Сергей Лукяненко
Нов патрул (9)

Глава 8

Честно казано, даже ми се стори, че Хесер ми даде мълчаливата си благословия да събера доброволци. Някак веднага си представих как ще стане всичко — аз разказвам на момчетата, те разказват на приятелите си, в офиса се събира целият Патрул и когато се появи Тигъра, го посрещат всичките московски Светли… И дружно му дават отпор. В края на краищата, кой е казал, че е невъзможно Сумрачната твар да бъде победена? И това ми било аналитици… Произход — неизвестен, сила — неизвестна, цели — не особено ясни, невъзможно да се победи…

Ще победим! Ще се съберем цяла тълпа — и ще победим. Заедно и срещу дявола е по-весело да се биеш. Нима Семьон, Алишер и Лас ще се съгласят, че едно беззащитно дете трябва да се предаде на неизвестна твар?

— Ако някой от нашите беше попаднал в подобна неприятна ситуация — бих се намесил — каза Семьон. — Ако беше дъщеря ти… Пфу-пфу… — Семьон почука по масата. — Но заради това момче — не.

— Та той е наш! — възмутих се аз.

— Той е Светъл Различен — кимна Семьон. — Но не е наш. Може би след година вече щеше да е „наш“. След месец. Но не и сега. А и нали ти самият казваш, че е невъзможно да се победи. Нима ще е по-хубаво, ако всичките умрем?

— А откъде да знаем, че е невъзможно? — възмутих се аз.

— Съдейки по днешния сблъсък — невъзможно е — отговори спокойно Семьон. — Нямаме шансове. И е глупаво да губим целия Патрул заради едно дете.

— Семьон е прав — кимна Алишер. — Не ме е страх да загина в битка, ако има шанс за победа. Но тук — тук играта не е от нашето равнище. Аз го видях… не ми хареса. Да се надяваме, че Хесер ще научи момчето да пророкува.

— Та ти нали току-що каза, че ако трябва да се сражаваш, не е важно дали ще победиш!

— Да, но тук не е наложително да се сражаваш.

Погледнах към Лас.

— Защо пророкът е противно дебело момченце, а не красива млада девойка? — възкликна Лас. — Няма мотивация да направиш саможертва!

— Ти, струва ми се, се готвеше да се кръщаваш… — напомних му аз.

— Именно. И искам да успея да го направя. Знаеш ли, дори тъпите рицари, които само това и чакали, да им се отвори възможност за бой, тичали да се бият с дракона, когато той отвлече млада мома, а не момче пастирче.

— Някаква много егоистична ти е мотивацията — казах аз злобно.

— Естетична — поправи ме Лас. — Ако трябва да жертваш себе си — нека да е заради висша цел.

— А животът на един пророк не е ли висша цел?

— Пророците обикновено изказват мрачни прогнози — промърмори Семьон.

Погледнах ги и у мен се прокрадна неприятно предчувствие.

— Вие какво, да не сте обсъдили вече ситуацията? — попитах.

— Разбира се — каза Семьон. — Не знаехме с кого си имаме работа. Но не трябва много акъл да се сетиш, че нападението ще се повтори.

— А ако аз се заинатя и тръгна да защитавам хлапето? — погледнах Семьон право в очите.

— Тогава ще ти помогна — кимна Семьон. — И ще загинем заедно. Така че те моля да не го правиш. Помисли си за Светлана. За Надя. И кажи честно — готов ли си да умреш за едно непознато хлапе?

Погледнах приятелите си.

Замислих се за няколко секунди.

Представих си Света, Надя…

После хлапето пророк.

Казах:

— Не, Семьоне. Не съм готов.

— И си прав — кимна Семьон. — Висши чувства, благородни пориви, лекомислена смелост, отчаяна жертвоготовност — всичко това е прекрасно. Но трябва да има причина. Истинска. Иначе всичките ти светли стремежи не са нищо повече от глупост. Хрониките на Патрулите помнят много Различни, които са били благородни, но глупави. Ала те са останали само в историята. И уви, не като примери, достойни за подражание.

— По-добре се прибери вкъщи — добави Алишер. — Нали не си дежурен.

И аз осъзнах, че когато ми разрешаваше да разкрия информацията за Тигъра, Хесер е имал съвсем друга цел. Да ме вразуми.

