Сергей Лукяненко
Нов патрул (15)

Глава 5

Гърмеше музика. Рязка, непозната, по мое мнение — напълно нехармонична. Но, изглежда, тя се харесваше на околните. Дискотеката беше наблъскана до пръсване — младежта сякаш не танцуваше, а се люлееше, потрепваше на място, като всеки допираше съседа си, от време на време всички се вкопчваха ръка за ръка и започваха да се движат в някакъв гротесков, сложен хоровод. Таванът светеше и това не бяха лъчи на прожектори или дискотечни лампи, а сякаш самите панели на тавана излъчваха светлина. В един момент разноцветните припламвания се смениха с равномерна оранжева светлина, после таванът засия като небесен лазур и се превърна в голям екран. Над нас имаше небе, по което плуваха перести облаци.

— Какво е това? — попитах аз, извръщайки се от върволицата скупчени тийнейджъри.

— Дискотека — отговориха ми.

Обърнах глава. До мен стоеше юноша на около осемнайсет години, нисък и охранен. По нещо ми беше познат.

— Кеша? — внезапно разбрах аз.

— Какво, Антон Сергеевич?

Какво?

Не знаех „какво“. Не разбирах къде съм и как съм се озовал тук. Но трябваше да попитам нещо.

— Къде е Надя? — изведнъж разбрах какъв трябва да бъде въпросът ми.

— Тук — сви рамене Инокентий Толков. — Тук някъде…

Потърсих с очи в тълпата. После разбрах, че неволно гледам твърде ниско — там, където би трябвало да е главата на десетгодишна девойка. А трябваше да гледам по-нависоко…

И почти веднага видях Наденка. Чак е странно как я познах… тя беше толкова голяма, колкото и Кеша. Но се беше променила доста повече от него — главата й беше гладко избръсната, останали бяха само два кичура изсветлени до бяло коса над ушите. Дълга тясна пола с цепки, достигащи едва ли не до кръста обувки или ботуши… и напълно обикновена бяла блуза. Надя беше нелепа, жалка, даже отблъскваща в този вид… но това беше моята Надя. И сърцето болезнено се сви в гърдите ми.

Пристъпих напред, разблъсквайки танцуващите, хванах дъщеря си за ръката и я измъкнах от веригата на „танцуващите“. По ръката й издрънчаха разноцветни металически гривни, покрили цялата й китка.

— Татко? — попита учудено Надя. — Какво правиш тук?

— Какво правиш тук? — попитах аз в синхрон с нея.

Надя сви рамене.

— Почивам си.

Младежът и девойката, между които се движеше по-рано Надя във веригата, си пробиваха път към нас. Те изглеждаха… е, подобаващо. Младежът имаше лъскави прашки и пухкава риза (да, да, именно риза и именно пухкава), а девойката беше със същата такава пола с цепки и с блуза.

Явно това е модно.

Отдавна не съм бил в младежки компании.

— Надя, какво иска този ерзац? — попита младежът. Не чак заплашително, но с предизвикателство.

— Отивай в аут — отговори неразбираемо Надя. — Това е моят абу.

Младежът ме изгледа с неприязън, но вече по-меко. И попита:

— Какви са ти проблемите, уважаеми?

— Никакви — отговорих аз. — И ако изчезнеш незабавно, няма и да възникнат.

Младежът се усмихна накриво. Изглежда, не го уплаших. Глупчо. Сега щеше да си тръгне да си учи уроците и да мие пода…

— Всичко е гладко, Вовик — каза Надя. — Отпътувай.

— Тапай, ако нещо… — отговори „Вовик“, изгледа ме още веднъж и се разтвори в тълпата заедно с приятелката си.

— Що за глупашки жаргон? — попитах аз.

— Най-обикновен — отговори Надя и подсмръкна. Очите й бяха червени. — Защо дойде, татко?

— Надя, да се прибираме вкъщи — казах аз.

— Защо?

— Надя, мама ще се тревожи — опитах се аз да се позова на довод, който работеше безотказно, когато тя беше десетгодишна.

