Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (5)

5.

По-късно същия следобед, докато обикаляше безцелно из жилището на Нел, Роузи забеляза, че през двете години, откакто не бе идвала тук, то почти не се е променило.

За пръв път бе гостувала у приятелката си през 1977 година. Бяха се запознали с Нел през пролетта на същата година и се бяха харесали от пръв поглед, вероятно веднага разпознали една в друга бялата врана. Малко след това Нел покани новата си приятелка на обяд в неделя.

Още щом влезе в големия, донякъде разхвърлян апартамент на Парк Авеню, Роузи се почувства като у дома си и с набитото си око моментално забеляза, че който го е обзавеждал, разбира от антики и има солиден опит в мебелирането, да не говорим пък за превъзходния вкус.

Оказа се, че въпросният спец е Филис, лелята на Нел, сестра на баща й, която живееше с тях още откакто Нел бе навършила десет годинки, след като майка й, Хелън Тредълс Джефри, бе починала от тумор в мозъка. През август 1976 година бащата на Нел, Адам Джефри, бе назначен за завеждащ кореспондентското бюро в САЩ на вестника, в който работеше — „Лондон Морнинг Нюз“, и когато дойде да живее в Ню Йорк, сестра му също го последва. Бе намерила сравнително бързо апартамента и без да губи и миг, се бе запретнала да го обзавежда. По Коледа Нел напусна пансиона в Англия и когато също пристигна в Ню Йорк, жилището вече бе превърнато в точно копие на изискания им лондонски апартамент, от който се бяха изнесли наскоро.

При първото гостуване на Роузи Нел й обясни, че повечето красиви английски и френски антики, които тя разглеждаше толкова прехласнато, са пренесени от къщата им в Челси. Добави и че леля й Филис се е свързала с някои от водещите производители на дамаски и тапети в Ню Йорк и е подбрала най-красивите тапети, най-тънката коприна, най-изисканите памучни и брокатени дамаски, за да създаде интериор, достоен за славата й в Лондон, където бе известна като една от най-добрите специалистки по вътрешно обзавеждане.

През 1979 година, когато бе на петдесет и две, Адам Джефри най-неочаквано получи сърдечен пристъп и почина на място. Нел остана в Ню Йорк заедно с леля си, вече утвърдила се като талантлива дизайнерка и работеща за неколцина богати прочути клиенти. Чак когато момичето навърши двайсет и три години, леля Филис най-сетне реши да се върне за постоянно в Лондон и да остави племенницата си в Ню Йорк.

По онова време Нел вече имаше хубава работа, повечето й приятели бяха в града и съвсем естествено на нея не й се искаше да напуска Манхатън, където живееше вече седма година и където се чувстваше в свои води. Баща й бе завещал апартамента на Парк Авеню и тя остана в него. Харесваше си го и през годините не бе пипнала почти нищо в обзавеждането.

Според Роузи една от най-хубавите и уютни стаи в жилището бе малката библиотека, подредена преди толкова години с много вкус от леля Филис. Тапетите в нея бяха прасковени, на тънички ивички, плетеният на една кука килим бе в жабешко зелено и черно, пердетата и дамаската на канапето бяха от пъстра импрегнирана басма на цветчета, от каквито се правят навесите за аеростати. Върху едната, по-дългата стена имаше боядисани в бяло лавици, по които бяха наредени книги и фигурки на животни от английски стафордширски порцелан, по масичките бяха натрупани списания и всекидневници.

Тъкмо в тази стая Роузи дойде към пет часа с чаша чай, включи радиото и се отпусна на канапето да си почине и да прегледа броя на „Ню Йорк Таймс“. Щом прочете вестника, се облегна, затвори очи и се замоли Кевин да й се обади днес. Веднага щом се прибра от магазините, провери има ли някакви съобщения върху телефонния секретар и разочарована, установи, че не е звънял никой.

Унесена от тихата музика по радиото, задряма. Но след двайсетина минути внезапно се събуди със странното усещане, че не знае къде се намира, и съвсем объркана, седна рязко, докато не си спомни, че е в жилището на Нел в Ню Йорк.

Разсъни се напълно, стана и занесе чашата и чинийката в кухнята, където ги изплакна, избърса ги с кърпата и ги прибра в шкафа.

Застанала насред просторната, боядисана в бяло и синьо кухня, се подвоуми и отиде при хладилника да види какво й е приготвила за ядене Мария. Намери в тенджерката от йенско стъкло телешко задушено със зеленчуци, имаше и студено печено пиле, какви ли не колбаси, нарязани на тънки резенчета, салати, сладкиш и на долния рафт най-различни сирена. Мария, която днес имаше почивен ден, явно бе решила да я угоява. Роузи си помисли, че дори и да не се чуе с брат си, няма да прекара зле, ще хапне набързо и ще погледа телевизия.

В шест и половина съвсем се притесни за Кевин и тъкмо понечи да му се обади още веднъж, когато телефонът иззвъня. Роузи вдигна слушалката в очакване да чуе гласа му и шестото й чувство не я подведе.

— Извинявай, Роузи, но не можах да се свържа по-рано с теб — поясни брат й, след като я поздрави сърдечно с „добре дошла“. — Цяла седмица бях ужасно зает. Работа, какво да се прави! Току-що чух съобщението, което си оставила на телефонния секретар.

— Разбирам, Кевин — побърза да каже тя. Толкова се израдва, че й се е обадил, та забрави колко се е безпокояла и притеснявала за него. — Надявам се да се срещнем. Свърши ли си работата?

Кевин се поколеба за миг и отвърна:

— В общи линии… И аз ще се радвам да се видим. Всъщност не ме свърта.

— И кога ще се срещнем, Кев?

— Какво ще кажеш за довечера? Свободна ли си?

— Защо изобщо питаш? Къде ще се видим? Или предпочиташ да дойдеш тук?

— Не, хайде да излезем. Какво ще кажеш за заведението на Джими Нири?

— Както в доброто старо време! — възкликна през смях сестра му.

Кевин също се засмя.

— В седем и половина рано ли ти е?

— Не. Значи след час при Джими.

Роузи затвори телефона и отиде на бегом в спалнята да се гримира и да си пооправи косата. И брат й щеше да я смъмри като Гавин, ако изглеждаше уморена или размъкната, а на нея не й се слушаха натяквания.