Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (18)

18

След броени секунди затръшна вратата на задната веранда и изтича по застланата с плочник пътека към реката. Качулката на пелерината се вееше отзаде й досущ като платно.

Запъти се към едно от любимите си кътчета в обширния, сякаш безкраен парк: купчина камънаци, известни като Наблюдателницата на Черния ястреб, понеже бяха останали от крепост, строена от Фюлк Нера, граф Анжуйски, прочут още с прякора Черния ястреб.

Превърната от столетията в руини, навремето порутената древна постройка наистина бе служила за наблюдателница. Бе разположена върху възвишение над един от завоите на река Шер и от нея се виждаше цялото имение Монфльори, така че през средновековието оттук са давали отпор на напиращите към замъка мародери.

През XVIII век край останките от крепостта засадили дървета. Сега камъните бяха обрасли с лишеи и мъх, а между тях лете избуяваха какви ли не прелестни цветя. Това прикътано местенце, пленително хубаво и необичайно, сякаш носеше печата на миналото и историята на Франция.

Колкото и порутени да бяха, древните крепостни стени с бойници, както и гъстата гора създаваха чудесен заслон. Ето защо през летните месеци семейството често идваше тук на излети. От години Роузи се усамотяваше край наблюдателницата, за да работи и рисува, да чете, да си почива или просто да мечтае.

Съвсем се бе задъхала, когато стигна полуразрушената арка, служила някога за главна порта на кулата. Но спря чак след като излезе от другата страна на развалините, където не можеха да я видят от замъка.

Седна на каменната скамейка, поставена преди столетия от някой от предците на рода Монфльори, и се взря в лъкатушната лента на пълноводната река Шер. Царяха невероятно спокойствие и ведрина. Роузи чуваше единствено как бумти сърцето й. Малко по малко пулсът и дишането й се успокоиха и тя започна да се отпуска.

Загърна се в пелерината, та да й е топло, облегна се на едно дърво и започна да се наслаждава на прелестната, чудно хубава природа.

Какъв мир цареше сега на това място, където навремето, в годините, когато войнственият Фюлк Нера е бил господар и владетел на местността, тук са бушували ожесточени сражения. Прахта по бойните полета се бе слегнала отдавна и днес това местенце бе за Роузи самото въплъщение на спокойствието, където човек да се усамоти и да подреди мислите си.

А тя мислеше главно за Ги, за когото от осем години бе женена. Напоследък се виждаха колкото да не е без никак, а срещнеха ли се, между тях прехвърчаха искри. Вече шеста година живееха разделени. Ги се държеше безобразно с нея, ето защо тя отдавна бе изгубила надежда нещата между тях да потръгнат.

Даваше си сметка, че мъжът й не може да я понася и често споделяше с Коли мъката си. А зълва й неизменно изтъкваше, че Ги не понася никого, и накрая Роузи волю-неволю се съгласи с нея. Ала с годините положението, в което се бе озовала, все повече наподобяваше задънена улица и тя бе безсилна да направи каквото и да било.

Някъде изпука съчка, чуха се стъпки върху окапалата шума и Роузи наостри уши. Стресната, осъзна, че идва някой.

Извърна глава и се заозърта с надеждата, че не я е проследил Ги. Сега не бе в настроение да остава насаме с него. Първо трябваше да свикне с присъствието му в замъка, да се въоръжи срещу него, да е готова за словесните му нападки, да бъде нащрек, преди да влезе в открит сблъсък.

За огромно нейно облекчение не бе Ги. Иззад дърветата се показа Анри, графът на „Монфльори“. Разсеяла мрачните си мисли, Роузи скочи усмихната да поеме ръката, която свекър й протегна сърдечно и нежно за добре дошла.

Младата жена изтича при него и двамата дълго се прегръщаха. Накрая графът я пусна и впери напрегнато и угрижено в лицето й кафявите си мъдри очи. Сетне я целуна по двете бузи и попита:

— Добре ли си, Роузи? Не си разстроена, нали? Ги не те е обидил?

— Не, Анри. Всъщност се видяхме съвсем за малко, когато пристигнах. Сблъскахме се в антрето, когато той отиваше в конюшнята. Е, беше доста язвителен, но това напоследък явно му е станало навик с мен.

