Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (3)

3.

На приема по случай края на снимачния период бяха поканени триста души и докато стоеше на вратата, Роузи имаше чувството, че те до един са се отзовали на поканата.

Присъстваха всички от снимачния екип, актьорите, участвали във филма, някои от шефовете на киноцентъра и неколцина редови граждани, свързани с продукцията чрез съпрузите или приятелите си и поканени от организаторите на тържеството просто от любезност. Всички държаха чаши и бъбреха оживено в най-просторния павилион на „Шепъртън“, където бяха снимали сцените с голямата зала от замъка „Мидълъм“.

Роузи се упъти към навалицата и забеляза, че сега декорът не е съвсем същият, както преди няколко часа, когато бяха приключили със снимките. Масивните средновековни мебели бяха махнати, а в единия ъгъл свиреше малък оркестър. Фирмата, заела се с организацията на банкета, бе подредила при сцената шведска маса, застлана с бяла колосана покривка и отрупана с какви ли не вкуснотии: пушена и варена сьомга от Шотландия, печени пилета и гъски, желирана шунка, агнешки бутчета, телешко печено, всякакви салати и зеленчуци, различни видове сирена и десерти, като се почне от пасти и шоколадов мус и се свърши с бита сметана, плодова салата и английски сладкиши.

Две еднакви маси бяха превърнати в импровизиран мокър бюфет, зад тях стояха неколцина бармани, а десетки келнери и келнерки обикаляха гостите с подноси, върху които бяха наредени напитки и мезета.

Край Роузи мина един сервитьор и тя си взе от таблата чаша шампанско, след което благодари и тръгна да търси в тълпата Ейда и своите асистентки, Фани и Вал.

След броени секунди откри продуцентката, която разговаряше с някакви важни клечки от киноцентъра. Щом я забеляза, Ейда се извини и забърза към нея.

— Голям купон си спретнала — възкликна Роузи, след като я поздрави.

— А, нямам никаква заслуга — изчурулика продуцентката. — Просто вдигнах телефона и се обадих на една фирма, организираща банкети.

Роузи грейна в усмивка.

— Как така да нямаш заслуга! Нали идеята за купона беше твоя. Недей да ми скромничиш! Между другото, какво си намислила за по-късно?

Ейда я погледна озадачено.

— В какъв смисъл?

— Миналата седмица обядвахме заедно и ти спомена, че ти е хрумнало нещо по̀ така, с което да ознаменуваме не само края на снимачния период, но и Вечерта на огньовете…

— Какво ще кажеш, дали да не изгорим едно чучело на Маргарет Елсуърт? — изшушука Фани, която, следвана по петите от Вал, бе дошла през навалицата при тях.

— Ах ти, лошо момиче! — скастри я Роузи, макар и с благ тон и с весело пламъче в очите. Извърна поглед към продуцентката и продължи: — Какво стана със средновековната рокля? Продаде ли я на Маги?

Ейда поклати глава.

— Не, подарих й я. Да ме убиеш, не проумявам какво толкова се е тръшнала за тази рокля.

— Може би, за да играе с нея лейди Макбет — вметна Фани. — Тази роля й пасва идеално.

— Или някоя вампирка — допълни Вал, като извърна уж ужасена очи към тавана. — И в тази роля няма да има равна.

— Много съм ви признателна и на трите. По-добра оценка за костюмите ми, здраве му кажи — рече Роузи.

— Твоите костюми са направо страхотни — каза зад нея Гавин, след което я стисна за рамото. После се усмихна и добави тихо: — Виж кого ти водя!

— Знаех си аз, че ще те намеря някъде тук, Роузи, да си сръбваш шампанско и да си живееш живота — рече познат до болка глас.

Роузи моментално се обърна с широко отворени очи и съгледа пред себе си Нел с безупречен грим и прическа: с черното костюмче и перлената огърлица сякаш бе слязла от моден журнал.

— Значи успя, Нел! Браво на теб! — възкликна щастливо Роузи.

Първи приятелки от години, двете жени се прегърнаха и когато най-сетне се пуснаха, Нел каза:

— То оставаше да изтърва такъв купон! Не забравяй, че филмът е и мой!

