Сергей Лукяненко
Нов патрул (24)

Глава 5

На сутринта мистичните сили, отговарящи за движението по московските улици (а тези сили, струва ми се, са по-загадъчни от всякакви Тигри), бяха благосклонни към мен. С лекота се добрах до Третото околовръстно, а движението по него беше живо. В нужната ми посока, естествено — в противоположната колите едва пълзяха, но кой както се уреди.

Влязох в лявата лента и пуснах радиото. Отначало ме зарадваха с пронизваща песен с припев: „В главата — празно! Малолетната — глупачка!“, другата станция предаваше опозиционен политик, който едва ли не псуваше властта и твърдеше, че в страната няма свобода на словото. Честно казано, във всяка страна с развита свобода на словото политикът още преди края на предаването би получил съдебен иск за клевета, уронване на престижа и инсинуация. Така че продължих странстването си из московския ефир и се спрях на някаква станция, по която вървеше лека чуждестранна музика.

— Намали звука, Антоне — помолиха ме от задната седалка.

Погледнах накриво огледалото. Да, майсторството не зависи от възрастта. Да се телепортираш в движеща се, защитена кола, при това — незабележимо…

— Арина, не съм те викал.

— Но си чул пророчеството — каза вещицата утвърдително.

— Разбира се. Ти умееш да убеждаваш.

— И какво?

— И нищо.

Арина помълча. После изрече подмилкващо:

— Нали разбираш за какво е това пророчество? Дъщеря ти може да унищожи Тигъра.

— И Сумрака — казах аз. — Прекрасна перспектива.

Ана сърдито тръсна глава.

— Антоне! Опомни се! Нали знаеш за това пророчество, което се опитах да предотвратя…

— Знам, че ако по някакво чудо Сумракът бъде унищожен — казах аз, следейки пътя, — то цялата ни Сила ще изчезне. Ще изтече в нищото… или ще остане в този свят… няма значение. Но ние вече няма да можем… да лекуваме хората, да ги защитаваме…

— Понеже така много ги лекуваме и защитаваме… — каза Арина. Не язвително, а по-скоро тъжно.

— Колкото можем — свих рамене аз. — Не знам дали точно бивша Тъмна, водачка на вещиците, може да упреква в това Нощния патрул?

— Е, да, аз съм известна баба Яга — изсумтя Арина. — Хапвала съм си за обяд Иванушки, изпращала съм гъски и лебеди на грабежи…

— Не съм твърдял това — казах аз разсъдливо. — Даже съм готов да допусна, че лично си къпала добри юнаци в банята и си ги въодушевявала за битка със Злото.

Арина неочаквано се разсмя.

— Всъщност си прав! Случвало се е чат-пат…

— Но както и всяка вещица, си творила и добро, и зло — продължих аз. — Както дойде. Аз все пак се старая да се придържам към доброто. Така че няма защо… да ме упрекваш.

— Не те упреквам — неочаквано кротко каза Арина. — Но нали чу пророчеството? На Сумрака не му достига Сила. Силата му я дават човешките емоции. Явно животът е станал твърде спокоен…

— И това ако е спокоен живот! — възкликнах аз. — Не минава и ден без някъде да има война! Със секса в света също всичко е наред. Потребителското общество консумира, Третият свят воюва, потъват кораби, бушуват тайфуни, взривяват се електростанции… емоции без край. А и Холивуд се старае да не оставя хората без зрелища.

— Значи това не е достатъчно — каза упорито Арина. — Значи нещата не се развиват така, както е угодно на Сумрака. Нужни са големи сътресения. Гибелта на държави, масови човешки жертви, холокости и апокалипсиси…

— А ние какво общо имаме тук?

— Фан Венян, ако съм разбрала правилно, е отказал да огласи пророчество, което би погубило Китай като единна държава — каза Арина. — Аз направих нещо подобно с пророчеството за Русия. За съжаление — в гласа й пролича искрена тъга — не ми достигна съобразителност да умра и да спра пророчеството. Само съм го забавила. Но на Сумрака му е нужна Сила. И той ще я получи… когато страната ни загине…

— Това си е твое мнение — казах аз. — На мен ми се струва, че подобни събития не произтичат от причини… да ги наречем така — от магическо естество. Това не е изобретяването на миниполите, нали знаеш! Хесер смята, че наистина си променила пророчеството, защото всичко предсказано в него вече се е случило — в по-мека форма. И революцията, и окупацията…

— Иска ми се да се съглася с мнението на стария интригант — каза Арина. — Но къде е гаранцията?

