Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (16)

16.

Роузи погледна Коли и каза спокойно:

— Току-що видях Ги и много се изненадах. Мислех, че е заминал.

— Да, нямаше го — отвърна Коли. — Сутринта обаче се появи като гръм от ясно небе. Дори не си направи труда да се обади. Голям келеш. — Известно време младата жена мълча. — Не бива да говоря така — въздъхна тя. — Не е редно. В края на краищата Ги ми е брат и аз го обичам. Ама понякога се държи ужасно.

— Да, знам. Но не го прави нарочно, просто си е такъв — пророни Роузи и се усмихна с обич на зълва си, сетне се пресегна и стисна ръката й.

Двете жени седяха в кабинета на Коли на горния етаж — момичетата ги бяха оставили сами и те си бъбреха задушевно. Коли също се усмихна, поклати някак озадачено глава и отбеляза:

— Винаги виждаш само доброто у хората… Вечно им намираш оправдание, докато аз не съм в състояние да го направя, особено по отношение на Ги. Държи се невъзможно. Проблемът е, че сме го разглезили ужасно. Тате, аз, дори Клод, докато беше жив, както и мама — чак до деня, когато почина. Ти също, Роузи, го глезиш от оня ден преди толкова години, когато те запознах с него в Париж. Ги винаги е бил център на вниманието.

— Права си, Коли, но по душа той не е лош човек, нали? — Още преди да е получила отговор, Роузи добави припряно: — В много отношения прилича на малчуган, който така и не е пораснал. Иска винаги да става неговото, да се налага и е абсолютно безотговорен. Не му се обвързва с нищо…

— И с никого — вметна Коли и погледна снаха си с разбиране и съчувствие.

— Сигурно и аз отчасти съм виновна от брака ни да не излезе нищо — побърза да признае най-чистосърдечно Роузи. — Както казваше мама, всеки медал си има две страни.

— А моята майка пък казваше, че медалът може и да си има две страни, но истината е една — възрази задъхано Коли.

Роузи само се засмя, без да отвръща. Точно сега не й се говореше за нейния несполучлив брак и всичките му проблеми.

— Във всеки случай, когато казах, че Ги не иска да се обвързва с никого, имах предвид не само теб, но и тате. Той наистина се нуждае от човек, който да му помага в замъка, а Ги… Ги изобщо не го е еня за „Монфльори“, личи си от сто километра. Поддръжката на замъка струва луди пари и баща ми остава без душа. Нищо, че напоследък му помага Франсоа Грение. Добре поне, че най-после имаме някакъв допълнителен доход, откакто тате се вслуша в съвета ти и отвори сградата за посетители. Ако Ги се интересуваше поне мъничко от замъка, на баща ми, пък и на всички останали щеше да ни е по-лесно. Не проумявам защо брат ми се държи така.

— И аз, скъпа — призна си Роузи и добави спокойно: — Не мога да му се начудя защо не го е грижа за „Монфльори“, при положение, че някой ден ще го наследи…

Тя млъкна, извърна се и умислена и понатъжена, се вторачи в огъня. Коли не каза нищо. Изведнъж се почувства ужасно отмаляла, ето защо затвори очи и се облегна на канапето в стил Луи XVI, тапицирано с избеляла тъмнозелена брокатена дамаска. Не одобряваше поведението на брат си, който през последните няколко години се държеше направо невъзможно, още по-егоистично и самовлюбено, своенравно и грубо. Чудеше се как ли всъщност живее Ги, с какво се занимава през цялото това време. Някои неща знаеше, например че посвещава седмици наред на псевдорелигиозните индийци и азиатци, които наричаше свои гуру и с които се запиляваше да медитира в някой затънтен ашрам или планински връх. Коли ги смяташе за мошеници, които са му смъкнали десет кожи и продължават да му взимат малкото пари, които са му останали. Щом слезеше от чукарите, Ги прекарваше цели месеци в Хонконг и други части на Далечния изток. Това негово прехласване по Изтока й се виждаше странно. Още по-странно бе необяснимото му държане към Роузи, което Коли никога нямаше да му прости.

— Защо се омъжи за Ги? — попита рязко тя и изненадана от думите си, се изправи на канапето и погледна вторачено снаха си.