— Така си е — намеси се Ейда, която пристъпи и се ръкува с Нел. — Е, добре дошла, радвам се, че се върна.

— Благодаря ти, Ейда, и аз се радвам да ви видя всички отново — отвърна Нел и се усмихна сърдечно на Фани и Вал, за им покаже, че включва и тях.

Асистентките на Роузи отвърнаха на усмивката й и побързаха да се слеят с тълпата. Ейда също се сбогува с думите:

— Я да нагледам как вървят нещата! И да убедя онези от оркестъра да изсвирят нещо по-живо. А колкото до Вечерта на огньовете, Роузи, наистина съм намислила нещо. Но е изненада. Хайде, ще се видим пак — рече тя в заключение и забърза през тълпата.

Гавин взе от минаващата келнерка две чаши бяло вино, даде едната на Нел и тримата се усамотиха в ъгъла на павилиона, където не цареше такава олелия.

Щастлива, Роузи хвана Нел за ръката.

— Ужасно се радвам, че дойде в Лондон. Кога пристигна?

— Преди малко. От Париж.

— Виж ти! Какво прави там?

— Сутринта имах делова среща. Снощи взех от Ню Йорк конкорда на „Еър Франс“ — пътувахме заедно с Джони Фочън. Уговаря концерт за другата пролет. Нали ги знаеш французите, умират си за него. Трябваше на всяка цена да поговоря с импресариото, но щом изяснихме нещата и срещата бе към края си, моментално се юрнах към летището и хванах първия самолет за Лондон.

— Колко ще останеш? — поинтересува се Гавин.

— Само няколко дни. В четвъртък сутрин ще дойде и Джони. В събота вечерта има концерт в „Албърт Хол“. После се връщам в Ню Йорк. Но първо ще видя, разбира се, леля Филис. Ще се прибера в понеделник или вторник.

— Слава Богу! — прошепна Роузи. — Само това оставаше, да те няма, докато съм там. Напоследък се виждаме от дъжд на вятър и ми се ще да сме заедно малко по-дълго.

— На мен също, но драга ми Роузи, няма опасност да престанем да се виждаме. А, докато не съм забравила, ето ти втория ключ от апартамента. — Нел бръкна в дамската си чанта, извади един ключ и го подаде на приятелката си. — Знаеш какви са порядките вкъщи: чувствай се у дома и да не си посмяла да вършиш нещо. Довери се на Мария, ще те гледа като писано яйце.

— Благодаря ти, Нел — рече Роузи и пусна ключа в чантата си.

Двете започнаха да обсъждат какво ще правят, докато Роузи е в Ню Йорк, и Гавин се дръпна тактично, за да ги остави за малко сами.

Облегна се на стената и отпи от виното с надеждата, че ще му олекне. Не искаше да идва на партито с шината, защото с нея нямаше как да сложи вратовръзка, но в последния момент усети, че вратът го боли, и волю-неволю я надяна. Заради нея се бе облякъл по-неофициално, отколкото друг път по такива поводи, с морскосиня копринена риза, разкопчана при яката, сив панталон и наситеносиньо сако. Сега бе доволен, че си е сложил тези дрехи. С тях се чувстваше по-удобно, въпреки шината, която направо го душеше.

Пак отпи от виното, докато тайничко разглеждаше Розалинд Мадиган, най-добрата си приятелка, единствения човек, на когото се доверяваше докрай.

Днес му се бе сторило, че Роузи е ужасно бледа и преуморена — една от причините да я смъмри, че още свършили — несвършили „Творецът на крале“, тя пак смята да се товари с работа. Тази вечер обаче Роузи най-изненадващо изглеждаше свежа, направо грееше. Тъмните сенки под очите й бяха изчезнали, по страните й отново се бе появила руменина. На Гавин му стана приятно, че Роузи си е възвърнала формата, сетне внезапно се сети какво всъщност е направила.