— А къде е гаранцията, че Надя може да унищожи Тигъра? — попитах аз. — Несвързаните възгласи на един третокласник? Много убедително! А какво ще се случи, ако Сумракът загине? Магията просто ще изчезне? Или целият живот на Земята? Или разумът? Разбираш ли как е устроено всичко това? Защото аз — не! А е в сила и старият програмистки закон: „Ако нещо работи — не го пипай!“.

Арина мълчеше.

— И защо изобщо реши, че Сумракът е враг? — продължих аз. — И че той по някакъв начин участва в осъществяването на пророчествата? Да не смесваме нещата! Ето, да речем, дъщеря ми унищожава Тигъра. А заедно с теб — и Сумрака. Магията изчезва. А пророчествата каквито са били, такива си остават. Осъществяват се. Разбираш ли? И тогава какво? Дори малкото, което сега можем да направим, тогава няма да го можем! Защото ще сме станали обикновени хора!

— Иска ми се да вярвам на Хесер — каза Арина. — И на теб също. Но ако аз съм права? Какво се крие зад думите ти, Антоне? Искрена тревога за хората? За света, за нашата страна, за твоите близки? Или просто страха на вълшебник, живеещ своя особен, интересен и удобен живот? Страхът да загубиш способностите си и да станеш същия като останалите!

— Бих искал да ти напомня — не издържах аз, — че ако ти си загубиш способностите, ще се превърнеш в грохнала старица. Или изобщо ще се разпаднеш на прах.

— Да — каза тихо Арина. — Прав си. Но това няма значение тук. Готова съм да платя тази цена.

— А аз — не! Преди всичко не ми се иска да решавам вместо останалите. Вместо Света. Вместо Надя. Вместо Кеша. Вместо всички Различни, които ги има и ще ги има.

— Но нали все пак ще се наложи, Антоне — каза Арина с едва забележима заплаха.

— Мислиш ли? — попитах аз. — Какво ще направиш? Ще разкриеш пророчеството на хората? То не потвърждава, че Тигъра ще загине. То само съобщава, че Надя може да убие Тигъра. Искаш ли да я заставиш да го направи? Трудничко ще ти бъде. И дори не затова, че ще ти се наложи да минеш през мен и Светлана… Не знам за себе си, но Света ще те натика в овнешки рог. Тя е майка. Разбираш ли? Но освен това ще ти се наложи и да уговориш Надя. Такива битки не се печелят от страх. А и Надя няма да тръгне да унищожава Тигъра. Знаеш ли, тя по принцип обича животинките.

— Животинките… — разсмя се Арина с горчивина. — Е, добре… Все ще измисля нещо.

— Можеш да разкажеш пророчеството на хората — изрекох аз великодушно. — Както желаеш. В него няма нищо неизбежно. Единственото, което ще постигнеш, ще бъде Тигъра да дойде за теб.

— Все нещо ще измисля — повтори Арина упорито. — Например… стой, къде отиваш?

— Как къде? — престорено се учудих аз. — На работа. Точно сега ще вляза през входа…

Зад гърба ми се чу пукот — Арина изчезна. Офисът на Нощния патрул е заобиколен от такова количество магически бариери, че Арина лесно би могла да остане завинаги вътре в него — въпреки цялата си мъдрост и силата на Минойската сфера.

Разсмях се злорадо и паркирах на мястото си. Открих, че в служебния ни джип се качват момчетата — Семьон, Лас, Алишер. Странен състав! Слязох от колата и им махнах с ръка.

— Къде отивате?

Семьон се поколеба за секунда, после отговори:

— Намерихме поредния шухарт… Ще дойдеш ли с нас?

— Какво равнище? — попитах аз.

— Четвърто. Но младежът се е назобал.

