Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (24)

24.

Умората повали Коли.

Най-неочаквано тя се почувства съвсем изнемощяла. Остави писалката върху бюрото и се облегна на стола с надеждата, че бързо ще й мине.

Бе петък сутринта. До Бъдни вечер оставаха точно пет дни, а на нея й предстоеше да свърши още куп неща за коледните празници, които всички в „Монфльори“ обичаха много.

Както винаги, Ани бе взела подготовката за Коледа в свои ръце и все отпращаше Коли, ако тя решеше да й помогне. Ала младата жена държеше да участва, всъщност чувстваше се длъжна да го направи, понеже малобройната прислуга наистина изнемогваше и огромният замък се поддържаше трудно. Сега обаче нямаше сили да слезе долу и да се заеме с празничната украса на помещенията — отколешна традиция, доставяща й огромно удоволствие още откакто бе малко момиченце. Днес имаше огромно желание да се захване с украсата, ала тялото й я подвеждаше.

Знаеше, че Гастон и брат му Марсел, който също работеше в замъка, от часове са запретнали ръкави и слагат огромната елха във вестибюла, където в неделя всички щяха да я накичат с коледни играчки; режат борови клонки и имел за вазите и плетат венци, които щяха да наредят над картините в стаите.

Коли се ядоса, че точно сега й е призляло, и с огромно усилие на волята стана и отиде бавно при дивана пред горящия в камината огън.

Най-неочаквано в гърба я проряза непоносима болка. Тя изпъшка, вкопчи се в края на дивана и превита одве, се наведе, та да й мине. Накрая болката се попритъпи и Коли седна на канапето. Отпусна глава върху възглавниците и задиша тежко. Гърбът никога не я бе болял толкова силно и тя се уплаши.

Изведнъж я обзе паника. Нима пак беше ракът? Не, бе изключено. През август лекарите в Париж я бяха уверили, че са изрязали всичко, че болестта е овладяна и спряна. Бяха я оперирали от рак на матката и преди да я изпишат, й бяха казали, че е напълно здрава. Коли наистина се чувстваше значително по-добре, почти както едно време. Ала напоследък непрекъснато бе уморена, направо изнемощяла, сякаш цялата й енергия я бе напуснала. И бе отслабнала толкова много, че дори тя се притесни. И сега тази внезапна болка. Коли съвсем се уплаши. Защо ли я болеше така? Само при мисълта, че отново ще я подложат на химиотерапия, настръхна цялата. „Няма да го допусна, не искам!“ — помисли си отчаяна младата жена.

„Искаш, искаш. И ще го направиш — сякаш й прошепна някакъв тихичък глас вътре в нея. — Ще се подложиш заради Лизет, ще направиш всичко на тоя свят заради детето си. То се нуждае от теб. Няма баща.“

Скъпата й Лизет, нейното сладко малко момиченце.

Коли впери очи в снимката на петгодишната си дъщеричка върху застланата с покривка маса при камината. Беше хубаво дете, умно и прелестно. Притежаваше невероятен характер. И „стара душа“, както според Коли твърде уместно се изразяваше Ани.

„Какво ще прави Лизет без мен?“, запита се обезпокоена и моментално прогони от съзнанието си тази страховита мисъл. Нямаше да умре. Ако ракът се върнеше, щеше да се бори за живота си заради своето малко момиченце.

Но и да й се случеше нещо, Кира скоро щеше да се омъжи за баща й, щеше да стане член от семейството. При тази мисъл на Коли й падна камък от сърцето. Бе направила и невъзможното, само и само да ги сдобри, и сега беше неописуемо щастлива, че всичко е приключило толкова добре. Ала покрай тази история и най-вече заради това, че в събота бе ходила до селото, сега се чувстваше без капчица сила.

„И все пак си заслужаваше — пророни едва чуто Коли. — Най-сетне тате е щастлив, Кира — също, а малкият Александър вече ще има истински, законен баща. От своя страна, татко ще има още един син, който да продължи рода Дьо Монфльори, ако, недай си Боже, се случи нещо на Ги.“

Коли осъзна, че това е другата причина тази седмица да се чувства толкова спокойна. Не искаше Лизет да наследи замъка и земите към него, да бъде обременена с всички проблеми около тях.