Какво пък, успя.

 

 

Разбира се, не се прибрах вкъщи. Не, повече не досаждах на никого с въпроса дали ще се включи в безнадеждната битка срещу Сумрачната твар. И не обикалях из офиса, мислено разполагайки в ключовите точки защитници Различни. Отидох при аналитиците, помолих за копие от докладната за Хесер (преди да ми я дадат, момчетата се свързаха с шефа и получиха разрешението му). Прочетох внимателно всичко, убедих се, че Хесер не лъже за мнението на аналитиците (основано на няколко лошо документирани опита за битки с Тигъра — през петнайсети и деветнайсети век), че няма да ни се удаде да победим Сумрачната твар.

Колкото и да е странно, нощем офисът на Патрула опустява. Макар и да се наричаме „Нощни“ и да патрулираме из улиците предимно нощем (а какво да направим — основният ни контингент са нисшите Тъмни, вампирите и върколаците, които по-трудно успяват да се владеят), нашата работа е като айсберг, по-голямата част от нея е невидима. И точно тази работа се извършва през деня — канцеларската работа, обучението, анализирането на данните, изучаването на постъпилата информация. Все пак ние живеем сред хората и ни е по-удобно да живеем в техния ритъм. Добре поне, че наскоро ни се удаде да прокараме през човешкото правителство инициативата да се мести времето — за да може тъмното време на денонощието да трае по-малко…

Прекарах известно време, седнал зад компютъра в кабинета си. Надникнах в пощата и написах две-три писма. Кой знае защо изведнъж си спомних песента, която въртеше синът на милиционера Искендеров, потърсих групата, която я изпълнява, и за мое учудване тя се оказа от Казахстан — не знаех, че там свирят и на други работи, освен на домра^[1]! После открих пиратски сайт, на който бяха качени и други техни песни. Щракнах върху заглавието „За послушните момчета“, облегнах се назад в креслото и се заслушах.

Забила из улиците остри цветя,

обърна се Луната към младостта.

Пееше, излъчвайки езичество:

„Убийте цялото си електричество!

Деца, додето без очи не се окажете,

спасителния азимут ще ви покажа:

всеки, тръгнал по лунната пътека,

ще стигне до вълшебен град полека-лека.

Там дишат вместо въздух вдъхновение,

и архитектите им са съновидение.

Там грее слънце, не банкноти,

и не смятат влюбените за идиоти.“

И на тези лунни песнички-лъжи

повярва хлапе, седнало на стъпалата.

И щом повярва, стълбата се издължи,

започна да расте и стигна небесата.

Заизкачва се момчето по ръбестите стъпала,

но веднага тълпа роднини се събра:

„Стой! Не тръгвай, глупаво дете!

Ти нямаш работа в това небе!“

Момчето ги послуша и се върна,

и само със тъга към Луната се обърна.

А после се скри, намрази всички детето,

и само плачеше за видяното в небето.

Неволно се намръщих. Неподходящ избор. Макар че момчето пророк по нищо не напомняше за романтичния млад герой, почувствах, че песента ме упреква в нещо.

Плачеше, усещайки в гърдите празнота.

Та той се качваше нагоре в светлина,

осветявайки пътя с трепетното си сърце,

което в бързината изпусна от ръце.

И то сега виси като звезда,

като играчка на празнична елха,

сред много още такива сърчица,

които са изпуснали послушните деца.

Ама че работа! Не могат ли тези казахи да пеят като цялата руска попмузика нормални песни за красиви девойки, скъпи курорти и лъскави коли, вместо тази декадентска романтика? Изключих компютъра и излязох от кабинета.

Краката сами ме отнесоха към сутеренните етажи. Вратата на една от стаите се оказа отворена, надзърнах вътре. Там седяха и спокойно си пийваха коняк „старчетата“ — Жермензон и Глиба. Марк Емануилович спокойно замезваше коняка с пушена змиорка, а Глиба, като човек със светска закалка, употребяваше „николашка“ — лимон, посипан с кафе и захар. Впрочем, характерно за новата епоха беше, че не се използваше нес кафе, а натурално — Глиба със здравите си пръсти стриваше на прах зърната над лимона.

Маговете седяха с гръб към мен, което впрочем изобщо не им попречи.

— Влизай, Антоне — дружелюбно ме покани Жермензон.

