Сергей Лукяненко
Нов патрул (21)

Глава 2

Главното предимство на началника, особено в организация като Нощния патрул, се състои в свободното планиране на деня.

Всъщност винаги съм имал достатъчно работа. Официално ми беше възложено наглеждането на курсантите, контролирането на обучението в училището и инспектирането на патрулните. На скучния бюрократичен език, който възниква от само себе си във всяка организация, независимо дали е счетоводството на тръбовалцувъчен завод или съюз на романтичните художници-анархисти, моята длъжност се наричаше „заместник-директор по подготовката и преподготовката на персонала“.

Не звучи като нещо много изморително, нали? Но на практика не ми оставаше свободно време — ако, разбира се, не взема съзнателно решение да струпам всички книжа в ъгъла на бюрото, не изключа служебния си мобилен телефон и не се заема с нещо напълно незадължително. Тогава по чудесен начин се изясняваше, че Патрулът е способен да съществува неопределено време без един от началниците си. Но беше достатъчно да се върна към работата си и купчината от заявления, молби, жалби, инструкции и разписания се стоварваше на главата ми като цунами.

Като дете не обичах училището, на младини не обичах института — и след всичко това да отговарям за преподаването в магическата полиция! Интересно, ако бях останал програмист или се бях заел с архитектура (както искаха родителите ми, в рода ни имаше някакъв известен архитект), преподавателската работа пак ли щеше да ме догони?

Най-вероятно — да. Човек, дори ако е Различен, може да промени само формата на своя живот, но не и съдържанието му. В една стара компютърна игра злата вещица имаше навика да пита срещнатите: „Какво може да промени природата на човека?“ и после с удоволствие убиваше събеседника си. Защото никой не можеше да намери правилния отговор…

Но макар и да е невъзможно да се промени природата, тя винаги може да се излъже.

Затова поседях няколко минути в кабинета зад бюрото си, преглеждайки книжата и пушейки цигара. Преди година Игор, който е фанатично запален по здравословния начин на живот, разгърна цяла кампания по забрана за пушенето в помещенията на Патрула. Като цяло всички бяха съгласни с доводите му, включително и най-запалените пушачи. Но в подробностите мненията на всички се различаваха. Разбира се, в помещенията, в които работеха непушачи, и без това никой не пушеше. На обществени места това се разрешаваше, ако никой няма нищо против. Така че всички се тровеха с тютюн или в стаите за пушене, или в своите си кабинети… в края на краищата, за изчистването на стаите от миризмата на тютюн не беше необходима твърде много магия. Но Игор настояваше на своето, ругаеше цигарената воня, даваше за пример цивилизована Европа, настояваше, че е излагация пред пристигащите оттам колеги (макар че аз нещо не съм забелязвал европейските Различни да страдат, като пият водка на банкетите, пушат в стаите или, например, като купуват на поразия от магазините подозрително евтини „лицензирани“ дискове с филми и музика). Агитацията приключи в момента, в който Хесер, след като изслуша благосклонно изказването на Игор относно инициативата му, каза: „Правилно, трябва да се пуши лула или наргиле, а не вонящи цигари…“. Сега беше моментът Игор да се спре навреме, но той мълниеносно съобщи, че наргилето, лулата и пурите са още по-лоши от цигарите: „Те вонят още по-лошо!“. Хесер се навъси и се поинтересува дали трябва отсега нататък, когато е необходимо, да се съсредоточи върху обмислянето на важни проблеми, да тича навън с наргилето? А после попита няма ли разлика в климата между Европа, където през декември можеш да излезеш от сградите по риза, и Русия, където дори и в Москва температура от минус двайсет не е рядкост? След което темата се изчерпа от само себе си. Игор известно време ходеше обиден, излизаше демонстративно от помещенията, в които се пуши, но после смени увлечението си по борбата за здравословен начин на живот с борбата против дискриминирането на Различни със слаба магическа сила.

Тъй като не очаквах посещение от Игор, си пушех най-безсрамно, преглеждайки натрупалите се книжа.

Разписанието на занятията в училището за начинаещи Различни. Това ще почака.

