Сергей Лукяненко
Нов патрул (11)

Глава 1

Анна Тихоновна пиеше чай в кабинета на Хесер. Пред шефа също стоеше чашка, но той, изглежда, бе изцяло погълнат от отворения в компютъра документ.

— Как мина урокът? — любопитно попита старицата.

— Нормално. — Аз седнах срещу нея, възползвайки се от мълчанието на Хесер, и си сипах чаша чай. — Казах, че имате холецистит.

— Добре — кимна Анна Тихоновна. — Надявам се, че не сте твърде уморен, Антоне?

— Не, какви ги говорите! — казах, отпивайки от чая.

Анна Тихоновна беше жена със стара закваска. Разправяха, че когато наоколо няма свидетели, единствената ни учителка пие чая от чинийката. Тя не признаваше зеления чай, още повече презираше билковите запарки, наричани по недоразумение „чай“. Според нейните представи чаят трябваше да бъде черен като катран и силен като съвестта на грешник.

Или обратното. Черен като съвест и силен като катран.

И сладък.

Под внимателния поглед на старицата се предадох и сложих в чашката три бучки захар. Разбърках. Отпих.

Колкото и да бе странно, беше вкусно. Макар че вкъщи и през ум не би ми минало да пия чая със захар. А и тогава не би влязъл в гърлото ми.

— А защо Вие не обичате този урок, Анна Тихоновна? — опитах аз. — Помня и по мое време не водихте занятието… бяхте болна от грип. Тигърчето ни го водеше…

Помълчахме малко.

— Антоне, а на Вас удобно ли Ви е да провеждате този урок? — попита учителката.

— Ами… не особено — намръщих се аз. — Да се обяснява на младежта, че всичките им грандиозни планове да облагодетелстват човечеството или родната си страна завинаги ще си останат нереализирани, че всичко, което можем, е да работим по дреболии, противопоставяйки се на Дневния патрул… Неприятно е, да.

— Но трябва да се прави — каза Хесер, без да откъсва поглед от компютъра. — Антоне, как в „Пейджис“ да се изключи маркираният списък?

— Отидете в „Изглед“ и отворете прозореца „Инспектор“, там има отметка… — погледнах учудено Хесер. — А Вие какво сте се хванали да усвоявате Маковете?

— Интересно ми е да научавам нови неща — отговори Хесер, пълзейки по масата с мишката. — Или смяташ, че съм твърде стар за това?

— Не, какви ги говорите, шефе? — отвърнах, отпивайки от чая. — Вие сте все още здрав старец.

— Трудно се прехвърлих от абака на аритмометъра — каза Хесер. — Докато от аритмометъра на калкулатора стана с лекота. И пишещата машина никога не ми е харесвала, по-рано даже имах стенографка… — Той млъкна и се усмихна на някакви свои спомени. Анна Тихоновна също се усмихна едва забележимо. — А компютърът веднага ми хареса. В него има нещо правилно… Вълшебно.

— Изцяло одобрявам — кимнах аз. — Да, наистина. Полезно е да се усвояват нови неща.

— А как е малкият ни пророк? — поинтересува се неочаквано Хесер.

— Учи се.

— Сприятели ли се с някого?

— С Надя — казах. — Предполагам, че това го знаете.

— Знам го — призна си Хесер. — На тази възраст ако момиче фрасне момче по носа, това става началото на дълго и силно приятелство. Жалко, че при възрастните е по-сложно.

— Аха — промърморих аз. Шефът не беше започнал разговор за Инокентий току-така, не се съмнявах в това.

— Обидно е, че така и никой не чу пророчеството му — продължи шефът.

— Обидно е — съгласих се аз, настръхвайки вътрешно.

— А Надя нищо ли не е чула?

— Нищичко. Измлатила е хлапето, за да го мотивира, и си е излязла.

— И не сме имали камери за наблюдение в тази стая — продължи да скърби Хесер. — Или сме имали?

— Имали сме. Само че Надя ги е… ъъъ… изключила.

— Изгорила ги е — уточни Хесер. — Между другото, защо?

— За да не чуе никой пророчеството.

— Логично, логично… — въздъхна Хесер.

Ние с Анна Тихоновна се спогледахме. Аз, разбира се, познавах шефа сто години по-отскоро, отколкото учителката ни. Но не беше трудно да се отгатне, че той води разговора към някаква ясна само на него цел.

— Знаеш ли какво ме безпокои? — Хесер изведнъж се облегна в креслото и отмести клавиатурата.

