Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (27)

27.

— Мъж, който подарява на една жена скъпи перли, е хлътнал по нея — прошепна Анри дьо Монфльори и погледна многозначително Кира.

— Искаш да кажеш, влюбен е? — сбърчи чело тя.

— Ами да.

— Нима смяташ, че Гавин Амброуз е влюбен в Роузи?

— Повече от очевидно е.

Отпърво Кира не каза нищо.

Поизвърна се и погледна в просторното входно антре към Роузи, изцяло погълната да прави снимки на Лизет, Коли и Ивон.

Трите бяха застанали пред огромната елха, накичена с какви ли не прелестни играчки и с мънички светещи гирлянди. Двете момичета се смееха и бъбреха, а Коли току ги подканяше да мируват, докато Роузи презареди фотоапарата и ги щракне още веднъж.

Превъзбудени от наближаващата Бъдни вечер, всички се забавляваха до премала, най-вече Коли, както доволна забеляза Кира. И тя като Роузи се безпокоеше за Коли, превърнала се напоследък в живи мощи. Тази вечер изглеждаше особено слаба, макар че, както личеше, се бе постарала да се облече празнично за Бъдни вечер.

Бе в рокля от тъмнозелена коприна, до която лицето й изглеждаше бледо като на мъртвец. Но Кира се успокои с мисълта, че може би роклята просто подчертава бялата й кожа.

Извърна отново очи към Роузи и върху лицето й се появи загриженост. И Роузи се бе облякла празнично. Беше с чудно хубава клоширана рокля от черно кадифе с квадратни външни джобове с бродерия и пришити към нея мъниста. На врата си носеше невероятните перли от топлите морета. Колко прелестни изглеждаха върху черното кадифе! Сигурно струваха цяло състояние, някъде към седемдесет и пет хиляди долара, че и повече. Анри бе прав. Човек не подарява скъпи перли колкото от благодарност за добре свършена работа в някой филм. Камо ли перли от магазина на Хари Уилсън, прочутия нюйоркски бижутер.

На Кира й хрумна още нещо и тя се извърна към Анри да му го каже едва чуто:

— Нека не забравяме, скъпи, че са стари, много стари приятели. Познават се още от Ню Йорк, когато са били деца, а и тя отдавна работи в снимачния му екип. Дали не й е подарил перлите заради всички тези години, когато са били близки приятели и колеги?

— Съмнявам се — възрази Анри и отпи от шампанското. — Както знаеш, съм ги виждал заедно. Доста често съм бил в тяхната компания — отношенията им не са просто приятелски. Те двамата се обичат, помни ми думата. Виж, друг въпрос е дали го съзнават — сви рамене графът.

— Но Гавин е женен — прошепна Кира, навела се към него.

— На това „женен“ ли му викаш? — възкликна Анри. — Мен ако питаш, Гавин е много отчужден от жена си. Но и Луиз не е цвете за мирисане, затова не го виня. Доста истерична, припряна и сприхава е, а и не блести с кой знае какъв ум. Слаба е като скелет. — Той потрепери и направи погнусена физиономия. — Не ти ли е правило впечатление, че главата й е прекалено голяма за това птиче телце? Защо някои жени мислят само за фигурата си и са маниачки на тема диети? Нима искат да изглеждат като концлагеристи от Дахау? — Графът поклати отвратен глава. — В жени като Луиз, които приличат на момчета, няма нищо женствено, изобщо не са секси. Поне според мен. Приличат ми на скелети.

Кира го озари с усмивка.

— Е, радвам се, че си падаш по закръглените форми, инак не знам какво щях да правя — засмя се тя и вдигнала чашата, се чукна с графа. — Обичам те, Анри дьо Монфльори.

— Споделям чувствата ти, скъпа — отвърна той много сърдечно.

— Луиз Амброуз си е странна птица, прав си — изшушука рускинята и волю-неволю отново извърна очи към Роузи. — Различават се с Роузи, както денят от нощта. Виж я колко хубава е тази вечер! Направо невероятна. Като зряла прасковка.