— Искаш коняк — не по-малко сърдечно каза Глиба. Именно каза, а не попита.

Седнах безмълвно при тях, взех си чаша. За мое учудване конякът се оказа не френски, а молдовски — тумбеста бутилка с надпис „Сюрпризен“.

— За победата на силите на Доброто — каза Жермензон, отпивайки от своята чаша.

— Над силите на разума — подкрепи го Глиба.

Изпих чашата си на екс и веднага съжалих за това. Брендито се оказа неочаквано добро. Може да се каже дори прекрасно.

— Откъде го вземате? — учудих се аз.

— Трябва да знаеш мястото — усмихна се Глиба. — Виждаш ли, Емануилович? Нали ти казвах, Антон е разумен човек.

— Там е работата, че е човек… — промърмори Жермензон. Извади от джоба на сакото си продълговата кожена кутия и ми я подаде. — Искате ли пура, младежо? Горещо препоръчвам. Няма нужда от профанизиране с лимон, хубавият коняк върви най-добре с истинска пура.

Великите изглеждаха съвсем спокойни и отпуснати. По нищо не личеше да се подготвят за схватка с Тигъра. Само че тогава какво правят в офиса?

— Хесер разказа ли ви вече? — попитах аз.

— За Тигъра? — уточни Жермензон. — Да, разбира се. Срам за мен, всъщност. Чувал съм за такива неща… впрочем, много отдавна.

— И какво? — попитах аз рязко.

— Ще поседим до сутринта, ще си побъбрим по старчески — сви рамене Жермензон. — Ако дойде… е, ще видим. Няма да се бием, но виж, да му хвърлим поглед… за гледане не бият.

— Ще гледате как Тигъра ще убие момчето?

— Да си отидеш в подобна ситуация е още по-голяма проява на страхливост — отговори хладнокръвно Жермензон. — Ти по-добре разкажи какво ти пророкува хлапето на летището. Дума по дума. Може Хесер да е сгрешил? Може момчето вече да е изрекло пророчеството си?

— А защо тогава Тигъра продължава да се мъкне подир него? — отговори с въпрос Глиба. — Нищо де, разкажи, Антоне. Наистина е интересно.

— „Вие сте Антон Городецки, Висш Светъл маг. Вие сте бащата на Надка. Вие… Вие всички нас…“ — разперих ръце. — Става ли за пророчество?

— Не — поклати глава Глиба. — Джору е прав, това е било предвестник, предизвикан от стреса.

— Но има нещо интересно! — повдигна пръст Жермензон. — Нали?

— Да — отвърна Глиба, сипвайки по още малко коняк в чашите. — Първо, пророчеството ще бъде адресирано. Прикрепено към Антон. Може би именно защото той е срещнал момчето?

— Или защото Антон го е спасил… — кимна Жермензон. — И е важно това, че е „бащата на Надка“. Малкият ни приятел не прилича на децата, които са толкова фамилиарни с момиченцата. Значи…

— Значи пророчеството е прикрепено и към Надя, и момчето пророк трябва да се сприятели с нея…

— И касае всички Различни — това „Вие всички нас“ тук не е напразно. Но финалната роля ще я изиграе Антон — изглежда, Жермензон си играеше не за първи път на мозъчна атака с Глиба.

— Много интересно, наистина! — засия Глиба. — Иска ми се да го чуя. Надявам се, че Джору ще успее да обясни на момчето как да пророкува.

— Джору може и да успее — каза Хесер, влизайки в стаята. — Но аз не успях.

Той седна при нас (странна работа — струваше ми се, че около масата преди това имаше само три стола), взе си чаша (а върху масата със сигурност нямаше четвърта чаша, още по-малко пък — пълна!). Погледна ме, изхъмка, отпи от коняка. Каза:

— Топката не влиза във вратата. Хлапето е Различен, наистина е пророк. Само че сме сгрешили, той не е Висш, а е първи-втори ранг.

— За пророк това не е от критично значение — каза Глиба. — Просто ще прави пророчества по-рядко.