— А какво общо имате мама и ти? — попита Надя.

И в гърдите ми стана съвсем студено и неприятно.

— Надя, не разбирам какво става — казах. Музиката прорязваше слуха ми, небето на тавана-екран се покриваше с тежки тъмни облаци. — Нека да поговорим на друго място.

— С какво е лошо тук?

— С това, че не е подходящо за Висша Различна! — не издържах аз.

Надя се засмя. И ако отначало това беше тих смях, като от сполучлива шега, то след миг той се превърна в истерично кикотене.

Мразя женските истерии! Това е напълно нечестен прийом в отношенията между мъжете и жените!

Единственото нещо, по-лошо от женската истерия, е мъжката такава.

— За Висша Различна? — повтори Надя. — За Различна? Татко… татенце, ти си изперкал! Татко… след онова, което стори с нас — как все още можеш да произнасяш думата „Различна“?

Тя се отдалечи в тълпата, продължавайки да се смее и прекарвайки ръка през лицето си, сякаш бърше сълзите си.

Стоях и гледах подире й.

После прехвърлих погледа си на Кеша.

— „Вие, Антон Городецки…“ — казах аз. — „Вие всички нас…“ Какво аз „всички“?

— Не знам — отговори Кеша.

— Защо Надя дори не размени дума с теб?

— Тя не ме видя.

Над главите ни се разнесе гръм. И забарабаниха тежки дъждовни капки. Подложих длан… върху нея падна една капка и изчезна. Имаше дъжд, но той беше илюзия — както и облаците над главите ни.

Както и всичко останало тук.

— Защо не те видя, Кеша?

— Защото това е Ваше предвиждане, Антон Сергеевич — отговори юношата. — И Ваш сън.

Той се обърна и също изчезна в тълпата — все така пълен, тромав и несимпатичен, както и в детството си.

И, изглежда, също толкова самотен и нещастен.

— Това не е вярно! — закрещях аз.

И се събудих.

Кой знае защо, мълчаливо.

Ниският таван на евтиния лондонски хотел. Изобщо, англичаните живеят в домове с големината на пощенски марки. Навярно за да ги отбраняват по-лесно, нали „моят дом е моя крепост“. В прозорчето пръска слънчева светлина. Сутрин, макар и ранна…

Погледнах часовника си — едва седем часа местно време.

После преместих поглед върху поставения на нощното шкафче дървен бокал на сър Еразъм. Може би беше виновна бирата, а може би стоте грама коняк, които добавих, докато прехвърлях каналите на телевизора, преди да си легна, но когато ми се допи вода, разопаковах подарената ми чаша и пих от нея. И то не просто така, а с дълбокото убеждение, че след това ще чуя първото пророчество на Дарвин.

Относно неговото пророчество — нищо не се получи. Но пък получих свое собствено.

Или все пак не?

Какво беше това — много ярък и реалистичен сън, възникнал от взривната смес между алкохол, умора и куп впечатления?

Пророчество?

Мога да предвиждам бъдещето като всеки Различен и като всеки човек, в края на краищата. Даже по-добре от мнозина, навремето Хесер сериозно ме съветваше да специализирам в предсказания. Но както на всеки човек, и на мен ми се случва да сънувам просто глупави сънища.

Размишлявайки за това, отидох до банята, взех си душ (всичко беше наблъскано много компактно в два квадратни метра — и тези хора са упреквали Съветския съюз за хрушчовските панелки?). Облякох се и потънал в размисли, слязох долу, в полусутерена, където се намираше малкото хотелско ресторантче. Сервитьорката, която се суетеше в залата, наливаше кафе на гостите на хотела и събираше мръсните съдове, имаше толкова обикновено лице, че я поздравих на руски. И отгатнах.

— О, здравейте! — Кой знае защо се смути тя. — За Вас чай или кафе?

— Кафе — кимнах аз, вглеждайки се в сложената на масата закуска.

— Кафето не е много хубаво — прошепна тихо девойката, навеждайки се към мен.