Тя също се втренчи като онемяла в нея, сетне примига, неподготвена за внезапния въпрос, и изрече бавно:

— Бях влюбена в него… Обожавах го… направо ме бе заслепил. — Подвоуми се и продължи още по-провлачено: — Знаеш колко пленителен е брат ти. Стига да поиска, нищо не му струва да те очарова, да се държи сърдечно, да е забавен и да флиртува. Мен ако питаш, си бях изгубила ума по него.

Имаше и други причини Роузи да се омъжи за него и тя ги съзнаваше прекрасно, но сега не й се влизаше в повече подробности.

— Да, такъв си е — съгласи се Коли. — Жените наистина не могат да му устоят още откакто навърши шестнайсет-седемнайсет години. Божичко, колко сърца разби, преди да срещне теб! Е, когато се оженихте, като че ли не бе такъв егоист и особняк. — Коли погледна снаха си право в очите и възкликна: — Защо не се разведеш?

— Не знам — засмя се някак смутено Роузи и свъсена попита: — Да не искаш да се отървеш от мен? Да ме изхвърлиш от семейството?

— Какви ги приказваш, Роузи! И през ум не ми е минавало — ахна зълва й и разшири ужасена очи. Приближи се на канапето до нея и я прегърна. — Бива ли да говориш така? Откъде изобщо ти хрумна? Та аз те обичам! Всички те обичаме. И съм изцяло на твоя страна. Ги е кръгъл глупак. — Коли се дръпна и се взря в снаха си. Върху дребничкото й хубаво лице и светлосини очи се изписаха обич, преданост и нежност. — Заминеш ли, Монфльори заприличва на морга, наистина. Липсваш ужасно на тате, пък и на всички нас. Сякаш животът ни е останал без слънчева светлина. Без теб сме за никъде, Роузи. Чувствам те като родна сестра, а за баща ми си като втора дъщеря. Сто на сто го знаеш.

— Да, знам го. И аз изпитвам същото към вас, Коли, и аз ви обичам… Вие сте моето семейство, а „Монфльори“ — мой дом. Без вас животът ми нямаше да е същият. Не знам как ще го понеса, ако поне част от времето не прекарвам тук. — Роузи поклати глава и се усмихна едва-едва на зълва си. — Но стига сме говорили за Ги! Не е нужно да ти обяснявам, че на него изобщо не му пука за нас, а и напоследък почти не се свърта тук.

Коли кимна, пак се облегна на канапето и известно време наблюдава тлеещите в камината цепеници. Съжаляваше, че брат й е намерил да се прибере точно по това време на годината. Напоследък, кой знае защо, Ги винеше нея и Роузи за всичките си неприятности и тя се надяваше да не им развали Коледата със своите претенции, дръпнатост и кисело настроение. Сякаш прочела мислите на Коли, Роузи каза:

— Хайде заради момичетата да се постараем да изкараме весело коледните празници.

— И аз си мислех за същото! — възкликна зълва й.

— Наистина сме длъжни да го направим.

На Роузи й се искаше да смени темата, ето защо сподели:

— Днес следобед, когато си дойдох, Ивон ми се стори много пораснала. От един път.

— Да, наистина, в края на август, когато ти замина, сякаш разцъфна за една нощ. Коли извърна светли очи към застланата с покривка масичка отстрани на камината и се взря в сложената в рамка снимка на своя покоен съпруг Клод Дювалие и единствената му сестра Ивон, която той бе отгледал. — Напоследък е заприличала ужасно на Клод, сякаш му е одрала кожата, нали?

— Сега, като ми каза, виждам, че наистина е така — съгласи се Роузи. — И по характер прилича на него, пряма и весела е. И преливаща от енергия.

— Да. — Оборена от мъка, Коли замълча. След малко рече на снаха си: — Много мило от твоя страна, че всеки месец й пращаш чек, задето ти помага, доколкото може. Но не е нужно, Роузи, тя го прави с удоволствие и без пари. Иска да се научи от теб как се майсторят дрехи. И на мен не е нужно да пращаш пари. Криво-ляво се оправям и с онова, което ми остави Клод.

— Държа да го правя, Коли. Ще ми се да облекча живота ти, стига да е по силите ми. Така де, за поддръжката на замъка отиват всичките приходи на баща ти, не проумявам от какво живеете. Затова те моля да ми разрешиш да ви помагам, когато съм в състояние. Защо изобщо го правиш на въпрос? Та това, което пращам на теб и Ивон, са джобни пари.

— Толкова добра си към нас, същински ангел — прошепна Коли и извърна очи, в които най-неочаквано бяха избили сълзи.