Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (30)

30

Навън бе кански студ. Ситният дъждец бързо се превръщаше в суграшица, която се трупаше на тънък вледенен слой върху предните стъкла на колите.

— Ама че временце, Вито! — рече шофьорът и включи чистачките. — Просто се чудя как ще стигнем чак до Статън Айланд.

— Тук, в колата, сме на сухо, Карло — възрази дрезгаво Вито. — И на топло. Няма страшно. Я пусни малко музика! Последният компактдиск на Джони. Новия, нали го знаеш, „Детето на Фочън“.

— Дадено, Вито — изпелтечи Карло и изпълни молбата му.

В тясното купе на автомобила в миг екна кадифеният глас на Джони и усмихнат, на седмото небе от щастие, Вито се отпусна в ъгъла на задната седалка и заслуша как племенникът му пее „Ти и аз, нали искахме всичко“.

Гордееше се много с Джони. Бе прочута звезда. Най-прочутата. И преди него бе имало известни певци, те обаче отдавна бяха слезли от небосклона. Сега бе ред на неговия Джони. На трийсет и осем години, той оглавяваше всички класации. Бе всеобщ любимец. И то не само в Щатите, но и по цял свят.

Вито въздъхна самодоволно и за миг затвори очи, прехласнат по кадифения глас на своя племенник. Пак изпъшка и си помисли: „Моят Джони пее като същински ангел!“

Бе 23 януари 1992 година, четвъртък, и както винаги в четвъртък, Вито отиваше на традиционната семейна вечеря у Салваторе. Вече шейсет години се събираха всеки четвъртък да вечерят заедно. Това бе ритуал, водещ началото си от времето, когато и двамата бяха деветнайсетгодишни и току-що се бяха оженили. Вито за Анджелика, лека й пръст, Салваторе — за Тереза.

Колко вода бе изтекла оттогава! Колко ли още четвъртъци им оставаха? И двамата бяха на възраст. На седемдесет и девет години. Вито не ги усещаше, освен дето сегиз-тогиз се обаждаше артритът и бе напълнял. Инак младееше за годините си. Както и Салваторе. Може и да бяха с прошарена коса и лицата им да бяха избраздени от дълбоки бръчки, затова пък се радваха, общо взето, на добро здраве. И слава Богу, не бяха изкуфели.

Неговият приятел от детинство, жив и здрав да е, още държеше фронта, не изпускаше властта, командваше всички престъпни кланове на Източното крайбрежие. Вито се гордееше ужасно със Салваторе, както и с Джони.

Харесваше песента, която сега пееше племенникът му.

„Ти и аз, нали искахме всичко“.

Нима това не важеше за целия свят? Те със Салваторе също бяха искали всичко, абсолютно всичко. И го бяха получили. Дори със сила, ако се наложеше. Според някои двамата бяха опасни, безмилостни, лоши. Но и не бе така. Просто се бяха помъчили да се измъкнат от калта, от несретите и беднотията на Долен Ист Сайд, където още като имигрантчета се бяха заселили, не знаеха и думица английски, не си дояждаха и нямаха никакви шансове да преуспеят в живота. Нямаха друг избор, трябваше да го направят, за да оцелеят.

Вито се подсмихна под мустак. Щастието им се бе усмихнало. Е, и те си имаха от време на време неприятности, но винаги се оправяха. И повече от шейсет години бяха избягвали ударите на закона. Сигурно им работеше късметът. Помагаха им, разбира се, и продажните ченгета, на които Салваторе всяка Божа седмица пълнеше гушата, но за него парите не бяха проблем. Какво значеше за него и Вито някой и друг натъпкан с банкноти плик? Можеха да си го позволят. Още си плащаха като попове, но така бяха неуязвими. И косъм нямаше да падне от главите им.

„Ръцете на никого не са чисти“, помисли си Вито и избухна в гръмогласен дрезгав смях, разтресъл едрото му тяло и изпълнил купето на автомобила. Всеки можеше да бъде купен. Разликата бе само в цената. Понякога, за да ти направят някоя по̀ така услуга, ти искаха пари, друг път — власт. Всички до един бяха дупедавци. Интересуваше ги единствено цената и нищо друго.

Хората воняха. Целият свят си беше смрадливо бунище. Вито нямаше високо мнение за човешката раса. Amici^[1], тоест членовете на „почетното общество“ биваха обвинявани едва ли не във всички земни грехове.

