Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (19)

19.

Доста по-късно Роузи, която вече се бе изкъпала, бе освежила грима си и бе облякла за вечеря любимата си рокля от червен вълнен плат, бръкна в дрешника и извади малка кутия за шапки.

Отиде по дългия, застлан с килим коридор при стаята на Лизет, почука на вратата и се провикна:

— Вуйна Роузи е!

После влезе в стаята.

Ивон, която бе коленичила и закопчаваше копчетата върху гърба на рокличката на Лизет от кафяво кадифе, вдигна глава.

— Здравей, Роузи! Тъкмо тръгвахме към теб.

— Ама аз ви изпреварих! — засмя се Роузи и прекоси стаята, хванала кутията зад гърба си, та Лизет да не я вижда. — Хайде да слезем всички заедно на вечеря!

— Нека първо изчакаме мама — каза момиченцето и сбърчи угрижено личице. — Не можем да слезем без нея. Тя няма да се бави много, вуйно Роузи, отиде да се преоблече и да се среши.

— Разбира се, че ще я изчакаме, милото ми — отвърна Роузи. — И през ум не ми е минавало да слизаме на вечеря без нея. — Усмихна се на своята племенница и се наведе. — Нося ти подарък.

Красивото като на ангел кръгло личице на детето грейна в усмивка. В тъмнокафявите му очи, които толкова приличаха на очите на дядо му, заблещукаха пламъчета и те се разшириха от вълнение и очакване.

— Какъв? — възкликна Лизет. — Какво ми носиш? Хайде, кажи ми, вуйно!

— Давам ти три опита да познаеш.

— От Америка ли ми го носиш?

Роузи кимна.

— Un chapeau^[1]!

— Мале, как позна толкова бързо? Много си ми умничка — ахна Роузи и подпита закачливо: — Хайде, признай си, сигурно някой ти е казал! Някое пиленце.

— Не, не ми е казвал никой, вуйно Роузи. Честно! — отвърна Лизет и изведнъж стана сериозна. — Но ти нали обеща да ми донесеш шапка от Америка. Не помниш ли? През август.

— Вярно, обещах и ти я нося.

Роузи извади иззад гърба си кутията и я подаде на детето. Лизет пристъпи и я пое.

— Merci beaucoup! Merci beaucoup^[2]!

Развърза припряно с пухкавите си пръстчета ширита, отвори кутията и извади отвътре весела шапчица от тъмнозелен филц с панделка на червено-зелени карета и няколко яркочервени черешки от едната страна на периферията.

— Мале, колко красива е! — ахна момиченцето и след като прегърна вуйна си, хукна и отвори вратата на гардероба.

Намести шапката на главицата си и се огледа преценяващо в огледалото.

— Чудна е! Ще си я сложа за вечеря — оповести Лизет и озари с усмивка вуйна си и Ивон.

— Вярно, много красива е, но не можеш да вечеряш с нея — възкликна Ивон.

— Ама защо? — попита настойчиво петгодишното момиченце и прониза с поглед Ивон.

— Знаеш прекрасно, че вътре не се стои с шапка — поясни тя.

— Аз пък стоя! — отсече Лизет.

— И таз добра, я ми кажи кога си стояла? — попита малко по-строго Ивон.

— Как кога? В едно кафене.

— Трапезарията в „Монфльори“ не е кафене — натърти Ивон и поклати глава. — Знаеш без да ти казвам.

— Да де, ама в кафенето ядохме — повтаряше си своето Лизет.

Едвам сподавила смеха, Роузи също се намеси.

— Ивон, миличка, е права. Вътре не се стои с шапка.

— А как съм стояла с шапка в родилния дом? Мама ми каза, че там съм била с шапка.

Роузи и Ивон се спогледаха.

— Да. Тази шапка ти стои чудесно, отива ти много — допълни Роузи. — Но според мен сега благоприличието изисква да я свалиш. Ще си я сложиш утре. Ще те взема с мен в селото и ще те заведа в кафенето да те почерпя сладолед. Искаш ли?

Детето кимна и се усмихна. Въпреки това не махна шапката от тъмните си къдрички. Ако се съди от израза му, нямаше намерение да го прави.

— Хайде, Лизет, да сложим шапката при колекцията ти — подкани вуйна й. — Да нямаш и други нови шапки, които искаш да ми покажеш? Нека ги видя!

— Имам две нови. Ела!

Все така със зелената шапчица, Лизет изтича в съседната стая, където бяха играчките и книгите й. Именно там, върху дълги лавици покрай стената бе подредена и голямата й, доста необичайна колекция от шапки. Момиченцето открай време си падаше по шапките и почти не излизаше без шапка на главата, дори когато отиваше просто да си поиграе в парка на замъка.