— Тук работата не е в инициирането — продължи Хесер. — И не е в разбирането на техническите детайли. Обясних му това, момчето е съобразително. Но е необходима още и съответната настройка. Готовност да се пророкува. А тя се постига по-трудно. Какво ли не правих, нищо не се получи, той блуждае някъде из облаците…

— Навярно си спомня за майка си — каза Глиба със съчувствие. — Аз нали също попаднах в Патрула като дете, страшно ми беше мъчно за семейството ми…

— Борис Игнатиевич, може ли да поговоря с него? — помолих аз.

— Опитай — съгласи се с лекота Хесер. — Не мисля, че това ще помогне, но опитай. Само не се увличай, вече е почти дванайсет, на момчето му се затварят очите…

Тримата ме изпратиха със съчувствени и одобрителни погледи, но без никакъв ентусиазъм.

 

 

Инокентий Толков, на десет и половина години, пророк първо равнище, още не беше заспал. Седеше на пода покрай планината от играчки, с които се беше сдобил заради щедростта на Нощния Патрул, и въртеше в ръка телефон играчка. При появата ми се смути и остави телефона върху разноцветната купчина — играчката беше за съвсем малки деца, няколко големи копчета с цифри, при натискането на които свиреше някаква весела китайска музика, и бутон, при натискането на който можеш да запишеш някоя своя фраза. Когато Надя беше на три, тя също имаше такъв „телефон“.

Почувствах се съвсем зле.

— Здрасти, Кеша — казах и седнах до него на пода.

— Добър вечер, чичо Антоне — отговори Кеша.

— Каква съкровищница имаш — изрекох аз неловко, измъквайки от планината вертолета играчка. — Моята Надя искаше да си поиграе с него…

— Отнесете й го — отвърна спокойно Кеша. — На мен нали няма да ми трябва.

Погледнах го в очите — и моето „зле“ се превърна в „ужасно“.

— Какви ги говориш? — попитах престорено бодро.

— Чичо Борис ми разказа всичко. Че ме преследва звяр от Сумрака. И че Вие няма да можете да го спрете.

— Защо? — попитах, обръщайки се, естествено, не към момчето. — Защо?

Но Кеша отговори:

— Той каза, че това е последният шанс да ме мотивира. Че съм длъжен да се стегна и да кажа пророчеството. Тогава звярът ще ме остави на мира.

— И?

— Не ми се получава. — Момчето виновно сведе поглед. — Старах се, честна дума! Извинявайте…

Той даже и ни се извинява…

— И после какво? — попитах аз.

— Чичо Борис каза, че щом не се получава, не си струва да се мъча напразно. Трябва да легна и да поспя. Звярът може и да не дойде. И тогава всичко ще бъде наред, а утре непременно ще се получи.

— Но ти не си легнал да спиш — казах аз.

— Страх ме е — отвърна простичко момчето.

— Ти наистина ли се стара? — попитах.

— Да. Естествено, да не съм глупак? Но чичо Борис каза, че ако няма надежда, няма защо да се старая напразно.

Той вдигна поглед към мен и ме попита:

— Тръгвайте, наистина. Аз ще си поиграя малко и ще си легна.

— Ако няма надежда… — казах аз. — Ако няма надежда… — Потупах се по джобовете. Извадих телефона си. — Почакай, Кеша…

Общо взето, да се обаждаш на десетгодишната си дъщеря в полунощ не е най-правилното от педагогическа гледна точка решение. Но не успях да се обадя — телефонът звънна в ръцете ми и аз го поднесох към ухото си.

— Да?

— Тате, ти искаше да ми се обадиш? — Гласът на Надя не беше никак сънен и бе абсолютно овладян.

— Исках.

— Сражавате ли се? С този звяр?

— Не, Надя, няма да се сражаваме с него. Не можем да го победим.

— А ако…

— И ти няма да се сражаваш с него!

— Но ти нали искаш да дойда? — уточни Надя.

— Да, но съвсем не за да се сражаваш с него, а за да… — започнах аз.

Полъхна хлад. Във въздуха се появи овал от тъмно сияние, заобиколен от бели искри. От него пристъпи Надя — боса, облечена само с розова пижама.

— … за да се появи надежда при Кеша — довърших аз, гледайки дъщеря си.

— Татко, при мен се получи като при Хесер! — каза радостно Надя. — Ой. Здрасти!

Не, Надя не се смути. Затова пък Кеша се изчерви и сведе поглед.