„Да им се чуди човек на хората — помисли смръщен Вито. — Какво толкова сме направили, нима сме по-лоши от другите? Рушветите, кражбите, престъпленията от всякакъв род и калибър, дори убийствата днес са нещо обичайно, част са от голямата игра, просмукват всяка сфера на живота, дори управниците. И политиците са затънали до гуша в престъпления — каза си той. — Мислят единствено за себе си, както и ченгетата, както всички… Всички, освен Джони. Ние със Салваторе преуспяхме в живота, макар и по свой си начин — промърмори старецът. — Наложихме свои си правила. Следвахме кодекса на Братството, но така, както го разбирахме ние.“ Вито пак се усмихна. И той си имаше добрите спомени.

Джони Фочън.

Прочута звезда.

Негова гордост и радост.

Неговият племенник.

Повече син, отколкото племенник.

Тази седмица Джони беше в Ню Йорк. Довечера и той щеше да присъства на семейната вечеря. Щеше да дойде от Манхатън с лимузина. Салваторе бе щастлив, Вито също. Щяха да си прекарат чудесно.

Къщата на Салваторе Рудолфо се намираше далеч от пътя и бе оградена с висок тухлен зид, в който имаше голяма порта от ковано желязо. По нея течеше ток и тя бе охранявана едва ли не като свръхсекретно военно поделение.

Вито знаеше, че паркът гъмжи от охрана, готова да стреля на месо, макар и на пръв поглед да не личеше. Виждаха се само двамата пазачи при портата, които сякаш изникнаха от земята, когато автомобилът спря пред нея.

Провериха Вито, увериха се, че е свой човек, и чак тогава портата се отвори. Черният кадилак мина по късата кръгла алея пред входната врата на къщата. Карло удари спирачките и отиде да помогне на Вито да слезе. Докато той се качваше по стълбището, Карло, който бе войник в организацията и освен шофьор му беше и телохранител, се върна в автомобила и го подкара да го паркира в задния двор.

Още щом влезе във входното антре и си свали палтото, Вито долови, че тази вечер нещо в къщата се е променило. На вечерите в четвъртък обикновено присъстваха само най-близките помощници и роднините на Салваторе. Вито забеляза в дъното на антрето неколцина души от клана, още двамина стояха на пост край кабинета на Салваторе.

Внезапно вратата се отвори и отвътре излезе Антъни Рудолфо, братовчед на Салваторе и негов пръв съветник. Целуна Вито по двете бузи и му съобщи:

— Шефът те чака. Иска преди вечерята да поговорите.

Вито кимна и смръщен, незабавно се отправи към светая светих на дона, неговия кабинет. Внезапно се бе разтревожил, че се е случило нещо.

Салваторе седеше на фотьойла при камината. Щом видя Вито, стана и отиде да го посрещне. Двамата мъже, приятели от деня, когато се бяха родили в Палермо, се прегърнаха, целунаха се по сицилиански обичай два пъти по двете бузи и Вито кимна бавно.

— Тази вечер, Салваторе, изглеждаш добре. За преклонната си възраст, де!

— Ти също, стари ми приятелю — прихна донът и потрепери леко. — Ама че студ е сковал днес! Циците и на вещица ще замръзнат и ще се превърнат на висулки. — Той отново се изсмя от все сърце. — Помниш ли като малки как беряхме студа в дрипавите си дрешки? И как се топлехме в ония миши дупки в Долен Манхатън, на които им викахме „къщи“? — Салваторе поклати глава. — Да, доста ни мина през главата.

— Как да не помня! Нищо не забравям аз.

Донът го прегърна през раменете и го поведе към камината.

— Но това време отмина отдавна. Вече е само спомен. Ама ние с теб взехме да остаряваме, та кокалите ни не издържат на студа. Скърцат, да им се не види! Хайде, поседни, стопли се на огъня. — Както говореше, Салваторе вдигна от масичката пред фотьойлите бутилка червено вино и напълни догоре две вински чаши. — Огънят ще сгрее тялото ти, а виното — кръвта.

Двамата се чукнаха и изрекоха тихо в един глас:

— За Братството!

После отпиха големи глътки и задържаха виното в устата си, да усетят вкуса му. Това бе едно от малкото удоволствия, които им бяха останали в тоя живот. Облегнаха се на фотьойлите и дълго се гледаха с очи, в които се четяха голям опит, мъдрост и сила. И приятелство до гроб.

Накрая Вито попита:

— Защо тази вечер си наслагал допълнително хора? Да не очакваш неприятности?

