Сергей Лукяненко
Нов патрул (27)

Глава 8

През портала просто пристъпваш. Възниква илюзията за пълен контрол над случващото се и дори лично участие в него. Вдигаш крак… пристъпваш… подаваш си главата на другото място… изтегляш всичко останало… Половината в Москва, половината на Сейшелските острови, и никакви проблеми… само е малко зловещо.

Пътищата на тъмните през ниските слоеве на Сумрака са трудни и опасни. Не знам защо, нали там никой не живее, но съм виждал два-три пъти как Тъмните излизат от такива пътешествия, омазани в кръв. Може пък там да се сражават с вътрешните си призраци…

А Минойската сфера ни пренесе през пространството безцеремонно, с едно силно, мощно дръпване. Не беше болезнено, не беше противно, на никого не му прилоша и никой не се замая. Но остана някакво неприятно усещане — като на Гъливер, след като е бил в Бробдингнаг и е послужил за жива играчка в ръцете на великаните.

Общо взето, самолетите ми харесват повече.

В края на пътешествието не успяхме да се задържим на крака. Аз се строполих върху Арина, Надя се приземи върху Кеша. Изправих се, мълчаливо подавайки ръка на вещицата.

— Ох, безсрамник! — възкликна палаво Арина, ставайки. — Каквото и да стане, на мъжете едно и също им е в ума!

Все пак тя ми харесваше. Много. Въпреки цялата й вещерска природа…

Отстрани Надя вече беше отскочила от Кеша, демонстрирайки с целия си вид, че е по-добре да падне в планина от боклук, отколкото да се приземи върху някакво момче.

Но като цяло никой не беше пострадал.

— Татко, къде сме? — попита Надя.

Огледах се.

Малка, едноетажна дъсчена къщичка. Стените — облепени с избледнели от времето книжни тапети. Обстановката — маса с два стола, бюфет, легло — желязно, с никелирани кълба на таблата — такива са били последен писък на модата през трийсетте години на миналия век, старинен грамаден телевизор, книжен шкаф… почти без книги.

Ами да. Инквизицията е изнесла всичко, когато е почиствала жилището на Арина.

Странно, че не са подпалили дома й.

Произнесох това на глас:

— Странно, че Инквизицията не е изгорила къщата. Мислех, че това е стандартна процедура за жилищата на избягали вещици.

— Изгориха я. Само че моята къща трудно може да изгори — отговори Арина, оправяйки роклята си. — Това е моята земя. Селото, откъдето съм родом, беше тук… Аз съм родена тук… явно и тук ще умра. И да горят къщата, и да не я горят… пак ще израсне от земята.

Вярвах й.

Между другото, къщата изглеждаше напълно обитаема. Явно Арина беше устроила тук своята база, мъдро съобразявайки, че никой няма да тръгне да проверява едно пепелище. На масата имаше отворен пакет с евтини бонбони, в бюфета имаше пакет мляко и грижливо загърната с чист парцал половинка бял хляб.

— Отмъкнаха ми книгите, изродите… — въздъхна Арина. — Започнах полека-лека да си възстановявам библиотеката, сама не знам защо. Така или иначе, няма да успея.

Пристъпих към шкафа, докоснах корицата на една от книгите.

„Алиада Ансата.“

Вещерският справочник за билки.

Всичко останало нямаше отношение към магията. Десетина томчета на Пушкин, при това две или три от изданията — пожизнени. Четвъртият том на „Хари Потър“, сборник от криминалета на Рекс Стаут и томчето стихове от Бунин „Листопад“ — също старо, дореволюционно издание. Явно на вещиците понякога им се иска просто да почетат нещо.

— Жал ми е, Арина — казах аз искрено. — За дома ти… и за теб.

— Мен няма какво да ме жалиш — отговори спокойно тя. — С мен вече е свършено. Или Тигъра ще ме довърши, или старостта ще ме отнесе, щом магията пресъхне. На вас, магьосниците, ще ви е по-лесно. Просто ще започнете да остарявате, като всички хора. Ти си още млад…

— Арина, не искам да унищожавам Сумрака — казах аз.

Вещицата замълча. После попита:

— Защо?