— Надя, боя се, че имаме много малко време — рекох. — Може би само няколко часа. Кеша трябва да каже първото си пророчество. Той знае как. Но не му се получава. Струва ми се, че ти можеш да му помогнеш по някакъв начин.

— Може ли да го целуна? — попита Надя с невинен глас. — За въодушевление? В анимационните филми винаги помага.

Ама че малка… малка… не, не вещица, разбира се. Но в нея има нещо от вещиците. Както във всяка жена.

— Страхувам се, че работата не е в целувките — казах аз. — Надя, поговори с момчето. Опитай се да разбереш къде е проблемът. Аз… аз ще бъда наблизо. След пет минути ще се върна.

Излязох, затворих вратата след себе си и си помислих, че след пет години вече няма да смея да оставям дъщеря си насаме с момчета. Виж я ти нея! Да го целунела! Май все пак трябва да изхвърля телевизора…

— Антоне!

Влязох в стаята, в която седяха Хесер, Алишер и Жермензон. Конякът в бутилката, изглежда, даже беше станал повече, което навеждаше на подозрения. Глиба беше изчезнал някъде, но смяната на московския прорицател с казахски боен маг изобщо не беше повлияла на начина, по който компанията си прекарваше времето.

— Имаше някакво… движение… — каза Хесер, вглеждайки се в мен. — Кажи, нали не си правил никакви глупости? Не си телепортирал хлапето оттук?

— Не, това е Надя — казах аз. — Повиках я… за да поговори с момчето. Откакто се помни, тя знае, че е Различна. Може би ще му подскаже нещо?

— Самоотвержен баща — каза Хесер.

— Но Вие нали това искахте? — уточних аз. — Когато сте казали на момчето, че ако няма надежда, не си струва да се старае.

Хесер бавно поклати глава.

— Не, Антоне. Благодаря, че цениш толкова високо всяка моя дума, но това не беше намек. Просто казах, че няма надежда. Не съм имал предвид дъщеря ти…

— А би било красиво… — изрече замислено Жермензон. — Жалко…

И в този момент „движението“, за което говореше Хесер, го почувствах и аз. Сякаш Сумракът се люшна, потрепна, изхвърляйки енергия, и застина.

— Ще отида да издърпам ушите на Надя — казах аз.

— Не е хубаво да се дърпат ушите на момичетата. — Хесер се изправи. — И това не е тя.

— Това е Тигъра — каза Жермензон, ставайки.

— Антоне, вземай дъщеря си и си тръгвай — Алишер извади от джоба си гривна от три преплетени обръча — златен, сребърен и меден. Вдяна я на лявата си ръка и я повъртя във въздуха, сякаш свиквайки с незримата й тежест.

— Какво правите? — попитах аз. — Нали казахте…

— Ние може всичко да сме казали — сви рамене Жермензон. — И изобщо… ако успеем да спечелим някой друг час, това може да реши всичко. Той няма да мине през Сумрака. Хесер?

— Не — каза твърдо Хесер.

— Можем все пак да помолим Инквизицията… или Завулон…

— Помолих. Преди четвърт час. Беше ми отказано.

— Тогава със свои сили — изрече бодро Жермензон. — Много любопитен… как го наричате това вие, младежите, Али?

— Експириънс — каза Алишер и тръсна ръката си с гривната. Тялото му се обгърна от бяло сияние. Той тръсна ръката си отново и сиянието угасна.

— Точно така — засия Жермензон. — Експириънс! Не мислех, че все още има нещо, което може да ме учуди, но този Тигър наистина е нов жизнен опит.

И в този миг отгоре нещо изгърмя. Силно и кънтящо — като взрив. Маговете вдигнаха глави, вслушвайки се.

— Семьон — каза Хесер. — А аз нали наредих да не се намесва… Жалко, че в Патрула не се практикуват телесни наказания.

— Могат да се въведат — оживи се Жермензон.

— Той внимава — каза Алишер. — Момчетата не искат да сдават офиса без бой. Е… поне символичен…

Хесер ме погледна.

— Антоне, твоята задача е проста. След като Тигъра се спусне по стълбите и се появи в онзи край на коридора, ще разполагаме с между три и пет минути. Можеш да направиш нещо… за да ти е чиста съвестта. Едно-две заклинания, но постарай се да не го разяриш… А после вземай дъщеря си и си тръгвай. Тя ще успее да отвори портал.