— За всеки случай — изшушука Салваторе и поклати глава. — Не искам неприятни изненади или да ме сварят неподготвен. Открай време е било така, Вито, защо сега да бъде другояче?

— Нещо не разбирам — отвърна Вито и присви очи.

— Другите кланове го загазиха. Хората на Гамбино ще има да патят, Сами Бичето е пропял. — Той се вторачи във Вито и изсъска: — Голям глупак излезе, има акъл колкото на врабче. Пък и ония от клана Коломбо съвсем са пощурели. Хванали са се гуша за гуша и се трепят наред. Дано не избухне война между клановете. Както едно време.

— Надали.

— А, знае ли човек! — Салваторе вдигна безпомощно ръце и сви рамене. — Някой от другите кланове в Ню Йорк току-виж решил да намаже от положението и да завземе територията на Гамбино или Коломбо. А това вече значи война. Ние да сме готови за всеки случай, пък каквото сабя покаже.

— Прав си, Салваторе. Не пречи да вземем мерки.

Донът се наведе и впери в най-стария си приятел и довереник очи, вече помръкнали и сълзящи, които изведнъж си възвърнаха някогашния младежки блясък и станаха пронизващо сини.

— Сигурно ще се наложи да събера всички кланове, да повикам босовете…

— Както едно време, през 1957 година, в Апалачин ли? — възкликна Вито.

— Ъхъ. Нещо като заседание. За да решим какво да правим. Напоследък вдигнахме доста шум около себе си, Вито. Около Братството, де. Ченгетата, ония непрокопсаници от ФБР и драскачите от вестниците са по петите ни. Става напечено. — Той изпъшка. — Изведнъж около нас се вдигна голяма врява, а това не е на добре. Разбра ли?

— Да. Аз съм с теб.

— Освен това и тоя Джоуи Фингърс ни мъти водата — оповести Салваторе.

— Той пък какви ги е забъркал?

— Стана много вироглав и наперен. А е свързан с нас, нищо чудно да ни издъни. Открай време мразя шумотевицата, Вито. Вдигне ли се шумотевица, може и да загазим. — Донът млъкна и макар да си бе вкъщи и да бе сигурен, че не го подслушват, добави през дрезгав шепот: — Не е добре за Коза Ностра.

Вито кимна, пресегна се и докосна Салваторе по ръката, за да му покаже, че е разбрал. Известно време мълча, сетне попита:

— Кой ще се заеме с Джоуи Фингърс?

— Никой. Поне засега. Ще изчакаме. И ще му погледаме сеира. — Донът въздъхна тежко и поклати тъжно глава. — Вече не е както едно време, стари ми приятелю, нещата се промениха.

Погълнат от мислите си, Вито не каза нищо. Салваторе не бе току-така бос на всички босове: бе мъдър, говореше истината. Известно време го разглежда съсредоточено.

Той бе як, висок и едър, без грамче тлъстина по тялото си. Лицето му бе цялото в белези и бръчки, въпреки това не беше като на старец. Бе прекалено волево, излъчваше огромна сила. Носът му бе римски, с лека гърбица, веждите бяха извити на дъга и тук-таме прошарени. Очите му бяха наистина невероятни, чисто сини като Средиземно море, което миеше бреговете на Сицилия. В един момент грееха, слънчеви и топли като тяхната родина, в следващия проблясваха, ледени и студени като Арктика.

Салваторе прекъсна мислите на Вито.

— Къде е Джони? — попита го.

— Ще дойде. Всеки момент. Не се безпокой толкова. — Вито стана, отиде бавно на прозореца, взря се навън и след миг възкликна: — Ето го! Браво на него! — Възрастният мъж погледна часовника си. — Идва на минутата.

 

 

Жената на Салваторе — Тереза Рудолфо, седеше гордо, преизпълнена с достойнство, на челното място. Бе седемдесетгодишна, висока, стройна и царствена, със снежнобяла коса и очи, наподобяващи черен кехлибар. Както винаги, бе облечена в черна рокля, върху която бе сложила трите дълги наниза перли — истински перли.

Масата бе застлана с бяла колосана покривка, украсена с красива бродерия. По нея бяха наредени скъп-прескъп порцелан, кристални чаши и сребърни прибори, каквито могат да се купят само с много пари. В средата имаше прелестна сребърна ваза с цветя, отстрани на която бяха сложени два сребърни свещника с бели свещи и блюда и купи с какви ли не гозби.