Ами да, бе отскочила при гримьорите. Ето с какво се обясняваше чудесният тен, който бе придобила през последните няколко часа. Кейти Грейндж, главната гримьорка на филма, се славеше с рядко срещаното умение да придава и на най-уморения актьор свеж и младежки вид. Дума да няма, Кейти бе гримирала майсторски Роузи и моментално бе прикрила издайническите симптоми на преумората, изтощението и непрекъснатите тревоги, от които лицето й бе изглеждало толкова умито.

Гавин се взря още по-внимателно в Роузи и видя, че тя е ходила и при фризьорите. Имаше хубава червеникавокестенява коса, която се спускаше на буйни лъскави къдри до раменете — отдалеч личеше, че е направена и сресана от Джил Уотс.

При всички положения на Роузи й се бе отразило добре, че е потърсила помощта на професионалистите и Гавин остана доволен. От няколко месеца не бе изглеждала така чудесно, макар че, честно казано, Гавин не харесваше особено вълнената рокля, с която бе облечена — най-вече заради цвета. Бе тъмносива и въпреки че бе скроена и ушита идеално, я състаряваше. Всъщност това не бе нещо ново за него: Роузи бе толкова заета да шие костюми на другите, че почти не обръщаше внимание с какво е облечена самата тя. Гавин я харесваше най-много в ярките цветове, с които тя обичаше да се облича едно време, когато бяха съвсем млади: лилаво, жълто, синьо, кажи-речи всички оттенъци на зеленото, които подчертаваха цвета на големите й, изразителни зелени очи.

Гавин въздъхна едва чуто, сетил се колко проблеми си има Роузи, какво непоносимо бреме се е стоварило в последните няколко години върху плещите й. Малцина на нейно място щяха да издържат. Все й го повтаряше, но тя не искаше и да чуе, прекъсваше го рязко и неизменно променяше темата.

Дълбоко в себе си Гавин знаеше, че трябва, всъщност длъжен е да я подкрепя и да поеме част от това бреме, понеже я обичаше и й беше приятел. Тя обаче не даваше и да се издума, отказваше и помощта, и парите, които й предлагаше. От няколко години той печелеше много от филмите, в които участваше, а какъв смисъл има да си богат, ако не си в състояние да облекчиш живота на хората, на които държиш? Беше го яд, че Роузи не приема поне малко от парите му. Така щеше да реши доста от проблемите си.

Упоритият й отказ го вбесяваше и с времето той се озлоби на онези досадници, които Роузи настояваше да нарича свое семейство. „Повечето са пълни лекета“, помисли Гавин и отново се ядоса.

Не можеха да стъпят и на малкия й пръст, това поне бе сигурно.

Розалинд Мадиган бе най-добрият, най-свестният човек, когото актьорът познаваше. Нямаше и един-единствен недостатък, бе великодушна, внимателна, донемайкъде щедра. Не си позволяваше да каже лоша дума за някого, все се мъчеше да помогне на хората, на които не им вървеше в живота, както на нея.

И това й бе грешката, помисли внезапно Гавин. Бе прекалено добра, ето защо и патеше. Но открай време си бе такава, още от момиче — виждаше у другите само доброто, очакваше от тях единствено добро. Сигурно щеше да си остане такава до гроб. Вълкът козината си мени, но не и нрава…

За Гавин Роузи бе американка до мозъка на костите. Прелестна и издръжлива като роза. Наистина бе хубава. И жизнена, ведра, чистосърдечна, искрена, умна и преливаща от ентусиазъм. Най му допадаха умът и ентусиазмът й. Понеже бе добрячка, Гавин можеше да говори с нея за всичко — тя винаги му влизаше в положението, а ентусиазмът й се предаваше и на него. Не знаеше що е задна мисъл, никога не си правеше сметки. Бе изискана. Беше се нагледала през живота на какво ли не, едва ли не бе обиколила света, но въпреки това не бе отегчена или цинична. А това се срещаше изключително рядко в техния свят — бляскавия, калташки шибан свят на шоубизнеса с неговото лустро и безкрайни съперничества.

Изведнъж Гавин усети, че гледа прекалено вторачено и прекалено дълго Роузи, и извърна очи към Нел Джефри.