— Глобалните проблеми на мирозданието — избоботих аз.

— Да, прав си, Антоне. Именно глобалните проблеми на мирозданието. Убедих се, че не разбирам какво представлява Сумракът.

— Паралелна реалност, имаща слоеста структура — каза Анна Тихоновна. — Преминаването между отделните слоеве на Сумрака изисква изразходване на Сила — както за самия преход, така и за поддържане на собствената си жизнена дейност. Всеки слой на Сумрака все повече и повече ни отдалечава от нашия свят, но от шестия слой е възможен преход обратно в света ни — който по този начин се явява седми слой на Сумрака.

— Това е напълно изчерпателно обяснение… за Различен, който се обучава от един месец — каза Хесер. — Ще отбележа, че само преди десет години младите Различни бяха абсолютно уверени, че Сумракът има три слоя… а дори и аз самият не знаех за прехода от шестия слой в нашия свят. Но все пак какво представлява Сумракът?

— Паралелни светове — свих рамене аз. — Разбира се, това е обяснение на равнището на научната фантастика, но всяко друго ще е на равнището на фентъзито. Може даже да се предположи, че това са някакви вариации на нашия свят, такъв, какъвто би могъл да бъде… алтернативни светове, отделили се навремето от нашия…

— Или нашият свят се е отделил от някакъв друг — каза Хесер. — Добре, да допуснем. Нашата научна група също не може да каже нищо по-смислено. И научните центрове на Инквизицията не могат да добавят много… само ще внесат допълнително объркване със своите „тънки структури“, „тъмна материя“ и „квантови вариации“. Но все пак какво е Сумракът? Просто шест паралелни свята, които човечеството не е успяло да замърси?

— Тигъра не Ви излиза от главата — досетих се аз.

— Разбира се — кимна Хесер. — Докато се кланяме на Светлината и Мрака и получаваме някакъв отдавна определен отклик… — Хесер прекара ръка във въздуха и върху дланта му за миг пламна ослепително бяло огнено кълбо, — можем да смятаме това за някакъв физически закон. Е, или магически. Но Тигъра беше жив. Той разговаряше. Той формираше поведението си в зависимост от нашето. Когато върху алпиниста пада лавина — това е природен закон. Но когато лавината започне да преследва едно-единствено момче, ровещо в снега в подножието на планината, като при това тази същата лавина грижливо отхвърля встрани или заобикаля всички останали… това вече не е мокър сняг плюс силата на притегляне. Това е разум.

— Законите на природата не са разумни — отговорих аз. — Силата на притеглянето не е разумна. Електричеството не е разумно. Дивакът, гледащ в телевизора, може да допусне, че това е мъдро същество, но ние…

— Мъдро същество? От гледането на съвременна телевизия може да се допусне само, че той е истеричен креслив маниак с прогресираща дебилност — изрече подигравателно Анна Тихоновна.

— Имам предвид, че разумността на Тигъра изобщо не доказва, че Сумракът е разумен — казах аз упорито. — Огледалото — Виталий Рогоза — беше ли разумен? Напълно. В същото време той беше породен от Смурака с цел запазване на равновесието.

— Сумракът само повлия на неопределилия се Различен Виталий Рогоза — каза Хесер. — И Рогоза действаше интуитивно, без изобщо да разбира случващото се. Това с Тигъра беше съвсем различна история.

— Добре — въздъхнах аз. — Няма да споря. Вие не ме натоварвате току-така, шефе. Не за обща култура.

— Разбира се — кимна Хесер. — И Анна Тихоновна не е тук случайно. Колкото и да е странно, тя е най-добрият ни специалист по живи и квазиразумни явления на Сумрака. Накратко казано — по фолклора.

Погледнах учудено учителката ни. Тя, разбира се, беше умна старица, но нали има научен отдел…

— Това е хобито ми — каза скромно Анна Тихоновна. — Силата ми не е голяма, здравето не ми позволява да тичам по улиците подир кръволоците. А и не се смятам за гений. Но имам много свободно време, така че се занимавам с нещата, на които нашите учени не обръщат внимание…

— Това, че по-рано не знаех за тази работа, си е мое недоглеждане — кимна Хесер. — Предполагам, че иначе историята с Тигъра щеше да протече много по-леко.

— Изучавам Огледалата, Сенките, Прозрачния Различен, Тигрите, Пукчо, Глиненото човече… — продължи Анна Тихоновна.