— По много причини. Накратко — не вярвам, че Сумракът носи зло… само зло — поправих се аз.

— Тигъра ти се стори добър? — поинтересува се Арина.

— Никой от нас не е добър, когато се опитват да го убият.

— Лъжеш — каза спокойно Арина. — Теб те тревожи друго. Какво ще каже дъщеря ти, когато порасне, и разбере, че може да е била най-великата вълшебница, а е станала обикновен човек. Че жена ти ще остарее, лицето й ще се покрие от бръчки, и във всеки неин поглед ще го има въпросът „защо?“. Че ти самият ще бъдеш стар, болен, със задух и бодежи в кръста, треперещ над оскъдната пенсия и стенещ от несправедливостите на света… И вече няма да ти е по силите не само да помогнеш на другите, но и да защитиш себе си. Ти пробва какво е да живееш една вечер без магия. И това те изплаши.

Аз мълчах.

— Но нямаш друг изход — продължи Арина. — Аз се постарах и успях.

— Има го още и пътят на Венян — казах аз тихо.

— Той няма да ни помогне — поклати глава Арина. — Аз знам, че ти харесвам… не като жена, а като човек. И ти ми харесваш. Но Венян е убил приятеля си, когото е обичал повече от себе си. Само това е доказало на Тигъра, че той ще запази тайната на пророчеството. При това въпросното пророчество вероятно е носело беда само за милиард китайци. А нашето ще убие самия Сумрак. Ние всички сме егоисти, Антоне. Ние всички сме готови на всякакви постъпки, за да защитим себе си. Тигъра не е изключение. Нашето пророчество трябва да умре с нас — или да се изпълни. Всяка друга крачка води към поражение.

— В шахмата това се нарича цугцванг — каза внезапно Кеша.

Погледнах го и попитах:

— А ти не знаеш ли случайно какво да направя?

Кеша ме гледаше сякаш съм идиот. И възкликна:

— Аз съм на десет години, откъде да знам?

— Във филмите в критическата ситуация винаги малко дете подсказва на героя гениалния ход — каза Арина. — Не се учудвай, Кеша. Когато големите мъже не знаят какво да правят, не само дете, но и жена са готови да изслушат. Антоне, решавай! Тигъра ще ни намери бързо.

— Можеш ли да презаредиш сферата? — Подадох й мраморното кълбенце.

— Тя беше дотук — отвърна Арина, оглеждайки артефакта. — Не е била предвидена, за да мъкне през пространството четирима Различни. Дори и да не е окончателно повредена, ще има да се възстановява пет години. Жалко, уникална вещ, открива портали откъдето си поиска, когато си поиска, при всякакви обстоятелства… Не, Антоне. Вече няма да можем да избягаме.

— Може ли да си взема бонбон? — попита Кеша.

— Разбира се — съгласи се великодушно Арина. — Мога да ти дам и хляб с мляко. Надя, а ти искаш ли хлебец с млекце?

Хлапето има здрава психика. Интересно, какво означава това? Нали е пророк, ако ей сега загинем, той би трябвало да го предвиди.

Значи взех решението си?

— Ще запаля цигара, Арина — казах аз. — Става ли?

— Вратата е отключена — съобщи спокойно вещицата, докато вадеше от бюфета най-различни по големина чаши.

— А не те ли е страх, че Тигъра може да ми види сметката още там? — попитах, отваряйки вратата.

— Та така ще се решат всички проблеми! — възкликна Арина. — Нима дъщерята няма да отмъсти за баща си?

Надя ме погледна уплашено.

— Татко, не ходи!

— Не бой се, Надя — казах аз. — Арина е права, няма смисъл Тигъра да ме убива. Кажи, а ти не можеш ли да отвориш портал?

Надя се забави за секунда, а след това поклати глава.

— Извинявай, тате. Сумракът сякаш кипи. Там има такива бръчки и мехурчета…

Не можех да си представя какво и къде е видяла тя. Според мен Сумракът си беше съвсем нормален.

Или поне първия слой.

Въздъхнах, отворих вратата и излязох във вечерната гора. Къщурката на Арина беше насред гората, без никакви огради, градини и други излишества. Към нея водеше само една пътека.

