Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (43)

43.

Роузи знаеше, че Джони е в Манхатън.

Бе оставил безброй съобщения на телефонния секретар в апартамента й в Париж и бе търсил многократно Нел в рекламната агенция. Заместникът на Нел бе получил нареждане да обяснява на клиентите, че тя е в отпуск.

Но днес, на Разпети петък, след като научи, че Кевин е вън от опасност, Роузи все пак реши да се види с Джони. Трябваше да му каже без недомлъвки, че между тях е свършено.

Звънна в хотел „Уолдорф Астория“, където я помолиха да предаде съобщение на рецепцията, и тя затвори. Не искаше да оставя телефонния номер на Гавин в апартамента му в „Тръмп Тауър“. След кратък размисъл отсъди, че е най-добре да отскочи до звукозаписното студио „Хит Фактъри“, където Джони по всяка вероятност записваше новия си компактдиск. Веднъж й бе обяснил, че обича да почва рано, към единайсет, и да работи чак до шест-седем. Роузи погледна часовника си — минаваше три. Реши още сега да вземе такси и да отскочи дотам.

Бе се върнала от болницата в апартамента на Гавин едва преди час и отиде да си вземе набързо душ. Гримира се, пооправи си косата и си облече сиво сако и панталон с три четвърти палто в същия цвят.

Гавин бе останал в болницата заедно с Кевин и Нел. Роузи му драсна бележка, че ще се прибере най-много след час-два, разлисти указателя на Манхатън и видя, че „Хит Фактъри“ пак си е на същия адрес: Петдесет и четвърта улица в Уест Сайд.

След десет минути плати на шофьора на таксито и зърна с крайчеца на окото Кени Кросланд, музиканта от състава, който свиреше на клавишни. Стоеше във входа на сградата, където се помещаваше звукозаписното студио. Щом я забеляза, се ухили до уши и възкликна:

— Я кого виждам! Джони ще ти се израдва много, Роузи. Ужасно разстроен е, че не може да те открие. Изкара си го на нас.

— И аз се опитвах да се свържа с него от Париж. А после взех самолета, и ето ме в Ню Йорк! — сви рамене младата жена и му се усмихна.

Кени я прегърна през раменете и двамата влязоха в сградата. Докато се качваха с асансьора, й обясни:

— Днес записваме инструментите, но въпреки това Джони е тук. Иска да държи всичко под око. Сигурно в момента репетира.

Роузи само кимна. Не й се приказваше с Кени. В края на краищата бе дошла при Джони, а и по време на британското турне й бе направило впечатление, че те двамата често се карат за щяло и нещяло. Изведнъж й домиля за Джони: нямаше намерение да дава на колегите му храна за клюки.

Кени я остави в приемната и я помоли да изчака, докато той доведе Джони. Роузи му благодари и след като й се усмихна, музикантът излезе от помещението.

Докато седеше на един от столовете, младата жена изведнъж се почувства уморена и съсипана. Облегна се и се вторачи невиждащо в стената, по която в рамки бяха накачени златни и платинени плочи на звезди като Били Джоуел, Майкъл Болтън, Пол Саймън, Мадона и Джони Фочън.

Вече се чудеше защо ли Джони се бави, когато се сети, че вероятно има запис и не може да напусне студиото, докато не приключат.

След около четвърт час в приемната влезе младеж, който се представи като един от звукозаписните продуценти на Джони. Както бъбреше дружелюбно, я поведе към асансьора. Щом слязоха на един от долните етажи, я покани да влезе в кабинката на тонрежисьорите и тоноператорите. През огромното огледално стъкло Роузи видя Джони, който пееше пред микрофона в студиото. Бе затворил очи, беше си сложил слушалки.

— Всеки момент ще свърши — поясни младежът. — Наслагваме вокала. — Кой знае защо решил, че Роузи трябва да знае какво точно правят, допълни: — През слушалките слуша записа на музиката и пее под негов съпровод.

— Много интересно! — прошепна Роузи и продължи да наблюдава Джони.