Планът за преподготовка на Различни от пето-четвърто равнище с цел разкриване на по-силни магове. Това вече беше по-интересно… Погледнах внимателно листа, прочетох забележителната фраза: „Целта на провеждането на дадената преподготовка е преподготовка с цел разкриване…“, след което се натъжих, подписах документа и го метнах в папка „Одобрени“. Листовете побледняха и изчезнаха, телепортирайки се при автора си.

Така. Какво още?

Разписанието на занятия за патрулни на тема „Някои аспекти на взаимодействието със сътрудниците на Дневния патрул в ситуациите на издирване и задържане на «диви» Различни“. Прегледах тезисите на занятията с голям интерес. Щеше да ги води Олга, което беше интересно само по себе си. А и тази тема си оставаше вечно злободневна и актуална — далеч не всички Различни откриваха и инициираха сътрудници на Патрулите, по-често хората откриваха магическите си способности самостоятелно… и можеха да забъркат доста каши. Независимо какви са — Светли или Тъмни.

Така че аз даже си отбелязах утрешното занятие, за да го посетя. Не като инспектор, а като обикновен слушател. Винаги е от полза да се научи нещо ново.

А това какво е?

Отново Олга?

Забавно. Трябва да са я обхванали някакви преподавателски амбиции. Лекция за сътрудници на тема „Действия на Патрулите в условията на индустриални и социални катастрофи, особености на взаимодействието с човешките правоохранителни структури“. И две забележки. Първата беше „Присъствието е желателно“, така че макар и уж лекцията да беше свободна за посещение, на практика на всички се препоръчваше да присъстват. Втората беше: „Поканен гост, не Различен“.

Много интересно!

И лекцията беше започнала преди половин час… Чудно защо и Олга, и Хесер не ми бяха казали нито дума?

Реших, че толкова канцеларска работа ми е достатъчна за днес и се изправих. Ще смятаме, че това е хем посещение на препоръчаната лекция, хем инспекция. Всъщност забележката „Присъствието е желателно“ ми развързваше ръцете. Да се появя просто така на лекция на Олга не би било красиво, би изглеждало като официално посещение. А така — всичко си е наред. И така, тръгнах да поуча малко.

 

 

Лекционната зала беше претъпкана и аз се почувствах пълен идиот. Като че ли се бяха събрали всичките с изключение на Хесер (той даже и от Олга няма какво да научи) и дежурните.

Когато влязох, ме посрещна взрив от кикотенето на събралите се. И даже се спрях объркано на прага. Но за щастие, не се смееха на мен. При вратата беше доста тъмно и никой не ме беше забелязал.

Олга стоеше на малката трибуна покрай лекционната маса и с усмивка гледаше в залата. Когато кикотът стихна, тя каза:

— И в този момента аз казвам: „Франс, а защо и двете Ви ръкавици са на дясната ръка?“. Той поглежда Вилем, изчервява се и извиква: „Дяволите да ме вземат, значи това е било твоята ръка!“.

Залата се пръскаше от смях. Залата крякаше, цвилеше, грухтеше и скимтеше. Явно историята беше много смешна — само че аз бях хванал самия край.

Няма нищо по-нелепо от човек, който, след като е чул финала на виц, започва жално да пита: „А за какво беше това, за какво? Какво става в началото?“.

— А Вилем какво? — извика някой от залата.

Олга, изглежда, чакаше този въпрос и имаше готов отговор.

— А Вилем смутено свежда поглед и отговаря: „Да, хер Франс. Но това не беше ръка“.

Залата отново избухна в пристъп на смях. Може би още по-силен. Въздъхнах, облегнах се на стената и зачаках.

Бяха необходими цели две минути, за да се възстанови редът. След това Олга, явно сметнала, че вниманието на залата е достатъчно приковано към думите й, изрече:

— А сега посрещнете нашия гост, старши сержант от полицията Дмитрий Пастухов!

Ставаше все по-интересно! Мислено се похвалих за стратегически правилната незабележима позиция до вратата и приклекнах. А на трибуната, от която с ръкопляскане слезе Олга, се качи, смутено усмихвайки се, моят стар, макар и бегъл познат — старши сержант Дмитрий Пастухов.