Единственото удобство, което се виждаше наоколо, беше едно повалено дърво наблизо. Паднало много сгодно и леко зачистено от клоните си, така че се беше превърнало в един вид естествена пейка.

Постоях, гледайки дървото и онзи, който седеше на него.

После се приближих, седнах до него, извадих цигарите и попитах Тигъра:

— Искаш ли?

Известно време младежът със строг делови костюм и светло наметало мълчеше, гледайки ме. После каза:

— Пушенето е вредно за здравето.

— За Различните не е — махнах с ръка аз.

— Ако мен ме няма, няма да я има и твоята сила — напомни ми Тигъра. Но си взе цигара. Тя сама се запали в ръката му. Тигъра си дръпна, извади цигарата от устата и я погледна с недоумение. Сви рамене.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Не е точният въпрос — поклати глава Тигъра. — Защо ме питаш, след като не можеш да ме провериш? Мога да кажа, че съм Бог, а да съм дяволът.

— Но все пак, ако ми отговориш, какво би казал?

Тигъра ме погледна с любопитство.

— Бих казал, че съм Сумракът. Че съм личност. Че в мен е отразен и слят в едно разумът на всички хора, които са станали Различни, изживели са живота си, и са си отишли… отишли са в мен. Че искам да живея, макар ти да не можеш да си представиш какво представлява моят живот. Че имам свои интереси, които ти не можеш да разбереш. Но всичко това са само думи, и то такива думи, които са казани за теб.

— Добре — казах аз. — Добре. Тогава какво искаш?

— И отново не е точният въпрос! — намръщи се Тигъра. — Не е точният! Но ако ти е нужен отговор, ще отговоря: искам да живея! Просто да живея.

— Защо убиваш пророци? — попитах аз.

Сега Тигъра се забави с отговора. Изведнъж забелязах, че цигарата, която пуши, не намалява дължината си. Кошмарът на лекарите и цигарените магнати — вечната цигара…

— Всички пророчества ли трябва да прозвучат?

— Но убийствата…

— Това го казва сътрудник на Нощния патрул, лично убиващ Тъмни Различни? — попита Тигъра.

— Искаш да кажеш, че ти си Доброто?

— Аз не съм Добро. Не съм Зло. Аз съм Сумракът. Аз искам да живея, а моят живот — това са хората. Всичко, което е от полза за човечеството, е полезно и за мен. Всичко, което му вреди, вреди и на мен.

Погледнах в къщурката и видях на прозореца три лица. Арина, Надя и Кеша. Надя и Арина гледаха напрегнато. Кеша пиеше мляко.

— Но пророчествата често носят зло. А ти им позволяваш да прозвучат и ги изпълняваш.

— Аз? — В гласа на Тигъра имаше изненада. — Пророчеството е пукнат цирей. Касандра не е виновна за падането на Троя. Нито пък аз. Волята на човечеството, неговите стремежи и очаквания — те си пробиват пък към света чрез пророците. И ако са си пробили път, се изпълняват. Аз мога да ги ускоря… или да ги забавя… Понякога. Но нищо повече.

— А онова пророчество, което плаши Арина? — попитах аз. — Което тя се е опитала да отмени, а в крайна сметка… е отложила? Или то вече се е извършило?

Тигъра сви рамене:

— Отново, защо ти е отговорът ми? Мога да кажа това, което ще те успокои. Но откъде ще знаеш дали е истина?

— Все пак кажи — настоях аз.

— Не разрушавам царства и не разгарям войни — каза тихо Тигъра. — Видях падането на Киш и дългата смърт на Урук, гибелта на Асирия и разрушаването на Вавилон. Виждал съм как се разрушават велики империи и угасват мънички държави. Виждал съм армии, които преминават в нескончаем поток за три дни и три нощи, виждал съм разграбването на градове и избиването на пленници. Народите се разтварят един в друг, сменят имената и езиците си. Виждал съм зло, от което израства добро, и добро, смъртоносно и безмилостно. Но всичко това не е заради мен. И дори не е заради вас, Различните, смятащи се за пастири на човечеството. Всичко е заради хората. Всичко е заради тяхната любов и омраза, смелост и страхливост. Теб, както и Арина, те интересува съдбата на твоя народ и твоята страна? Нямам какво да отговоря. Както нямах какво да отговоря на Венян. Както нямах какво да отговоря на Еразъм. Само хората, в крайна сметка, решават дали да живеят, или да умрат. Аз съм палач. Но не съм съдия. Великата радост ме устройва също така, както и великата печал. Но и радостта, и тъгата хората си я избират сами.