— Все едно — също толкова тихо отговорих аз. — Трябва да се събудя.

— По-добре да Ви донеса нес — обеща девойката и изчезна в кухнята.

Взех си йогурт, парче хляб, резен сирене в херметична опаковка (чедърът си е чедър!) и бъркани яйца, които представляват най-висшата форма на гавра с яйцата, която са успели да измислят в Европа.

Но поне бяха топли.

Седнах на масичката в ъгъла и загребах с вилицата си къс разпадаща се омлетна маса. Огледах го придирчиво и го поднесох към устата си. На вкус беше по-добре, отколкото на вид…

И в този момент замириса на кафе. На хубаво истинско кафе, а не на разтворими химикали. И пред мен се озова огромна чаша с възхитително кафе.

— Благодаря — казах аз, вдигайки поглед.

Усмихвайки се, Арина взе от мен чинията с омлета, остави го на една празна маса и каза:

— Не яж тази гадост! Казвам ти го като вещица.

И ми подаде друга чиния — с яйца на очи, изпържени точно колкото жълтъкът да се сгъсти, но да остане течен, и посипани с дребно нарязан зелен лук и с точно налучкани на дебелина парченца пържен салам. Пред себе си Арина сложи още едно кафе.

— „Хапни си заешки тор, тя е здравословна, ще ти мине?“^[1] — уточних аз. Тъй като Арина реагира на стиховете на Филатов с учудено повдигане на веждите, аз въздъхнах. — Ти вече не си вещица, ти си Светла.

— Няма бивши вещици — въздъхна Арина. — Как спа, Висши?

Първо поднесох към устата си едно пържено яйце и го залях с голяма глътка кафе. После казах:

— Твое дело ли е?

— Кое по-точно? — учуди се Арина.

— Сънят ми.

— Не знам какво си сънувал — поклати глава тя и се намръщи. — Нещо неприятно? Пророческо? Не се бъркам в сънищата ти.

— Добре, няма значение — махнах с ръка аз и допих кафето на две глътки.

— Да ти донеса ли още? — попита Арина.

— Слушай, да не заработваш в Лондон като сервитьорка?

— Уви, нямам работна виза — усмихна се Арина. — Това е изключително само благотворителност. Изглеждаш някак посърнал.

— Сънувах кошмар — неохотно си признах аз. — Нищо особено информативно. Просто порасналата Надка… една такава… странна… Като всички тийнейджъри, навярно. Честно казано, неприятна. И ме обвиняваше. Че съм направил нещо с Различните.

Лицето на Арина стана сериозно. А думите, които изрече, ме убедиха още повече, че тя гледа на този сън сериозно.

— Глупости, Антоне. Някои сънища са си просто сънища. Можеш ли да разкажеш по-подробно?

— Не — поклатих глава аз. — Добре, да оставим това. Знаеш ли случайно дали има феи?

— Ъъъ… — запъна се Арина. — Не знам. Разбира се, по-скоро няма, но е някак неприлично да се говорят такива неща близо до Кенсингтънската градина.

— Снощи, като се прибирах към хотела, видях върху едно повалено дърво едно малко момче. То свиреше на пищялка, а около него се рояха някакви светещи буболечки. Когато ме видя, се озъби и избяга.

— Избяга или отлетя?

— Това точно не знам.

— И реши, че си се натъкнал на Питър Пан?

— Кой ме знае какво си помислих!

— Инверсия! И проекция.

— Какво?

— Инверсионна следа. Колко хора са чели приказката за Питър Пан? Колко деца са гледали анимационното филмче или кинофилма? Колко от тях са си представяли Кенсингтънската градина и Питър? Колко от тях са били явни и потенциални Различни?

— Ние не можем да сътворяваме хора.

— Всяка жена го може — усмихна се Арина. — Но в дадения случай става въпрос за друго. Образът — а той е достатъчно визуализиран — се проектира в точка, където и без това има огромна концентрация на Сила. Започва възбуждане на Силата из слоевете на Сумрака. Енергията се стабилизира на високо равнище. Може да се пресметне по разпределението на Болцман, тук почти всичко е равнозначно на уравненията на термодинамиката, даже може да се използва константата на Планк. Само че за Сумрака тя се нарича Кентърбърийска константа.