— Мога и сам — казах без особена убеденост.

— Чудесно. Тръгвайте си. Изобщо не се опитвай да вземеш хлапето със себе си. Не геройствай напразно, имаш още много да живееш.

— Няма да геройствам — кимнах аз, с отвращение разбирайки, че говоря истината.

— Ние също ще се постараем да го задържим максимално, а после ще се махнем — каза Хесер, не знам дали на мен или на Жермензон и Алишер. — Току-виж тези минути помогнат с нещо…

Горе нещо засвири пронизително — сякаш от малък отвор излиза пара под голямо налягане. Какви ги вършеха горе? Или това беше Тигъра?

— Красива сцена — изрече внезапно Жермензон. — И много позитивна… интернационална… Тибетец, казах и двама евреи се опитват да спасят малко руско момче…

— Аз съм узбек — отбеляза Алишер.

— А аз не съм евреин — поправих го.

— С фамилия Городецки? — поинтересува се Жермензон.

— Това е старинна руска фамилия! Идва от името на един град на Волга, предците ми са живели там.

— Тогава е още по-красиво — реши Жемрензон. — Тибетец, узбек, руснак и евреин…

— Прилича на началото на виц — промърмори Алишер.

Хесер погледна Жермензон и попита:

— Значи ти си евреин, Марк, така ли?

— Бъзикай се ти, бъзикай се — промърмори Жермензон.

Горе нещо затрака в забързан ритъм — сякаш някой беше пуснал шевна машина. Или беше започнал да стреля с автомат, което беше по-вероятно — едва ли Тигъра се беше съгласил да остави момчето на мира срещу два добре ушити панталона.

— Оптимисти — изсумтя Хесер.

— Защо пък да не се пробват? — сви рамене Жермензон. — Знаеш ли, когато измислиха барута, бях възхитен. Най-приятното средство срещу надигнали се трупове!

Лампите в коридора изведнъж примигнаха и угаснаха. След миг отново светнаха, вече по-мъждиво — беше се задействал аварийният генератор. Но след още няколко секунди угаснаха съвсем.

Махнах с ръка и разположих няколко магически огънчета по дължината на коридора. Хесер щракна с пръсти и угаси двете най-близки до нас, след което промърмори:

— Има още да учите…

По стълбите затропаха стъпки. Бавни, но уверени. Тигърът слезе по стъпалата, спря се в края на коридора. Погледна към нас — изглежда, тъмнината не му пречеше. Усмихна се и пристъпи напред.

Прогърмя и Тигъра бе обгърнат от бял мразовит вихър. Мъгла или виелица… Той застина за секунда, после с известно усилие пристъпи напред и се насочи към нас.

— Нали ти казвах, че няма да сработи — подхвърли Хесер през рамо.

— Но си струваше да опитам! — обидено отговори Жермензон.

Двамата висши пристъпиха леко напред, прикривайки двама ни с Алишер. И в този миг зад гърба ми хлопна врата. Обърнах се и видях Надя.

Дъщеря ми изглеждаше замислена, но доволна. Приближи се към мен, хвана ме за ръката. Попита:

— Това ли е той?

През това време Тигъра се спря. Върху лицето му се изписа някакво смущение и объркване, сякаш Нулевата, Абсолютната вълшебница не му влизаше в плановете.

— А ти кого виждаш? — попитах аз. — Момиче?

— Не. Тигър. Той е голям, на ивици, и очите му горят.

— Красиво — въздъхнах аз.

— Тате, тигрите не бива да се убиват, те са в Червената книга.

— Този може — казах аз. — Само че никак не се получава.

И изведнъж Тигъра заговори. По време на предишната ни среща не беше отронил нито дума, и аз, честно казано, бях сигурен, че въобще не умее да говори…

— Идете си. Вие не ми трябвате.

— И ти не ни трябваш — отвърна Хесер. — Защо ти не си тръгнеш?

Тигъра поклати глава. (Интересно, как виждаше той Надя? Говорещ тигър? Шир Хан от анимационното филмче за Маугли?)^[2]

— Пророчеството не бива да бъде чуто.

— Той е само едно момченце — каза Хесер. — Остави го на мира, дай му време. Нека пророчеството прозвучи в пустотата. Нека никой не го чуе.

— Рисковано е — каза Тигъра. — Той е първо пророк, а едва след това момче. Идете си.