— Така че какво да направя аз? — попитах.

Този път Тигъра мълча дълго. После каза:

— Искам да живея. Ако вие съобщите пророчеството на хората… значи то ще се изпълни. Значи на хората повече не им е нужно вълшебство. Не са нужни такива, които не са като другите. Които жадуват странното. Които теглят човечеството и го побутват. Тогава аз ще загина. И ако се сражавам с дъщеря ти, също може да загина.

Той замълча, но все пак добави:

— Но в този случай имам шанс. Тя е дете и може да не се справи.

— А има ли друг изход? — попитах аз. — Такъв, че да не умираш ти и да не умираме ние… всички?

Тигъра сви рамене. И отвърна:

— Ето че ти сам разбра всичко. В твоя въпрос го имаше и отговорът.

Кимнах.

— Обидно.

Известно време седяхме мълчаливо. Изпуших втора цигара, после трета. Вече съвсем се стъмни. В гората се стъмва бързо, в гората няма Сумрак. В прозорчето замъждука треперещият пламък на свещ.

— Извинявай… — неочаквано каза Тигъра.

— Стига сте ми се извинявали всичките! — извиках аз, скачайки на крака. — Писна ми!

— Трябва да решиш нещо, Антоне — каза кротко Тигъра.

— Дай ми пет минути — казах аз.

— Десет — кимна Тигъра, продължавайки да пуши. Огънчето ту се разгаряше, ту угасваше в здрача, докато вървях към къщичката.

 

 

Децата, притихнали и напрегнати, седяха около масата, на която горяха две свещи. Арина продължаваше да стои на прозореца, гледайки Тигъра.

— Реши ли? — попита тя, без да се обръща.

— Надя… — Аз погледнах дъщеря си. Лицето й едва се виждаше в пламъка на свещта. — Ще направиш ли каквото те помоля?

— Какво? — попита тя напрегнато.

— Имаме само два изхода — казах аз, гледайки я. Добре поне, че успях да я видя пораснала… макар и насън.

Сън, който не трябва да се сбъдва.

— Винаги има три — каза Надя упорито. — Във всички приказки винаги има три пътя.

— Какво да се прави, нашата приказка е неправилна — опитах се да се усмихна аз. — Само два. Да се убие Тигъра и да се унищожи цялата магия на Земята. Всички Различни ще станат обикновени хора. Може и да се случат някои катаклизми — не знам.

— Магията стана зло — каза напрегнато Арина. — Хората трябва…

— Хората трябва да бъдат хора — отговорих аз. — Ако не е магията, ще намерят друг начин да унищожат себе си.

— Значи си решил да позволиш на Тигъра да ни убие? — възкликна Арина.

— Има и втори вариант — продължих аз, гледайки дъщеря си. — Да докажем на Тигъра… да докажем на Сумрака, че никога няма да съобщим пророчеството. Няма да го кажем на хората. Тогава… то няма да се осъществи. И няма да има нужда Тигъра да ни убива.

— За да повярва Тигъра, е нужна жертва — изсумтя Арина. — Страшна жертва… Безвъзвратна… — тя замълча за миг. А после извика, възмутено и с негодувание — Антоне! Ти искаш да убиеш…

— Тате, искаш ли да те убия? — попита Надя.

Все пак Арина е бивша Тъмна. Те разбират всичко неправилно. За разлика от Светлите.

Поклатих глава.

— Не, дъще… Не искам да те оставям с тази тежест. А и нали я има Арина… Обещай ми. Просто ми обещай, че никога няма да разкажеш на никого за пророчеството на Еразъм… И ти, Кеша, закълни се.

