Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (28)

28.

„Коли е безнадеждно болна и Анри има нужда от помощта ми“, това бе единственото, което се въртеше в главата на Роузи тази ледовита утрин, докато тя сновеше припряно из спалнята в парижкия си апартамент и мяташе с куфарчето малкото багаж, който смяташе да вземе.

Бе средата на януари. От половин месец Роузи нахвърляше първоначалните скици на костюмите за „Наполеон и Жозефина“. Беше се върнала от Лоара в Париж веднага след Нова година и цялото това време бе прекарала съвсем сама, което й бе добре дошло, понеже така можеше да забрави всичко останало и да се съсредоточи единствено върху работата си.

Гавин беше в Лондон, за да приключи с монтажа и озвучаването на „Творецът на крале“. Чуваха се по телефона всеки ден, говореха си ту за филма, който току-що бяха заснели, ту за новата продукция, по която и двамата толкова се бяха запалили. Бъбреха си с часове най-често вечер, след като Гавин се прибереше от киноцентъра в хотела, а Роузи най-сетне бе оставила молива и бе затворила скицника.

Тя пак се сети за Гавин, докато закопчаваше припряно куфара и го слагаше на пода. Отиде при телефонния апарат и набра директния номер на своя приятел в киноцентъра „Шепъртън“ в Лондон.

Гавин вдигна след второто позвъняване.

— Ало!

— Аз съм, Гавин. Да не те откъсвам от нещо? Можем ли да поговорим?

— Какво се е случило, Роузи? Знам, има нещо, усещам по гласа ти.

— Коли… — поде Роузи, но млъкна насред изречението, задавена от сълзите.

— О, Роузи, ужасно ми е мъчно. Пак ли онази кошмарна болест?

Роузи преглътна и успя да промълви:

— Току-що ми се обади Анри. Явно от седмица Коли не е никак добре. Всъщност се поболя веднага след сватбата. Анри не е искал да ме тревожи излишно, ето защо до днес не ми е казал нищо. Ала снощи състоянието на Коли съвсем се влошило. Графът настоява да замина за „Монфльори“. Още сега. Незабавно. Каза да не губя и миг.

— Сериозно ли е?… Мислиш ли, че Коли…

Гавин млъкна. Сърце не му даваше да изрече онова, което му се въртеше в ума, знаеше колко привързана е Роузи към Колет.

— И аз не знам — простена през хлипове Роузи. Помъчи се да се поуспокои и добави: — Исках само да ти кажа, че следващите няколко дни няма да съм тук. Ако случайно ме потърсиш.

— Добре си направила. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря.

— С какво ще пътуваш до „Монфльори“? С влак ли?

— Не, с колата. По-лесно и бързо е. Трябва да ида час по-скоро.

— Слушай, Роузи, внимавай, докато караш. Не прави глупости. Обещаваш ли?

— Обещавам, Гавин.

— Добре. И ме дръж в течение, кажи ми, ако имаш нужда от нещо.

— На всяка цена. Благодаря ти.

— Пази се, Ангелче!

— Добре — отвърна Роузи и затвори телефона.

 

 

След по-малко от три часа вече минаваше по подвижния мост, водещ към вътрешния двор на замъка „Монфльори“.

Както винаги, Гастон изтича по предното стълбище още преди Роузи да е угасила двигателя, и й помогна да слезе от автомобила. Лицето му бе мрачно, от него личеше какво става в замъка.

— Графът ви чака в кабинета си, госпожо Дьо Монфльори — рече прислужникът, след като я поздрави по-сдържано от обикновено.

— Благодаря ти, Гастон. В багажника има само един куфар — промълви Роузи и без дума повече забърза към замъка.

Тази леденостудена утрин просторното входно антре, огласяно по Коледа от веселия им смях, тънеше в зловеща тишина и докато вървеше към кабинета на графа в дъното, Роузи усети как я обземат лоши предчувствия. Вратата бе открехната и младата жена почука лекичко, после я бутна и влезе вътре.

Анри дьо Монфльори седеше на дивана пред камината. Дочул, че някой чука, вдигна глава и щом видя снаха си, се изправи.

— Роузи! — възкликна графът. — Слава Богу, вече си тук! От няколко часа Коли пита само за теб.

Още преди да е изрекъл думите, забърза към нея и я взе в обятията си. Дълго се прегръщаха и когато накрая се пуснаха, се взряха един в друг с надеждата да попритъпят болката.

Въздухът сякаш бе наситен с мъка. Дълбоко в себе си Роузи знаеше, че въпреки пламенните й молби за Коли нейната любима приятелка вече е на смъртен одър.

Продължи да се взира в Анри и забеляза по тъмните му очи колко непоносима е мъката му. Лицето му бе посърнало, личеше си, че го мъчи безсъние. Под очите му се червенееха подпухнали торбички.

— Как… как е Коли? — намери сили да попита младата жена и й се сви сърцето. Страхуваше се да чуе отговора, макар и всъщност да го знаеше.

— Не е добре — поклати глава графът.

— Знам, че по Коледа й призляваше — допълни Роузи, мъчейки се да овладее гласа си, — но въпреки това е малко неочаквано.

— А, не. Още преди Коледа гърбът започнал да я боли ужасно, макар и да не е казвала на никого. Не е искала да ни занимава — поклати тъжно глава свекър й. — Веднага след Нова година, щом ти замина, болките станали непоносими и Коли отишла на преглед при доктор Жуно в Тур. Той настоял да иде в Париж, при специалистите, лекували я миналото лято. Бил убеден, че ракът е дал разсейки. Коли склонила и тъкмо се готвеше да замине, когато… изгуби съзнание… — Анри се задави от сълзите, извърна се и затърси в джоба си носна кърпа. Избърса си носа, поуспокои се и след като погледна пак Роузи, пророни; — Иска да те види, Роузи. Дай да побързаме и да не губим време.

