Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (13)

13.

— Хайде, Роузи, изплюй камъчето! С какво го обая, та стана кротък като агънце?

— Я не се занасяй, не съм го обайвала! — извика някак рязко Роузи и се извърна към Нел в мъждивата светлина на антрето.

Нел се засмя, хвана под ръка приятелката си и я поведе към хола на апартамента, който двете бяха наели в хотел „Риджънт Бевърли Уилшир“.

— Не се прави на вода ненапита. Когато първия път отидох да се обадя по телефона, Джони се държеше така, сякаш теб те нямаше в стаята, дори по-лошо, сякаш си му най-заклетият враг. После, когато се върнах, го заварих поомекнал. Поне не гледаше кръвнишки. Втория път, когато се върнах при вас вече в библиотеката, ви видях сгушени като гълъбчета на канапето. Той направо те пиеше с очи. Казвай, Роузи, сто на сто се е случило нещо! Промяната в нашата попзвезда бе толкова рязка, че направо ахнах.

Волю-неволю Роузи се подсмихна. Дръпна ръката си, извърна се рязко и изстреля:

— Не се е случило нищо! Просто отворих дума за сребърните му антики. А ти ме подпитваш, защото си гузна заради връзката си с Кевин и задето не си ми споменала нищо. Хайде да те видим сега, Нел! Казвай бързо. Кога е започнало това между теб и брат ми?

Нел само запокити палтото си върху стола и прекоси стаята, без да отговаря. Вдигна телефонната слушалка, набра номера на румсървиса, погледна приятелката си и попита:

— Дали да не пийнем чай преди лягане?

Роузи кимна.

— На драго сърце! Добре си се сетила.

След като поръча чая, Нел се отпусна върху канапето и въздъхна тежко.

— Не сме крили нарочно, наистина. Всъщност преди две вечери си говорихме с Кевин точно за това. — Тя сви рамене и поклати глава. — Не сме казвали на никого, и аз не знам защо. Всъщност не… Знае онзи приятел на Кевин, ченгето, Нийл О’Конър, но само той.

Роузи също си свали палтото, седна при Нел на канапето и прошепна:

— Не съм ти ядосана, Нел, изобщо не ти се сърдя. Тъкмо обратното. Ужасно се радвам, че ходиш с Кевин — усмихна се тя, сетне се пресегна и докосна нежно приятелката си по ръката. — Ама това между вас сериозно ли е?

Нел я гледа дълго и накрая се усмихна едва-едва.

— Знам ли… Може би точно за това не сме ти казали. Защото не ни се е искало да го разтръбяваме, да анализираме чувствата си и най-вече да ни давате зор.

Роузи я зяпна учудено.

— Божичко, Нел, за нищо на света не бих ви давала зор! И през ум да не ти минава! Просто ми беше интересно. Обичам те, обичам и брат си и ще се радвам много, ако ходите сериозно. Но всъщност не ми е работа, не мога да ви се бъркам.

— Не съм те укорявала, че ни се бъркаш, просто ти обяснявах. Нали с Кевин те виждаме от дъжд на вятър… — Нел млъкна насред изречението и известно време гледа през прозореца. Сетне пак се извърна към приятелката си и добави: — И аз ги дрънкам едни! Как да не сме те виждали? Нали идвахме на снимките на филма! Е, Кевин отскочи само веднъж, но последните няколко месеца аз непрекъснато ви се пречках, можех и да ти кажа… Не го направих, понеже… сигурно защото не съм искала да ме подпитваш. Това вероятно важи и за Кевин. Не искахме да разгласяваме връзката си.

— Разбирам — каза Роузи и я стисна за ръката.

— Дано. Но не мисли, че съм те пренебрегвала. По-точно, че сме те пренебрегвали. Както вече ти обясних, го обсъдихме с Кев едва онази вечер. — Нел се прокашля и продължи ведро: — Обожавам брат ти. Той е най-прекрасният мъж, когото някога съм познавала. Разбираме се чудесно, имаме еднакви вкусове, пасваме си идеално в леглото.