— Той ще убие момчето — каза бързо Арина. — Тигъра ще го убие. Ще го разкъса пред очите й. Това ще бъде психическа травма…

Кеша възкликна развълнувано:

— Няма да разкажа! На никого!

— Закълни се — повторих аз. — Нека това, което направя, да не бъде напразно. Закълни се.

Кеша отчаяно закима.

Надя се надигна от стола.

— Не бива — помолих аз и се обърнах към Арина.

— Ти няма да се справиш — изрече бързо тя. — И двамата сме Висши, но аз имам повече опит, Антоне…

Не казах нищо.

Това, което много отдавна ми беше разказал Едгар. На космодрума Байконур, когато стоях срещу Костя Сивушкин, мой приятел и Висш вампир, канещ се да превърне всички хора в Различни…

Силата премина през мен, заливайки пръстите ми със студ. Арина направи Щита — тя не разбра какво правя.

Някой, който твърде дълго е бил Тъмен, трудно може да разбере някои неща.

Сумракът потрепна, когато през него израснаха бели каменни стени. Пространството сякаш се разду — масата, на която седяха децата, отиде някъде надалеч, таванът се разтвори и бе заменен от бял проблясващ купол, подът се покри с мраморни плочи.

Все пак не ми достигна Сила. Съвсем мъничко. Но наблизо имаше неизчерпаем източник — и аз се пресегнах към дъщеря ми, започнах да черпя — и пространството наоколо се оформи окончателно.

Кръгла зала с диаметър десет метра и таван-купол.

Нито прозорци, нито врати.

Нищо.

Проблясващ бял камък, в който сме заключени двамата с Арина.

Завинаги.

„Саркофагът на времето“ — най-страшното заклинание на Инквизицията. Заклинание, действащо и върху жертвата, и върху палача.

— Ти си полудял — прошепна Арина и седна на пода.

— Сигурно — казах аз, сядайки до нея.

Тук имаше въздух, и сигурно винаги щеше да остане чист.

Тук го имаше даже Сумракът, но на нито един от слоевете му нямаше изход от саркофага.

Според Едгар заключените в „Саркофага“ не изпитват нито глад, нито жажда.

Позволено им е да полудяват безкрайно, без да изпитват физически мъчения.

— Невъзможно е да бъде разбит — каза Арина. — Разбираш ли? Никак. Дори дъщеря ти няма да може.

Свих рамене.

Десетметрово кътче от бял камък. Плаваща във вечността капсула.

Интересно, дали разширяването на Вселената ще се обърне в свиване и нов Голям взрив? Ако да, ще имаме някакъв шанс.

Разкикотих се, представяйки си милиардите години заточение. Арина се обърна към мен и ми заби звучен шамар.

Млъкнах.

— Наистина ли му вярваш? — попита Арина. — На Сумрака?

— Не знам. Вярвам само в това, че хората сами творят съдбата си. Хората, а не Сумракът… и не ние.

Арина замълча. Разпери ръце.

— Какво пък… във всеки случай вече няма да узнаем отговора. Никога.

Бръкнах в джоба си, извадих пакета с цигарите. Погледнах вътре. Две бройки.

Пред лицето на вечността нямаше смисъл от икономии.

— Искаш ли? — попитах аз.

Арина кимна вяло. Тя даже не беше уплашена… в края на краищата и без това беше вървяла към смъртта си. Беше замислена. Сякаш постъпката ми я е поразила.

Налапах и двете цигари, запалих ги и подадох едната на Арина. Тя ме погледна учудено.

— Видях го в някакъв стар американски филм — поясних аз. — Винаги съм искал да го направя.

— Петър, проклетият модернизатор, докара в Русия тази гадост, молех го аз да не го прави… — промърмори Арина.

— Не лъжи, когато си се родила, Петър Първи вече е бил умрял.

— Свиквай, сега няма да има какво друго да правим, освен да се измъчваме с приказки — защити се Арина. — Макар че, разбира се, ще има и други развлечения. Сам разбираш — вечност…

Извадих цигарата от устата си и я загасих на пода, гледайки над Арина — към разтварящата се стена на непроницаемия „Саркофаг“.