— Здравейте — неловко, но искрено и дружелюбно усмихвайки се, каза Дмитрий. — Много ми е приятно, че ме поканихте, честна дума.

Залата неочаквано избухна в аплодисменти.

— Аз, разбира се, не съм нито Франс, нито Вилем — продължи ободреният Пастухов. — Но работата винаги си е работа, във всяка страна и по всяко време. Нали? Така че питайте, ще отговоря… само имайте предвид, че аз съм старши сержант, не съм някакъв там началник…

— А защо толкова дълго се задържахте сержант? — обади се млада девойка от Изследователския отдел.

— Ако знаех, че ще ме поканите на лекция, щях да стана генерал! — пошегува се Пастухов. Явно не му се искаше да обсъжда бавната му кариера.

Впрочем, събралите се бяха настроени дружелюбно. Първи се изправи Алишер и попита:

— Дима… нали може просто Дима?

— Разбира се!

— Нека да обсъдим такава ситуация. В града стават някакви вълнения, полицията се опитва да възстанови реда. Няма достатъчно сили. Тълпата подпалва коли, разграбва магазини, пребива мирни граждани. И ето че при вас, обикновен сержант от патрулно-постовата служба, се приближават двама души. Единият казва, че е способен да омиротвори тълпата, хората да се засрамят и да се приберат по домовете. Другият — че е способен да изплаши тълпата, да причини на хората болка и те да се разбягат по домовете си. Чия помощ ще приемете?

— На този, който пръв се приближи! — отговори Пастухов, без да се замисля.

— А ако двамата дойдат едновременно? — не се предаваше Алишер. — И можете да приемете помощ само от единия?

Пастухов се замисли само за секунда. После каза уверено:

— На този, който ще ги изплаши и ще им причини болка. Ще ме попитате защо, предполагам?

Виж ти! В моя познат се криеше нелош оратор! Или преди лекцията Олга беше стимулирала по някакъв начин способността му да общува със залата?

— Защо? — попита послушно Алишер.

— Защото „да се засрамят“ — това е подходящо за дете, което е написало на оградата думичката с три букви! — произнесе убедено Пастухов. — Да не говорим, че… в наши дни дори и децата не се стесняват от това. Както са се засрамили и са се разотишли, така ще излязат отново и ще почнат да безобразничат. А ако ги боли и ги е страх, това ще достигне до съзнанието им, ще им свие вътрешностите, ще се запечата в подсъзнанията им. Още повече, за кого си говорим?

— За кого? — отговори очаровано Алишер.

— За лица, които вече извършват групово правонарушение! — каза Пастухов, енергично размахвайки ръце. — Масови безредици, нарушаване на правилата за провеждане на събрания и демонстрации, несанкциониран митинг, унищожаване на чуждо имущество, бандитизъм, вандализъм, кражба, хулиганство, нанасяне на телесни повреди… Общо взето — цялата гама! А ще може ли после всички да бъдат открити, задържани и съдени за стореното? Не е сигурно! По-скоро ще набият десетина за назидание, останалите ще се отърват с лека уплаха. Така че добре ще е да бъдат наказани направо по време на процеса на пресичане на противозаконната дейност. Нека да ги боли — това първо, и да ги е страх — това второ!

Той огледа тържествуващо залата.

А залата мълчеше. Мислеше. Но това съвсем не беше осъдителното мълчание на Светли Различни, съкрушени от човешката жестокост. Не. Всички си мълчаха нормално, обмисляйки думите му. И, изглежда, бяха готови да се съгласят с него.

Общо взето и аз бях съгласен с Пастухов.

Това не ми харесваше! Но бях съгласен с него.

— Дмитрий, позволете ми тогава друг въпрос! — намеси се в разговора Олга. — Малко не по темата, но все пак… Плува кораб. Голям. На него има много пасажери, страшно много. В трюма възниква теч. Няма достатъчно лодки. Да се чака помощ… е, общо взето, помощта няма да дойде навреме. Капитанът разбира, че всичките няма да могат да се спасят, но засега пътниците не са в течение на ситуацията. Как да постъпи?