Усетих се, че седя с отворена уста, към която съм поднесъл вилицата си с набучено на нея парче яйце. Бързо затворих уста, като при това се убодох с вилицата, и изругах шепнешком.

— Това е обичайният механизъм за поява на привидения — продължи Арина. — Нима сега Светлите не ги учат тези неща?

— Не — признах си аз. — Нито пък Тъмните… предполагам.

— И напразно — каза Арина. — Практическа полза няма, но нима не ти е интересно откъде възникват призраците, как живее Сумракът, какви заклинания и в каква точка биха били най-ефективни?

— Дори не знаех, че е възможно това… — запънах се — да се превърне във формули.

— А вещиците винаги са го знаели — съобщи Арина. — Нима си мислиш, че вещицата е мръсна бабичка, която вари в котле неапетитни субстанции и мърмори: „Бамбара-чуфара, пикапу-трикапу, лорики-ерики“^[2]?

Предпочетох да си замълча. Арина отпиваше от кафето, явно наслаждавайки се на ситуацията.

— Е, какво реши? — попита настоятелно Арина.

— Дори това, че си говоря с теб и не се опитвам да те задържа, е длъжностно престъпление — промърморих аз.

Арина изсумтя.

— Закълни се в Светлината и Мрака — казах аз.

Арина вдигна поглед към мен.

— Закълни се, че нямаш никакво отношение към съня, който ми се присъни нощес — продължих аз.

— Значи нещата са много зле — кимна Арина с разбиране. — Добре…

Тя мълча няколко секунди, сякаш припомняйки си нещо. После протегна ръцете си през масата и ги обърна така, че дланите й да са нагоре.

Полъхна ме студен вятър.

— Аз, Арина, се заклевам в Изначалните сили. Аз, Тъмната, вещица извън категория, се заклевам в Мрака — и нека вечният Мрак бъде свидетел на думите ми. Аз, Светлата лечителка извън категория, се заклевам в Светлината, и нека вечната Светлина бъде свидетел на думите ми. Аз, тринайсетата и последна ръководителка на висшия Конклав на вещиците, се заклевам в земята, от която съм дошла, във водата, която е вътре в мен, във въздуха, който е около мен, и в огъня, в който ще си отида. Не съм оказвала никакво въздействие върху теб, върху сънищата ти, върху пророчествата ти, мислите ти, виденията ти, желанията ти, страховете ти, любовта ти, омразата ти, радостта ти и болката ти. Всичко, което съм ти казала, е или истина, или смятано от мен за истина.

Върху лявата й длан затанцува бял пламък, върху дясната й длан се сгъсти мрак. Арина обърна дланите си надолу и между тях заигра бясно въртящо се кълбо. То беше едновременно бяло и черно, светещо и поглъщащо светлината. Не сиво, като при Инквизиторите, а именно двойствено, едновременно Светло и Тъмно.

— Вярвам ти и приемам клетвата ти — казах аз.

Кълбото се сви в ослепително черна точка и изчезна.

— Значи ръководител на висшия Конклав? — уточних аз. — А в Патрулите така се чудехме кой е бил той и къде е изчезнал…

Арина сви рамене.

— Просто избирам по-малкото зло — добавих аз.

— Избирайки по-малкото зло, никога не бива да забравяш, че все пак си избрал злото — каза сериозно Арина.

— Но като не избираме нищо, ние избираме едновременно и по-голямото, и по-малкото зло — отвърнах аз.

— Значи се разбираме взаимно — кимна последната върховна вещица на разпуснатия преди почти сто години Конклав.

— Но остава един малък проблем — казах аз. — Тигъра. Както разбирам, сега пророчествата са неактивни.

— Спят — кимна Арина.

— Ако ни станат известни, за нас ще дойде Тигъра.

— Но ако ги съобщим на хората, Тигъра ще ни остави на мира.

