Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (31)

31.

От средата на януари, когато след преждевременната смърт на Коли се върна от „Монфльори“ в Париж, Роузи работеше до премала, та да има с какво да си запълва съзнанието. Отдавна бе установила, че работата притъпява мъката.

И сега отново прогонваше скръбта с работа. Наистина бе сломена от болка по непрежалимата Коли, която бе обикнала още от първия ден през 1982 година, когато се запознаха.

„Любов от пръв поглед“, така Коли често описваше първата им среща. И Роузи изпитваше абсолютно същото към първата жена, с която се бе сприятелила в Париж и която след време щеше да й стане зълва. Бяха много привързани една към друга. Коли застана на страната на Роузи, когато се появиха проблемите й с Ги, всъщност покрай тях се сближиха още повече. И в най-тежките времена бе до снаха си и я утешаваше и успокояваше. Съвсем естествено сега Роузи не можеше да прежали Коли. Щеше да тъгува по нея до сетния си ден.

Ето защо последните няколко седмици се бе вкопчила в работата като удавник за сламка и намираше в нея огромна утеха. Наред с другото бе доволна, че е напреднала толкова много с проектите за костюмите: до началото на подготвителния период оставаха доста седмици. Поне за това бе признателна.

Гавин се забави в Ню Йорк заради неочаквани проблеми с озвучаването и монтажа на „Творецът на крале“. Бе повикал в Щатите и Ейда да му помага и бе отложил началото на снимките в киноцентъра „Бийанкур“. Ейда и другите от екипа щяха да пристигнат в Париж чак през март, заедно с Гавин.

Въпреки това Роузи знаеше, че няма време за губене, понеже задачата й наистина бе колосална: и този път й предстоеше да създаде исторически костюми, много по-натруфени и сложни от съвременните дрехи.

Сега, в тази ясна слънчева утрин от началото на февруари, стоеше насред ателието и разглеждаше някои от скиците и проектите си. Помещението бе просторно и светло, с няколко прозореца върху цялата стена, с още един на тавана и се намираше в дъното на апартамента й в Седми парижки район.

Пред нея имаше шест скици, първата група, която Роузи бе приключила до най-малкия детайл. Беше ги подредила на известно разстояние една от друга по лавицата, която преди години бе сложила специално за тази цел. Лавицата заемаше една от стените и сякаш властваше в ателието, щом Роузи подредеше на видно място по нея своите проекти.

Високи по метър и двайсет, всички скици бяха цветни и бяха рисувани върху кадастрон. Три от тях бяха на костюми на Наполеон, чиято роля щеше да изпълнява Гавин, други три — на рокли на Жозефина, макар и засега да не се знаеше кой ще я играе.

Заради сложната, пищна кройка Роузи се бе заела най-напред с дрехите, които Наполеон е носел на своето коронясване. Подплатата на наметката беше от бяла коприна, която падаше тежко и бе богато извезана със сърма, а самата наметка бе от червено надиплено кадифе и беше с широка яка от същия плат, обточена с хермелин. Златната корона представляваше венец от лаврови листа. Роузи бе твърда в намерението си да направи точни копия на абсолютно всичко. Както винаги, се бе вманиачила на тема автентичност.

На втората скица за костюмите на Гавин бе изобразена една от униформите на Наполеон: бял брич по краката, черни ботуши, черна куртка, обшита със златни ширити, и тривърха шапка. Третият проект представляваше цивилен костюм, състоящ се от брич до коленете и жакет от червено сукно, носени с бели копринени чорапи и черни обуща със златни катарами.

След като няколко минути гледа първите три скици, Роузи премести очи върху проектите за дрехите на Жозефина. Роклята й за коронацията бе не по-малко пищна от костюма на Наполеон. Ушита от много метри бяла коприна, тя бе извезана цялата със сърмена нишка и към нея имаше скъпи — прескъпи накити и диамантена тиара. Тази дреха обаче не занимаваше сега Роузи. Вниманието й бе насочено към вечерната рокля, чийто модел вече бе готов за шивачките. Бе сложен върху един от манекените при прозореца и Роузи се зае да нагъва наново плата. Бе в стил ампир, наложен от Жозефина, с вдигната талия, дълбоко квадратно деколте и къси буфан ръкави. Беше ушита от сребриста коприна и към нея имаше разцепен отпред воал от светлосин шифон, прихванат върху копринената горна част на дрехата и спускащ се на богати дипли над полата. Ръкавите също бяха от шифон, а ефирните поли бяха поръбени отдолу със сребриста коприна.