Пастухов се намръщи. После попита с лека надежда:

— Това е нещо като тест, нали? При нас идва психолог, също задаваше подобни въпроси…

— Не, не! — заклати глава Олга. — Не е тест, не! Просто въпрос. Как мислите, как трябва да се постъпи в подобна ситуация?

— Е, навярно трябва децата да се сложат в лодките — каза Пастухов, след като помисли малко. — И жените, ако се съберат.

Той говореше искрено, виждах това. И старши сержантът веднага ми стана много по-симпатичен, отколкото когато разказваше за целителната сила на болката и страха.

— Дори всичките деца няма да се съберат! — каза Олга. — А и не е сигурно, че ще оцелеят в лодките без възрастните, изобщо не е сигурно.

Пастухов се намръщи.

— Може да се спасят онези, които са най-достойни… — изрече той замислено. — Е, някакви заслужили хора, всякакви такива… — Той потърка горната част на носа си и сам си възрази — Не, не става. Кой ще го решава това? Кой е достоен, и кой не… Тук ще се започне една такава история… Аз бих… Аз навярно, не бих направил нищо.

— Нищо? — попита Олга. С любопитство, но без да го осъжда.

— Нищо! — повтори Пастухов, вече по-твърдо. — Разбирате ли, аз, естествено, бих наредил на екипажа да изгребва водата, да се опитва да запуши пробойната с разни материали…

— За целта използват пластир! — съобщи някой от образованите в морските дела.

— С пластир — съгласи се Пастухов с лекота. — Но иначе… нека музикантите свирят, сервитьорите да разнасят напитки…

Помислих си, че явно скоро е гледал „Титаник“.

— А кой ще се спаси? — продължаваше да го разпитва Олга.

— Който може, той ще се спаси — сви рамене Пастухов. — Който разбере, че корабът потъва, и лодките са малко. Така ще бъде най-честно. Едва после, когато всички разберат, може да се въведе някакъв ред.

— Благодаря, много ценно мнение — каза Олга. — Още въпроси?

— Дмитрий, а ето една друга ситуация… — попитаха от залата. — Вие сте обикновен човек, ченг… тоест полицай… пфу, извинявайте! Обикновен полицай, който не знае нищо за Различните. През нощта се натъквате на същество, което по всички признаци прилича на вампир… е, или върколак… Как ще постъпите?

— Ще извадя пистолета и ще се опитам да го задържа — отговори Пастухов.

Залата, изглежда, се смая. Настана тишина. Пастухов се размърда неспокойно.

— Не си мислете, че съм някакъв ненормален герой… — рече той виновно. — Но какво мога да си помисля? Че някакъв психар се е маскирал като вампир или върколак. Значи може да го арестувам. Какво ще успее да направи против пистолета? А ако знам… е, ако знам нещичко за вас… тогава не, разбира се. Ще го пусна да си ходи! Но Вие нали искахте да узнаете как би реагирало обикновено ченге… тоест полицай…

Тихичко открехнах вратата и излязох от залата.

Случващото се нещо не ми харесваше. Категорично не ми харесваше. Откога Нощният патрул е започнал да се подготвя за взаимодействие с човешките силови структури? Хората са си сами за себе си, ние сме си сами за себе си. Винаги е било така. Или невинаги?

Не, категорично не ми харесваше.

— И на теб ли ти стана скучно?

Обърнах се. Отстрани, до стената, стоеше Лас и тихичко пушеше, криейки цигарата си в шепа като ученик.

— А ти какво? — обърках се аз.

— Какво ново може да ми каже едно ченге? — попита риторично Лас. — Помня, срещнах един милиционер, който свиреше на флейта „Il Gardelino“. От Вивалди. Ето тогава се учудих!

— Е, защо човек да няма такова хоби? — свих рамене аз. — Като му се свири, нека свири, какво като е полицай!

— Да, но не и като стои на пост през зимата, докато вали сняг! — възрази Лас. Помисли за секунда и добави — Макар че свиреше лошо, честно казано. За тройка.