— Прозрачният Различен? Пукчо? Глиненото човече? — Да се каже, че бях смаян, беше все едно да не се каже нищо.

— О, Антоне, това са толкова интересни феномени! — оживи се Анна Тихоновна. — Пукчо, например, се появява само на втория слой на Сумрака. Регистрирани са пет случая за цялата история. В момента, в който Различният…

— Анна Тихоновна, готов съм да допусна, че и зад тази легенда се крие нещо — каза Хесер. — Но нека да се върнем на Тигъра.

— За Тигъра вие изровихте всичко и без моя помощ — въздъхна учителката. — Жалко е, разбира се, че не се обърнахте към мен, бих ви спестила доста време. Единственото, за което мога да съм ви от полза — знам адреса на Еразъм.

— Дарвин? — възхитих се аз.

— Изобщо не ме питай как съм се сдобила с него, Антоне — наведе скромно глава Анна Тихоновна. — Нали знаеш, че по закон никой няма право да безпокои Различен, оттеглил се по свое собствено желание от активна дейност…

— На мен щяха да са ми необходими разрешение от шефа на местния Нощен патрул и ясно изразена липса на възражения от шефа на Дневния просто за да мога да подам в местния филиал на Инквизицията молба за съобщаване на адреса — каза Хесер. — И не е сигурно, че щяха да ми го съобщят…

— А аз избрах по-лесен начин. — Анна Тихоновна все пак не се сдържа, и въпреки своето „изобщо не ме питай“, се зае да разказва. — Прочетох „Сексуалният живот на растенията“ на Еразъм и написах критически трактат за нея. Е… отчасти хвалебствен, отчасти критикуващ. Точно толкова, колкото да засегна Еразъм. Публикувах го в английско списание… и след седмица получих отговор.

Тя се усмихна. Не сдържах усмивката си и аз:

— Значи се хвана на въдицата нашият дендрофил… И какво стана после?

— Известно време си кореспондирахме. За заблуда известно време спорих, после си признах пълната погрешност на критиката си… общо взето, след като се разкаях пред Еразъм, гневът му се смени с благосклонност. В наши дни не се случва често хората да проявят интерес към любимия му научен труд. Добре си пообщувахме и той дори започна да кокетничи и да ме кани на гости. И тогава допуснах грешка, Антоне. Интересуваше ме само историята с Тигъра… И споменах за нея. Еразъм явно разбра какви са интересите ми. И се обиди.

— Защо? — учудих се аз.

— Как защо? Любимата му ботаника, на чиято почва започвахме да общуваме, за мен се оказа само предлог за запознанство… — В гласа на старицата се прокрадна смущение.

— Представи си, че имаш увлечение, фанатично и леко безумно — добави Хесер. — И изведнъж срещаш Различна, която споделя страстта ти… към колекционирането на пеперуди, да речем. Или към изучаването на лечебните свойства на кефира. Ти си общуваш с нея, радваш се… може би дори се влюбваш. И изведнъж разбираш, че всичко това за нея е само предлог да се сближи с теб и да узнае повече за Тебешира на съдбата, който някога си държал в ръцете си.

— Ясно — кимнах аз. — Еразъм не е ли сменил местожителството си?

— Доколкото успяхме да изясним — не — поклати глава Хесер.

— И къде живее? Явно в някоя пустош? Сред безбрежни треви и вековни дървета? Калуновите полета на Шотландия, суровите скали на Уелс…

— Живее в Лондон — изсумтя Хесер. — С годините започваш да цениш комфорта, повярвай ми.

— Командировка в Лондон — това не би било зле — изрекох аз замечтано.

— Значи тръгваш.

— Няма да споря — побързах да кажа аз. — С кого?

— Сам. Не се предвиждат никакви бойни сблъсъци. Нямаме никакви общи познати с Еразъм… освен Анна Тихоновна, но като се имат предвид обстоятелствата, при които е прекъснал контактът им…

— А Вие не се ли познавате с него? — попитах аз с надежда.

Хесер поклати глава.

— Не се познаваме. И Тома Лермонт не се познава с него. Можем да намерим контакт през трета-четвърта ръка, но това едва ли ще помогне.

— А аз си помислих… — рече Анна Тихоновна почти срамежливо. — Ами ако Антон вземе Кеша със себе си?

— Предполагаш, че Еразъм ще се трогне от момчето, чиято съдба е подобна на неговата собствена? — Хесер потърка горната част на носа си. — Как мислиш, Антоне?