И терзаната от демоните си Арина, и всички пророчества на света веднага ми излетяха от главата. Когато с някой се случи шухарт, това е лошо. Много лошо. Добре го знам, веднъж едва не ми се случи на мен. И както се изясни вечерта, е можело да се случи и със Светлана…

А ако младежът се е назобал както трябва…

— Да вървим — казах аз, качвайки се в колата. Седналият зад волна Лас ме гледаше втренчено.

— Да, благодаря, че ми напомни. — Затворих очи и започнах да свалям блокировката на магическите ми способности. — Имай предвид, че го правя по необходимост. Мисля, че вече доказах правотата си!

Лас не тръгна да спори. Просто потегли.

 

 

Покрай „Лужники“ беше тихо. Излязох от колата пръв, огледах се. Да… не беше добре. Съдейки по количествата боклук на подстъпите към стадиона, оттук беше минал доста народ. А и количеството полицаи на входовете говореше за същото.

Но беше тихо.

— Какво става тук? — попитах аз Алишер. — Раничко е за спортни състезания.

— Концерт — отвърна кратко Лас.

— Слава Богу, че не е футбол — промърморих аз. — А каква е групата? И защо от сутринта, това да не е някаква детска програма?

— Почти. Държавен младежки конкурс за нови изпълнители, финалът. Всякакви рокгрупи от Перм и Екатеринбург, артисти от Калуга и Сиктивкар, изпълнители на частушки от Урал…

— Е, на такива мероприятие не може да има много публика — свих рамене аз. — Макар че напразно говориш с такъв скептицизъм, от Екатеринбург произлизат куп яки групи…

— Някой се е досетил да осигури публика на артистите. Докарали са тук ученици — двайсет хиляди, не по-малко. А освен това и войници — като част от културната им програма; те са поне десет хиляди.

— Мамка му! — Аз ускорих крачка. — Алишер, ще осъществя контакт. Дай ми начална информация и осигури взаимодействието с Дневните. Лас, обиколи учениците, ако се наложи, направи на всички „Морфей“. Семьоне… подсигурявай ме, става ли?

— Почти няма информация… — намръщи се Алишер. — Валентин Локтев, двайсет и пет годишен, четвърто равнище, не е специализирал, обучавал се е в училището ни преди пет години, не е останал да работи в Патрула…

В съзнанието ми изплува изпратеният от Алишер образ — младеж с леко изкривен нос, изсечено, грубо лице, но нелишено от вътрешна сила.

— Да не е спортист? — попитах аз. — Струва ми се, че си го спомням, виждал съм го в училището два-три пъти, когато съм чел лекции…

— Спортист е — усмихна се Алишер. — Шахматист! А това, че носът му е сплескан, е следствие от детско-юношески побоища. Младежът е от покрайнините — от райони, прочути с неформалните си отношения.

— Ясно — казах аз.

Вече се бяхме приближили към входа и аз забелязах в тълпата сътрудника на Дневния патрул — млад вампир, облечен преднамерено ярко и предизвикателно. На вид беше връстник на нашия шухарт, на около двайсет и пет. Вампирът стоеше, облегнат на металното заграждение край входа и гризеше плочка хематоген^[1].

— Здрасти, Городецки! — Той ме разпозна безпогрешно. Аз имам определена репутация сред вампирите. При това не може да се каже дори, че е лоша. Тя е… сложна.

Но във всеки случай всички те ме познават.

— Антон Городецки, Нощен патрул. — Все пак предпочетох да се представя официално, вместо да преминавам към неформален тон. — Какво става тук?

Вампирът не подкрепи моята сдържаност.

— Всичко е както обикновено при вас, Светлите. На момчето му се иска вселенска доброта и справедливост. Както се вижда — още веднага. Седи на трибуната, в сектор „Б“ най-отгоре, и зоба сила от околните.

— При вас, Тъмните, също има интересни случаи — казах аз. — Прииска им се гореща кръв и — напред из нощните улици.

Вампирът облиза устни. Но продължи да се усмихва.

— Не ми говорете, Антоне. Младежта стана една несдържана, анархистично настроена. Бием се, възпитаваме… плашим… с Вашето име, между другото. Ще дойде Городецки да ви развъплъти…

Разбрах, че губя безнадеждно този словесен дуел. И се направих, че той изобщо не се е състоял.

