Барбара Тейлър Брадфорд
Изгубена невинност (14)

14.

— Тук съм вече двайсет минути, а ти изобщо не споменаваш филма. Не си ми казал и думица за какво ще е — промърмори Роузи и погледна Гавин.

Двамата седяха на терасата с изглед към градината в къщата на Гавин в Бел Еър, наслаждаваха се на прохладната, ала слънчева утрин и си пийваха преди обяда бяло вино.

— Чуйте я, моля ви се — прихна Гавин. — Откакто си дошла, само дърдориш. Не мога да взема думата от теб. Наду ми главата с този Гари Маршал и с новината за Нел и Кевин. Въпреки че това е най-интересното нещо, което съм чувал напоследък.

Роузи се съгласи и добави:

— И през ум не ми е минавало, че двамата са гаджета.

— На мен също. Честно да ти кажа, много се изненадах. От доста време си мисля, че Нел не може да забрави Мики, но както се оказа, работата била друга.

— Аз пък си мислех, че на Кевин още му е мъчно за Съни. Големи кретени сме, как не сме се сетили! — натърти Роузи и се засмя.

— Сериозно ли ходят? — попита Гавин и се размърда на стола, след което преметна крак връз крак.

— Не знам. Зададох същия въпрос на Нел, но тя започна да увърта. Точно така, „да увърта“ е най-подходящата дума.

— Големи конспиратори, няма що, успели са да опазят тайната си от нас.

— Нали ти казах, Гавин, просто не са искали да им се бъркаме в личния живот и да им даваме зор.

— Че кой им се бърка, да му се не види!

— Колкото до филма, Гавин, аз…

— Ще ти хареса. Бас ловя, че ще искаш да правиш костюмите — прекъсна я той.

— Това се разбира от само себе си.

— Дано, дано, скъпа — рече Гавин и я озари с усмивка. Изправи се, разходи се по терасата и застана при парапета с лице към Роузи. — Филмът е за един велик мъж — допълни той и замълча.

— Изобщо не съм се съмнявала! — възкликна младата жена. — Великите личности, мъжете, останали в историята, определено те привличат. Сигурно е историческа личност.

— Естествено. Днес няма велики мъже, за които да си струва да говорим. С изключение може би на Горбачов, но за него времето тепърва ще покаже. Както сигурно знаеш, според мен единствената велика личност на нашето столетие е Уинстън Чърчил. Той мери ръст с титаните от историята и…

— Нима ще правиш филм за Уинстън Чърчил? — прекъсна го тя.

Гавин поклати глава.

— Не, за човек, живял малко по-рано от Чърчил. За мъж, на когото са посветени над двеста хиляди книги и който е предопределял хода на събитията.

— За кого?

— За Наполеон.

Това бе последното име, което Роузи очакваше да чуе, и тя бе донемайкъде учудена. Погледна недоумяващо Гавин, направо не можеше да повярва на ушите си.

— Ти не си с всичкия си! Как ще пресъздадеш живота на Наполеон? — възкликна разпалено. — Не е лъжица за твоята уста. Това просто е неосъществимо, в сравнение с „Творецът на крале“ замисълът е много по-голямо предизвикателство.

— Да, абсолютно права си. Но аз нямам намерение да пресъздавам целия му живот. Не съм чак толкова самонадеян. Смятам да разкажа за един период от него. Реша ли да екранизирам цялата му биография, ще трябва да се изръся с цяло състояние и филмът ще излезе прекалено дълъг. Целта ми е да пресътворя конкретен период от живота му.

— Кой? Възкачването му към властта ли?

— Не. Времето, когато вече е разполагал с власт, когато от велик пълководец се е издигнал до пръв консул, а после и до император. И когато според мен е бил най-щастлив, бил е в своя апогей. Филмът ще бъде по-скоро любовна, семейна история, а не повествование за невероятните му постижения и главозамайващите му успехи като военачалник. Смятам да пресътворя историята на един мъж и на една жена… Наполеон и Жозефина. Ще почна от времето непосредствено преди да бъдат коронясани за крал и кралица и ще разкажа за близостта и привързаността им, за това колко много са се обичали. Безспорно ще трябва да прескачам във времето, за да стигна до момента, когато Наполеон решава, че трябва да се разведе с Жозефина. Заради своята родина, заради Франция. Ще ми се да покажа невероятната му вътрешна борба, измъчвала го, след като той се вижда принуден да се откаже от жената, която обича, заради добруването на своята страна. Решението му всъщност е продиктувано от политически съображения. Наполеон е трябвало да скрепи съюза с Русия, а какъв по-добър начин да го направи от това да го заздрави с брак? Поискал е ръката на Ана, сестрата на цар Александър, та чрез брака си с нея да гарантира мира. Царят склонява, но царицата — майка е против и в крайна сметка отхвърля предложението на Наполеон. Той обаче е трябвало да осигури мир на страната си и да намери съюзник сред великите европейски сили. Имало е и друго, Роузи — често е мислел за наследник, мечтаел е за син, на когото да предаде властта, славата, престола. Накрая, както сигурно знаеш, се оженва за една австрийска принцеса.