Около богатата трапеза, пренесена в трапезарията за гости у Рудолфови, се бяха събрали четирите деца на Тереза и Салваторе, вече големи и задомени: Мария, София, Франки и Алфредо, заедно със съпрузите и съпругите си; както и Чарли, брат на Салваторе и негов пръв заместник, и братовчед им Антъни, съветник на дона, дошли с жените си.

Вито седеше до Тереза, от дясната й страна.

Джони бе отдясно на Салваторе, както винаги.

Сервираха им обичайното за четвъртък меню: огромна салата от маруля, домати, маслини и нарязан на ситно кромид лук, червени чушки, пържени в зехтин, салата от риба и миди, печена риба, спагети с доматен сос и няколко печени пилета. Алфредо напълни чашите с червено вино. Всички се смееха, бъбреха си и се шегуваха, докато си подаваха домашно месения хляб по италиански. На трапезата цареше празнично настроение.

Само Тереза мълчеше като гроб, слушаше напрегнато и оглеждаше присъстващите един по един с тревожен поглед.

От време на време разменяше по някоя дума с дъщерите си, които й помагаха да сипва на мъжете от гозбите или отскачаха до кухнята да напълнят опразнените купи с още спагети, над които се виеше пара, и с тлъсти сосове.

Както я наблюдаваше под око, по едно време Джони най-неочаквано проумя: домакинята бе толкова намръщена, понеже на вечерята тази вечер присъстваше и той. Не й беше никак симпатичен. Тази мисъл го осени като гръм от ясно небе. Познаваше леля си Тереза още от дете и тя никога не го бе обичала. Изведнъж съвсем ясно осъзна, че всъщност го мрази, ненавижда го до смърт. Защо ли? Имаше само един отговор. Защото бе любимец на чичо Салваторе. Тереза го ревнуваше. Ревнуваше, задето бе близък със съпруга й и двамата се обичаха толкова много.

Вито, който седеше от другата страна на масата, си мислеше за същото. Но моментално прогони тези мисли. Тереза вече бе старица. Отровата й бе слаба, бе изгубила с годините силата си. Вече никой не й обръщаше внимание. И най-малко Салваторе, който никога не я бе обичал.

 

 

След вечерята Салваторе заведе Джони и Вито в своята светая светих — кабинета, и затвори вратата.

— Пийни една стрега, Джони — подкани донът и наля от златистия италиански ликьор в източените чаши. — А ти, Вито? — попита той и вдигна вежда.

Старият му приятел кимна.

— Благодаря — рече Джони и взе чашата.

Салваторе подаде другата чаша на Вито, който също му благодари.

Тримата се чукнаха и седнаха пред бумтящия огън.

— Моите поздравления, Джони! — поде Салваторе и озари с усмивка младия мъж. — Миналата събота изнесе в Медисън Скуеър Гардьн страхотен концерт. Невероятен. Хареса ни много на всички.

— Билетите се разграбиха като топъл хляб — натърти Джони. — Дотук това ми е най-успешният концерт.

— Гордеем се с теб, момчето ми. Ти си голяма звезда, най-голямата. И то благодарение единствено на себе си.

— О, чичо Салваторе, на кого ги разправяш тия! Знам колко много ми помогнахте с вуйчо Вито.

— Няма такова нещо.

Джони зяпна учудено дона, сетне премести поглед към вуйчо си, който наведе глава, за да покаже, че Салваторе казва истината.

— Е, отворихме някои врати, но толкоз — допълни донът. — Уредихме някои барове да те ангажират. Помолихме момчетата в Лас Вегас да ти дадат едно рамо. Но инак държахме да почнеш от нулата и като всички останали да се наложиш сам, както си му е редът.

— Но защо? — попита Джони с разширени от учудване очи.

— За да не те свързват с нас и да те опазим чист — поясни едва чуто Салваторе.

— Ако те бяхме уредили с връзки, щяхме да те омърсим, Джони — допълни Вито. — Не искахме да петним името ти. И хората да си мислят, че си имаш вземане-даване с amici… — Вуйчо му се усмихна. — И с Братството. Е, както каза Салваторе, помогнахме ти малко, ама без да се разчува.

— Въпреки това съм ви признателен — повтори Джони и се усмихна на двамата възрастни мъже. — Пък аз си мислех, че съм ви нещо като протеже и ме закриляте.