Мислите й съвсем естествено се насочиха към брат й.

Какъв негодник се оказа Ги! Коли от години се дразнеше много от брат си, чувстваше се разочарована, но гледаше да се държи добре с него и дори продължаваше да го обича. Сега обаче дори малкото обич я бе напуснала и тя не изпитваше към Ги абсолютно нищо. Всъщност й бе неприятен и тя се надяваше брат й да не им се изтърси за Коледа. Едва ли щеше да дойде след ужасното си поведение отпреди половин месец. От друга страна обаче, щеше да е съвсем в негов стил, ако довтасаше ни лук ял, ни лук мирисал. Човек можеше да очаква от него всичко. Беше непредсказуем. И дебелокож. И ужасно глупав.

„Красив и тъп“, промърмори Коли и си помисли, че това определение подхожда не само на жените, но и на някои мъже.

Спор няма, като млад Ги бе ненагледно хубав. Беше си останал такъв и в зряла възраст. И жените го бяха разглезили до непоносимост заради невероятната му ослепителна красота и фаталното очарование, което той пускаше в действие досущ като кранче с вода. Те с баща й и майка й също го бяха разглезили, вечно търсеха оправдание и извинение за поведението му. „Ние сме си виновни — каза си Коли. — Допринесохме да се превърне в такова чудовище.“ Колкото и да бе жестоко, тя се надяваше брат й никога повече да не стъпи в „Монфльори“.

Жалко, че Роузи се бе омъжила за Ги и той бе превърнал живота и в ад. От друга страна обаче, ако не му бе станала жена, Коли и баща й нямаше да я имат до себе си като член на семейството.

„Каква егоистка съм — рече си Коли, — мисля само за себе си и баща си, но не и за нея. Благодаря на Бога, задето ни прати Розалинд Мадиган, дарила ни толкова обич, преданост и подкрепа, толкова вярна и загрижена да сме добре. Роузи е невероятен човек, няма друга като нея. Същински ангел! И когато не работи върху поредния филм, повечето време ще прекарва тук, в «Монфльори». Ако ми се случи нещо, ще помага много за отглеждането на Лизет.

Няма да умра.

Няма да позволя да умра.

Ще се оправя на всяка цена!“

Отново отпусна глава върху меката възглавница, затвори очи и се остави на мислите си. След Коледа смяташе да иде на преглед при лекарите в Париж, лекували я миналото лято. Те сто на сто знаеха какво да предприемат. Щяха да й помогнат. И да я излекуват, ако ракът се бе върнал.

Накрая усети, че си е възвърнала силите, и успя да иде при застланата с покривка маса, от която взе снимката на Клод в сребърна рамка. Върна се на дивана и дълго гледа обичното му лице, запечатало се в сърцето й, превърнало се в частица от нея.

Бе загинал преди две години — едва на трийсет, на колкото сега бе Коли. Каква безсмислена злополука! Беше катастрофирал, докато се връщаше с колата от Париж в „Монфльори“. Нямаше никаква вина и въпреки това именно той бе загинал. Беше покосен в разцвета на силите. Най-жестокото, най-ироничното бе, че работеше като военен кореспондент в списание „Пари мач“, а през всичките години, когато като журналист бе обикалял най-опасните точки на света, не бе получил и драскотина.

Сърцето й се сви, докато тя се взираше в снимката в ръцете й. „О, Клод, Клод… Липсваш ми ужасно! Без теб няма живот. Без теб не си струва да живея и миг, непоносим ми е всеки ден!“ Очите й се напълниха със сълзи, които се застичаха по страните й, и Коли им даде воля, понеже й носеха облекчение.

Клод бе единственият мъж, когото бе обичала някога. Той бе целият й живот и колкото и да се мъчеше да забрави мъката, да се оправя някак без него, най-често виждаше, че това не е по силите й. Клод я преследваше като призрак. Тя всъщност искаше покойният й съпруг да е неизменно с нея.