— Да, за Мария-Луиза, дъщеря на император Франц, която наистина му ражда толкова бленувания син — потвърди Роузи. — Ала тя е била съвсем младичка, нали? Докато Жозефина е била шест години по-възрастна от него.

Гавин кимна и се дръпна от парапета.

— Хайде да влезем вътре. Искам да обсъдим някои неща.

Хвана я за ръка и през трапезарията и коридора я поведе към любимата си стая — кабинета, където обикновено работеше. Помещението бе огромно и просторно, със сводест таван, отрупани с книги лавици покрай стените и множество прозорци с изглед към старателно подравнената морава, спускаща се към изкуственото езерце с лилии. За писалище му служеше голяма старинна махагонова маса, каквито има по заседателните зали. Кабинетът бе обзаведен с удобни канапета и фотьойли, тапицирани със светлокафява кожа.

Гавин дръпна един от столовете около масата, покани Роузи да седне и се настани до нея. Извади работната си тетрадка, разлисти я и възкликна:

— Имам си цяла теория. Убеден съм, че след раздялата на Наполеон с Жозефина съдбата му обръща гръб. Това, че е изоставил Жозефина, своята голяма любов, е единствената съдбовна грешка в живота му. Имам чувството, че след това всичко за него тръгва наопаки.

— Да, в любовта им има нещо много тъжно — прошепна Роузи. — Винаги съм си го мислела, Гавин.

— Така е — съгласи се той и извърна очи към тетрадката. Сега чуй каква величествена сцена съм замислил. Денят — 13 ноември 1809 година, е студен. Намираме се в двореца, в Тюйлери, заедно с Наполеон и Жозефина. Той й съобщава, че смята да анулира брака им. Казва й: „Още те обичам, ала в политиката няма сърце, има само разум“. Жозефина припада. Сетне го умолява как ли не, сломена е и ридае неутешимо, смазана от мъка. Той обаче е непреклонен. Няма друг избор. Длъжен е да го направи.

— О, Гавин, колко ужасно е всичко това! А после какво става?

— Жозефина отива в Малмезон, къщата, която Наполеон й е купил преди години и където те са живели толкова мирно и честито. На 15 декември тя се разделя окончателно с него, след като са прекарали заедно цели четиринайсет години. Но Наполеон не престава да я обича. Има купища документи, които го доказват. Всъщност само месец по-късно й пише, че иска да я види. Жозефина, разбира се, е сломена от тяхната раздяла. Той също. Най-малкото си мисля така. Смятам да посветя филма отчасти и на това — на един мъж и на една жена, а не просто на велика историческа личност.

— Гавин замълча, погледна отново в тетрадката и отгърна страниците. — Чуй само! Едно писмо, което Наполеон й пише, когато е двайсет и шест годишен, след като са се любили за пръв път. По онова време Жозефина е на трийсет и две и не е така увлечена, както той по нея. Влюбва се в Наполеон едва по-късно. Но чуй, Роузи.

— Хайде, чети, де, слушам те!

Личеше си, че Гавин знае писмото наизуст. Дори не погледна тетрадката, когато заговори:

 

 

„Събудих се, изпълнен с теб. Мира нямам от портрета ти, от спомена за опияняващото изживяване снощи. Сладка, несравнима Жозефина, само да знаеш какво странно въздействие имаш върху душата ми! Нима си недоволна? Нима те виждам тъжна? И разтревожена? Тогава и моята душа се къса от мъка и аз, твоят покорен слуга, нямам покой… Ала нямам покой и когато се оставя на дълбокото чувство, изпълнило цялата ми същност. Черпя от сърцето и устните ти плам, който направо ме изпепелява. О, снощи си дадох ясна сметка, че си съвсем различна от портрета, който притежавам. Ще тръгнеш по пладне, след три часа ще те видя. Дотогава, mio dolce amor^[1], хиляди целувки, ти обаче не ме целувай, понеже от целувките ти кръвта ми се възпламенява…“

 

 

Роузи гледаше вторачено, като омагьосана, Гавин. Сякаш бе изгубила дар слово. Бе изрекъл думите вдъхновено, както само той можеше, и младата жена имаше чувството, че за броени минути се е превърнал в Наполеон. Изгаряше от нетърпение да го види в ролята. Гавин я попита понавъсен:

— Е, какво мислиш? Не казваш нищо. Виж какво невероятно любовно писмо е написал този мъж, когото хората открай време мислят за амбициозен пълководец, решил да покори света. А той е бил съвсем различен. При всички положения далеч не е бил само военачалник.