— Не си длъжна да ми обясняваш. Но се радвам, че сте щастливи и се погаждате.

— Да, наистина съм щастлива. И много държа на Кевин, макар и да не ми се ще да се женим.

Известно време Роузи обмисля последните думи на приятелката си, после попита:

— А Кевин иска ли да се ожените?

— Едва ли — сви рамене Нел и направи физиономия. — Всъщност не знам. Не е отварял дума за брак, аз също. И през ум не ни е минавало да го обсъждаме. Той е ужасно зает, вживял се е в ролята си на внедрен агент на полицията, аз също съм затънала до гуша в работа с тази агенция.

— Кога се почна? Откога ходите, де?

— От около година. Оная вечер, на път за Лондон, закъдето заминаваше във връзка с „Творецът на крале“, Гавин се бе отбил в Ню Йорк. Помниш ли? Казах ти по телефона, че тримата сме вечеряли в „Карлайл“. Кевин ме изпрати до вкъщи. Поканих го да пийнем нещо. И хоп! Изведнъж се озовах в прегръдките му.

— Много се радвам за вас — повтори Роузи. — Но все пак ще те посъветвам нещо. Радвай се на живота, докато можеш, и не мисли за последиците. Такъв е новият ми девиз.

— Откога? — изви Нел учудено вежди. — Е, това е най-голямата изненада тази вечер, ако не броим невероятния обрат в поведението на Джони. И понеже стана дума за него, как заговорихте за среброто му?

Роузи грейна в усмивка.

— Бях възмутена от отношението му и тъкмо се канех да стана и да те потърся, за да ти кажа, че се прибирам тук, в хотела. Ала вместо да се сбогувам учтиво, започнах да превъзнасям поставките за десерт. Онези, измайсторените от Пол Щор.

— А, такава ли била работата! Ясно. И да си искала, едва ли си щяла да уцелиш по-благодатна тема. Тези поставки са най-голямата му гордост и радост. Реймейкърс, едни негови приятели от Лондон, му ги намерили и когато в началото на месеца ги видял, Джони направо щял да полудее от радост.

— Бях изненадана, че знае толкова много за сребърните антики. Странно, нали?

— Да, в известен смисъл. Произхожда от бедно семейство от Бронкс или Бруклин, някъде там. Почти си е неук, ако не се брои музиката, не е расъл след произведения на изкуството и антики. Доста труд е хвърлил, докато се наложи в шоубизнеса, и не е имал време за друго. От малък си е бил амбициозен. Но има набито око и явно напоследък се е пристрастил към ценните сребърни антики. Доколкото усещам, е прехвърлил и доста книги за тях и наистина ги харесва. А тъкмо в това е разковничето, ако искаш да станеш добър колекционер.

Роузи кимна, отиде до прозореца и се загледа навън. Апартаментът бе с изглед към Родео Драйв, вече окичен със светещи коледни гирлянди, макар и още да бе ноември. Младата жена си мислеше за Джони и още преди да се е усетила, попита:

— Има ли си приятелка?

— Поне аз не знам да има — отговори Нел и се вторачи в Роузи, която с въпроса си бе разпалила още повече любопитството й. — Всъщност сигурна съм.

На вратата се почука и Нел отиде да отвори на келнера, който носеше таблата с поръчания чай. След няколко минути, когато отново останаха сами, тя уточни, както наливаше от чая:

— Мен ако питаш, никога не е имал сериозно гадже. За последните няколко години, откакто работя с него, съм сигурна. Е, от дъжд на вятър преспива с някое девойче от шоубизнеса или със своя почитателка, която му се мъкне по петите, но толкоз.

— Защо според теб… не се е оженил?

Нел поклати глава.