Всички я убеждаваха, че с времето ще се окопити. Коли обаче знаеше, че никога няма да забрави Клод, дори и да доживее до деветдесет години. „Ала аз няма да доживея чак такава преклонна възраст.“

Знаеше, че мнозина се преборват с рака и живеят дълго и ползотворно. Напоследък обаче дълбоко в себе си усещаше, че не й остава много. Не проумяваше защо тази мисъл е просмукала цялото й съзнание, но въпреки това лека-полека се примири с нея. Случваше се да я прогонва и отхвърля, както сега например. Тя обаче неизменно се връщаше.

Изведнъж я обзе необяснимо спокойствие, което я изпълни цялата, и Коли се отпусна, намерила мир със себе си. Сякаш някой я милваше по косата, утешаваше я и я обичаше безумно, и тя не искаше това усещане да я напуска. Затвори очи. Беше й много спокойно.

По едно време си помисли, че както казват хората, добрите умират млади. „Мама бе млада, когато умря от рак, Клод бе млад, когато загина толкова трагично в онова огнено кълбо. Ако ми е писано да напусна тоя свят преждевременно, така да бъде! Приемам участта си, понеже знам със сигурност, че не мога да я променя. В ръцете на Всевишния съм, а именно той е сътворил всичко според великия си промисъл. Всеки от нас идва на този свят с определена мисия и цел и щом изпълним задачата, възложена ни от Всевишния, той ни прибира при себе си. Каквото и да се случи с мен, с всички нас, такава е била Божията воля…“

— Мамо, ела долу да видиш елхата! — извика Лизет и връхлетя като фурия в стаята.

Коли бързо избърса с пръсти сълзите по страните си и се усмихна насила. Ала щом видя дъщеря си, върху лицето й грейна искрена усмивка.

Колко хубавка бе Лизет в подплатената грейка, която Роузи й бе донесла от Ню Йорк! Беше яркожълта, обточена с червен кант, в нея момиченцето бе като нарисувано.

— Малкото ми жълто птиченце! — възкликна с много обич Коли и пак се усмихна.

— Гастон вече сложи елхата. Да знаеш колко голяма е, мамо! Той твърди, че била най-голямата в целия свят. — Детето забеляза снимката на баща си, която Коли бе оставила до себе си на дивана, и я вдигна. — Защо е тук?

— Защото, докато му говоря, обичам да го гледам.

— А той отвръща ли ти, когато му говориш, мамо? — попита Лизет и облегната на коляното на майка си, се взря в лицето й.

— Да, миличкото ми.

— Ама как така, нали тате вече не е тук? На небето е. Ангел е на Дядо Боже.

— Да, Лизет, ала въпреки това ми говори… Чувам го със сърцето си.

— Но нали раят е далеч, много далеч? Как чуваш тате? — ахна Лизет и извърна за миг огромните си черни очи към тавана, сетне пак ги впери озадачено в майка си.

— Благодарение на любовта. Тате обича теб и мен и благодарение на това гласът му стига до сърцето ми. Тъй като и ние с теб го обичаме, го чувам, той също чува мен.

— О! — понаведе глава момиченцето и се свъси, опитвайки се да разбере.

— Любовта, Лизет, е най-силното нещо на този свят. Винаги го помни, миличкото ми. В състояние е да премести планини.

Петгодишното момиченце кимна и рече:

— Не исках тате да ходи на небето. Защо трябваше да ни напуска?

— Защото такава е волята Божия — поясни едва чуто Коли.

Детето пак се замисли — не проумяваше думите на майка си.

— Пак ли заради Божията воля котенцето на Ани стана ангел на котките?

— Да, вероятно.

— Волята Божия не ми харесва — отсече на висок глас Лизет и в очите й проблясна гняв.

— На мен също — пророни майка й и я погали нежно по личицето. — Но не можем да я променим, мъничкото ми.