Роузи бе средна на ръст, към метър шейсет и пет, ала изглеждаше много по-висока и едра до дребничката крехка Нел, която с бялото си английско лице с румени страни и платинено руса коса приличаше на порцеланова кукла. Ала Гавин знаеше прекрасно, че зад крехката й външност се крият невероятна целеустременост, един от най-пъргавите умове, които бе срещал, и упоритост, понякога граничеща с инат.

Да, тяхната малка Нел бе невероятно момиче, помисли си Гавин, докато я наблюдаваше умислено над чашата.

През четиринайсетте години, откакто я познаваше, тоест от времето, когато от Лондон Нел се бе преселила в Ню Йорк, тя бе направила главоломна кариера и се бе наложила като един от най-преуспяващите и мощни рекламни агенти в Съединените щати. Бе агентка не само на най-прочутите оперни певци на деветдесетте, на толкова нашумелия напоследък попизпълнител Джони Фочън, на Роузи, на самия Гавин. Представяше и една от най-големите киностудии в Холивуд, още неколцина известни кинозвезди, сценаристи, режисьори, продуценти, а също и петима-шестима писатели, чиито романи неизменно се превръщаха в бестселъри.

Бе работила в няколко от най-престижните рекламни фирми в Ню Йорк и бе усвоила тънкостите на занаята дотолкова, че когато бе на двайсет и седем години, основа своя агенция. През четирите години, откакто съществуваше, агенцията направо процъфтяваше и сега Нел работеше с многоброен екип и държеше представителства в Ню Йорк, Лос Анжелис и Лондон.

Ала колкото и да се бе издигнала в кариерата, и на нея, както и на Роузи, не й вървеше в личния живот. На Гавин много му се искаше те двете да си намерят свестни гаджета и да се омъжат.

Отпи голяма глътна от виното, най-чистосърдечно учуден, че тъкмо той е седнал да си мисли такива работи.

Знаеше, че колкото до Нел, всичко е заради Мики. Отдавна бе убеден, че Нел още страда заради младежката си връзка с Мики, а когато преди две години той изчезна сякаш вдън земя, Нел съвсем се отчужди. Поне по отношение на мъжете.

Колкото до Роузи, там нещата стояха по-различно.

В личния си живот тя бе много по-нещастна от Гавин или Нел. Но сега не му се мислеше за това.

Изключително сложна като характер, Роузи по своя воля бе усложнила още повече нещата с начина, по който живееше. Тя вироглаво го отричаше, както и отхвърляше, че била сложен човек. Гавин обаче я познаваше достатъчно добре, та да е убеден, че е точно така.

Нел го откъсна от мислите му.

— Какво си се умислил такъв, мой човек? Е, дума да няма, тъжно е, когато приключваш филм. Но при тези обстоятелства е по-обяснимо да ти олекне — нали си и продуцент, сигурно си мислиш: „Слава Богу, че приключихме със снимките, писна ми да се притеснявам какво ли пак ще ни се изтърси на главата“. Или греша? — попита тя и вдигна въпросително светла вежда.

— Наистина ми олекна, Нел — кимна Гавин. — А и не мисля за филма. Да ви призная, си мислех за вас двете, че няма да е зле да си намерите приятели и да се задомите…

— Избий си го от главата! — възкликна Нел, за да го прекъсне и го погледна озадачено. — Без мен, и така ми е добре.

— На мен също, Гавин — намеси се и Роузи. — Излишно е да ни даваш акъл.

— Добре, добре — отвърна той примирено. — Просто се правех на батко. Не го взимайте толкова присърце.

Нел го озари с усмивка.

— Знаем, че опре ли до нас, винаги имаш най-добри намерения, нали сме ти любимките. Но можем да се оправяме и сами. Вече сме големи. Хайде да си вземем още нещо за пиене и да се омешаме с тълпата. — Тя му намигна театрално, сбърчи носле и допълни: — Знае ли човек кой се е спотаил в тази навалица?

Гавин и Роузи се засмяха.

— Наистина няма да е зле да се включим в купона и да се видим с хората — рече той. — Снимачният екип бе невероятен, ще ми се да се чукна с всички, които участваха в снимките, да побъбря с тях. И да им благодаря лично.

Изненадата на Ейда за Вечерта на огньовете се състоеше от грандиозни фойерверки.

