Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (22)

22.

Роузи си помисли, че Кира Арно е много царствена. Това бе най-уместната дума за нейното поведение и обноски, за гордо отметнатата й глава, за походката и изправения й гръб.

Рускинята бе стройна, висока метър и седемдесет и пет и макар да не бе красива в класическия смисъл на думата, лицето й бе толкова интересно, че човек неизменно се заглеждаше в него, толкова одухотворено и изпълнено с живот бе то.

Бе продълговато, с изпъкнали скули, с гладко, доста широко чело, тънки вити вежди и огромни сиви очи, които сякаш сияеха.

Ала най-забележителното у Кира безспорно бе косата й, гъста, лъскава, естествено къдрава и огненочервена. Днес я носеше пусната и тя бе обрамчила лицето й като пламтящ ореол. Бе облечена в широк блузон в есенни тонове, кафяв клин и велурени ботуши в същия цвят и се движеше около масичката в хола с невероятно изящество и самочувствие: самото въплъщение на уверената в себе си жена, която си знае цената.

Беше събота следобед, Роузи и Коли бяха дошли преди малко и рускинята им поднесе горещ чай с лимон. Докато наливаше чая във високи стъклени чаши с филигранни поставки, им обясни, че сестра й Анастасия е закъсала със здравето.

— Оперираха я от апандисит. Когато я изписаха, не се чувстваше добре, но слава Богу, вече се възстановява. Все пак отидох да я видя.

— Тате ни каза — пророни състрадателно Коли. — Радвам се, че вече се оправя.

— И аз.

Кира и Коли побъбриха още малко за Анастасия и семейството й, както и за Олга, другата сестра на рускинята, която наскоро се бе преселила в Ню Йорк.

Облегната на стола, Роузи почти не ги слушаше и умуваше как да отвори дума за Анри, заради когото всъщност бяха дошли. Предния ден Коли бе звъннала на Кира, че ще й гостуват, но не бе й казала по какъв повод, а и рускинята явно не бе питала.

Снощи Роузи бе отбелязала, че Кира може и да не им каже защо са се скарали, дори и да я попитат без недомлъвки. Коли обаче не се съгласи и изтъкна, че Кира е маниачка на тема честност и понякога дори не спестява горчивата истина, така че при всички положения ще им каже какво се е случило.

Домакинята бе пуснала тихичко един от по-неизвестните концерти на Рахманинов, но въпреки това Роузи го знаеше. Музиката създаваше ведро настроение. Озарената от слънце стая бе средно голяма, с френски прозорци, водещи към терасата и градината. Обзаведена малко хаотично с френски и английски антики и вещи, които Кира бе изровила по битпазарите, тя притежаваше бохемско очарование и бе уютна, макар и доста разхвърляна.

Кира Арно открай време бе симпатична на Роузи и тя я хареса още повече сега, докато я слушаше да им разказва с много обич за двете си сестри. Бяха дъщери на съветски дипломат, избягал на Запад през 1971-ва, когато Кира била петнайсетгодишна. Работел аташе в съветското посолство във Вашингтон и поискал политическо убежище за себе си, жена си и трите си дъщерички. Американската администрация моментално му го предоставила и семейството отишло да живее под друго име в Средния запад.

През 1976 година бащата починал от естествена смърт и Кира дошла да живее във Франция с двете си сестри и майка си, която имала тук роднини. На двайсет и седем години се омъжила за Жак Арно, прочутия съвременен импресионист. Бракът им не потръгнал и след две години тя се преселила от Париж в долината на Лоара, където през 1986 година купила старата каменна къща.

Роузи знаеше историята на Кира отчасти от Коли, отчасти от самата нея, и макар да я виждаше рядко, изпитваше към нея единствено симпатия.

— Но в четвъртък следобед се прибрах — поясни Кира тъкмо когато Роузи се отърси от своите мисли и след като се поизправи на стола, насочи вниманието си към рускинята. Тя допълни колебливо: — Не знам докога ще бъда тук, но няма да е дълго.

— Защо? — възкликна изненадана Коли и я погледна озадачено.

Кира не й отговори.

— Значи няма да останеш в долината на Лоара за Коледа? — попита Роузи.

— Не, няма — потвърди рускинята. — Почти нищо не ме спира тук. Същото важи и за Александър. По-добре да се върна в Страсбург, при сестра си и нейното семейство.

— Твърдиш, че нищо не те спира тук, но това не е вярно — намеси се Коли и след като се понаведе, хвана нежно Кира за ръката. — Защо не дойдеш да караме Коледа заедно? Както винаги през последните няколко години.

— Не, едва ли ще дойда — поклати глава рускинята.

Всички се умълчаха. Накрая Роузи се престраши и попита:

— Да не се е случило нещо, Кира? Скарали ли сте се с Анри?

Отново се възцари мълчание.

— Заради това ли ще се върнеш в Страсбург? — настоя Роузи.

— Общо взето — призна най-сетне Кира и се усмихна лекичко.

— Не можем ли да ти помогнем по някакъв начин?

Кира пак поклати глава.