— Знам… И с мен се държи така, както за беда и с Коли. Толкова ли не може да е по-мил със сестра си? Доста се намъчи, клетата. Но карай, какво да се прави. Ги си е такъв. Мисли единствено за себе си, другите и техните чувства изобщо не го интересуват.

Анри хвана Роузи за ръката и я поведе към каменната скамейка.

Бе строен и среден на ръст — към метър и седемдесет и шест, с прошарена черна коса и хубаво, привлекателно лице, вече набраздено от бръчки и изпръхнало от вятъра и слънцето. Бе на шейсет и три години и кажи-речи, цял живот бе живял в замъка, ако не се брои времето, когато бе следвал в Сорбоната в Париж.

Веднага след като се дипломирал, се върнал в долината на Лoapa, която обичаше страстно, та да поеме замъка от баща си, обучавал го още от дете да управлява имението. Бил едва двайсет и четири годишен, когато баща му се споминал и той като единствен син наследил Монфльори. Година по-късно, вече двайсет и пет годишен, се оженил за Лор Карон-Буживал, с която ходел от момче. Синът му Ги се родил, когато Анри бил на двайсет и седем, Колет дошла на бял свят след четири години. Бе овдовял преди дванайсет години и въпреки увещанията на Колет не се бе оженил повторно.

Анри бе облечен във вълнено палто, вече износено и овехтяло, и се загърна в него, да не му е студено. После седна заедно със снаха си на скамейката. Хвана я за ръката и я стисна.

— Да знаеш колко се радвам, че се прибра, Роузи! Ти си мехлем за душата ми!

— И аз се радвам. С филма тази година наистина ми дойде много. Беше ми ужасно мъчно за „Монфльори“, но какво да се прави?

Свекър й кимна, взря се отново в очите й и попита:

— Хайде, кажи, наистина ли си добре? Но честно, чу ли!

— Не съм зле — отвърна чистосърдечно младата жена, но се засмя някак горчиво и додаде: — Във всеки случай съм добре, когато работя. Затънала съм до гуша в работа, че да имам време за други чувства. Но знам ли…

Тя не се доизказа, замълча многозначително, поклати глава и отвори уста някак покрусено. Това не убягна на графа.

— Хайде, изплюй камъчето! — подкани я свекър й.

— Остана ли за малко свободна, ме избива на плач — сподели Роузи. — Разстройвам се от какви ли не дреболии, иде ми да ревна и да не спра. А не съм от хората, които лесно оклюмват. Питаш ме как съм, и не мога да ти отговоря. Наистина не знам.

— Затова пък знам аз — прошепна Анри и стисна още по-силно дланта й. — Ти, Розалинд, си много нещастна. Не се сърди, но живееш доста неестествено за жена на трийсет и една години. Нито си омъжена, нито разведена. Мен ако питаш, си изпаднала в задънена улица и наистина смятам, че трябва да промениш нещата между теб и Ги.

— Изключено е да се помирим! — възкликна Роузи. — Вече е твърде късно. Отчуждихме се прекалено много.

— Дума да няма! Не ти говоря да се съберете отново. Предлагам ти да се разделите. Завинаги. Да се разведете.

Роузи го зяпна, изгубила дар слово.

— Не ме гледай толкова зашеметено, Роузи! Не сте първите, които ще се разведете. Макар и да си католичка, мисля, че е крайно време да разтрогнеш брака си с моя син. — След като и този път снаха му не каза нищо, Анри допълни: — От пет години сте женени само на хартия, нали?

— Дори от повече.

— Тогава какво те спира?

Роузи мълча дълго и накрая проплака:

— Страх ме е.

Графът се дръпна и я изгледа смаяно.

— И таз добра! Ти — уплашена? Не мога да повярвам. От какво те е страх?

Младата жена прехапа устна и вторачена в преплетените им пръсти, се зачуди как ли да му обясни чувствата си. Когато най-сетне вдигна глава, видя в добрите му очи такава угриженост, че разбра: няма друг избор, освен да му каже истината. Той щеше да я разбере.

Преглътна и прошепна едва чуто:

— Страх ме е да не загубя теб, Коли и момичетата. Вие сте единствените близки хора, които имам, и то от години. Не мога да ти опиша колко ви обичам. Не знам как ще го понеса, ако се наложи да се махна оттук, да не се връщам при вас, да не чувствам „Монфльори“ свой дом.