Илюминацията започна в девет часа, след банкета, в задния двор на киноцентъра. Всички излязоха навън и започнаха да крещят и да ръкопляскат, когато нощното небе бе озарено от какви ли не специални ефекти: виенски колела, каскади, водопади, ракети, избухващи звезди, дъги и лавини, кои от кои по-пъстри и красиви, осветили тънещите в мрак павилиони на киноцентъра. Това невероятно вълшебно зрелище от приказни багри и светлини продължи цели двайсет минути.

Ала най-внушителен бе финалът, когато с фойерверки в рамка бяха изписани заглавието на филма „Творецът на крале“ и под него думите „Благодарим ти, Гавин!“

Щом утихна поредният взрив от възгласи и ръкопляскания, някой запя със звучен баритон: „Какъв симпатяга е той! Какъв симпатяга е той!“, и всички се присъединиха ентусиазирано към него.

Докато пееше с останалите, Роузи знаеше, че и те като нея са съвсем искрени в думите си.

— Как мислиш, дали бракът на Гавин върви на зле? — попита Нел и прониза с поглед Роузи.

Тя бе толкова стъписана от въпроса, че насмалко да изпусне чашата чай, и само погледна мълком приятелката си. Когато накрая си възвърна дар словото, рече:

— Откъде пък ти хрумна това?

Сега бе ред на Нел да не отвърне и тя само се облегна замислено на дивана. Роузи продължи да я гледа и да чака отговор.

Вече бе късно, минаваше един след полунощ. Двете си почиваха в апартамента на Роузи в хотел „Атиниъм“ на площад Пикадили. Вече месеци наред Роузи, Гавин и повечето американци в снимачния екип живееха в този хотел, Нел също бе отседнала днес в него, както всъщност винаги, когато идваше в Лондон.

Бяха се прибрали от киноцентъра „Шепъртън“ с лимузината на Гавин, който също се бе отбил в апартамента на Роузи да пийнат по чашка. Беше капнал от умора, лицето му бе посърнало и изопнато, личеше си, че хирургическата шина го стиска.

— Ще ида да махна тая дивотия от врата си, да взема хапче срещу болката и да си легна — изпелтечи Гавин и се сбогува с двете си приятелки.

Роузи и Нел останаха да си побъбрят още малко и да си разкажат последните клюки. Преди няколко минути Роузи бе отишла до бокса в дъното на всекидневната да направи чай.

Сега държеше с две ръце чашата, без да сваля поглед от лицето на Нел.

— Откъде ти хрумна това, Нел? За брака на Гавин, де? — повтори тя.

Нел я погледна право в очите и промълви бавно:

— Луиз я нямаше на купона по случай края на снимачния период. Както никога. Винаги присъства на такива приеми, независимо дали са в Ню Йорк, Лос Анжелис или някъде в чужбина.

— Трябваше да се прибере в Калифорния — възрази Роузи, — за да се подготви за Коледа.

— Каква ти Коледа? Още е началото на ноември!

— Тогава може би за Деня на благодарността, вече не помня. При всички положения прекара доста време тук, непрекъснато сновеше от Лос Анжелис до Лондон и обратно. Сигурна съм, че всичко е наред. Пък и тя си гони кариерата.

— Гонела си кариерата! На това кариера ли му викаш? Да ходи по сбирките на разни благотворителни дружества?

В гласа на Нел отекна неприкрита омраза и Роузи се взря съсредоточено в приятелката си.

— Май долових злобни нотки, или греша? — попита тя.

— Може и да си доловила. Луиз Амброуз не ми е симпатична още от първия ден, когато я видях да се увърта около Гавин и да го сваля. Чудя му се какво толкова намира в нея. Тя е от хората, които с годините вместо да поумняват, стават още по-гадни. Напушва ме смях, като я видя. Така и няма да проумея на какво се градят отношенията им. При всички положения Гавин трябваше да се ожени за теб.

— Я не се занасяй, Нел, не почвай пак, виж кое време е. Знаеш не по-зле от мен, че когато ходехме с Гавин, си бяхме деца…

— Още е влюбен в теб.