— Не мисля, че един четиристотингодишен Различен ще е толкова сантиментален — отвърнах аз. — По-добре да взема Светлана.

— Веднага щом се върне в Патрула — усмихна се Хесер. — Отиди в Лондон, Антоне. Поговори с Еразъм. Току-виж може да ни разкаже нещо важно. А ако не… просто ще се поразсееш. Командировката ти е уредена, билетите са приготвени, вземи ги от счетоводството. Полетът ти е утре сутринта.

— Бизнес класа, надявам се? — пошегувах се аз.

— Да — кимна Хесер.

Някак веднага ми се отщя да остроумнича. Разбира се, Нощният патрул не е бедна организация, а командировките ни не са толкова чести… Но как така Хесер изведнъж развърза кесията си за бизнес класа?

— А дневните ми колко са? — уточних.

— Сто и двайсет паунда на ден. Плюс хотела.

Наистина ли не се шегуваше?

— В „Радисън“ ли ще съм, или в „Шератон“? — хвърлих още един пробен камък.

— Ще се задоволиш с малък традиционен английски хотел — каква по-добра възможност да разбереш една чужда страна?

— Борис Игнатиевич, къде е уловката? — не издържах аз.

— Никъде. Просто ти наистина работи добре напоследък. Смятай, че съм ти измислил отпуска на служебни разноски. Ако не постигнеш успех — няма да те мъмря; а ако научиш нещо, следващия път ще те изпратя на задача със служебен самолет.

— Стига да имахме такъв — измънках аз, ставайки.

— Тъкмо се каня да го купя — каза Хесер. — Как мислиш, кой е по-добър — „Гълфстрийм“ или „Ембраер“?

— „Як-40“ — отговорих аз и излязох.

Повече от всичко ме смущаваше, че Хесер, изглежда, не се шегуваше.

Защо му е притрябвал на московския Нощен патрул самолет?

По-добре да беше сменил климатиците, за да не изпукаме от жега през лятото!

Ако петнайсетте години служба в Патрула ме бяха научили на нещо, то беше, че Хесер не прави нищо току-така. Той не дава задачи нито изхождайки от чиста функционалност, нито от алтруизъм.

Да вземем например отдавнашната история с момчето Егор, неопределил се Различен, преследван от вампирите. Защо Хесер изведнъж ме изпрати на полева работа, да ловя нарушилите правилата кръволоци? Просто с цел да ме прехвърли от кабинетна към оперативна работа? Не. По-точно, не само заради това. А още и с цел да увие по-гъста димна завеса около момчето, да ми даде урок относно „добротата“ на Нощния патрул и „лошотията“ на Дневния. И, много вероятно, за да ме срещне със Светлана, завързвайки отношенията ни във възела, който би трябвало да доведе до раждането на Надя. Може би дори с цел да обясни — и на мен, и на останалите патрулни — какво е това „Огледален маг“. Защото може би вече е очаквал появата на Огледало и е подозирал, че на Егор му е съдено да се превърне в него, а не на горкия Рогоза… Между другото, има някакво съзвучие между името на руското момче и фамилията на украинския младеж — Егор и Рогоза…

Пфу! Започвам съвсем да откачам! Занимавам се с конспирология. Разбира се, Хесер е интригант и всичките му действия са с двойно и тройно дъно, но да прибавям към това и съзвучието на имената си е сигурна крачка към параноята.

Какъв беше истинският замисъл на Хесер, изпращайки ме в Лондон, и то при такива условия — великолепно заплатена командировка, полет в бизнес класа, безопасна и ненапрегната задача? Имаме достатъчно на брой по-слаби сътрудници и сътруднички, но големи професионалисти, които биха могли да се срещнат с Еразъм и да пробват да научат нещо от него.

Или Хесер подозираше, че задачата може да стане по-опасна, отколкото изглежда…

Или виждаше в мен някакви особености, позволяващи ми да се справя с тази мисия по-добре от другите.

Или пък всичко това беше дреболия, отвличане на нечие внимание от реалните проблеми. Да допуснем, че Хесер смята, че Завулон ме следи и сега също ще хукне към Лондон, при Еразъм…

Въздъхнах. Можеха да се измислят още много варианти. Но кой знае защо ми се струваше, че пропускам някой много прост и много логичен, поради което — и най-вероятен вариант.