— Един Господ знае. Нашият приятел мълчи като гроб. Хайде, ела да си изпиеш чая! Колкото до Джони Фочън, умът ми не го побира защо не се е оженил и никога не е имал сериозна, постоянна приятелка. Сега, като си мисля, се сещам, че съм чувала клюки за две-три жени, с които е ходил. Но връзката му с тях не е била сериозна. — Нел отпи от чая и възкликна донякъде изненадано: — Чак сега ми хрумва, че вероятно не се е влюбвал никога. Сто на сто това е причината.

— Възможно е — каза Роузи, позамисли се и попита: — А що за човек е?

Нел вдигна вежди и погледна озадачено и прямо приятелката си.

— Честно да ти кажа, и аз не съм наясно. Той не допуска никого до себе си, най-малкото в личните си отношения.

— Да де, но вие правите впечатление на много близки.

— Да, в делови план. Както вероятно си забелязала, Джони непрекъснато се тръшка и притеснява за кариерата си, а аз явно съм в състояние да му повдигам духа. Всъщност се безпокои за абсолютно всичко. Инак е прекрасен човек, винаги се е държал внимателно и дружелюбно с мен. Е, дума да няма, страда от какви ли не комплекси. Освен това си пада егоист, ужасно влюбен е в себе си. Но в края на краищата му е простено, нали е попзвезда. На теб ли да разправям колко досадни и откачени са звездите!

— Е, Гавин не е откачен и досаден! — възкликна Роузи.

— Да, не е, но той е изключението, което потвърждава правилото. Колкото до Джони, инак е много свестен и добър. И все пак…

— Какво „все пак“?

Нел въздъхна.

— И аз не знам. Има нещо у него, което не проумявам. Първо, е доста саможив и потаен, не казва и думица за семейството си. Странно, нали?

— А има ли изобщо семейство?

— Има възрастен вуйчо. И аз не знам къде живее, май във Флорида. Вуйната е починала. Тъкмо те са го отгледали. Веднъж Джони сподели, че майка му е умряла, когато е бил съвсем невръстен. Няма братя и сестри. Няма никакви роднини, ако не броим вуйчото. Според мен е имал самотно нещастно детство, явно е расъл в недоимък. Макар че, доколкото подразбирам, в един момент на вуйчото му е потръгнало. Джони не ми е разказвал подробно за него. Доста затворен е, не е от хората, дето ще седнат да интимничат и споделят. Е, не че съм го подпитвала. Знам си го, че е потаен, не обича да говори за миналото и личния си живот. Няма много приятели, живее като единак.

— Симпатичен ми е, Нел.

— Знам.

— Откъде пък знаеш?

— Личи ти от сто километра.

— По какво?

Нел прихна.

— Ами през последните няколко години не си проявявала такъв интерес към никой от мъжете, с които съм те запознавала. Това, че си седнала да ме разпитваш за Джони, е показателно за чувствата ти. Според мен си му хвърлила око — усмихна се лъчезарно Нел. — И да ти призная, съм на седмото небе, че най-после си хлътнала по някого.

— Ами, хлътнала, друг път — изчерви се като рак Роузи.

Нел избухна отново в смях.

— Хлътнала си, и още как, Роузи! Хич и не отричай. Още повече, че и Джони Фочън си пада по теб.

— Я не се занасяй!

— Все това повтаряш, когато те хвана натясно. Изобщо не се занасям. Знаеш ли? — погледна я тя вторачено и развеселено, почти дяволито.

— Не, не знам — пророни Роузи.

— Ще взема да ви събера, да ви организирам среща…

— И дума да не става, Нел! — възкликна Роузи с широко отворени очи.

— Защо пък не! — отсече вироглаво Нел. — Ще го уредя за след Деня на благодарността. Джони ще идва в Ню Йорк по работа и за да кара празника с вуйчо си. Каза ни. Наистина страхотна идея! Абе знам си аз, че съм си умничка! Ще викна и Кевин, четиримата ще си прекараме чудесно.