За миг-два се възцари мълчание. Сетне най-неочаквано, с лекота, както могат само децата, Лизет промени темата.

— На сватбата на Кира и дядо ще бъда шаферка заедно с Ивон. Вуйна Роузи ще ни ушие рокли от червено кадифе.

— Ама наистина ли?

— Да, мамо! Ще ни направи и червени шапчици с черешки отстрани. Вуйна Роузи ми го каза ей сега, докато режехме в кухнята имела. Ще ни направи шапките заради мен! А ти какво ще си облечеш за сватбата на дядо? Червена рокля ли?

— Не знам — отвърна Коли и вдигна кичурите коса, паднали върху личицето на дъщеря й, сетне добави: — Я да слезем и да питаме вуйна Роузи!

— Хайде! Но я питай ти. Аз ще помагам на Марсел и Гастон с бъдника.

— Добре. Нали ще ми направиш една услуга, Лизет? Върни снимката на тате върху масата, където й е мястото.

— Да, мамо! — отвърна детето и хвана внимателно рамката с две ръце.

Докато Коли се мъчеше да се изправи, отново я прониза непоносима болка и смръщена, тя залитна и пак седна на канапето.

Точно в този момент Лизет се обърна и видя сгърченото от болка лице на майка си. Дотича, разтревожена, при нея.

— Мамо, мамо! Какво ти е? Боли ли те нещо? Кажи!

— Нищо не ме боли, миличкото ми. Само малко гърбът — насили се Коли да се усмихне. — Явно остарявам… и ме е хванал ревматизъм.

Лизет се сгуши в майка си и зарови личице в пуловера й.

— Не искам да те боли, мамо! Не искам! — извика момиченцето и още малко, да се разплаче.

— Ето, вече ми минава. Ей сега ще се оправя! — успокои Коли Лизет и затворила очи, я притисна до себе си и я залюшка напред-назад.

Замоли се наум: „О, ти, който си на небето, не ме разделяй още с нея! Моля те, нека поостана още малко с дъщеричката си!“

 

 

Роузи бе застанала на стълбата пред камината във всекидневната. От десетина минути се мъчеше да закрепи два големи венеца от имел и борови клонки върху огледалото над полицата на камината.

Преди това ги бе сплела и ги бе прихванала с тъничка жица и сега се опитваше да ги сложи така, че да е красиво, но клонките непрекъснато й се изплъзваха. Тъкмо когато Роузи се дръпна малко назад да види какво се е получило, иззвъня телефонът. Когато не вдигна никой, Роузи слезе, ругаейки тихичко, от стълбата и отиде при апарата.

— Замъкът „Монфльори“. Ало! — каза леко задъхана.

Чу се пукот, сетне някъде отдалеч долетя мъжки глас:

— Търся Розалинд Мадиган.

— Аз съм — отвърна Роузи. Гласът не й беше познат.

— Ти ли си, Роузи? Здрасти! Обажда се Джони! Джони Фочън!

— Божичко, Джони! Как си? — възкликна младата жена, стъписана, че я търси именно той.

— Страхотно, Роузи! А ти?

— И аз съм добре, готвя се за Коледа. Откъде звъниш? Имам чувството, че се обаждаш от друга планета.

— И така може да се каже. От Лас Вегас.

— Божичко, сигурно там е посред нощ…

— Естествено, миличка. Три след полунощ. Тъкмо се връщам от късната шоупрограма. Реших да ти звънна преди да си легна. За да ти пожелая весела Коледа и да ти кажа, че идвам в Европа. През януари. Дали ще можем да се видим, как мислиш? Да вечеряме? Или да идем някъде?

Тя се подвоуми и веднага се запита защо е толкова колеблива. Смяташе да подаде молба за развод, така че Ги вече не представляваше пречка. Както всъщност открай време.

— С удоволствие, Джони — каза накрая Роузи. — Много ще се радвам.

— Това да се чува! Страхотна си! Ще бъда в Париж. Ти имаш ли път натам? Всъщност сега къде си?