 

 

— Чаках те, Роузи. Чаках да дойдеш — каза Коли със слаб глас, впила очи в приятелката си.

— Тук съм, скъпа ми Коли.

— Аз тръгвам, чака ме дълъг път.

Роузи, която бе седнала на табуретката до леглото, успя само да кимне. Пресегна се, хвана малката студена длан на Коли и я стисна, като от време на време я галеше. Би дала всичко на този свят, само и само да поуспокои приятелката си.

— Ще ни дели огромно разстояние, но въпреки това аз, Роузи, винаги ще бъда с теб. В сърцето ти. И докато си жива ти, ще живея и аз, понеже до сетния си дъх ще носиш в себе си спомена за мен.

— О, Коли, не говори така, непоносимо ми е. Няма да те оставя да се предадеш! Трябва да се бориш за живота и здравето си! — По лицето на Роузи се застичаха сълзи и тя ги избърса със свободната си ръка. — Моля те, не ни изоставяй!

— Ще се отърва, Роузи. Най-после ще се отърва от болките. И мъката. И ще бъда с Клод. Той ме чака… — Очите й, ясносини, станаха още по-сини и много ярки. Сякаш грейнаха и засияха, когато Коли се взря в лицето на приятелката си и пророни: — Вярвам в живота след смъртта. А ти, Роузи?

— И аз.

— Духът продължава да живее, нали?

— Да, скъпа.

Върху нежните устни на Коли грейна усмивка.

— Веднъж, преди много-много години, мама ми каза нещо, което още помня. Че ако нещо е добро, то не умира никога, винаги е живо. Любовта ми към Лизет, към тате и теб е добро, нали, Роузи?

— Да — прошепна едва чуто Роузи, оборена от мъката и чувствата.

— В такъв случай любовта ми ще е вечно жива, нали?

— Да.

— Ще ми обещаеш ли нещо?

— Всичко, каквото кажеш, Коли.

— Нали няма да допуснеш Лизет да ме забрави?

— Никога.

— Искам да ме помни. Да помни мен и Клод. Не бива да забравя баща си. Много те моля, Роузи, поддържай жив спомена за нас.

— Обещавам ти, че тя никога няма да ви забрави — рече със сгърчено от мъка лице Роузи.

Пак избърса сълзите си и опита да се съвземе заради Коли, която се държеше толкова храбро пред лицето на приближаващата смърт.

— Малкото ми момиченце ще се чувства добре при тате и Кира, но нали и ти ще се грижиш за нея?

— Знаеш, че ще се грижа. Обичам я много, непрекъснато ще я виждам.

— Благодаря ти, Роузи, за всичко, което направи за нас.

— Моля те, не говори така… Не съм направила нищо.

— Не, направила си, и то твърде много. Радвам се, че ще се отървеш от Ги. Започни наново. Някой ден ще срещнеш свестен човек, ще си щастлива с него, както навремето аз с Клод. Дълбоката, истинска любов наистина е единственото нещо, заради което си струва да живеем…

Роузи кимна. Най-неочаквано Коли й се усмихна и очите й се поразшириха.

— Толкова се радвам, че преди години, когато бяхме още момичета, се запознах с теб в Париж… и че стана част от нашето семейство.

Коли затвори очи и изведнъж задиша тежко и запъхтяно, сякаш не й стигаше въздух. Роузи се надвеси над нея и се взря напрегнато в лицето й. Усетила, че приятелката й я гледа угрижено, Коли отвори очи.

— Няма страшно — прошепна тя. — Повикай другите… баща ми, Лизет, Ивон и Кира. И отец Лонгвил. Чака от цяла вечност.

И този път Роузи успя само да кимне.

Коли стисна силно ръката й.

Роузи се надвеси и още повече доближи лице до приятелката си, която промълви със сетни сили:

— Целуни ме, Роузи! Целуни ме за сбогом.

Роузи се разплака неудържимо, по страните й се застичаха едри сълзи. Тя допря устни до бузата на зълва си, зацелува я като обезумяла и я прегърна нежно, за да я утеши. Прошепна едва чуто в косите й:

— Винаги съм те обичала, Коли. Ще те обичам и занапред, докато съм жива. Никога няма да те забравя. Никога! Винаги ще те нося в сърцето си, скъпа. Винаги.

— Недей да плачеш, мила ми Роузи! Отивам на безопасно място. Ще бъда заедно с Клод. И с мама — каза Коли и се усмихна с най-лъчезарната усмивка.

Накрая Роузи се изправи и отиде при вратата на стаята.

Другите чакаха в коридора отпред да си вземат сбогом с Коли. Роузи ги повика да влязат.

Пристъпиха бавно вътре. Лизет, нали бе съвсем мъничка, се бе вкопчила в ръката на дядо си и съвсем се бе уплашила и притеснила. Последен влезе младият свещеник, венчал наскоро Анри и Кира. Застана по-встрани от семейството, при вратата. Щеше да даде последно причастие на Коли, след като тя се сбогуваше със своите близки.

„После Коли ще намери покой — помисли си Роузи. — А ние винаги ще тъгуваме за нея. Ала е толкова млада, за да умира. Едва трийсет и две годишна. Една година по-възрастна от мен.“