Роузи махна няколко карфици, забоде ги на възглавничката, прихваната с ластик върху китката й, и със сигурни вещи ръце се зае с плата на дрехата. Повдигна го леко от едната страна и десетина минути работи върху роклята, докато накрая остана горе-долу доволна от резултата.

Да надипляш плата си бе цяло изкуство, което Роузи владееше не по-зле от рисуването и проектирането на моделите. Беше го усвоила в ателието на Трижер, американската модистка от френски произход, благодарение на сестрата на баща си — леля Катлийн, споминала се преди две години. Катлийн Мадиган бе сред главните закупчици на модни дрехи в магазин „Бъргдорф Гудман“ и бе уредила през две от ваканциите в Технологичния институт по мода племенницата й да кара стаж при прочутата модистка.

Роузи все повтаряше, че е усвоила умението да крои и шие именно от Полин Трижер, която боравеше с плата точно както скулпторът — с глината, и ваеше дрехата направо върху манекена, а не с молив върху хартия.

Придърпа леко нагоре откъм гърба вдигнатата талия на роклята, прихвана я чевръсто с карфиците и понавела глава, се дръпна да види какво се е получило. Още не беше съвсем както трябва и тя разлисти книгата със снимки на същата рокля, за да си я припомни. Беше й я купил Анри дьо Монфльори и тя й бе от изключителна полза, понеже бе посветена на живота на Наполеон, разказан чрез рисунки и картини на императора, на Жозефина, неговата свита и битките, които е водил, както и на времето, когато е живял. Роузи отвори тома на страницата, където имаше красива рисунка на Жозефина в тази рокля, и дълго я разглежда, та както винаги, да я пресъздаде до най-дребната подробност. Подир малко отново се зае с плата върху манекена.

След половин час на вратата се позвъни и тя се откъсна от костюма. Изненадана, погледна часовника върху писалището и видя, че вече наближава един часът. Свали от китката си възглавничката за карфици, съблече бялата престилка, която винаги си слагаше за работа, и отиде в антрето. Знаеше, че звъни Нел, която бе в Париж и която Роузи бе поканила на обяд. Още щом й отвори, двете се прегърнаха бурно и възкликнаха колко се радват, че са заедно.

Роузи придърпа Нел в антрето и затвори вратата, сетне отстъпи и се взря възхитена в своята най-стара и най-близка приятелка.

— Изглеждаш страхотно! Явно брат ми ти се отразява добре.

Нел се засмя и кимна.

— Ами да, през повечето време.

Роузи остави без коментар тези нейни думи. Взе коженото й палто от норка, окачи го и я поведе към библиотеката — малко уютно помещение, обзаведено в стил бел епок. В камината гореше огън, въздухът бе просмукан от силното, почти натрапчиво ухание на мимози и други пролетни цветя.

— Откъде намери мимози по това време на годината? — възкликна Нел.

— А, не съм ги намерила аз — отвърна Роузи. — Джони Фочън ги е купил от „Лашом“, най-изисканата цветарница в Париж. Там продават какви ли не парникови цветя, на които сега не им е сезонът.

— Но аз му казах, че обичаш оранжеви рози и виолетки — ухили се Нел.

— И от тях ми е пратил. В хола са.

— Заеме ли се с нещо, го прави докрай! — отбеляза Нел и надвесена над вазата, зарови нос в мимозите. — Ухаят божествено. — Изправи се, отиде при камината и загледа как Роузи отваря бутилката бяло вино, което тя бе взела от кофичката с лед върху високата масичка. — От само себе си се разбира, че те ухажва. Явно е решил да те свали.

Роузи само се усмихна и издърпа корковата тапа.

— Е, досетих се и сама, драга ми Нел. Преди доста седмици ти казах, че през декември ми се обади в „Монфльори“, а миналата седмица ми звънна пак да ми съобщи, че идва в Париж през Лондон.