— А ако пророчествата са лоши? Предлагаш да загинем героично? Или да отворим кутията на Пандора, без да ни пука за хората?

Арина поклати глава.

— Не и не. Вещиците винаги предпочитат да избират трети път.

Погледнах я въпросително.

— Ние се опитвахме да проумеем природата на Тигъра — каза Арина. — Както навярно вече си разбрал, в някои области Конклавът притежаваше знания, които не отстъпват на Патрулите. Не постигнахме успех, но… — тя помълча малко. — Ние намерихме Различен, който знае как може да бъде победен Тигъра. Той е жив. Предлагам да се срещнем с него, да получим тази информация и едва след това да открием пророчествата.

Поседях, смилайки чутото. Попитах:

— И къде е той? Кой знае защо, чувствам, че не е нито в Лондон, нито в Москва.

— На Формоза е — кимна Арина.

Бяха ми необходими няколко секунди, за да си спомня какво са наричали Формоза по времето на Арина.

— Тайван? — пред погледа ми неволно изплува глобусът, който преди година бях подарил на Надя за обща култура. — Това е… колко е…

— Почти десет хиляди километра. Четиринайсет часа. За щастие, има пряк полет — Арина погледна часовника си. Изящен часовник от розово злато и като че ли с диаманти. — Сега е седем и половина. Има час и четирийсет и пет минути до полета. За колко време ще успееш да се приготвиш?

— Искаш да кажеш, че вече имаш билети? — уточних аз.

— Искам да кажа, че направих резервации за нас снощи. Нали няма да те смути много липсата на виза? Ще си купиш чисто бельо на летището, ако успеем, а ако не — направо в Тайпе.

— Предполагам, че таксито ни чака?

— Чака ни — кимна Арина. — Броячът е включен. Е… какво решаваш?

Намазах парчето хляб с масло и сложих отгоре парчето сирене. Отхапах, сдъвках и после казах:

— Няма нужда да си купувам бельо. Дори и чорапи не са ми нужни. Света ми сложи багаж за седмица.

 

 

Докато гледах как Лондон изчезва под самолета, си мислех за постъпката си.

Целият ни живот е безкраен избор. Да останем вкъщи или да излезем да се разходим. Да отидем на кино или да погледаме телевизия. Да пием чай или вода.

Дори тези незначителни избори могат да променят целия ни живот. Да не говорим за по-сериозните избори! Да се оженим ли, или да поизчакаме. Да сменим ли работата, или да останем на предишната. Да се преместим ли в друг град, или в друга страна.

На мен също ми се беше налагало да избирам и до момента не знаех дали винаги съм правил верния избор. Но това, което бях извършил току-що, заплашваше да стане най-сериозният избор в живота ми.

Не, работата, разбира се, не беше там, че не хукнах да арестувам Арина, както повеляваха уставите на Нощния патрул и циркулярите на Инквизицията. Като маг извън категория, макар и рангът ми да беше донякъде съмнителен и да отразяваше по-скоро потенциала ми и чистата Сила, отколкото опита и мъдростта, които би трябвало да се прилагат към Силата, аз бях достатъчно свободен в постъпките си.

Можех например да заявя, че не съм се сметнал за способен да задържа Арина (което беше истина!) и съм решил да печеля време. Или — и това също нямаше да е лъжа — можех да аргументирам постъпката си с необходимостта да получа допълнителна информация и да изясня кой е способен да се противопостави на Тигъра и по какъв начин. В края на краищата неотдавнашните събития в офиса показаха, че това е напълно актуална задача!

Но и самият факт на двете пророчества и моят собствен странен сън директно изискваха по-нататъшно разследване.

Разбира се, нямаше да е лошо да съобщя за случилото се… е, поне на Хесер. Но и тук имах убедително оправдание — една Висша вещица, при това бивша ръководителка на Конклава, е способна да прихване практически всякакви съобщения, дори връзката на ученик с неговия наставник.

