Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (15)

15.

Въпреки че движението в Париж бе натоварено, колите се движеха бързо и за огромно облекчение на Роузи тя за половин час се измъкна от центъра на града.

Но се отпусна чак когато излезе с пежото на магистралата и пое към Орлеан. Намести се по-удобно зад волана и въздъхна облекчено. Беше шести декември, тя бе прекарала една седмица в Париж, където бе подреждала бюрото си и бе уреждала някои неща, свои и на Гавин, и най-сетне се отправи към любимия Монфльори.

Беше петък, движението по магистралата бе още по-натоварено и от обикновено, понеже мнозина се изнасяха на вилите си в провинцията. Но бе ранен следобед и нямаше задръствания, та Роузи се придвижваше сравнително бързо. Докато караше, мислите й отново я върнаха към Джони Фочън.

Тя се пресегна машинално да вземе касетата, която Нел й бе дала в Бевърли Хилс и която одеве, преди да излезе от апартамента на улица Юниверсите в Седми район, бе пъхнала в сака. В началото на седмицата бе успяла да чуе в апартамента само част от записа и още не го знаеше целия. Гласът на Джони Фочън изпълни купето на автомобила и най-неочаквано Роузи бе смаяна колко силен е текстът на „Ти и аз, нали искахме всичко“.

За нейна изненада думите я разнежиха и трогнаха, така, както текстът на никой друг шлагер.

Докато слушаше парчето, я обзе необяснима мъка и Роузи се просълзи. Даде си сметка колко много неща в тоя живот е пропуснала, че е могла да живее и другояче. Думите, които пееше Джони, бяха изпълнени с дълбока, пронизваща тъга. И й звучаха толкова пророчески… Никак не бе трудно да разбиеш нечие сърце, както и някой да разбие твоето. Роузи го знаеше прекрасно от собствен опит.

Джони запя друга песен, обгърна я с мелодичния си глас и тя съвсем естествено се сети отново за вечерта, която наскоро бяха прекарали заедно в къщата му. Сега й се струваше, че е било преди цяла вечност. А бе минала само седмица, откакто се бе срещнала в Бевърли Хилс с Нел и Гавин, двамата си най-добри приятели, и се бе запознала с прочутия Джони Фочън, към когото изпитваше някакво странно любопитство и влечение. Сега пътуваше към сърцето на Франция, към друг живот. Колко различни бяха тези два свята: в много отношения отстояха на хиляди километри разстояние. В сравнение с Калифорния в Европа цареше много по-голям ред, бе истински подвиг да се прехвърлиш от олелията и разпасаността на Холивуд и неговите знаменитости във Франция, с нейните строги достопочтени благородници. Нел непрекъснато й го натякваше, подмяташе й, че живее едновременно в два съвършено различни свята, макар че, нали я познаваше от момиче, първа признаваше, че Роузи се прехвърля от единия в другия със завидна лекота и вещина.

Беше й звъннала предния ден от Ню Йорк, за да й каже, че й е пратила по човек какви ли не коледни подаръци, които Роузи щяла да получи към края на седмицата. Сетне прихна и й рече закачливо:

— Джони ме врънка за телефонния ти номер. Не знаех дали искаш да му го давам, затова му пробутах номера в киноцентъра в Лондон. После пуснах един факс дотам на Ейда да й кажа в никакъв случай да не дава на никого телефона ти. На абсолютно никого — засмя се отново Нел и добави съзаклятнически: — Излъгах, естествено, че така си ме инструктирала ти, понеже няколко седмици не искаш да те безпокоят, та да си починеш в Монфльори. Но слушай, Роузи, оказах се права. Джони здравата е хлътнал по теб. Завъртяла си му главата, миличка.