Майка й и Роузи отсъдиха, че тази пристрастеност към шапките се е появила веднага след раждането й. Беше се родила преждевременно и бе стояла два месеца в кувьоз в родилния дом в Париж, където я държали с шапчица, та да не й е студено на главицата.

Когато прибрали невръстната си дъщеричка в апартамента в Париж, Коли и Клод й махнали шапката. Новороденото моментално се разпищяло и не млъкнало цял час. Накрая на Коли й хрумнало, че бебето явно страда, задето са му взели вълнената шапчица. Сложила му я и то начаса се успокоило.

От съвсем невръстна Лизет държеше да е с шапка или боне, пристрастие, от което не се отказа и когато поотрасна. Просто се чувстваше по-щастлива с шапка и всички в семейството угаждаха на тази нейна прищявка, така че сега Лизет бе натрупала огромна колекция, която държеше на показ в стаята си.

— Дядо ми подари тази — поясни момиченцето и подаде на вуйна си обшито с мъниста боне, което взе от долните рафтове. — Намерил го в един сандък на тавана и ми обясни, че е било на баба Лор. Още ми е голямо, но дядо твърди, че като съм пораснела, щяло да ми стане.

— Приказно е — рече Роузи. — И явно е много, много старо, затова го пази.

— На всяка цена — отвърна Лизет, върна бонето внимателно на място и най-сетне махна новата шапка, която й бе подарила вуйна й. Сложи я до бонето и се пресегна да вземе бежова вълнена шапка с връзчици. Нахлупи си я, завърза я под брадичката и добави към нея ивичка кафява кожа, която нави на венец около главата си. — Това е втората нова шапка, вуйно Роузи. Хайде, познай кой ми я е подарил!

Роузи наведе глава на една страна, уж мислеше съсредоточено, и направи озадачена физиономия.

— Чакай да видим… напомня ми за… казаци, не, за руски боляри. Ами да, подарила ти я е Кира.

— Браво на теб, позна, вуйно Роузи!

— Хайде сега, миличкото ми, махни я — подкани строго Роузи и развърза вълнената шапчица. — Не е зле Ивон пак да те среши, преди да слезем на вечеря.

Лизет кимна и забеляза, че тъкмо в този момент майка й влиза в съседната стая. Грабна от рафта новата шапка и изтича да й я покаже.

— Боже, колко е хубавичка! — възкликна Коли точно когато Роузи и Ивон дойдоха подир момиченцето в стаята. — А сега, ако обичаш, иди да се срешиш. — Тя погледна с любов снаха си. — Много си мила, никога не пропускаш да й донесеш шапка.

— Доставя ми удоволствие. Единственият проблем е, че е свикнала да получава шапки и вече изобщо не й прави впечатление — изшушука Роузи.

Колет кимна.

— Знам. Опре ли до шапките, всички я глезим ужасно. Но е толкова добра, толкова послушна и обичлива. Не ми създава никакви неприятности.

— И тя като Ивон е пораснала до неузнаваемост — отбеляза Роузи. — Изглежда по-голяма за възрастта си. Сякаш е не на пет, а на седем-осем годинки.

— Да, не само се е източила на ръст и се държи като възрастна, но е и поумняла — поясни Коли. — Справя се чудесно в училище, изпреварила е доста съучениците си. И няма страх от нищо.

— Точно като майка си — засмя се Роузи.

— А, за това не знам, напоследък не съм образец на смелост.

Усмивката върху лицето на Роузи угасна.

— Не се ли чувстваш добре, Коли? — попита тя, след което отиде при зълва си, взря се в нея угрижено и я прегърна през раменете.

— А, не, добре съм, наистина. Много по-добре отпреди. Но се уморявам бързо и нямам сили да почна пак работа.

— Засега и не мисли за работа. А напролет ще отвориш отново галерията за сребърни антики. И бездруго туристическият сезон приключи, до април замъкът е затворен за посетители.

— Да, права си, но все пак… ми липсва. Знаеш колко си падам по старинното сребро, какво удоволствие ми доставяше да го продавам.

— Да. Когато бях с Нел в Холивуд, се запознах с поппевеца Джони Фочън. Ходихме да вечеряме у него, има великолепна колекция. Притежава две сребърни поставки за десерт, изработка на Пол Щор. Ако можеше да ги видиш, щеше направо да хлъцнеш.

— Готова съм, мамо — оповести Лизет, след като изтича от банята, където Ивон я бе сресала.

— Хайде да вървим, дядо ти сигурно ни чака — подкани Колет и изведе дъщеря си от стаята. После се извърна към Роузи и продължи: — Пол Щор ми е любимият английски майстор на сребърни предмети. Как изглеждат поставките?

Докато слизаха по огромното стълбище, Роузи й описа антиките, както и другите вещи в невероятната колекция на Джони Фочън.