Така че откъм официалната страна на нещата бях повече или по-малко в безопасност. Щяха да се намерят цял вагон оправдания за поведението ми.

Общо взето, не се притеснявах особено за собствената си безопасност. Не поисках от Арина клетва да не ми навреди, но и нямах основания да подозирам нещо лошо от нейна страна. След като бях работил съвместно даже със Завулон, то някак щяхме да се разберем с една бивша вещица, настояща Светла.

Тогава какво ме тревожеше?

Симпатичната стюардеса китайка разнесе из салона чаши с шампанско. Арина не се беше поскъпила за билети в бизнес класата — впрочем, защо пък една опитна вещица трябва да страда от липса на средства? Тя седеше в съседното кресло и си взе чаша, аз отказах и след кратко колебание помолих за коняк. Четиринайсетте часа полет щяха да стигнат за всичко — и да се напия, и да изтрезнея.

Сутринта започваше да ми харесва.

— Няма ли да ми покажеш бокала? — попита Арина.

Реших да не въртя номера и извадих от багажа си артефакта, изработен от Еразъм. Арина го държа известно време в ръцете си, после поклати глава.

— Не чувствам магия.

— Аз също, но не всичко може да се усети.

— Вярно е…

Арина наля в бокала шампанското си и го изпи. Сви рамене. Поднесе бокала към ухото си и се заслуша като в морска раковина.

— Вече опитах — казах й аз. — И пих от нея, и слушах. Струва ми се, че Еразъм знаеше как да събуди пророчеството… но не счете за нужно да ми обясни.

— Как изобщо го убеди да ти даде тази чаша? — попита Арина с любопитство.

— Подаръкът от Хесер помогна. — Разказах й за нашия офисен бонзай, преместил се да живее при Дарвин.

— Загадка срещу загадка — сви рамене Арина, след като ме изслуша. — Хесер е известен хитрец, но изобщо не проумявам какво е измислил този път…

— Информация за информация — казах аз. — Разкажи ми за Различния, към когото летим.

— Казва се Фан Венян — отговори Арина. — Честно казано, имената му са много, но точно под това сега живее сред хората. На около триста години е. Светъл е, но не е от Патрулите и никога не е бил.

— Ранг? — попитах аз.

— Четвърти.

— Само?

Разбира се, четвърти ранг не е малка работа. Не е способен само на дребни магически фокуси, както е при седмо равнище. Но дори и слабите Различни за триста години се издигат на два-три ранга над първоначалния си. Излиза, че при инициирането си Фан е бил съвсем слаб?

— Що за снобизъм? — изсумтя Арина. — Самият ти не беше ли четвърти до неотдавна?

— Преди петнайсет години — признах си. — Но мен ме инициираха веднага като Различен от четвърто равнище.

— А той е тръгнал от най-ниското стъпало — потвърди подозренията ми Арина. — От седмо равнище. Вървял е напред търпеливо… През хиляда деветстотин и двайсета година е получил длъжността пазител на Императорския музей „Гугун“ в Пекин. За там не трябват Велики Различни, китайците уважават властта, никой не посяга на съкровищата. Дори по време на Синхайската революция… — Арина ме погледна и се смили над мен — А това е било през хиляда деветстотин и осемнайсета година… Та и тогава не са грабили особено много съкровищата… Щеше да си живее Фан Венян тихо и спокойно, ако през хиляда деветстотин и трийсета година не се случила една странна история, Фан имал приятел, пророк. Слабичък — но все пак пророк. Не знам подробностите… може и да не му е бил просто приятел… — Арина се усмихна. — Общо взето, изпророкувал той нещо, а единственият свидетел на пророчеството бил Фан. Кой знае защо, пророчеството не му харесало и не пожелал да го сподели с хората. И за Фан и приятеля му дошъл Тигъра. Те, разбира се, не го наричали така, но по всички описания това бил Тигъра.

Аз чаках.