— На твое място не бих се шашардисвала — каза Светлана, докато пълнеше малкото ми куфарче. — Разбира се, Хесер хитрува. Но ти си му необходим и изобщо, той по свой си начин е много привързан към теб. Трябвало е така или иначе да се изпрати някого в Лондон, за да се срещне с Еразъм — защо да не си ти?

— Но той явно не смята, че историята с Тигъра е приключила — изрекох замислено аз.

Бяхме в спалнята, Надя гледаше телевизия в хола и можехме да си говорим откровено.

— Аз също не я смятам за приключена… — Светлана за миг застина над куфарчето, хванала в ръка купчина чисти гащета. — Антоне, нали не криеш нищо от мен?

— В смисъл?

— Нищо, касаещо Тигъра и пророчеството?

— Разказах ти всичко, което знам… — отговорих, без много да си кривя душата. Това, което беше продиктувано на телефона играчка, наистина не го знаех. Дори не бях сигурен, че там изобщо е продиктувано нещо. — Света, а за колко дни ми приготвяш багаж?

Светлана погледна замислено бельото ми в ръцете си.

— Три… пет… седем… За седмица.

— Защо? Имам билет за връщане след два дни.

— Явно поради някаква причина ми се е сторило правилно да ти сложа седем чифта чисто бельо — каза замислено Светлана. — Сложих ти и пет ризи… и още два топли пуловера…

— В Лондон е жега като в Москва — отбелязах аз.

— Знам — въздъхна Светлана. — За съжаление съм интуитивен прорицател.

Кимнах. Повечето Различни, дори и да чувстват необходимост да постъпят по един начин вместо по друг, не могат да обяснят причината. И Светлана не знае защо ми приготвя дрехи за седмица. И е напълно възможно да греши. Виж, момчето Инокентий би успяло да го обясни — когато се научи да използва дарбата си.

— Ще ти сложа и шлифер — рече неочаквано Светлана. — И чадър.

— Ще се съберат ли? — попитах аз, поглеждайки със съмнение куфара си.

— Ще го разтегна отвътре.

Най-смешното беше, че заклинанието, позволяващо да се опакова в малък обем куп всякакви вехтории, се появи сравнително скоро. Просто на нито един Различен не му беше хрумвало, че може да се направи такова нещо — докато в приказните и фантастичните книги не започнаха да описват вълшебни бездънни чанти и куфари. Разбира се, пътят от идеята до реализацията не беше кратък. Дори и сега не всеки можеше да направи заклинанието „дамска чанта“ или „торба“.

Разбира се, Светлана го можеше.

— Ще ти разширя куфара за две седмици — каза Светлана. — За всеки случай… че ако наистина се забавиш, на летището ще изригне фонтан от гащета и ризи.

— Благодаря — казах аз. — Какво да ти донеса от Лондон?

Светлана махна с ръка.

— Само това оставаше, ти да ми избираш парцалките… В Лондон е най-старият детски магазин в света — „Хамли“. Мини оттам и купи нещо за Надя.

— От дрехите ли? — уточних аз.

— От играчките.

Изсумтях. Според мен дъщеря ни вече беше почти равнодушна към играчките. Ако имахме син — ясна работа. Бих купил някой радиоуправляем вертолет или сложен конструктор.

— Барби? — попитах аз, напрягайки въображението си.

Светлана въздъхна, усмихна се и обясни:

— Виж какво избират момичетата на нейната възраст и вземи него.

— Така и ще направя — зарадвах се аз. — И все пак, какво да ти донеса?

Спусна се някак неловка тишина. Чуваше се само телевизорът от гостната — тънките „анимационни“ гласчета водеха диалог: „Искам да знам в какво се състои смисълът на живота!“, „Тогава ти трябва кухненски комбайн, придаващ смисъл!“.

— Трябва ни кухненски комбайн — усмихна се на нещо Светлана. — Но не е задължително да го мъкнеш от Великобритания. Донеси ми нещото, което англичаните го правят най-добре.

— Световният език или империята?

— Хубавото уиски.

— Първо, уискито бива шотландско или ирландско, а не английско. И второ — откога си започнала да го пиеш?

— Ще го пробвам — усмихна се отново Светлана. — А после ти ще го изпиеш с приятелите си. И при това ще ти е чиста съвестта — ще си ми донесъл подарък.

 

 

Благосклонността на Хесер беше толкова голяма, че дори не ми се наложи да си правя труда да поръчвам такси — в седем сутринта Семьон дойде да ме вземе.