— Да, ще дойда в Париж.

— Ще ми дадеш ли номера си?

— Ама разбира се. Между другото, как ме откри? Откъде взе този телефон?

— Да ти призная, никак не беше лесно — засмя се Джони. — Вчера Нел ми каза, че си в Лондон, и ми даде телефона ти в киноцентъра. Отново! Веднъж вече ми го бе пробутвала. Но както и да е, там разговарях с една жена, голяма симпатяга, Ейда Йънг. Тя ми обясни, че не си в Лондон. А също и в Париж. Когато почнах да я врънкам, ми отвърна, че според нея си била в „Монфльори“, но не знаела как да те открия там. Останах с впечатлението, че и тя, и Нел гледат да ме пратят за зелен хайвер. Въоръжен с това име, звъннах на Франсис Реймейкърс в магазина му в Лондон — онзи човек, от когото купувам сребърните антики, нали се сещаш? Попитах го чувал ли е някога място на име Монфльори и какво представлява то. Хотел ли е? Град? Или нещо друго? Той, естествено, знаеше и ми обясни, че това е един от големите замъци на Лоара. Изкопа отнякъде и телефонния номер, и ето че най-сетне успях да се свържа с теб.

— Съжалявам, че заради мен си хвърлил толкова усилия.

— Защо Нел и Ейда Йънг ме разиграват като маймуна, Роузи?

— А, няма такова нещо.

— Да не си омъжена? — попита Джони. — За разлика отпреди гласът му прозвуча някак рязко.

Роузи си пое въздух.

— Бях. Но вече не живея с мъжа си. Тези дни ще подам молба за развод.

— Ъхъ. Та как ти е телефонният номер в Париж?

Роузи му го продиктува и допълни:

— Кога точно смяташ да бъдеш в Париж?

— Не знам със сигурност. Някъде към средата на януари, поне се надявам. Но ще ти съобщя. Весела Коледа! И ужасно се радвам, че те открих.

— Весела Коледа и на теб, Джони. Благодаря, че се обади.

Роузи затвори и умислена, известно време стоя с ръка, отпусната върху слушалката. Коли й извика от вратата на всекидневната:

— Не че съм подслушвала, но без да искам, чух част от разговора. Наистина ли ще се разведеш с Ги?

Роузи се извърна рязко и дълго гледа Коли, сетне кимна бавно.

— В деня, когато си дойдох, разговаряхме за това с баща ти. Той повдигна въпроса и докато го обсъждахме, си дадох сметка, че Анри е прав, като настоява да се разведа.

— Единственото, което мога да кажа, е слава Богу! — Коли влезе във всекидневната и прегърна снаха си. — Не е зле и ти да се почувстваш свободна. Ужасно се радвам, че най-после си се решила. Крайно време беше.

— Как мислиш, Ги едва ли ще се върне за Коледа, нали? — попита угрижено Роузи.

Коли поклати енергично глава.

— Съмнявам се. Дори той не е чак толкова безочлив и тъп. А и сигурно съзнава, че е забъркал голяма каша и никога вече няма да е добре дошъл тук.

— Дано си права — рече не особено убедена Роузи.

— Не, няма да си дойде — отсече уверено Коли.

— По някое време все ще се наложи да се видя с него и да му кажа, че смятам да се разведа — прошепна Роузи и пак се запъти към стълбата.

— Я не се занасяй! Мен ако питаш, брат ми не заслужава да се отнасяш с него човешки. Открай време се държи с теб като свиня.

— Така е. Е, тогава може и да не му казвам. Но ще подам молба за развод.

Коли погледна решително снаха си и върху устните й заигра усмивка.

— Кой ти се обади одеве? Джони прочутата попзвезда ли? — полюбопитства тя.

— Да. Веднага след Нова година идва в Париж. Кани ме на вечеря.

— Ей на това му се вика работа, Роузи! Toujours l’amour… toujours l’amour^[1]!

Роузи също се взря в зълва си и усети как се изчервява. Понечи да каже нещо, но точно в този момент при тях, забързана, влезе Ани.