Младежът се усмихна, кимна и я остави в компанията на инженера.

 

 

Щом приключи със записа, Джони отвори очи и се взря в инженера в кабинката. Той му кимна ентусиазирано и вдигна палец да му покаже, че всичко е минало чудесно.

Тъкмо тогава Джони забеляза Роузи.

За миг се стъписа.

Сетне лицето му грейна и той й махна. Остави микрофона, свали слушалките и я повика.

Роузи отиде при него в студиото. Джони моментално я грабна в обятията си и я разцелува. След миг тя успя да се отскубне и каза с нервен смях:

— Инженерът ни гледа.

— Чудо голямо, да гледа! Божичко, колко се радвам да те видя! Ужасно ми беше домъчняло за теб.

Все така хванал я за раменете, се дръпна малко и се взря в нея, ухилен до уши. Ала наситеносините му очи бяха напрегнати и Роузи долови в тях и едва загатнат гняв.

— Търся те от цяла вечност! — възкликна Джони с малко по-висок глас. — Скъсах се да звъня у вас. Защо не ми се обади? Къде, по дяволите, се запиля?

Тя го погледна, без да продумва. Притеснена до смърт за брат си, капнала от умора след полета през океана и няколкодневното бдение в болницата, изнервена от тази неприятна среща, Роузи почувства, че вече не се владее, и се опита да се съвземе. Когато тя не му отговори, Джони отсече:

— Това не може да продължава повече, скъпа, вече не издържам. Трябва да си с мен през цялото време. — Взря се озадачен в нея и възкликна: — Но защо не ми съобщи кога пристигаш? От колко време си тук?

При тези думи тя съвсем си изтърва нервите. Спомни си как брат й се е мятал между живота и смъртта в интензивното отделение на болницата „Белвю“ и ревна с глас. Стъписан и объркан, Джони я прегърна през раменете и я изведе от студиото.

— Хайде, не плачи, скъпа. Говоря ти малко рязко, понеже се бях притеснил до смърт.

Въведе я в някакъв кабинет и затвори вратата. Роузи продължаваше да хлипа. Отпусна се тежко на стола, затърси в дамската си чанта носна кърпа и я допря до лицето си. Бе дала воля на чувствата си, които последните няколко дни бе потискала, и продължи да ридае.

Джони не знаеше какво да прави и просто седна на стола срещу нея. Накрая рече много по-нежно:

— Не биваше да ти вдигам скандал, Роузи. Не исках да те разстройвам.

Тя си пое дълбоко дъх и отвърна през хлипове:

— Не е заради това, Джони. — И още преди да се е усетила, се изтърва: — Плача заради брат си Кевин. Стреляли са по него и са го ранили. Бил е на косъм от смъртта. Затова тия дни не си могъл да ме намериш — бях в болницата.

Отново си представи пепелявото лице на брат си и зарида още по-неудържимо.

— Стреляли ли? Какво се е случило? Нападнали ли са го? — попита свъсен Джони.

— Не, не са го нападнали. Стреляли са по него, докато е бил на работа. Мафиотите. Надупчили са го точно както навремето очистиха баща ми — извика Роузи през стоновете.

— Мафиотите ли? Нещо не разбирам… — учуди се Джони.

— Брат ми работи като внедрен агент на полицията. Не бива да казвам на никого, но…

— Значи е ченге — промърмори младият мъж и я зяпна стъписано.

— Да — потвърди Роузи и кимна. — От доста години работи в полицейското управление на Ню Йорк. А от няколко месеца е в отдела, разследващ мафията. Внедриха го в един престъпен клан, Рудолфо. Сигурно си го чувал. Кой ли не го е чувал? Та хората на Рудолфо са стреляли по брат ми.

Тя притисна кърпичката до лицето си и се опита да спре сълзите. Джони застина на стола и пребледня. Продължи да гледа невярващо Роузи, мъчейки се да осмисли онова, което току-що му бе казала. В Париж му бе споменала, че брат й е счетоводител, сега пък му разправяше, че бил внедрен агент на полицията. Ченге, по което са стреляли хората на Рудолфо.

