Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (1)

1.

Бе застанала малко встрани, в мрака до една от огромните каменни колони, и наблюдаваше битката.

Казваше се Розалинд Мадиган. Съвсем се бе притеснила, бе стиснала юмруци, бе затаила дъх и с леко отворена уста гледаше с едва доловима тревога в очите.

Мечовете се кръстосаха, металът издрънча. Мъжете се сражаваха на живот и смърт и тя знаеше, че победител ще е само един от двамата.

Ослепителната светлина, струяща през прозорците високо върху стената на крепостта, проблясна върху бързите им смъртоносни оръжия. Гавин, по-дребният от двамата, бе строен, пъргав и подвижен като живак. Впусна се в светкавична атака и замахна опасно с меча. Противникът му заотстъпва в просторната, застлана с плочник зала. Най-неочаквано Гавин бе взел надмощие.

Джеймс, другият рицар, по-висок и широкоплещест, ала не така чевръст, бе притиснат в ъгъла. Опря гръб в стената и пребледня от злоба и страх.

На жената й се стори, че двубоят ще приключи по-бързо, отколкото е очаквала. Бе повече от очевидно, че победител ще излезе Гавин. Сетне за нейна изненада Джеймс успя да се завърти лекичко, колкото да заеме по-изгодна позиция. Внезапно се впусна устремно напред. Сега вече той имаше надмощие.

Донякъде стъписан, Гавин започна да се отбранява. На Розалинд й се стори, че не е бивало да го прави, и без да откъсва очи от двамата мъже, тя се понаведе напред.

Пъргаво, като танцьор, Гавин бързо се дръпна и отби ловко и силно ударите на Джеймс.

Запъхтян, Джеймс продължи да напада и размаха не по-малко вещо меча, ала не бе така чевръст и подвижен в движенията, както Гавин.

Докато се дуелираха стръвно, двамата неусетно се озоваха в средата на залата в замъка. Ту нападаха, ту отбиваха ударите и отново се впускаха в атака. Джеймс едвам дишаше, движеше се все по-тромаво. Гавин повторно бе надделял. Впусна се устремно напред, за да нанесе смъртоносния удар.

Джеймс залитна и падна, мечът му отхвръкна надалеч и издрънча върху каменния под.

Гавин моментално го настигна и се надвеси над него, опрял върха на меча в гръкляна му.

Впериха напрегнато поглед един в друг, безсилни да извърнат очи.

— Хайде, то се е видяло, убий ме! — извика най-сетне Джеймс.

— Предпочитам да не си мърся меча с кръвта ти — отвърна леденостудено, но и спокойно Гавин. — Стига ми, че спечелих тази последна, окончателна битка. Сега вече всичко между нас е свършено. Махай се и да не си стъпил повече по тези места! Инак ще платиш с живота си.

Отстъпи няколко крачки назад, прибра меча в ножниците върху пояса си и без да поглежда своя противник, се запъти през залата към широките стълби. Чак когато ги изкачи, извърна за миг очи към Джеймс и се скри в мрака.

Възцари се гробна тишина.

После отекна гласът на режисьора.

— Край! Приключихме, момчета. Това бе последният дубъл — извика той ликуващо.

Актьорът на име Джеймс се изправи тромаво, а режисьорът отиде да каже нещо на оператора. В миг всички заприказваха, засноваха по снимачната площадка, започнаха да се смеят, да пускат шеги, да се потупват по гърбовете.

Без да обръща внимание на олелията, Розалинд си взе чантата и забърза по стълбите да намери Гавин. Той още стоеше в мрака на горната площадка. Щом отиде при него, Розалинд видя, че е напрегнат, че в очите му се чете болка и лицето му под грима е свъсено.

— Боли те — каза му тя.

— Мъничко. Имам чувството, че някой ме стиска със стоманена ръкавица за тила. Пак трябва да сложа шината, Роузи.

Тя веднага я извади от чантата и помогна на Гавин да я намести. Преди седмица, докато снимаха на открито в Йоркшир, конят го бе хвърлил от седлото и оттогава Гавин имаше болки във врата и рамото.

Докато пристягаше шината, той погледна благодарно Розалинд и й се усмихна — явно му бе олекнало. Както бе установил, шината облекчаваше болката повече от хапчетата.

— Ужасно се притесних за теб, докато снимахте последния дубъл — рече Роузи и поклати учудено глава. — Направо не проумявам как издържа.