— Госпожо Дьо Монфльори, току-що получих този пакет за вас. Донесе го специален пратеник. Чак от Калифорния. Разписах му се.

— Благодаря, Ани — прошепна Роузи и пое пакета.

Прислужницата тръгна към вратата, но по едно време спря и се взря в Коли.

— Виждаш ми се бледичка и уморена. Доминик е сготвила за обяд великолепна пилешка супа със зеленчук.

После Ани излезе. Роузи отвори пакета и възкликна.

— От Гавин е! Ей това е мъж на място! Праща ми сценария на „Наполеон и Жозефина“! Я, има още нещо. — Остави сценария върху едно от стъпалата на стълбата и започна да разглежда другия предмет — кутийка, увита в плътна синя хартия и пристегната със златист ширит. Явно бе подарък. Към кутийката бе прикрепен малък плик. Роузи извади отвътре картичката и я прочете на глас на Коли: — „Благодаря ти, Роузи, за най-великолепните костюми, правени някога. За това, че работиш, без да жалиш сили, и че си ми приятелка. Честита Коледа! С обич, Гавин.“

— Колко мило от негова страна! — изкоментира зълва й. — Хайде, отвори подаръка, Роузи!

— Дали да не изчакам и да го сложа под елхата, за да го отворя на Бъдни вечер, когато всички ще си разменяме подаръци?

— Я не ставай за смях! Умирам от любопитство какво ти е пратил. Дай да го видим още сега!

Роузи разкъса хартията и извади отвътре тъмносиня мукавена кутийка с инициалите Х.У. в долния десен ъгъл. Вътре имаше друга кутийка, този път от кожа, но със същите инициали, изписани със златни букви.

— От „Хари Уилсън“ е! — ахна възхитена Роузи и повдигна капачето. Съвсем примря, щом видя какво има вътре. — О, Коли, погледни! Най-прелестните перли от топлите морета, които някога съм виждала!

Тя ги вдигна и ги показа на зълва си, чиито очи също се разшириха.

— Истински са! — възкликна Коли. — Няма начин да не са истински, щом са от „Хари Уилсън“.

Роузи кимна.

— Свършим ли някой филм, Гавин винаги ми прави голям подарък. Но никога досега не ми е давал нещо, което да се мери с тези перли. Виж колко красиви са на светло!

Тя ги вдигна към прозореца и ги подаде на Коли.

— Страхотни са! — прошепна възхитена зълва й. — Явно струват цяло състояние.

— Да, сто на сто. По-късно трябва да се обадя на Гавин и да му благодаря. В Лос Анжелис още е посред нощ, някъде към три часът. Ще звънна довечера около шест наше време. Тогава там ще е девет сутринта.

— Вземи ги! — рече Коли и й върна наниза перли. — Ако имаш пет минути, хайде да обсъдим какво ще облека на сватбата на татко. Доколкото разбрах от Лизет, те с Ивон ще са в рокли от червено кадифе. Е, надявам се аз да не бъда пременена като шаферка.

— Не, не бой се — засмя се снаха й. — Две шаферки стигат. Така се разбрахме снощи и с Кира. Мислех си, че ние с теб можем да облечем някои стари рокли. Да ти призная, доста ще се озоря, докато ушия навреме роклите на момичетата.

— Ивон ще ти помага.

— Вече ми предложи. По силите й е да направи шапчиците. Поръчах на госпожа Соланж в Париж плата. Ще го прати довечера по човек. Би трябвало до утре да го получим. Щом пристигне, веднага се заемам с роклите.

„Ще ти се отвори, доста работа“ — прошепна Коли, после седна на дивана и загледа как снаха й отново се катери по стълбата. — Сватбата е само след десет дни.

— Знам. — Роузи намести венеца от имел и борови клонки, погледна го да види дали го е сложила добре, и каза през рамо на Коли: — Но ще ушия роклите дори да се наложи изобщо да не спя.

— Не се и съмнявам, Роузи. Не съм виждала по-оправен човек от теб.