— Приятелят му загинал. А Фан успял да направи нещо… или унищожил Тигъра…

— Е как ще го унищожи? — учудих се аз. — Нали той току-що беше в Москва…

— А ти сигурен ли си, че Тигъра е един? — усмихна се Арина. — Общо взето, Фан успял да направи нещо. Убил ли го е, изгонил ли го е, уплашил ли го е, подкупил ли го е… не знам. Но пророчеството не е прозвучало, при това Фан после е казал на разпита в Нощния патрул, че „по-скоро би нарязал себе си на части и би нахранил тигъра в пекинския зверилник, отколкото да го разкрие“. Когато съпоставихме всичко и разбрахме, че слабият китайски маг е успял да прогони Тигъра, решихме да изясним подробностите. Не заради конкретна необходимост… но ей така — няма излишни знания.

— Какво ви попречи?

— Разпри, Антоне. За нас, вещиците, и световната война, и революцията бяха по-големи беди, отколкото за останалите Различни…

— Защо?

— Ние, вещиците, сме по-близки до земята. На тази страна, в която сме израсли, в която сме получили силите си. Още през четиринайсета година ни беше трудно да се събираме в Конклава… да сядат една до друга руска и немска вещица, английска и австрийска… А вече след революцията, когато от едната страна беше СССР, а от другата — всички останали… стана абсолютно невъзможно да се договорим за каквото и да било. После аз заспах, скрих се от приятелките си, излязох от Конклава… а и той си се разпадна сам, явно му беше дошло времето. Така и не направихме нищо там. Жалко… Аз не притежавах твърдостта на Фан, когато през петнайсета година една моя приятелка пророкува, и съобщих пророчеството на хората.

— Но го направи по свой начин — кимнах аз.

— Да. Успях да променя пророчеството, да спася страната. Пророчеството й стана невярно, така и се изгуби сред фалшивите предсказания. Като че ли всичко при мен се получи добре… но когато узнах за Фан, добре запомних историята му. И щом отново се върнах на света, започнах да го търся. И го намерих.

— Какво прави в Тайван? Нима е избягал от комунистите?

— Не, разбира се. Човешката идеология му е безразлична, както и на нас. Но той е пазител на императорския музей, разбираш ли? А когато китайците, онези, които не са комунисти, през хиляда деветстотин четирийсет и осма започнали да отстъпват към Тайван, взели и съкровищата. И Фан с тях… какво е можел да направи? Та и сега работи в Националния императорски музей „Гугун“.

— Та той е в Пекин.

— Не, там е просто Императорският музея „Гугун“. А този е национален.

— А той ще разкаже ли? — попитах аз.

Арина сви рамене.

— Силовият натиск е изключен — за всеки случай казах аз. — Няма да се карам с китайските Различни.

— Аз също не съм полудяла — кимна Арина. — Само че по-добре казвай „тайвански“, а не „китайски“. Това е по-учтиво и по-правилно.

— Някакви други съвети?

— Най-елементарните. Никога не повдигай в разговор темата за двете държави Китай. Хвали Тайван, но не ругай Китай! Дори и ако разговорът засяга този въпрос, въздържай се от всякакви оценки. Това е техен вътрешен проблем и чужденците не си струва да си пъхат носа в него. Между другото, ако попаднеш в континенталния Китай, трябва да се държиш по същия начин.

— Разбрах — казах аз.

— Въздържай се от телесен контакт. Нямам предвид секс, просто се старай да не нахлуваш във вътрешното им пространство, не докосвай хората при разговор, не ги потупвай по ръцете, не ги прегръщай. Това не е учтиво.

— Добре си се подготвила — казах аз.

— Какво друго да прави една пенсионерка? — усмихна се Арина. — Затова пък можеш да си напълно спокоен по улиците, престъпността там е много ниска. И можеш да ядеш каквото си искаш и където си искаш, от каквото и да е направена храната. Тайванците се отнасят много строго към хигиената. Готвач, чиято санитарна книжка е просрочена или нарушава някакви правила, попада в затвора за няколко години. Независимо дали някой се е отровил от гозбите му, или не.

— Това ми харесва — казах аз, спомняйки си московските лавки с дюнери, където облечени в мръсни престилки „готвачи“ стържат от грила месо с неясен произход. — Как са успели да го постигнат?