— Дойдохме да те видим именно заради това — намеси се и Коли. — Решихме с Роузи, че нещо не е наред, и ето че ти се изтърсихме в ролята на нещо като посредници на ООН. Искаме вие с баща ми да сключите примирие. Надушихме, че има нещо гнило. Но знаем, че и двамата държите много един на друг.

— Да, така е. Мисля обаче, че всичко между нас е приключило.

— Ама защо говориш така? — ахна Роузи и се взря съсредоточено в нея. — Когато обичаш някого и той обича теб, винаги ще се намери изход от положението.

— Роузи е права — вметна Коли. — Тате държи на теб, Кира. Обича те, сигурна съм. По едно време дори ми се стори, че съм го убедила да ти направи предложение за женитба. Сега обаче си давам сметка, че съм се заблуждавала и усилията ми явно са отишли на вятъра.

— Е, не съвсем — пророни Кира и погледна Коли с очи, от които се виждаше, че е напълно искрена. — Баща ти наистина ми направи нещо като предложение…

Коли я зяпна.

— В какъв смисъл „нещо като“?

— Каза, че обмислял дали да не направим връзката си постоянна. Но не е падал на колене, не ми е предлагал брак, всъщност изобщо не е споменавал тази дума.

— Ала очевидно е имал предвид това — прошепна Коли.

— Да, да… Просто не ми се впуска в подробности. Но би отбой, когато не приех веднага. Промърмори нещо от рода, че бил прекалено стар за мен, че двайсет и осем години били сериозна разлика и е бил последен глупак, щом си е въобразявал, че ще се обвържа с един старец. Врътна се и си тръгна, все така мърморейки, че бил дърт глупак.

— На твое място щях да го спра — укори я Роузи. — И да му кажа, че ще се омъжа за него и разликата във възрастта няма никакво значение. Вероятно е очаквал да чуе това от теб.

— Сега, като си мисля, сигурно е така — потвърди мрачно Кира и прехапа устна.

— Кога се скарахте? — поинтересува се Коли.

— Малко преди да замина за Страсбург.

— Заради това ли отиде там? — намеси се пак Роузи.

— Отчасти. Анастасия наистина ме помоли да ида и да постоя с нея, въпреки че там бе мама. Но молбата й ми бе добре дошла. Търсех си повод да остана сама, да обмисля нещата, за известно време да се откъсна от Анри.

— Защо не му се обади от Страсбург? Защо не му каза, че искаш да се омъжиш за него?

Кира погледна Коли и поклати глава. Лицето й стана безизразно, тя се затвори в себе си и стиснала очи, се облегна на стола и въздъхна тежко. Сетне стана, отиде при прозореца и със замъглен поглед се загледа в градината. През сълзите дърветата й заприличаха на размазано петно. Клоните им бяха голи и черни, тревата бе покрита със скреж, цветята се бяха спаружили. Зиме градината изглеждаше много тъжна, точно както се чувстваше сега и Кира. Помисли си, сломена от тъга, за Анри дьо Монфльори и на гърлото й заседна буца. Толкова се бе намъчила, че й идеше да ревне с глас. Знаеше, че и Анри страда не по-малко от нея, понеже двамата наистина се обичаха, ала не бе по силите й да направи нищо. Не можеше да му помогне. На него, а също и на себе си.

Пак въздъхна тежко, избърса с връхчетата на пръстите сълзите по лицето си и се върна при Коли и Роузи.

— Не му се обадих, защото не искам да се омъжа за него — излъга Кира.

Коли бе толкова стъписана, че за миг сякаш изгуби дар слово. После се окопити и възкликна:

— Нещо не ми се вярва! Ама никак. Обичаш татко, поне това си призна.

— Да, обичам го — потвърди Кира. — Ала понякога любовта не стига, за да бъдат преодолени някои сериозни пречки.

— За разликата във възрастта ли говориш? — попита Роузи.

— Не.

— Да няма нещо, заради което си възпрепятствана да се омъжиш за Анри дьо Монфльори? — настоя Роузи и погледна изпитателно рускинята.

— Ако имаш предвид закона — не, няма. Вече се разведох с Жак.

— Но все пак нещо те спира, така поне излиза от думите ти — възкликна Роузи и пак се взря в нея.

Кира поклати глава, сякаш отричаше нещо пред самата себе си, отново стана от стола и се запъти към прозореца. Този път обаче не спря, не погледна навън, просто се обърна и пак дойде при камината, сетне се върна при прозореца. Закрачи из хола със спокойно, почти ведро лице, ала от сивите й очи личеше, че е много развълнувана.

Накрая спря и се вторачи в Роузи и Коли. Пое си въздух и изрече бързо като картечница:

— Добре, ще ви кажа истината. Всъщност ми се иска да стана жена на Анри. Но не мога. Страх ме е от Ги. Той знае нещо за мен. Една тайна. Омъжа ли се за Анри, непременно ще му я каже. Колкото да му причини болка. Няма да го понеса. Ето защо смятам да се махна оттук.

Коли и Роузи не сваляха очи от нея. Бяха се превърнали целите в слух.

— Каква тайна? — попита настойчиво Коли. — Какво знае Ги за теб?

На Кира й се искаше да сподели с тях, но не намираше сили. Съвсем се бе притеснила.