— Това няма да стане никога, скъпа — побърза да я успокои графът.

— Разведа ли се с Ги, вече няма да съм член на семейството.

Колкото и да й бе неприятно, Роузи усети как очите й се пълнят със сълзи, които се стичат надолу по бузите й. Анри бръкна в джоба на сакото си, извади носна кърпа, подаде й я и след като тя избърса очите си и се окопити, каза:

— Всички ние, Роузи, те обичаме. Обикнах те отдавна, още първия път, когато пристъпи прага ми заедно с Коли, много преди да се омъжиш за Ги. Винаги ще те чувствам като своя дъщеря, независимо дали си женена за него или не. Дори да се омъжиш за друг, отношението ми към теб няма да се промени. То оставаше — да се промени! Обичам те не защото си жена на сина ми, а защото си прекрасен, невероятен човек. Обичам те заради самата теб. И запомни: каквото и да се случи, „Монфльори“ винаги ще бъде твой дом. До сетния ти ден. От мен да го знаеш! — Свекър й я прегърна през раменете и я придърпа още по-близо до себе си. — Не знам какво му става на Ги, дори не ми се мисли за това. — Анри дьо Монфльори млъкна, поклати глава и добави тъжно: — Единственото, което знам, е, че съм баща на един идиот. Да, признавам си най-чистосърдечно: моят син е пълен кретен. Не проумявам как изобщо може да се държи така с теб. Умът ми не го побира. Не разбирам и защо не дава пет пари за „Монфльори“. Че нали един ден ще го наследи, да му се не види! Дано живея по-дълго, та да съхраня замъка за следващото поколение, защото, озове ли се в ръцете на Ги, направо не знам какво ще стане с него. Сигурно ще се превърне в развалини, ето защо още сега трябва да го предотвратя, докато не е станало твърде късно. Като го знам как се държи този непрокопсаник, напоследък се безпокоя много за имението.

— Не можеш ли да го завещаеш на Коли?

— Според Гражданския кодекс, или Кодекса на Наполеон, въведен от императора, мога само ако тя е единственото ми дете. Според френското законодателство дъщерята би могла да наследи бащата в случай, че той няма син. Ако Ги почине, без да остави наследници, имението и титлата остават за Коли или нейната наследница — Лизет. Всъщност извинявай, че те занимавам с проблемите си. Ще повторя онова, което ти казах преди малко: ти си ми като дъщеря и нищо не е в състояние да промени отношението ми към теб. — Анри дьо Монфльори се отдръпна лекичко, за да я погледне в лицето. — Ще направиш ли нещо, ако те помоля?

Роузи кимна.

— Щом идеш в Париж, нали ще отскочиш при господин Ерве Бертие? Познаваш го, гостувал ни е тук за вечеря преди няколко години. Блестящ адвокат, един от най-добрите във Франция. Освен това ми е близък приятел. Знаем се от сто години. Моля те, Роузи, поговори с него, направи нещо, за да се отървеш от Ги. От него — полза никаква. Можеш да разчиташ на мен, наистина те обичам много.

— Тъй да бъде, ще ида и ще поговоря с адвоката. Май нямам друг избор. Благодаря ти, Анри, за топлите думи. Ти си ми като баща, няма да го понеса, ако… ако… ако бъда принудена да се разделя с теб и Коли.

— Винаги ще бъдеш член на нашето семейство. Понеже стана дума, се сетих за Кевин. Как е брат ти? Ще дойде ли за Коледа, както обеща?

— Надали. Пак го поканих, но си е сменил работата в полицейското управление на Ню Йорк. Сега е в отдела, разследващ мафията. Доколкото разбрах, са взели на мушка клана Рудолфо, една от най-мощните престъпни империи в Ню Йорк, и Кевин няма и миг свободно време.

— Доста опасна работа — промълви Анри. — Но на Кевин му дай рискове, те го възпламеняват. Жалко обаче за теб, непрекъснато ще си на тръни заради него.

— Откога го моля да се прехвърли на някаква чиновническа служба в полицията или да си изкарва хляба с друго, но той не иска и да чуе. Навремето мечтаеше да стане юрист…

Роузи млъкна и направи физиономия. Анри й се усмихна.