Поклатих глава. Никога не бях срещал нито милиционери, нито полицаи, свирещи на флейта. Изобщо не бях срещал и една десета от забавните неща, които наблюдаваше около себе си Лас. Виж, всякакви гадости бях виждал даже прекалено, но забавни неща — не.

— Първо, не ме поканиха на лекцията… — започнах аз.

Лас кимна с разбиране и прошепна:

— Да, аз също бих се обидил.

— Второ, цялата тази тема ми изглежда странна — продължих аз, без да обръщам внимание на саркастичното подмятане. — Ние какво, да не се готвим за някакъв катаклизъм?

— Няма стабилност — каза Лас. — Терористите пак са превзели някакъв самолет.

— Какъв самолет? — напрегнах се аз.

Лас ме погледна с подозрение. После скри цигарата в джобния си пепелник и махна с ръка, прогонвайки дима.

— Остави! Това е просто образно казано. Антоне, огледай се наоколо! В човешкия свят! Всички вие сте Велики, могъщи магове, не ви е интересно да гледате обикновения човешки живот. А светът е в треска, финансова криза след финансова криза, валутите скачат, в развитите страни падат правителства, революция след революция в слаборазвитите страни. Освен всичко това врагът ни е хитър и силен, той преминава в настъпление…

— Ние като че ли сме в примирие с Дневния — отбелязах аз. — И Завулон не прави повече пакости от обикновено…

— Завулон? Ха! — засмя се Лас саркастично. — Той е дребна клечка. А нашият враг е царят на Мрака!

— Дяволът? — уточних аз. — Е, няма особени основания да смятаме, че той съществува… Ти покръсти ли се, а?

— И питаш! — Лас гордо мушна пръсти зад яката и ми показа новото си лъскаво кръстче. — Покръстих се, изповядах се, взех причастие… всичко!

— Добре, че не си се миропомазал… — надсмях му се аз. — Е, край, силите на злото са обречени!

— Не иронизирай — каза Лас обидено.

Стана ми неудобно. В края на краищата, вярата си е лична работа на всеки. Независимо дали е Различен или човек… Ето, и Арина, уж е вещица, а пак вярва!

— Извинявай, не съм прав — казах аз. — Тъй като въпросът за съществуването на Бога е принципно неразрешим…

Лас покровителствено ме потупа по рамото.

— Нищо, нищо. Разбирам. Но нали няма да тръгнеш да отричаш, че в света нарастват противоречията между страните, неразрешими с мирни методи, расте финансовата нестабилност, търпят крах традиционни икономически, политически и социални модели?

— Няма да отричам — признах си аз.

— Ами при такива условия Патрулите просто са длъжни да вземат мерки за защита на човешкото стадо!

Стори ми се, че не съм чул добре.

— Човешкото какво?

— Стадо. Е, население — намръщи се Лас.

— Нещо не си много вежлив към хората — отбелязах аз.

— А нима те са заслужили друго? — учуди се Лас. — Вече две хиляди години, откакто им е изпратена благата вест! И какво се е променило за това време? Войни, насилие, подлост и гнусотии!

— Като цяло все пак има прогрес — не се съгласих аз. — По-рано по време на война хората са ги избивали или са ги правели роби, селяните са умирали от глад…

— А сега по време на война изтезават и тровят в газови камери в концлагерите, бомбардират с високоточни оръжия или, в най-добрия случай, превземат страната икономически и я превръщат в безправен сателит. А там, където няма война, баламосват своите и ги правят на скотове — разпери ръце Лас. — Такива като Чингис хан, Ксеркс и Калигула май са били по-честни. Така че засега няма за какво да се уважават хората.

Започвах леко да се нервирам.

— Лас, ние сме Нощният патрул! Ние защитаваме хората, не ги презираме…

Лас се намръщи. И каза, понижавайки глас:

— Слушай, Антоне… Е, ти си такова… Висш маг. Началник и изобщо… Но нека си поговорим неофициално, приятелски, а?

— Хайде.