— Жестока диктатура — усмихна се Арина. — Ти си голямо момче, трябва да разбираш, че редовният транспорт, редът и безопасността по улиците, учтивите хора и добрата медицина — всичко това са достижения на диктатурата.

— О, да, Лондон е пример за това — изрекох аз саркастично.

— Разбира се. Просто при англичаните периодът на диктатура вече е приключил. Вече не ограждат земята, гонейки селяните от домовете им, и не бесят хората за кражба на носни кърпички. В Китай вече не продават опиум под дулата на оръдията, зарибявайки с него една четвърт от населението на страната. Вече не измъкват съкровищата на колониите. Британците са се потрудили добре за диктатурата и са заслужили правото си на демокрация, толерантност и плурализъм.

— Интересен светоглед — казах аз.

— Честен — парира атаката ми Арина. — Сам знаеш, че „джентълменът на запад от Суецкия канал не отговаря за това, което прави джентълменът на изток от Суецкия канал…“ Но защо говорим за британците? Спомни си с какво от историята на нашата страна можеш да се гордееш? Военните победи? Подчиняването на територии? Полетите в космоса? Заводите и електростанциите? Могъщата армия и световно известната култура? Та всичко това, Антошка, е сътворено от тирани и диктатори! Санкт Петербург и Байконур, Чайковски и Толстой, ядреното оръжие и Болшой театър, Днепрогрес и БАМ.

— Ти да не си преминала към комунистите? — промърморих аз.

— От къде на къде? — изсумтя Арина. — Аз съм за твърдостта на властта, за нейната жестокост, ако трябва. Политическите гримаси не ме интересуват.

— А за какво са всички тези достижения, при положение, че Санкт Петербург е бил построен върху кости, а в Съветския съюз не е можело да си купиш тоалетна хартия?

Арина се усмихна.

— Да, а още и европейските колонии в Африка и Азия, английските ограждания и разорения на селяните, американските роби на памучните плантации… и вечните кървави войни по целия свят. Отначало страната затлъстява и процъфтява — не я бъркай с народа, става въпрос именно за страната! После управляващите омекват, народът се отпуска и започва спокойният свободен живот. Римските легионери вече не маршируват по заповед на Рим, а спокойно загниват в някаква си Юдея. Аристокрацията предава пророците си, а народът — своите… Разликата е само в цената на курвите и в гастрономическите нововъведения. А наблизо вече израстват зли, гладни и свързани с единна жестока воля общности, които гледат на бившата могъща държава като на вкусен обяд. И тук вече има два варианта — или страната ще се разтърси и ще продължи да живее, макар че на народа няма да му стане приятно от това… или страната ще умре. Заедно с народа, естествено. Ще стане част от същата тази диктатура, от която е избягала и към която не е искала да се връща. Вечният кръговрат на сила и слабост, жестокост и мекушавост, фанатизъм и търпимост. Провървяло им е на онези, на които им се е паднало да живеят в началото на епохата на покой, когато и аристократите вече не са можели да насъскват кучетата си срещу простолюдието, и простолюдието не е отстоявало правото си да безделничи. Точно това се нарича златен век… само дето трае много по-кратко.

— А може би е щастливо онова общество, в което е достигнат балансът? — поинтересувах се аз.

— Разбира се — кимна Арина. — Само че той не може да бъде достигнат за дълго. Някога спорих с един петербургски студент, будно момче беше. Обяснявах му, че обществото балансира на острието на бръснача. От една страна — вялост и смърт, от другата — жестокост и живот, и е хубаво да се намери средата, само че върху острието не може да се издържи дълго. Но той не се съгласи, беше упорит и силно вярваше в комунизма.

— Да, доколкото разбирам, така и не се е съгласил — казах аз замислено. — Добре, Арина. Не съм готов да споря.

— Ти също не си съгласен — кимна тя. — Разбирам. Това е младостта, Антоне. Не се безпокой, тя ще отмине.