Роузи се подсмихна при мисълта как е направила на нищо Нел, задето й дрънка такива небивалици. Ала ще не ще, трябваше да си признае, че се е почувствала поласкана, когато предния ден приятелката й каза, че Джони се интересува от нея. Той наистина не бе като другите и Роузи го харесваше, и то много. Нямаше нищо общо с мъжете, които бе познавала дотогава. Откриваше у него куп чудесни качества. Дума да няма, искаше й се да го види отново, но в никакъв случай не биваше да го прави. Не биваше и да мисли за Джони… най-малкото по този начин. Все пак съществуваха пречки.

„В никакъв случай не бива да се поддавам на изкушението и дори да мечтая за него“, каза си тя и угаси касетофона върху светлинното табло. В миг гласът на Джони утихна и в колата се възцари тишина.

Роузи продължи да кара — не можеше да си избие от ума думата „пречки“. Откъде ли й бе хрумнала? Мислите й я върнаха към младостта, към спомена за един стар филм, който бе гледала по телевизията — „Джейн Еър“, екранизация на прекрасния класически роман от английската писателка Шарлот Бронте, който Роузи обичаше не по-малко от филма.

И съзнанието й завинаги се бе врязала една сцена: Джейн и господин Рочестър стоят в селската черква. Викарият ги пита има ли пречки да ги венчае и точно в този момент като гръм от ясно небе отеква гласът на някакъв човек, който излиза напред и съобщава, че наистина има пречки: една жена… луда жена, за която Рочестър се е венчал като млад и която стои залостена на тавана в къщата. Лудата, за която се грижи Грейс Пул и която е подпалила дома.

„Е, изникват какви ли не пречки — рече си Роузи — и някои са по-страшни от другите.“

Изведнъж излезе буря и гръмотевиците и светкавиците я откъснаха от мислите й. Роузи пусна чистачките и вторачена в предното стъкло, се съсредоточи върху пътя. Заваля като из ведро, шосето стана хлъзгаво и опасно и младата жена забрави за всичко останало.

Разпростряла се върху повече от деветстотин километра от своя извор в Севените до устието си край Нант, където се влива в Атлантическия океан, Лоара е най-дългата река във Франция. Макар на места да е прекъсвана от електроцентрали и стълбове за електропроводи — французите често я наричат la fleve nucleaire^[1] — към триста километра от поречието й са все така невероятно хубави.

Те се простират от Орлеан до Тур, където реката тече през злачно зелена долина, известна като Долината на кралете, понеже там се намират най-великолепните измежду тристата прочути замъка на Лоара: Ланже, Амброаз, Азе Льоридо, Клоз Люсе, Шомон, Шамбор, Шиверни, Шиньон и Шенонсо.

Дори зиме тук климатът е по-различен, отколкото другаде във Франция, по-мек, по-топъл, чудно хубав с тучното си спокойствие. Така поне й се струваше на Роузи. Поречието на Лоара бе любимото й място и час и половина, след като тръгна от Париж, тя навлезе в неговото сърце, в най-прелестната му част.

Погледна през прозореца на колата и лицето й моментално грейна от щастие. Дъждът отдавна бе спрял и навън бе ведро и ясно. Небето бе лазурно, окъпано в светлината на зимното слънце, а под него се виеше наситеносинята лента на Лоара, чиито пясъчни брегове проблясваха като лъснато сребро в кристалночистия въздух.

Роузи си помисли щастлива, че скоро ще се прибере вкъщи, и я обзе неописуемо вълнение. Не след дълго щеше да бъде там, където се чувстваше най-добре: в „Монфльори“, един от великолепните замъци на Лоара, който според Розалинд Мадиган бе най-прелестен.

Разположен точно в средата на дългата долина, между Орлеан и Тур, „Монфльори“ е съвсем наблизо до легендарния Шенонсо, където навремето са живели Анри II, любовницата му Диан дьо Поатие, жена му Катерина Медичи, техният син Франсоа II, а също и неговата жена — Мария Стюарт, или, както всички са я наричали, la petite reinette d’Ecosse^[2].

Първоначално „Монфльори“ е средновековен замък, крепост, съградена от Фюлк Нера Анжуйски, страховития военачалник от XI век, известен още като Черния ястреб, владетел на областта, дал началото на рода Анжовен и на династията на Платнагенетите, която по-късно се възкачва на френския престол.