Анри го напуши смях от това сравнение, но той не каза нищо.

— Колко жалко, че Гавин е женен — допълни умислено Кира.

— Това няма никакво значение — възрази припряно графът и вдигна изразително вежда. — Нима семейното положение е спирало някога някого? Знаеш не по-зле от мен, че в любовта повечето хора следват зова на сърцето си. И на похотта. Особено когато са хлътнали здравата. Изобщо не се съобразяват с чувствата на другите. Въпреки всичко обаче съм повече от сигурен, че Гавин и Роузи не си дават сметка какво изпитват един към друг.

— Не ми се вярва — вторачи се в него Кира.

— Всъщност не съм съвсем прав. Не и двамата, а само Роузи не съзнава колко привлечена е от Гавин в личен план. Прекалено погълната е от Ги, от проблемите между тях и проваления им брак. Пък и ние вече години наред непрекъснато я занимаваме с проблемите си. Но и на това, разбира се, му се вижда краят.

— За какво намекваш?

— След като Роузи се престраши да се разведе с Ги, животът й ще се промени. Из основи.

— От години не живеят като мъж и жена, Ги почти не се вясва тук, тя почти не го вижда. Нима наистина смяташ, че разводът ще промени нещо?

— Да. Роузи е много честен и почтен човек. Докато е законна съпруга на Ги, се чувства обвързана с него, смята, че не разполага със свободата да постъпва както сметне за добре. Най-малкото ми се струва така, като съдя от поведението й и от затворения начин на живот, който води от доста време. Дори само с това, че е решила да сложи край и да поиска развод, вече се е променила коренно.

— В какъв смисъл?

Анри се позамисли, сетне отвърна:

— Най-сетне Ги не й тежи като воденичен камък. В съзнанието й, де. И това й вдъхва усещането за свобода. Ще се почувства още по-добре, щом приключи бракоразводното дело.

— Дано, Анри! Обичам Роузи и искам да е щастлива… — Кира замълча и след миг-два допълни малко колебливо: — Не исках да ти напомням за Ги, но понеже стана дума… имаш ли вести от него?

Анри кимна.

— Не успях да ти кажа, пък и не исках да те разстройвам, но снощи ми звънна по телефона. От Париж. За да ми се извинял, моля ти се! Аз, естествено, му казах, че не му се сърдя. Нямах друг избор. Съобщих му и че ще се женим и ще узаконя нашия син, като го осиновя официално.

— А той как посрещна новината?

— Честити ми. Радвал се, че ще се оженим и ще призная Александър.

— Направо не мога да повярвам, Анри.

— Аз също, макар и да го чух с ушите си. — Графът стисна ръката на Кира. — Но колкото и да е странно, мисля, че беше искрен. Този мой син си е особняк. Винаги ме е озадачавал.

— И не само теб. Учудена съм, че не те е питал може ли да се прибере за Коледа в Монфльори.

— Нямаше тази възможност, Кира. Казах му, че не му се сърдя, и веднага добавих, че при тези обстоятелства засега не съм готов да го приема под покрива си и ще му мислим догодина.

— А той как реагира?

— Доста спокойно. Точно преди да затворим, поиска да говори с Роузи. Отидох и я повиках. Докато вървяхме към моя кабинет, я посъветвах да му каже без заобикалки, че веднага след Нова година смята да подаде молба за развод.

— И тя послуша ли те?

— Ами да. Бе много твърда и непреклонна. Намери сили да го попита докога ще остане в Париж, за да му прати копие от молбата. Ги отвърна, че ще бъде там до март, а после щял да ходи в Хонконг, Индонезия и на други места в Далечния изток.

— Сигурно е бил изненадан.

Графът поклати глава.

— Ни най-малко. Както сподели Роузи, го приел съвсем спокойно, изобщо не се разстроил. След като затвори, тя ми каза, че за пръв път от години Ги се е държал сърдечно и мило.