— Такава е магията на театъра, на актьорството. Щом застанах пред камерата, адреналинът ми се вдигна и забравих за болката. Най-малкото не я усещах, дотолкова се бях вживял в ролята на Уорик. Все едно бях влязъл в неговата кожа. Ролята винаги взима връх. Играя ли, за мен не съществува нищо друго.

— Знам, знам, но въпреки това се безпокоях — усмихна се едва-едва Роузи. — А уж те познавам от толкова години. Но винаги съм казвала, че способността ти да се съсредоточаваш е една от тайните на твоя успех. — Тя го хвана за ръката. — Всъщност да вървим, Чарли ни чака с Джеймс, Ейда и целия снимачен екип.

Докато Роузи и Гавин слизаха по стълбите, всички от снимачния екип заръкопляскаха ентусиазирано. Знаеха, че звездата на филма Гавин Амброуз вече дни наред се мъчи като грешен дявол, и се възхищаваха не само на таланта му като актьор, но и на неговия стоицизъм след злополуката с коня и на всеотдайността, с която играеше по време на снимките. Като истински професионалист той бе твърдо решен да приключат снимките навреме и сега неговите колеги от екипа искаха да му благодарят и да му изкажат възхищението си.

— Беше страхотен, Гавин, направо върхът! — каза Чарли Блейк, режисьорът на продукцията, и му стисна ръката, когато той слезе заедно с Роузи по стълбището.

Да ти призная, не вярвах, че ще се оправим само с три дубъла.

— Жалко, че не се вместихме и в един — отвърна сухо Гавин. — Все пак съм ти благодарен, Чарли, че ни остави да изиграем двубоя. Последния път се получи добре, нали?

— И още питаш! Няма да отрежа и сантиметър при монтажа.

— Нямаш равен като актьор, Гавин, умееш да работиш с хората — намеси се и продуцентката Ейда Йънг, след което пристъпи и го прегърна майчински, но и внимателно, да не го заболи вратът.

— Благодаря, Ейда. Драго ми е да чуя точно от теб такъв комплимент. — Гавин погледна към Джеймс Лейн, с когото току-що бяха изиграли сцената с дуела, и се ухили до уши. — Браво, Джимбо!

Джеймс отвърна на усмивката.

— И ти беше неотразим, мой човек!

— Благодаря ти, доста ми помогна — допълни Гавин. — Подобни бойни сцени не са шега работа, а ти направо нямаше грешка.

— Абе какво да си говорим, ние с теб спокойно можем да мерим ръст с Ерол Флин^[1] — отговори Джеймс и намигна на Гавин. — Жалко, че Кевин Костнър направи нова екранизация на „Робин Худ“. Ако се бяхме заели ние, щяхме да го ударим в земята.

Гавин се засмя и кимна, сетне, забелязал изражението върху лицето на Ейда, възкликна:

— Я не гледай така, сякаш са ти потънали гемиите! Нищо ми няма на врата, честен кръст. Дори ще дойда довечера на партито.

— Така те искам! Много се радвам! — отвърна продуцентката, ала после помоли: — Но само ако ти се идва.

Гавин огледа хората от снимачния екип.

— Благодаря ви — рече искрено. — Благодаря ви за всичко, наистина бяхте страхотни. Довечера ще го полеем, както си му е редът.

— Иска ли питане! — възкликна главният осветител и всички се насъбраха около Гавин, за да се ръкуват с него и да му кажат, че е страхотен актьор, всъщност най-добрият измежду колегите си.

След малко Роузи и Гавин излязоха от огромния снимачния павилион, където бяха снимали сцената със залата в замъка „Мидълъм“, и тръгнаха по коридора зад декорите, през плетеницата от кабели и високото чак до тавана скеле, върху което бяха монтирани прожекторите, създаващи илюзията, че замъкът е окъпан в слънчева светлина. Запроправяха си път през жиците и струпаната апаратура. И двамата бяха доволни, макар по различни причини, че вече е заснета и последната сцена и снимачният период е приключил. Погълнати от мислите, се упътиха мълком към гримьорната на Гавин.

— Наистина ли в края на седмицата заминаваш за Ню Йорк? — попита Гавин от вратата на банята до гримьорната и както пристягаше колана на белия хавлиен халат, погледна изпитателно Роузи.

Тя вдигна глава от бележника и също се вторачи в него.

— Да — потвърди след малко и пак прибра бележника в чантата си. — Имам среща с едни продуценти от Бродуей. Трябва да се видя и с Джан Сътън. Смята да прави нова постановка на „Моята прекрасна лейди“.

— Не си в най-изгодната позиция — прихна Гавин. — Сесил Бийтън си каза тежката дума с костюмите за първата постановка. Всички ги помнят.