Два пъти опожаряван и изграждан наново, през следващите три столетия замъкът безброй пъти сменя своите собственици, та накрая, през XVI век, да стане притежание на могъщия граф Дьо Монфльори, решил да разшири владенията си по поречието на Лоара. От жизнено значение за него е и близостта на замъка до Шенонсо.

Филип дьо Монфльори, grand seigneur^[3], богаташ и земевладелец, заема редица ключови постове в управлението и през краткото управление на Франсоа II и жена му Мария Стюарт е пръв царедворец. Тясно свързан с чичото на Мария Стюарт, херцога на Гиз, той се радва на огромно влияние, до голяма степен предопределя политиката на своето време и не пропуска да се възползва от връзките си сред политици и приближени до двора.

През 1575 година полага основите на сегашния замък и с годините изгражда величествената каменна постройка, кацнала и сега на хълма с изглед към долината. Не жали средства и сътворява пищен ренесансов дворец, където прекарва свободното си време и се забавлява. Именно графът е създал замъка в днешния му вид: прелестен и отвън, и отвътре, с великолепни помещения, обзаведени наистина невероятно.

При разклонението за Тур Роузи отби от магистралата и при Амбоаз свърна по второстепенния път. По едно време натисна спирачките, спря и известно време седя в автомобила, както правеше винаги, когато бе отсъствала от замъка, та да му се порадва и да се полюбува на старинната му внушителна прелест, на усещането, че той не е подвластен на времето, на чувството за история, което „Монфльори“ неизменно пробуждаше у нея.

Кацнал на чудно хубав завой на река Шер, приток на Лоара, „Монфльори“ бе иззидан от местен камък, който с времето малко по малко бе променял цвета си, та накрая да стане бял. Възправяше се на хълма и властваше вече столетия наред над всичко наоколо с белите си стени, блещукащи в ослепителната светлина на следобедното слънце, с множеството конични покриви и източени цилиндрични кули, изпъкнали с тъмните си очертания върху фона на лазурното небе.

След няколко минути Роузи прекоси развълнувана, с разтуптяно сърце подвижния мост и влезе във вътрешния двор пред замъка. Още преди да е ударила спирачките, масивната дъбова порта се отвори и икономът Гастон изтича надолу по предното стълбище. Когато Роузи слезе от автомобила, той се завтече да я посрещне, грейнал в усмивка.

— Госпожо Дьо Монфльори! Добре дошла! Колко се радвам, че ви виждам! — възкликна икономът, сграбчи я за ръката и се здрависа енергично с нея.

— Аз също! — отвърна Роузи, също усмихната до уши. — Откога мечтая да си дойда! Изглеждаш добре, Гастон. Как е Ани?

— Много добре, госпожо! Ужасно ще се израдва, че сте пристигнала, bien sur^[4]! — Икономът се свъси и поклати глава. — Но сте подранила. Господин графът ви чакаше чак към пет. Съжалявам, но отсъства. Още не се е прибрал от обяд…

— А, нищо — прекъсна го Роузи.

Забеляза с крайчеца на окото мъничка фигурка в червено, която тичаше по стълбището към нея. Извини се на Гастон, забърза и сграбчи Лизет, когато момиченцето се хвърли в обятията й.

— Вуйно Роузи! Вуйно Роузи! Вече си мислех, че няма да си дойдеш никога!

Роузи притисна силно до себе си петгодишното момиченце. Обичаше го неописуемо. Погали го по главицата, сетне го хвана за брадичката и се взря в извърнатото към нея хубаво личице.

— Мъчно ми беше за теб, ma petite^[5]! — прошепна нежно младата жена и целуна Лизет по бузата. — Но ето че съм тук, ще си изкараме чудесна Коледа.

— Знам, знам! — възкликна развълнувано детето.