— Да, закриляхме те — прошепна Салваторе. — И ще те закриляме, докато сме живи. Но те оставихме сам да се утвърдиш в шоубизнеса. И не сбъркахме. А ти… — Той се усмихна на Джони. — Ти нито веднъж не ни подведе. Има обаче нещо, което ме огорчава.

— Какво? — погледна го озадачен Джони.

— Че не се жениш, моето момче. Нямаше да е зле да си имаш жена, някое свястно италианче — закима мъдро Салваторе. — Мъжът има нужда от жена вкъщи.

— Така си е, чичо Салваторе, но още не съм срещнал подходящо момиче.

— Жалко! — въздъхна донът. — Е, млад си, има време. — Той отпи от ликьора. Известно време тримата мълчаха, сетне Салваторе наруши тишината, като се обърна към Джони: — Значи заминаваш за Европа. Разкажи ми къде ще ходиш.

Той започна да му разправя за краткото турне, което му предстоеше, а Салваторе заслуша внимателно, като от време на време кимаше и задаваше въпроси.

Вито бе по-разсеян и скоро отново бе погълнат от мислите си.

Как се бе изнизало времето!

Представи си Салваторе Рудолфо като млад, на трийсетина години, горе-долу на възрастта на Джони. Бе много красив, точно както Джони сега. Жените му се лепяха като мухи на мед, ала той не им обръщаше внимание. Бе твърде старомоден във възгледите си. Е, с някои малки изключения.

Вито въздъхна. Странно нещо беше животът. Бе пълен с изненади и превратности, в него нямаше никакъв ред. А Вито обичаше реда. Жалко, че в това отношение Салваторе не бе като него. Затвори очи и се остави на мислите си, на уюта, създаван от бумтящия огън и вкуса на сладнящия ликьор, на спокойствието да е сред близки хора. Доволен и сит след обилната вечеря, след малко задряма.

— Ще ви звънна от Лондон, чичо Салваторе — каза Джони, а Вито се стресна и подскочи на фотьойла.

— Какво? Какво каза? — попита той и примига срещу племенника си.

Салваторе прихна с характерния си гърлен смях.

— Ти май заспа, старче!

Вито се усмихна гузно и решил, че ще е глупаво да отрича, си замълча. Джони отиде при него, помогна му да стане от фотьойла и двамата се целунаха по бузите и се прегърнаха. После прекоси припряно кабинета и целуна и дона, след което се сбогува и затвори тихо вратата подире си.

Останали сами, двамата възрастни мъже отново седнаха и дълго се гледаха. Беше им приятно да са заедно, да общуват без думи.

— Не спях — обади се накрая Вито.

Салваторе се изсмя.

— Мечтаех си.

— За какво, стари ми друже?

— За миналото. — Вито въздъхна дълбоко и върху валчестото му лице засия усмивка. — Спомних си как изглеждаше, когато беше на годините на Джони. Голям хубавец! Точно като него. Същата коса, същите очи, същото лице.

Салваторе се поизправи на фотьойла, но не каза нищо, само отпи малка глътка от ликьора.

— Пазя една снимка — додаде Вито. — В албума на Анджелика вкъщи. Правена е през 1946 година. Ти, аз, Тереза и тя. Бил си на трийсет и осем. Все едно, че гледам Джони.

Салваторе пак не продума.

— Направо не проумявам как никой не забелязва колко си приличате.

Донът само изпуфтя. Вито си пое въздух.

— Е, Тереза е усетила. — След кратка пауза добави: — Всъщност е знаела винаги.

— Може би — призна най-сетне Салваторе.

— Защо не казваш на Джони?

— Така е по-добре.

— Е, не е много сигурно. Сестра ми Джина те обичаше, Салваторе. След смъртта на Роберто живееше заради теб. Искаше Джони да знае кой му е баща, да знае истината.

— И дума да не става — отсече тихо, ала категорично донът и остави чашата върху масичката. Наведе се към Вито, впи в него очи и изсъска: — Не бива да научава никога! Никой не бива да знае, че ми е син.

— Ама защо?

— Не ми задавай тъпашки въпроси, Вито — поклати глава Салваторе. — Явно съвсем си изкуфял.

Вито не обърна внимание на заяждането му.

— Какво толкова ще навреди, ако момчето знае?

— Не! — повтори Салваторе. — Ще бъде, както кажа аз. — Сетне прошепна толкова тихо, че думите му едвам се чуха: — Не бива да го омърсяваме. Моят син Джони трябва докрай да остане чист. — Донът изгледа свъсено Вито. — Capisce?