— Тази работа не ми харесва, Анри — свъси се Кира. — Държанието му ме безпокои. Извинява ти се, честити ти, че ще се жениш, и кротко като агънце посреща новината, че Роузи смята да се разведе. Наумил си е нещо.

Анри се взря вторачено в нея и присви очи.

— Какво толкова може да си науми?

— Нямам представа. Но това, че начаса се съгласява с всичко, ме хвърля в ужас…

Кира не се доизказа. Не можеше да определи какво точно я тревожи, но определено имаше нещо гнило. В очите й проблясна тревога. Графът забеляза веднага и я хвана за ръката, та да я успокои.

— Въобразяваш си разни неща, скъпа. Остави го Ги. Няма да ни създава неприятности. Хайде, ела! Държим се неучтиво, застанали сме тук и си шушукаме. Да идем при момичетата!

Когато се приближиха към тях, Анри се загледа в коледната елха, извисила се почти до тавана на входното антре.

— Сигурно не е възпитано да се перча, но мен ако питате, тая година надминахме себе си. Елхата е направо приказна.

— Заради лампичките, които вуйна Роузи донесе от Ню Йорк — поясни възторжено Лизет на дядо си. — Напълнили са елхата със звездички, точно както нощното небе.

— Хубаво го каза, Лизет — усмихна се доволно графът.

— Хайде, Анри, застани при момичетата, за да направя снимка на цялото семейство! — подкани Роузи. — И ти, Кира, трябва да си на фотографията.

— Но каква снимка на семейството ще е това, ако на нея те няма теб, Роузи? — възкликна графът, сетне се обърна към Ивон: — Я повикай Гастон, миличка! Помоли го от мое име да ни снима.

— Ей сега, чичо Анри! — отвърна Ивон и излетя като куршум от помещението.

— А ти, Лизет, изтичай горе и помоли Елиан да доведе малкия Александър. Него също трябва да го снимаме заедно с нас.

— Нека аз доведа малкия — предложи Кира и забърза към стълбището.

— Щом искаш — рече графът и отиде да си налее още шампанско.

Роузи остави фотоапарата върху една от масичките в антрето и вдигна чашата. Отиде при Анри и му рече:

— От кухнята се носят такива ухания, че чак ми потекоха лигите. Да ти кажа, съм гладна като вълк.

— И аз — усмихна се свекър й, сетне я хвана за лакътя и я поведе към елхата. — Доколкото разбрах от Ани и Доминик, са ни опекли сочна, пълнена с кестени гъска с гарнитура и лично аз изгарям от нетърпение да я опитам.

— Не забравяй и гъшия пастет, и шоколадовия сладкиш за десерт — намеси се и Коли, докато сядаше на пейката с бродирана дамаска. — Голямо ядене ще падне.

— Мисля да се заемем с всички тези вкуснотии веднага щом Гастон ни щракне за спомен — оповести Анри, после попита Роузи: — Докъде стигна с роклите на шаферките?

— Вижда му се краят, почти съм ги ушила. Висят на окачалката в ателието, утре сутрин можеш да ги видиш.

Графът се засмя и поклати глава.

— Не, не, искам всичко около сватбата да е пълна изненада.

— Роклята на Кира е прекрасна, съвсем проста — намеси се и Коли. — Но мен ако питаш, трябва да й дадеш старинната диамантена брошка на мама, брошката на рода Монфльори. Ще стои много хубаво върху роклята.

Анри дълго не сваля поглед от дъщеря си, после отиде и седна до нея на пейката. Прегърна я през тесничките рамене и оборен от любов, я целуна по бузата. От вълнение на гърлото му заседна буца. Той се изкашля и рече:

— Добре си се сетила, Коли. Само ти си в състояние да си толкова щедра. Сигурно наистина ще подаря брошката на Кира. Като сватбен подарък от нас двамата с теб.