— Дай му време — повтори Хесер.

Вместо отговор Тигъра тръгна напред. Явно времето за разговори беше свършило.

Изобщо не разбрах какво точно направиха Великите. Коридорът сякаш се забули с разноцветна огнена паяжина. Във въздуха увиснаха сини, червени, зелени и оранжеви нишки, Тигъра се наниза на тях, лицето му се изкриви, сякаш от болка. Ала той продължаваше да върви. Бавно, но сигурно.

— Антоне, тръгвайте! — изрева Хесер. Погледнах към Надя. Стиснах ръката й по-силно. Кимнах.

— Трябва ли да си тръгнем, тате? — попита тя много спокойно.

Кимнах отново.

— На него му е нужно съвсем малко — каза Надя. — Нека аз…

— Тръгваме си! — извиках. — Отваряй портал! Заповядвам ти!

— Татко, не можеш да ми заповядваш да бягам!

— Не ти заповядвам като татко, а като служител в Патрула!

Надя ме гледаше и аз не знаех дали това ще сработи. Още от ранното й детство я бяхме учили да уважава Нощния патрул. Обяснявахме й, че казаното от патрулен е заповед. Че с магията шега не бива. Но тя беше малко момиченце, за което всички приказки винаги завършваха щастливо — и аз виждах, че в очите й в този момент бушува енергия, способна да потопи цяла Москва… но никой не знаеше дали това щеше да помогне срещу Тигъра.

— Надя, моля те — повторих аз уморено.

В очите на момичето блеснаха сълзи. Тя стисна устни, кимна, и до нас се отвори портал. Погледнах към Тигъра — той вече беше изминал половината коридор. Не ни атакуваше, ние не му бяхме врагове… Бяхме само пречки, той отиваше да убие пророка.

Хванах Надя за ръката и я поведох към портала…

И в този момент Тигъра се спря. Вдигна ръка, съвсем по човешки потърка челото си. И се усмихна.

Зад гърба ни се отвори врата и малкият пророк Кеша излезе в коридора. Той беше вир-вода, сякаш го бяха накарали да се занимава с физкултура. Очите му бяха леко сънливи и смръщени, гледаше ни объркано и едва ни разпознаваше. От носа му течеше кръв.

— Всичко е наред — каза Тигъра. — Тръгвам си.

Изглежда, той смяташе просто да си тръгне — по коридора. Но подът под краката му внезапно пропадна, настрани пръснаха бетонни парченца и дъски. Създаденият от Жермензон още в първата битка голем все пак беше догонил противника си.

С израз на крайно смайване Тигъра пропадна в ямата, където земята клокотеше като кипяща каша. Мярнаха се ръцете на голема, краката на Тигъра… за секунда ми се стори, че виждам дълга ивичеста опашка, стърчаща от земята като гигантски червей…

И всичко изчезна.

— Боя се, че големът не го уби — каза Жермензон. — Боя се, че Тигъра просто не счете за нужно да се сражава…

Цветната паяжина угасна. Хесер и Жермензон се спогледаха и бавно започнаха да се усмихват.

Наведох се към Надя и попитах:

— Как му помогна?

Надя се обърна към Кеша, вдигна се на пръсти и прошепна в ухото ми:

— Казах му, че ако веднага не каже глупавото си пророчество, ще го набия и ще кажа на всички, че го е набило момиче.

— И той повярва ли? — попитах аз.

— Фраснах го по носа.

Извадих от джоба си носна кърпичка и се приближих към момчето. Подадох му кърпичката и казах:

— Отметни глава назад и притисни това към носа си. Сега ще повикаме… доктор.

И докато той объркано отмяташе глава, аз разтворих пръстите му, взех здраво стиснатата играчка и я пъхнах в джоба си.

— Провървя ни — каза Хесер, приближавайки се. — Пророчеството не прозвуча, Тигъра си тръгна. Поздравявам те, малкия, всички неприятности се разминаха.

— Провървя ни — повторих аз след Хесер.

Телефонът играчка, който бях взел от Кеша, прогаряше джоба ми. Не знаех дали ще рискувам да натисна бутона и да преслушам онова, което беше записано на него. И дали изобщо там е записано нещо.

Но добре поне, че сумрачната твар не разбира нищо от съвременните детски играчки.