— Веднага след Деня на благодарността заминавам за Париж — оповести Роузи.

Смени си полета. Тръгни в събота. Не пропилявай и този шанс, Роузи! — примоли се приятелката й.

— Не мога да отлагам полета. Отсъствах прекалено дълго. Днес говорих с Ивон: Коли не се чувства добре. Трябва да се прибирам. А и да не беше Коли, в Монфльори имам да върша куп неща около коледните празници.

— Стига с този „Монфльори“! — тросна се ядосана Нел и макар да не искаше да обижда Роузи, не се сдържа и добави: — Дявол те взел! Защо ли си въобразявам, че ще проявиш интерес към някой мъж? Та ти си влюбена в тая проклета къща!

Роузи я зяпна учудено.

— Ти, Нел, не си наред! Бива ли да говориш така! Не съм влюбена в къщата. Дрънкаш врели-некипели, чак не си струва да ти отговарям. Виж, наистина обичам Коли, Лизет и Ивон. Те също са привързани и имат нужда от мен, а аз нося отговорност за тях. Не мога да ги зарежа току-така.

Нел отпи мълком от чая и изведнъж лицето й помръкна. Отвътре й вреше и кипеше. Понякога Роузи направо й играеше по нервите с това, че мисли за другите, а забравя себе си. Бе много добра и някои, например роднините й във Франция, злоупотребяваха с това.

— Хайде да не се караме — примоли се Роузи. — Напоследък се виждаме толкова рядко, домъчняло ми е за теб. Последното, което искам, е да се разправяме за дреболии. Ти, Нел, си най-добрата ми приятелка и аз те обичам.

Нел я погледна, без да продума, кимна и й се усмихна примирено. Все така мълком се изправи и отиде в спалнята.

Роузи я изпроводи с поглед и съжали, че изобщо е отваряла дума за Джони Фочън. Тъкмо се канеше да последва приятелката си и да се сдобри с нея, когато Нел се показа на вратата с касета в ръка. Върна се на канапето и пак без да казва нищо, подаде касетата на Роузи. Тя я погледна. Беше последното парче на Джони, той го бе записал току-що, а то вече се бе превърнало в хит. Казваше се „Детето на Фочън“. Върху обложката имаше цветна снимка на певеца. Спор няма, наистина бе голям красавец. Роузи се взря в чувствената му уста и погледна озадачено Нел.

— Джони е хубав, талантлив, богат и много свестен. Както се изразяват хората, чудесна партия е. Слушай сега какво ще ти кажа. Сигурна съм, че си пада по теб, забелязах как се държи, докато пиехме кафето. За пръв път го виждам такъв.

— Какъв?

— Първо, слушаше те като омагьосан. Второ, не сваляше очи от теб. И определено му стана неприятно, че си тръгваме. Обзалагам се, че ако не бях с вас, щеше да ти се обясни в любов. И дори да се опита да те свали.

— Ама че развинтено въображение имаш!

— Е, нали го видях с очите си! — възрази доста разпалено Нел. — Защо си пропиляваш възможностите? Преди да заминеш за Франция, нека ви поканя на вечеря. Хайде, от мен да мине, може и на обяд. Ще се съберем четиримата веднага след Деня на благодарността.

— Не мога, Нел. Наистина. Не бива да подвеждам Коли. Изгаря от нетърпение да се прибера. Заради филма не съм си ходила цяла вечност, забавих се още повече и заради това идване до Щатите.

„Страх я е — помисли си Нел. — Страх я е да се влюби след онова, което й се случи последния път. Там е цялата работа! Свряла се е в тази проклета къща, понеже в «Монфльори» се чувства в безопасност. Но се самозалъгва. За нея «Монфльори» е най-опасното място на този свят. Длъжна съм да я убедя да се махне оттам, докато не е станало твърде късно. И не си е навлякла непоправимото.“