Изведнъж всичко се преобърна с главата надолу.

— Не съм дошла да ти кажа за брат си — пророни бавно Роузи. — Изтървах се просто защото съм много разстроена. Идвам да ти обясня друго, Джони. Нещо, което засяга нас двамата.

— И какво е то? — попита едва чуто младият мъж.

Роузи го погледна право в очите и се насили да се усмихне.

— Нищо няма да излезе, Джони — пророни възможно най-спокойно.

— С кое?

— С връзката ни.

Дълбоко в себе си той предусещаше, че Роузи ще му каже нещо от този род, но въпреки това не искаше да повярва. Имаше чувството, че във вените му не е останала и капчица кръв. Призля му и разтреперан, той се отпусна на стола.

— И защо? — попита накрая. — Аз те обичам, Роузи. Знаеш го.

Тя си пое дълбоко дъх, хвана го за ръката и рече:

— Да, но аз не те обичам. Най-малкото така, както би искал ти.

— Разбираме се чудесно! Пасваме си в леглото, а и извън него. Сама ми го каза в Лондон.

— О, Джони, ти си прекрасен човек, любвеобилен и щедър. Но не мога да се омъжа за теб. Няма да излезе нищо. Съвсем различни сме и…

— В какво толкова сме различни? Кажи, де!

— Живеем различно…

— Това ли било! Чудо голямо!

— Изслушай ме, Джони. Ти си една от най-големите световни знаменитости в шоубизнеса, ти си мегазвезда и заради работата си живееш по определен начин. Лягаш си посред нощ. Имаш нужда жената, която обичаш, да е с теб през цялото време. Денонощно. На турнетата. Винаги до теб. А за мен това е непосилно. Имам си професия. Обожавам работата си и нямам намерение да се отказвам от нея. Ти си властен, с развито чувство за собственост, докато аз съм изключително независима. Между нас непрекъснато ще хвърчат искри.

— Те и сега хвърчат, когато сме в леглото. Ето, виждаш ли, не сме чак толкова различни.

— Не, не сме. Ти си много чувствен и ме привличаш неудържимо. Но сексът не стига. За един брак се иска и друго.

— Ти ни отнемаш всички шансове — възрази Джони, забравил стъписването си, и се вторачи в Роузи. — Бях в Австралия повече от месец, не съм те виждал от седем седмици. Просто трябва да побъдем заедно. Остани няколко дни с мен в „Уолдорф“ и всичко ще е както преди. Както в Париж и Лондон. Сигурен съм.

Роузи поклати глава, дръпна ръката си и се изправи.

— Не, заблуждаваш се, Джони.

— Ти, скъпа, се заблуждаваш! — възкликна младият мъж и скочи. — Хич не ми разправяй, че не изпитваш нищо към мен, че не ме обичаш, както аз — теб. Помня всеки миг, който прекарахме заедно… Ти не се преструваше, бе съвсем искрена.

— Да, Джони, бях искрена — кимна Роузи. — И се чувствах много щастлива. Бях увлечена по теб, но не успях да те обикна. Не те обичам, Джони. Ето защо няма да се получи нищо.

Той я зяпна. Бе толкова смаян, че я гледаше като онемял. Изведнъж на Роузи й домъчня ужасно за него и тя го помилва по ръката. Прошепна с глас, преизпълнен с тъга и съжаление:

— Извинявай, много виновна съм пред теб.

— Дай ни шанс — примоли се той.

Роузи го погледна, прехапала устна. Беше й мъчно за него, но не можеше да стори нищо, с което да притъпи мъката му. В очите му пробляснаха сълзи.

— Но аз, Роузи, те обичам. Какво ще правя без теб? Много те моля, остани с мен ден-два. Нека опитаме пак. Все ще намерим някакво решение.

— Това е невъзможно, Джони. Не мога да остана, в неделя сутрин заминавам за Париж. Там ме чака работа. — Когато стигна вратата, се обърна и рече: — Довиждане, Джони!