— Виж го ти него! — Нел седна на един фотьойл, облегна се и преметна крак връз крак. — Но лично аз нямам нищо против. Тъкмо обратното, смятам, че е крайно време и в твоя живот да има малко любов и романтика. Защо пък не? Още повече след всичките тия години на гладна диета с Ги! Между другото, какво става с развода ти?

— Напредва. Ги подписа всички документи, държи се кротко.

— И колко ти струва удоволствието?

Роузи я зяпна учудена.

— Откъде знаеш, че ми е струвало нещо?

— Ох, Роузи, Роузи, просто налучквах — поклати глава Нел. — Но ето че познах. Знам му и кътните зъби на този твой Ги дьо Монфльори. Той си е една мъжка проститутка, ще прощаваш за израза. Досещах се, че ще те изнудва за пари. И колко, интересно, му снесе?

— Купих му билета до Далечния изток, дадох му и две хиляди долара на ръка. Опита се да изкрънка повече, но го отрязах. Честно казано, просто нямах. Но Ги на бърза ръка прие и онова, което успях да заделя.

— Чудя ти се на акъла защо изобщо си му дала нещо! — възкликна ядно Нел.

— А, леко се отървах. Исках час по-скоро да ми се махне от главата, да не се пречка и на Анри. Нямам му и капка вяра. Очаквах всеки момент да забърка някоя каша в „Монфльори“. И после да патим всички. Ето защо в мига, в който подписа документите, го качих на самолета за Хонконг и го експедирах.

Нел кимна и пое от Роузи чашата вино. Двете приятелки се чукнаха и домакинята рече:

— Ако нямаш нищо против, предлагам да обядваме тук. За да не губя време. Чака ме цяла камара работа.

— Добре. Костюмите напредват ли?

— И още как! Но както сигурно се досещаш, са доста сложни. Ала ми доставят истинско удоволствие, покрай тях преживявам по-леко смъртта на Коли.

— И на теб ти се струпа много. Коли си отиде толкова млада! — поклати глава Нел.

— Благодаря ти, че непрекъснато ми се обаждаше. Наистина ми помогна много.

— Знам какво значеше за теб зълва ти.

Роузи се поусмихна и за да смени темата, попита:

— А Кевин как е?

— Красив. Влюбен до уши. Забавен. Влудяващ.

— Звучи страхотно, ако не броим последното.

Известно време Нел гледа тъжно и съсредоточено огъня, сетне премести очи към Роузи и отвърна едва чуто:

— Обожавам го. Но все не мога да се примиря с тази негова проклета работа. Знаеш не по-зле от мен, че непрекъснато е в опасност. А аз изживявам всичко заедно с него, денонощно съм на тръни. Напоследък нервите ми са направо пред скъсване.

— Защото го обичаш, Нел.

— Нима?

— Естествено. Поне ми се струва така. Ако не го обичаше, нямаше да се притесняваш толкова за него.

— Сигурно си права — призна приятелката й.

— Защо не вземете да се ожените?

Нел само я погледна. Не й се говореше за това.

— Знам, че ти е предлагал. Миналата седмица ми каза по телефона.

— Да, предложи ми… Но май ми е рано да се задомявам. Поне засега. И така ми е добре.

— Кевин е луд по тебе. Гавин също ми го каза преди ден-два.

— И вие сте едни! Само клюкарите по презатлантическите телефони! Нали обеща да не ми даваш зор! Точно сега не ме обработвай за Кевин. И бездруго ми е притеснено с тия мои клиенти. Понеже стана дума за клиенти, дай да одумаме и Джони Фочън. Пристигнахме с него в Париж да уточним последните подробности около концерта му тук през лятото. После отпрашвам към Лондон. Имам да оправям някои неща в тамошното представителство на агенцията. Но Джони ще остане в Париж. Предупреждавам те отсега: ще ти се лепне и няма да те остави на мира.

— Не го изкарвай толкова зловещо — засмя се Роузи. — Само допреди няколко минути бе на седмото небе, че той проявява интерес към мен.

— Още съм. Но те предупреждавам, че утре няма да замине с мен за Лондон и че…

— Та аз знаех, че Джони остава. Звъни ми всеки Божи ден, откакто дойдохте от Ню Йорк в Лондон. Днес ме е поканил на вечеря. В течение си.