— Кевин е упорит, в това отношение не пада по-долу от теб. А както знаем, вълкът козината си мени, но нрава — никога. Ами Нел Джефри? Спомена ми по телефона, че двамата ходят. Тя не може ли да му повлияе?

Роузи се засмя и поклати глава.

— Съмнявам се. Надявах се да го убеди да дойдат във Франция и да прекарат празниците заедно с нас. Но доколкото разбрах от Нел, брат ми смята да работи и по Коледа.

— И таз добра! Но щом е решил… Може би ще успееш да ги придумаш да ни погостуват за Великден. По това време на годината в долината на Лоара наистина е чудно хубаво.

— Да, така е, ще поговоря пак с Нел. Дано убеди брат ми.

Известно време двамата мълчаха и се наслаждаваха на близостта си.

Над гората политна ято птици, които закръжиха на фона на облаците досущ като черна кадифена панделка, надиплена високо в бледия небосвод. Птиците се извисяваха все повече и повече над аспидно сивите кулички на „Монфльори“, сетне внезапно свърнаха и описаха над покрива на замъка величествена дъга, та да се понесат на юг, към топлите страни.

По притъмнялото небе се струпаха облаци и то сякаш от един път се изпълни с движение и багри, които започнаха да се променят: синьото стана сиво с аметистови отсенки, виолетовото се превърна в кафеникавооранжево, а моравото и наситеножълтото по края на хоризонта припламнаха като далечен пожар. Дърветата в дъбравите по отсрещния бряг на реката изведнъж взеха да се мержелеят като тъмни разпарцаливени форми, забулени с настъпването на вечерта в синкавозелен здрач.

— Колко красиво е тук, Роузи, колко спокойно! — обади се Анри. — Радвам се, че си поговорихме — усмихна се той и й подаде ръка да й помогне да стане. — Преди малко те видях да тръгваш сама по пътеката и си рекох, че това е чудесен случай да си побъбрим насаме. Хайде да се прибираме, изведнъж застудя.

Хванати за ръка, Роузи и графът поеха към величествения замък, кацнал върху билото на хълма.

Вървяха в крачка, разбираха се от половин дума, както открай време, както щяха да се разбират винаги. Това, че мълчаха, не им пречеше. Възцарилата се тишина бе изпълнена със състрадание и обич.

Малко преди да стигнат замъка, Анри спря, извърна се към снаха си и я попита:

— Още ли не си срещнала някой свестен мъж?

— Разбира се, че не!

— Жалко! Сърцето ми се свива, като те гледам сама, толкова самотна и нещастна! Нима мислиш, че не знам какво е да живееш така?

— Сигурно знаеш, Анри — отвърна Роузи, после се подвоуми и попита: — Как е Кира?

Усети как той настръхва целият и макар вече да се здрачаваше бързо, забеляза как свекър й най-неочаквано стисва зъби.

— Добре е — каза той накрая. — Всъщност надявам се да е добре. Кира замина.

— Така ли? — учуди се Роузи. — Но нали ще се върне за Коледа?

— Нямам представа — рече Анри покрусено и закрачи бързо към хълма.

Рози реши да го остави на мира, да не го подпитва повече и тръгна подире му.

Най-неочаквано графът се засмя, отново спря и я подкачи:

— Наистина е крайно време да си намериш гадже. Не го ли сториш, ще съм принуден да ти търся аз.

— Непоправим си — засмя се и снаха му.

— Не, просто съм французин, в случай че си забравила. И макар да съм стар, ще си остана до гроб сантиментален, както повечето свои сънародници.

— И таз добра, стар бил! Млад си, освен това си невероятен човек. Не познавам жена, случила повече от мен на свекър.

— Дано го казваш като комплимент, Розалинд дьо Монфльори!

— Естествено, че е комплимент! — възкликна снаха му, доволна, че графът си е възвърнал доброто настроение.

Но докато вървяха, ще не ще, се запита дали не са се скарали с Кира. По-късно Коли щеше да й каже. Тя нямаше начин да не знае: Кира й беше приятелка и често си споделяше с нея.

След малко, все така хванати за ръка, Роузи и графът влязоха в замъка. Тя отдавна не се бе чувствала толкова добре. Изведнъж бъдещето престана да й се струва така безнадеждно.