Тигъра стоеше в отвора, зад който кипеше сива мъгла. Даже ми се стори, че виждам онези „мехурчета“, за които говореше Надя.

— Впечатляващо — каза Тигъра, влизайки в „Саркофага“. — Знаеш ли, че за цялата история на Инквизицията това заклинание се е използвало само три пъти?

Поклатих глава. Арина вече беше на крака — и, изглежда, се канеше да се сражава.

— По принцип, това е напълно убедително — продължи Тигъра, бавно приближавайки се към мен. Не обръщаше внимание на Арина. — Но не ти ли хрумна, че дъщеря ти може да си направи неочакван извод?

— Какъв? — попитах аз.

Ръката на Тигъра ме хвана за яката и без никакви усилия ме повдигна нагоре.

— Например такъв, че ако Сумракът умре, любимият й татко ще се върне от „Саркофага“?

— А така ли е? — изхриптях аз, хващайки се за гърлото и опитвайки се да разхлабя яката.

— Не! Но нима тя ще ми повярва?

В следващия миг Тигъра пристъпи напред — и ние преминахме през стената.

Викът на Арина се прекъсна зад гърба ми като отсечен.

Отново стояхме в къщурката, изгубена сред горите на Подмосковието.

— Тате! — извика Надя, хвърляйки се към мен. Тигъра пусна яката ми и отстъпи на няколко крачки. Прегърнах дъщеря си и го погледнах. Тигъра наблюдаваше мрачно застаналия до него Кеша. Момчето сякаш се беше вцепенило.

— Дори не си го помисляй! — казах аз.

— А какви са ми гаранциите? — попита тихо той.

— Никакви. Ние цял живот минаваме без тях, ще трябва и ти да се научиш.

Тигъра пронизваше Кеша с поглед. После попита:

— Момче пророк… Заради собствената ми безопасност съм длъжен да те убия…

— А аз не искам! — възкликна уплашеният Кеша и започна тромаво да отстъпва към мен.

— Добре. Така и ще запишем. Инокентий Толков отказва — изрече Тигъра. И изчезна.

Останахме тримата.

— Той наистина ли си тръгна? — попита Надя. — Как мислиш, татко?

— Мисля… — Потърках гърлото си и се закашлях. Тигъра едва не ме беше удушил, докато ме измъкваше от „Саркофага“… Не си знае силите… — Мисля, че същество, което има чувство за хумор, не може да е съвсем лошо…

Надя изхлипа и ме прегърна още по-силно. Кеша запристъпва от крак на крак, после се приближи и неловко се намърда от другата страна.

— Край, всичко е наред — казах аз. — Вече всичко свърши.

— А къде е Арина? — попита Надя тихо.

— В „Саркофага на времето“.

— Това завинаги ли значи?

— Това значи, че още никой никога не е попадал в „Саркофага“, от който не може да се излезе, с Минойска сфера, която отваря портали навсякъде. Не знам, Надя. Навярно и Тигъра не знае това.

И самият аз не знаех от кое има повече в думите ми — опит да утеша дъщеря ми или истина.

Още по-малко знаех дали искам старата вещица да успее да извърши немислимо бягство от затвора. Според мен щеше да е по-добре тя да си остане там до края на времето.

— Да опитам ли да отворя портал? — попита Надя. — Сумракът се успокоява…

— След десет минути и трийсет секунди Великите Хесер и Завулон ще отворят портал към вас… — внезапно изрече Кеша. Гласът му се беше променил. Както често се случва с младите пророци, той беше започнал да прорицава от страх. — Следващата седмица ще давате обяснения пред Трибунала на Инквизицията в Прага…

— За това и сам се досетих… — прошепнах аз, гледайки разрошеното теме на Кеша.

— Вие сте Антон Городецки — продължи момчето. — Вие сте Светъл Различен. Вие сте бащата на Надка. Вие… Вие всички нас… Вие всички нас…

Затаих дъх.

Настана тишина.

— Говорех ли нещо? — попита плахо Кеша.

Ето така става винаги!

А колко ми се, искаше да знам дали съм постъпил правилно!

Но никой никога няма да ми отговори на този въпрос.

Дори и Сумракът.