— Трогна ме, Гавин, затова се умълчах — каза тя и го погледна право в очите. — Вече си готов със сценария, нали?

— О, Ангелско личице, вечно ми даваш зор и ме пришпорваш. Да, готов съм, само трябва да го поизгладя малко.

— Сценаристка е Вивиен Ситрайн, нали?

— Позна.

— Радвам се, че е тя, няма равна, пък и сте се сработили чудесно.

— Ще ти достави удоволствие да участваш в снимачния екип. Първо, ще снимам в твоята любима страна, Франция. Главно в Париж, в киноцентъра „Бийанкур“, но ще поработим и край столицата, а също в Малмезон. Ако, разбира се, френските власти ни разрешат да правим там снимките на открито.

— Къщата е за чудо и приказ, Гавин, а и съм сигурна, че ще ти разрешат. Вероятно ще те пуснат да снимаш и вътре. Когато става въпрос за исторически кинопродукции, френските власти винаги са готови да окажат съдействие.

— Знам. Във всеки случай моите хора опипват почвата. Надявам се и ти след Коледа да се заемеш с костюмите. Можеш ли?

— Защо изобщо питаш?

Гавин се засмя.

— Бях сигурен, че мога да разчитам на теб. Между другото, вероятно ще се изкушиш да направиш прозрачните рокли, които са носели Жозефина и придворните дами. Но отсега те предупреждавам, че Наполеон никак не ги е харесвал.

— Виж ти!

— Веднъж дори наредил да накладат в Малмезон такива огньове в камините, че всички плувнали в пот. Било горещо като в пещ, той обаче непрекъснато повтарял, че държи на жените да не им е студено, каквито са се разголили.

Роузи прихна.

— Бил е много остроумен. При всички положения ще е ужасно интересно, още отсега се вълнувам. Сърбят ме ръцете да се заема с костюмите.

— Знаех си, че ще го кажеш.

— Ще ми дадеш ли екземпляр от сценария?

— В началото на януари. Ще ти го донеса на крака. Към края на месеца ще отскоча до Париж, дотогава все ще приключа с монтажа и озвучаването на „Творецът на крале“.

— Браво на теб! Изгарям от нетърпение да го прочета.

Телефонът в другия край на масата иззвъня и Гавин стана да вдигне слушалката. Роузи огледа масата. Беше отрупана с книги, папки и карти. Забеляза доста томове, посветени на Наполеон, Жозефина, френската политика от онова време и военните кампании на Наполеон. Имаше и книги за негови съвременници, като се почне от Бара и Талейран, които, както знаеше Роузи, в един момент се опълчват срещу него. По всичко личеше, че Гавин, както винаги, си е направил домашното, и то добре.

Той се обърна и каза:

— Хайде да хапнем, Ангелско личице. Мири ще ни сервира обяда на терасата.

 

 

Същия следобед, доста след като Роузи си тръгна, Гавин работеше в кабинета върху сценария, когато най-неочаквано вратата се отвори.

Ядосан, че го безпокоят, той погледна през рамо и видя на прага жена си Луиз. Впери очи в нея, без да крие раздразнението си.

Луиз, хубаво тъмнокосо миньонче, както обикновено бе облечена от скъпо по-скъпо, по последната мода. Тя също се взря в него и веднага долови яда му. Напоследък бе станала особено чувствителна към настроенията на мъжа си.

— Заминавам — оповести доста рязко. Тъй като не получи никакъв отговор, добави: — За Вашингтон.

— Ама разбира се, че за Вашингтон, къде другаде! — подметна злъчно Гавин. — Напоследък той ти се е превърнал в нещо като Божи гроб.

Луиз ритна вратата с елегантната си обувка, за да не ги чува прислугата, и без да сваля очи от съпруга си, влезе в кабинета. Пламнала цялата, възкликна:

— Там поне имам приятели, при които се чувствам добре дошла! За разлика от тук, в тази къща.

