни.

— Нали не ми се сърдиш?

— Не, разбира се — усмихна се младата жена, при което лицето й грейна и в очите й пробляснаха весели пламъчета.

Роузи се усмихна отново и на Джони му се стори, че е озарила и стоплила душата му, което го изненада доста. Ето защо, без да казва нищо, продължи да я гледа.

Тя отвърна на погледа му, впери в него лъчезарните си сини очи, каквито Джони не бе виждал никога дотогава. Намести се на канапето, сведе глава на една страна и го изгледа още по-озадачено и отпреди: дума да няма, той бе най-странният мъж, когото бе срещала в живота си.

Сега светлината падаше върху лицето й. Джони моментално забеляза колко наситенозелени са очите й, колко прелестна е огненочервената й коса и направо се захласна по хубостта й. Не можеше да се начуди откъде му е хрумнало, че е грозна и скучна. Честно казано, Розалинд Мадиган бе направо ослепителна.

Все така озадачена от този мъж, смутена от странното изражение, мярнало се върху лицето му, Роузи се пресегна и го докосна по ръката.

— Не се притеснявай. Наистина ти влизам в положението и не ти се сърдя — усмихна се тя отново.

Харесваше го и забравила колко грубо се е държал с нея, виждаше най-доброто у него, както всъщност и у всички останали.

Джони кимна и макар още да не го съзнаваше, бе напълно пленен от младата жена.