Ивон ги наблюдаваше отдалеч, също грейнала в усмивка. През трите месеца, откакто Роузи бе заминала, осемнайсетгодишната девойка бе пораснала сякаш от един път и бе променила външния си рид: яркочервената й къдрава коса бе вдигната на висока опашка, чувствените й устни бяха с леко розово червило, по луничавото й лице имаше пудра.

— Добре заварила, Ивон — каза Роузи и я огледа възхитена, докато вървеше към нея, хванала за ръка Лизет. — Изглеждаш страхотно! Сама ли си уши роклята?

Ивон стисна ръката на Роузи и я прегърна, после я целуна звучно по двете бузи.

— Просто не мога да повярвам, че най-сетне си дойде, Роузи! Без теб тук бе много тъжно, липсваше ни на всички. Да, сама си уших роклята — по модела на една от твоите.

— Вече забелязах — засмя се Роузи. — Добре си се справила. Ще те направя аз теб моделиерка.

— Ама наистина ли! Тъкмо ще се сбъдне мечтата ми. Хайде, влизай, де! Коли те чака, изгаря от нетърпение да те види. Да ти призная, вече броеше дните.

— Аз също. Чакай да си взема чантата, идвам ей сега! — Роузи се върна при автомобила и след като грабна от предната седалка сака, се извърна към Гастон, който вече вадеше от багажника куфарите и пакетите! — Качи всичко в моята стая. Предварително ти благодаря.

— De rien, madame de Montfleurie, de rien^[6]!

Роузи настигна Ивон и Лизет, която не млъкваше и за миг, и трите влязоха заедно в замъка. Вече бяха стигнали средата на просторното мраморно антре, когато Роузи погледна случайно нагоре.

В горния край на стълбището стоеше Ги дьо Монфльори, облечен за езда, и ги наблюдаваше съсредоточено.

Още преди младата жена да се е окопитила от изненадата, той изтича надолу по стълбите и застана пред нея.

Вторачи се напрегнато в лицето й.

Роузи отвърна на погледа му, като се мъчеше да не издава чувствата си.

— Чакахме те да си дойдеш привечер.

— Гастон ми каза.

Ги направи още една крачка, без да сваля очи от лицето й.

— Как си, скъпа?

— Благодаря, добре. А ти?

— Аз също.

Известно време и двамата мълчаха. Сетне Ги се подсмихна и вдигна вежди донякъде иронично.

— Няма ли да ме целунеш, както подобава на съпруга?

Роузи не отвърна нищо. Той прихна.

— Срамота! Но дума да няма, все ще преживея студенината ти. Не ми е за пръв път. — Изсмя се отново, заобиколи я и се запъти към изхода, като шибаше с камшика по кожените си ботуши. На вратата спря, извърна се и се провикна: — Ще се видим по-късно, скъпа. Надявам се, ще вечеряме заедно.

Роузи преглътна от притеснение.

— Че къде другаде ще вечерям? Естествено, че с баща ти и момичетата — възкликна младата жена някак припряно, което не й бе в стила, и прегърнала Лизет през раменете, тръгна нагоре по стълбите, следвана от Ивон.

Щом трите се качиха по централното стълбище, Роузи хвърли един поглед на познатата обстановка: на огромния кристален старинен полилей, на гоблените от XVII век по стените, на окачените един до друг портрети на вече покойните представители на рода Монфльори, и си помисли донякъде натъжена за Ги. Какъв срам и позор, че не бе по-различен, не бе синът, за какъвто мечтаеше баща му и който би се нагърбил сериозно с отговорностите по замъка. Ала Ги бе пройдоха, слаб и малодушен, мислеше единствено за себе си. Бе разочаровал горчиво баща си. Както и нея.

Преди осем години тя бе влязла в този прелестен прочут замък като младоженка, като негова съпруга. Обичаше безумно бъдещия граф Ги дьо Монфльори, възхищаваше му се. Ала отношенията им се бяха влошили твърде бързо. Броени години след сватбата те двамата се бяха отчуждили. Днес Роузи не изпитваше към него нищо освен може би мъничко съжаление.