— Ето ти подаръци за Еразъм — той махна с ръка на лежащата в багажника претъпкана найлонова торбичка, олепена със скоч.

— И какво има там?

— Не знам. Какво носят за подарък от Русия? Водка, хайвер…

— Матрьошки и балалайки — отговорих му аз в същия тон. Отворих куфара и пъхнах там торбичката. Противно на всякаква логика, тя се побра спокойно в претъпкания куфар.

— Света е направила „торба“? — попита Семьон.

— Да. Кой знае защо, й се струва, че пътуването ми ще продължи цяла седмица.

— Аз бих повярвал на Света — изрече Семьон сериозно.

— Че аз й вярвам.

След като тръгнахме, когато вече излизахме на „Ленинградка“, Семьон неочаквано попита:

— Антоне, ще ми позволиш ли един личен въпрос?

— Давай.

— Как са нещата между теб и Светлана?

— В какъв смисъл?

— В най-прекия. Как са отношенията ви?

— Много добри — казах аз. — Приятелски. Дружески. Пълно взаимно разбиране.

— Това не е най-необходимото в едни семейни отношения — рече наставнически Семьон. — Между мен и теб би трябвало да има приятелски и дружески отношения, ако воюваме заедно. А в леглото и на кухненската маса приятелството е неуместно.

Помълчах малко, после спуснах стъклото откъм моята страна, извадих цигара и запалих. Ленинградското шосе беше пълно с коли, но Семьон караше бързо и с лекота.

— Откъде изведнъж ти хрумна такава тема? — попитах аз. — Смотан психотерапевт…

— Искам да ти помогна — обясни Семьон. — Все пак дълго време живея на света, много неща съм видял. Отначало нещата са ви тръгнали зле, нали? И ти, и Света сте силни личности, трудно се приспособявате към другите, дори и да имате желание. После нещата някак са потръгнали. А когато ви се роди дъщеричката, е станало съвсем хубаво, нали? А после, когато попорасна — нещата отново са тръгнали зле. По приятелски.

— Е, и? — попитах аз, жадно дърпайки си от цигарата.

— Нужно ви е сътресение — каза Семьон невъзмутимо. — Например трябва да се скарате здравата, с чупене на съдове, може и да се посбиете. Временно да се разделите, сърдити един на друг. Но това е трудна работа, заради дъщеря ви… Още по-хубаво ще е, ако й изневериш. Нали никога не си изневерявал на Света?

— Слушай, защо не идеш на… — Започвах да се нервирам не на шега. — Майка ти не те ли е учила като малък да не си пъхаш носа в чуждите семейни дела?

— Не, майка ми обожаваше да се намесва в чуждите свади — отвърна Семьон. — Антоне, само не се сърди, но никой друг няма да ти каже тези неща. А аз много ви обичам двама ви със Света. И искам всичко да ви е наред.

— И ни съветваш или да се посбием, или да си изневерим?

— Аз самият съм прост човек и методите ми са простички — усмихна се Семьон. — Можете и да се обърнете към психотерапевт, да походите някоя друга година, да полежите на кушетките и да си поговорите за живота…

— Да те… — Запратих некултурно угарката през прозореца.

— Антоне, нещо наближава — каза Семьон. — Повярвай на усета ми. Идват тежки времена, и добре би било всички да ги посрещнем въоръжени. Без раздори в душите, в семействата…

— Ами вземи се ожени самият ти, укрепвай клетките на обществото.

— Моята любима беше човек, и тя умря — отговори простичко Семьон. — Нали съм ти разказвал. А аз, изглежда, вярвам в единствената любов. Като теб. Добре, не се обиждай, не си го слагай на сърцето.

— Да бе, първо ме натовари, после — „не си го слагай на сърцето“… — промърморих аз. — Да ти донеса ли нещо от Лондон? Уиски…

— Аз и тук си купувам уиски — махна с ръка Семьон. — Знаеш ли какво, намини през магазин „Фортрън и Мейсън“, това е на Пикадили. Купи ми буркан мед от Йоркшир, много го обичам, у нас не може да се намери.

— Светът се е побъркал — казах аз. — Попитах Света, а тя ме помоли да й донеса уиски. А ти, здрав и пиещ мъж, искаш буркан английски мед!

— Аз обичам чай с мед — рече невъзмутимо Семьон. — А ти, като умен и любящ мъж, трябва сам да измислиш какъв подарък да купиш на жена си, а не да я питаш какво да донесеш. Дори и да е буркан мед, но сам да си го измислил.