— Тогава не ми говори врели-некипели, че защитаваме хората — спокойно каза Лас. — Ние ги управляваме… малко по малко. И пречим на Дневния патрул да ги управлява така, както смята за правилно. За каква защита говориш, щом издаваме на вампирите лицензи за лов на хора? За каква защита говориш, щом за всяко направено от нас добро дело Тъмните получават право да извършат зло? Ние защитаваме себе си! Своя начин на мислене, своето удобно съществуване, своя дълъг живот и липсата на човешки проблеми. Да, ние сме добри, а Тъмните са лоши! Затова не сме съгласни да се отнасяме към хората съвсем като към скотове. Но ние не ги смятаме за равни на себе си!

— Смятаме ги — казах аз упорито.

— Така ли? — засмя се Лас. — Ти кога за последен път си живял човешки живот, Антоне? Такъв, в който броиш парите си в джоба преди заплата, унижаваш се пред дребните човешки чиновници, за да получиш една нелепа справка, мъкнеш се из мизерните поликлиники, за да получиш лечение от уморени лекари, стоиш в задръстване два часа, защото заради поредния вожд са затворили половин Москва, избягваш носеща се по насрещното движение кола с включен буркан и „особени“ номера?

— В Москва има доста хора, които също не броят всяка копейка, не се унижават пред чиновниците… — започнах аз.

— Разбира се, и те се смятат за заобиколени от скотове — кимна Лас. — Тези, които имат по пет буркана на колата и по няколко кредитни карти от големи чуждестранни банки в портфейла си. И ако се държиш като тях — а ти, извинявай, се държиш точно като тях: преглеждаш вероятностните линии, реморализираш за две-три минути насрещните простаци, плащаш в магазина със служебна дебитна карта, която изобщо няма лимит…

— Защо мислиш, че служебните карти нямат лимит? — учудих се аз.

— Проверих — усмихна се Лас. — Ти, изглежда, се стараеш да живееш в рамките на уж числящата ти се заплата? Провери от любопитство и ще се убедиш, че отдавна вече харчиш по два-три пъти повече, отколкото заработваш! Единственият лимит е твоето вътрешно чувство за мярка… а то има свойството да се разтяга. Та, така, Антоне, ако се държиш като онези от хората, които са свикнали да се смятат за по-висши от другите, то по нищо не се различаваш от тях.

— Не минавам на червена светлина с включен буркан! — възкликнах аз.

— Разбира се. Ти минаваш кръстовищата през Сумрака или правиш на колата Сфера на невнимание, заради което всички удрят спирачки, без сами да разбират каква е причината. С какво твоята магия се отличава от буркана? С нищо! Ти също се смяташ за представител на висша раса… само че, разбира се, с по-голямо основание. Та ти наистина си представител на висша раса! Ти си Различен! Светъл Различен! Затова желаеш доброто на хората. Но ти отдавна не живееш живота на обикновените хора и просто вече не можеш да го живееш. Няма да издържиш дори и един ден.

— Ще издържа — казах аз упорито.

— Само така ти се струва — намръщи се Лас. — Така че… Обичам хората, желая им доброто. Но не идеализирам. И след като те се държат като скотове, налага се и аз да се отнасям така с тях. Нямам намерение да си давам вид, че между мен и портиера Вася няма никаква разлика.

— Между нас няма никаква разлика освен това, че ние имаме магически способности — казах аз. — Абсолютно. Ние имаме същия морал, същите мечти… и изобщо! — Аз вдигнах ръце, докоснах Сумрака, напипах собствената си аура. — Блокиране за денонощие!

— Бях абсолютно убеден, че ще постъпиш така — кимна Лас. — Какво пък, опитай. Само че напразно с такъв размах… за денонощие. Щяха да са ти достатъчни два-три часа.

— На летището чаках на опашка един час — казах. — Нормално… не съм се оплаквал.

— Жалко, че не са били два — въздъхна Лас. — В такъв случай сега щеше да си по-предпазлив… Е, ще поговорим утре.

— Ще поговорим — кимнах аз.

— Да те откарам ли до вкъщи? — поинтересува се Лас.

Аз само изсумтях презрително и тръгнах към изхода.