Роузи я погледна още по-вторачено и се тросна:

— Дрън-дрън! Влюбен е в мен точно колкото и аз в него.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Не, не искам.

— Май те е страх да чуеш истината, драга ми Роузи.

— Ни най-малко. Но това, дето го дрънкаш, са пълни глупости. Вече девет месеца всеки Божи ден работя с Гавин, все щях да усетя, ако наистина беше влюбен в мен. Пък и навремето в Ню Йорк бяхме съвсем млади и всъщност не бяхме влюбени, а увлечени един по друг.

— Все пак, Ангелско личице — нали на галено той ти вика така? — сега си с Малката Нел. Мен ли ще баламосваш? Беше влюбена в него, Роузи Мадиган, поне така твърдеше навремето, в случай че си забравила. Помня чудесно, че съвсем си бе загубила ума по него. А Гавин споделяше чувствата ти. И той бе влюбен в теб. И още е влюбен.

— Я не ме разсмивай. Все щях да усетя.

— Не, няма да усетиш, понеже ден и нощ мислиш за ония келеши.

— Моля те, Нел, хайде да не се разправяме точно сега. Уморена съм — примоли се Роузи.

— Аз също. Слушай, пак се сетих за онова. Наистина си мисля, че Гавин е нещастен с Луиз.

— Пък аз съм повече от сигурна, че не е нещастен. Докато снимахме филма, прекарах с него доста време, повече, отколкото ти, Нел. Той обожава Луиз и се държи с нея точно както преди.

— И какво от това? Нали е актьор?

Роузи се смръщи, но не отвърна нищо. След малко отсече:

— Така и не ми изтъкна поне един що-годе смислен довод защо си решила, че бракът му върви на зле. — Известно време мълча, сетне попита настойчиво: — Да не знаеш нещо?

— Не, не знам нищо. Хайде да сменим темата — каза някак припряно Нел, после сви рамене и се усмихна гузно на приятелката си. Настъпи мълчание. Накрая Нел поясни: — Слушай, просто така ми се стори. Както вече ти казах, ми се видя ужасно странно, че тази вечер Луиз не е на купона. Преди правеше, струваше, но непременно присъстваше на такива светски сбирки. — Нел поклати глава. — Божичко, как само се държеше! Всъщност тази вечер се сетих за нея, понеже отсъствието й бе прекалено очебийно. Видя ми се необичайно, че не се е изтъпанчила насред сцената да поздравява мъжа си. Знаеш я колко самовлюбена е, непрекъснато иска да е център на вниманието. Човек би си казал, че и насаме, и пред другите ще възхвалява Гавин, задето се е справил толкова блестящо, „Творецът на крале“ наистина е невероятно постижение за него.

Роузи нямаше как да не признае, че в думите на приятелката й има зрънце истина, и кимна, сетне рече бавно:

— Ала само заради това човек не може да отсъди, че бракът им не върви.

Нел въздъхна едва чуто и поклати глава.

— Сигурно. Но вече ти предложих, дай да сменим темата, Роузи. Може би само ми се струва. — Нел стана рязко от канапето и добави припряно: — Е, да те оставям да спиш.

— Наистина трябва да ставам рано — пророни Роузи, остави чашата върху масата и също се изправи.

След като прекосиха стаята, отвори вратата и се извърна към Нел.

— Гавин няма проблеми с жена си. Ако имаше, все щях да усетя.

„Не, нямаше да усетиш — помисли си Нел. — От дърветата не виждаш гората. А той за нищо на света няма да ти каже какво му е на душата.“ Наведе се и целуна Роузи по бузата.

— Лека нощ. Ще се видим утре. Ще дойда в киноцентъра, за да видя снимките за плакатите, които фотографът на снимачния екип е направил миналата седмица. Ще бъда там цял ден, за да обсъдим с рекламния агент на „Творецът на крале“ как да представим филма в някои списания.

— Хайде тогава да обядваме заедно в „Шепъртън“.

— С удоволствие. Чао!

— И си отспи, Нел!

Роузи затвори вратата и отиде бавно в спалнята. В главата й още се въртяха думите на Нел, които й се струваха твърде необичайни.