— Да, Джони ми каза. Но не бях сигурна дали си наясно, че ще поостане в Париж няколко дни, дори седмица.

— Наясно съм.

Нел се вторачи в нея и се подсмихна.

— Както би казала леля ми Филис, приличаш на котка, изяла канарчето.

— Няма такова нещо! — възрази Роузи и се изчерви до уши.

— Има, има, и още как, Розалинд Мери Франсис Мадиган! — изстреля като картечница Нел и прихна, щом видя колко се е притеснила приятелката й. — Но си е съвсем в реда на нещата да изглеждаш самодоволно. Все пак Джони не е кой да е. Пък и имам чувството, че доста е хлътнал по теб. Както вече ти казах през ноември в Калифорния, удари шестица от тотото: той е умен, красив, секси, богат, прочут, идол на милиони жени, а е и много свестен. Мен ако питаш, от него ще излезе съпруг за чудо и приказ.

— Я по-полека, Нел, съвсем се увлече! — извика Роузи. — Още не съм излизала и един-единствен път с него, а ти вече ни ожени.

— Какво пък, да не ви е зле? Кандидатирам се за кума.

— Понеже стана дума, пак се сетих за брат си. Какво смяташ да правиш? Хайде, кажи ми честно, не ми хвърляй прах в очите с разни небивалици от рода, че още не ти се задомявало.

Нел прехапа устна, потъна в размисъл и погледна приятелката си право в очите.

— Щом искаш да знаеш истината — рече тихо и безизразно, — вече съм решила.

— Какво, кажи! — подкани пак Роузи.

— Сега Кевин работи по тежък случай. Сигурно ти е споменавал.

Приятелката й кимна.

— Да. Неговият отдел е взел на мушка мафията. Един високопоставен клан. И Кевин е натоварен с разследването.

— Точно така. Очаква да приключат скоро. Сподели го между другото завчера, тъкмо преди да тръгна за Лондон. Смята, че до месец-два ще вкарат делото в съда. Накарах го да обещае, че после ще излезе в отпуска и ще заминем някъде заедно. Та докато си почиваме, ще му предложа нещо.

Тъй като Нел не се впусна в повече подробности, Роузи пак полюбопитства:

— Какво?

— Нещо, което няма как да откаже — засмя се приятелката й. — Да продам моята агенция, той да напусне полицията и двамата да се заемем с нещо заедно.

— Ама наистина ли смяташ да продадеш агенцията? — възкликна учудена Роузи.

— Да — отсече категорично Нел.

Роузи замълча. Знаеше прекрасно, че има вероятност брат й да не приеме, да не се съгласи да напусне полицията.

— Не знам, Нел… — каза след малко и поклати угрижено глава. — Кевин надали ще склони толкова лесно. Четвърто поколение полицай е. Обича си професията.

— Надявам се мен да обича повече. А щом аз съм готова заради него да жертвам рекламната агенция, и той трябва да прояви великодушие и да изпълни молбата ми.

— Нека не се заблуждаваме, Нел. Ти си богата, наследила си цяло състояние от майка си и дядо си. Кевин може и да отсъди, че не е кой знае каква жертва да продадеш рекламната агенция, понеже и без нея не се налага да работиш, за да си изкарваш прехраната.

— Какви ги дрънкаш, Роузи! Та аз си обичам работата, тази агенция съм я създала от нулата. За мен наистина ще е огромна жертва.

— Що се отнася до мен, го знам.

— Брат ти също го знае.

— Много горд е — натърти другата жена.

Нел се изправи, закрачи нервно из библиотеката и накрая възкликна:

— Не знам какво друго бих могла да направя! Смятах, че съм го измислила добре, а сега ти ме поливаш със студена вода. Да му се не види, защо ми трябваше да се влюбвам в полицай, който работи под прикритие? Само си взех белята!

— Той не е какъв да е полицай под прикритие. Той е Кевин Мадиган!

— Тъкмо там е проблемът. Невероятен е, прекалено добър, за да е истински.

— Е, остава ти една утеха — прошепна Роузи.

— Каква?

— Че все някой ден ще се пенсионира от полицията.

— Не съм сигурна, че ще чакам толкова дълго — отвърна Нел.