— Да, така си е — съгласи се Роузи. — Но и без мен знаеш, че предизвикателството е страхотно. Нямам нищо против да си опитам силите… Пък времето ще покаже. — Тя сви рамене и добави бързо: — От Ню Йорк ще ида в Лос Анжелис. Да се видя с Гари Маршал. Кани ме да правя костюмите за новия му филм…

— Плюс мюзикълите на Бродуей?

— Плюс тях.

— Ти не си наред, Роузи! Напоследък се нагърбваш с прекалено много работа. Съвсем ще грохнеш. Само тази година прави костюмите за две постановки в Уст Енд и за моя филм, който, защо да си кривим душата, доста те измъчи. И догодина ли ще бъхтиш като ненормална? И ще се нагърбваш с три-четири постановки! Озапти се, за Бога!

— Трябват ми пари.

— Ще ти дам колкото поискаш. Винаги съм ти казвам, че всичко мое е и твое.

— Да, казвал си ми, Гавин, и съм ти много признателна. Но не е същото… Едно е да ми дадеш пари ти, друго е да си ги изкарам аз. Пък и всъщност не са за мен, а за семейството ми.

— Тези хора не са ти никакво семейство! — сопна се ядно Гавин, което му се случваше рядко, и върху лицето му се мярна раздразнение.

Стъписана, Роузи го зяпна с отворена уста и предпочете да не се доизкаже. Замълча, смаяна от очевидния гняв на Гавин и острата му, толкова неочаквана реакция.

Той се извърна рязко и седна на стола пред тоалетката, после взе крема и кутията с хартиени салфетки и захвана да сваля грима от лицето си.

— Те все пак са ми семейство — рече накрая Роузи.

— Не, не са. Твоето семейство сме ние. Аз, Нел, Кевин! — възкликна Гавин и изтика рязко кутията с крема и салфетките.

Без да обръща внимание на припряността му, Роузи си помисли: „И Мики. Той също е в нашето семейство, където и да се намира. Както и Съни“. Натъжи се и въздъхна едва чуто: при мисълта за тях я обзе тревога.

След миг отиде при Гавин и застанала зад стола, отпусна ръце върху облегалката. Наведе лъскавата си кестенява коса над тъмнокосата му глава и озадачена, впери зелени очи в неговите сивкавосини очи, отразени в огледалото. Сякаш в отговор на неизречения й въпрос Гавин промълви едва чуто:

— Врекохме се да бъдем като семейство, помниш ли?

После сведе очи към снимката в сребърна рамка върху тоалетката. Роузи също погледна там. Всички те бяха на фотографията: тя и Нел, Гавин, Кевин, Мики и Съни, прегърнати, с грейнали в усмивка лица, с блеснали от очакване и надежда очи. Бе правена толкова отдавна. Те бяха толкова млади… и всичките сираци.

— Зарекохме се да си помагаме, каквото и да ни се случи. Обещахме си, че ще сме като братя и сестри — натърти Гавин. — Удържахме на думата си. И досега сме си верни.

— Да — прошепна Роузи, — като братя и сестри сме, Гавин.

Опита се да прогони обзелата я тъга. Трагедията бе, че всъщност не бяха удържали на думата си…

Гавин вдигна глава, отново срещна погледа й в огледалото и върху лицето му грейна познатата, вече толкова прочута ехидна усмивка.

— Щом си си наумила да се съсипеш от работа, по-добре го направи с някой от моите филми, та ако се наложи, да ти събирам кокалите. Какво ще кажеш, ще направиш ли костюмите и за следващия ми филм?

От сериозното изражение и тъгата в очите й не остана и следа и тя се засмя.

— Дадено, господин Амброуз! — възкликна Роузи.

— Спазарихте ме.

Най-неочаквано на вратата се почука и в гримьорната влезе Уил Брент от реквизита.

— Идвам, за да ти помогна да си смъкнеш костюма, Гавин, но както виждам, си го направил и без мен. Извинявай, че закъснях.

— А, не си, Уил, свалил съм само ризницата. Дали да не ми помогнеш с другото, особено с тия проклети чизми? — усмихна се Гавин и вдигна крак.

— Ама разбира се! — отговори Уил и прекоси бързо гримьорната.

— Ще се видим на партито — промълви Роузи, след което целуна Гавин по темето и отиде при канапето да си вземе чантата.

— И не забравяй какво ти казах, Ангелско личице! Ще правиш и следващия ми филм — провикна се Гавин, после смръщен се зае с хирургичната шина, която намести внимателно върху врата си.