— Тази къща, както благоволи да се изразиш, е твой дом, Луиз. Стига си се правила на нещастна, ако обичаш! Твоите сценки не ми правят никакво впечатление. Недей все пак да забравяш, че аз съм актьорът в семейството. Между другото, кога се връщаш?

— Доколкото виждам, най-сетне проявяваш някакъв интерес към мен. Не знам кога се връщам.

Гавин се свъси.

— Ами Денят на благодарността?

— Какво „Денят на благодарността“?

— Няма ли да си тук за празника?

— Че защо да съм тук?

— Ако не за друго, заради Дейвид.

— Дейвид не признава никого освен баща си и ти би трябвало да го знаеш, след като го настрои срещу мен.

— Говориш глупости, Луиз! — почти изкрещя вбесен Гавин. — Пълни глупости! За кой дявол ми е да го настройвам срещу собствената му майка?

Той поклати глава. Бе искрено озадачен от последното й твърдение. Нима жена му наистина мислеше, че е отчуждил сина им от нея?

Луиз усети, че губи почва, и смени темата.

— А ти още колко ще бъдеш тук? Докога ще се радваме на компанията ти в Лос Анжелис?

— В края на ноември трябва да се върна в Лондон. Както прекрасно знаеш, имам да довършвам монтажа и озвучаването на „Творецът на крале“.

— И ще се прибереш ли за Коледа?

— Да. Защо да не се прибера?

— Мислех, че по всяка вероятност ще се заемеш незабавно със следващия филм. Напоследък само това и правиш, снимаш филм след филм. И все в чужбина. От няколко години изобщо не криеш дори от благоприличие, че за теб филмите са по-важни от мен и Дейвид.

— Не е вярно, Луиз, знаеш го. Колкото до теб, може и да не харесваш филмите ми, както заявяваш на всеослушание, но с удоволствие харчиш парите, които те ми носят.

Луиз го изгледа студено, но не отвърна нищо.

— Започвам предснимачния период някъде през февруари-март — поясни Гавин.

— Я какъв си ни чевръст! Браво на теб!

— О, Луиз, хайде, престани, ако обичаш.

Тя пристъпи към дългата маса и се взря в книгите, струпани по нея.

— Наполеон! Божичко, как не съм се сетила, че рано или късно ще стигнеш и до него. Още един дребосък с грандиозни помисли! — подметна жена му саркастично и очите й върху бледото лице пробляснаха ледено като стомана.

Гавин предпочете да не обръща внимание на неприкритото й заяждане.

— Хайде, успокой се, няма да ти се пречкам. Половин година ще работя и ще живея във Франция.

— Че къде другаде! — изкрещя тя. — Би могло да се очаква, че някой ден ще идеш там.

— За какво намекваш?

— Ненагледната ти Розалинд работи и живее във Франция, а ти не можеш и ден без нея.

— Я не се занасяй! — възкликна мъжът й. — Тая твоя ревност съвсем ти е замъглила съзнанието. Тя ни съсипа брака.

— Да, да, друг път. Не ми хвърляй прах в очите, Гавин Амброуз. Не аз, а ти съсипа нашия брак. Ти и твоите мацки.

Гавин знаеше, че пак ще се изпокарат като цигани, ако не смени темата, и то начаса. Ето защо каза по-благо и спокойно:

— Нека не водим този разговор, Луиз. Работя по сценария, притиснат съм от срокове. А на теб ти предстои да хванеш самолета. Приятно прекарване във Вашингтон! И много здраве на Алън.

Луиз трепна едва доловимо.

— Не отивам във Вашингтон, за да се срещам с Алън. Отивам при семейство Мърсър. Алиша има рожден ден. Организират тържество и ще остана да нощувам у тях.

„Друг път няма да се срещнеш с Алън“, помисли си Гавин. На глас обаче рече:

— Тогава кажи на тях много здраве от мен. Позабавлявай се. Сигурно ще се видим, преди да замина за Лондон.

— Сигурно — изпелтечи Луиз, след което се врътна, излезе царствено от кабинета и затръшна вратата.

Известно време Гавин гледа вторачено подире й, сетне сведе отново поглед към сценария. Още имаше работа по него, но той бе толкова съвършен, че преспокойно можеше да послужи и за режисьорска книга.

Трябваше да го пипне само тук-там, да добави някои нюанси, осъзна Гавин и взе химикалката.

След малко усети, че е разсеян и не може да се съсредоточи. В съзнанието му още отекваха думите на Луиз. Бе намекнала, не, бе заявила без недомлъвки, че той искал да работи във Франция, понеже там живеела Роузи. Ама че небивалици!

Или може би наистина бе така?

Дълго мисли за това, съвсем забравил за сценария.