— Какво пък, тогава да поработим — казах аз. — Вашата помощ вече не е необходима, можете да си тръгвате.

— О, ще постоя и ще погледам — усмихна се вампирът. Как ли се казваше… бях го виждал в сводките за Дневния патрул, но името ми беше излетяло от паметта. Нещо съвсем обикновено, или Саша, или Андрей… — Не се случва всеки ден Светлите да видят сметката на някой свой.

Ето сега вече кипнах.

— Моля — разперих ръце аз. — Можете да наблюдавате. Но имайте предвид, че ако не успея да обезвредя момчето веднага — а аз нищо не мога да гарантирам, — той най-вероятно първо ще се опита да види сметката на кръволоците. Ние, Светлите, имаме една такава черта — повече от всичко на света мразим низшите Тъмни.

За миг лицето му се изпъна, но той веднага се усмихна отново.

— Което си е вярно — вярно си е. Вие сте склонни към дискриминация. Благодаря за предупреждението, ще бъда внимателен.

Отминах наглия вампир, представяйки си мислено (с огромно удоволствие, между другото) как го стискам с „пресата“, а после изтривам регистрационния му белег, превръщайки го в сива пепел.

Що за вампири са се навъдили напоследък? Нагли, самодоволни… Онзи при Блатния площад ловуваше, този пък тук…

Полицаите при входа тръгнаха неуверено към мен. Чувстваха, че нещо не е наред — инстинктите им подсказваха, че хората на стадиона не се държат както трябва…

Какви са тези глупости! Какви инстинкти! Та това са хора, а не животни!

— Покажете поканата си, гражданино — препречи ми пътя униформен младеж със зачервени бузи.

— Не те вълнува поканата ми — казах мрачно аз, като махнах с ръка в стила на звездните рицари джедаи. Вампирът зад гърба ми се изкикоти.

— Не ме вълнува поканата ти — съгласи се полицаят, отстъпвайки. Другарите му, на които също направих леки заклинания, също се дръпнаха, освобождавайки ми пътя.

И в този момент видях отпред познато лице. Този полицай не беше попаднал под действието на заклинание и сега размахваше ръце, отчаяно опитвайки се да привлече вниманието ми.

И още как. Този, който е изпитвал магическата принуда, се старае да не повтаря това изживяване.

— Здрасти, Дима — казах аз, приближавайки се към Пастухов. — Какво правиш тук? Нали не е твоят район?

— Прехвърлиха ме за подкрепление. — Въпреки студеното време, старши сержантът беше целият в пот. — Кажете, Антоне… какво става?

— Малко извънредно произшествие — махнах с ръка аз. — Не го вземай присърце, това е наша работа.

— Кажете, а там… зад Вас… това не е ли… — той се поколеба.

— Вампир — отговорих аз честно. — Не се притеснявай, той също е на служба. Лош е, но в момента не е опасен. Няма да направи нищо на никого.

— Може ли да дойда с Вас? — отчаяно помоли Пастухов. — Аз нали съм нещо като свой, а? Помагам, работя с Вас… ето, вчера изнесох лекция на сътрудниците Ви…

По-скоро просто не му се искаше да остава при вампир, макар и „не опасен“. Но от друга страна… защо не? В това имаше нещо любопитно — да се поработи във връзка със сътрудник на човешките правоохранителни органи.

— Да вървим — казах аз. — Само стой зад мен и не се намесвай, става ли?

Пастухов закима, а после неумело се прекръсти.

 

 

Валентин Локтев беше младеж е доста невзрачна външност. Единственото забележително нещо във външността му бяха огромните вежди, навяващи спомени за ръководителя на СССР Леонид Брежнев. Но Генералният секретар на ЦК на КПСС имаше внушителна, едра фигура, някак хармонираща с могъщите вежди… е, и длъжност, позволяваща с повдигане на веждите да се решава съдбата на отделни хора и на целия свят. А веждоносецът Локтев беше млад, кльощав човек с най-обикновена външност.

Разбира се, ако заемеше пост, аналогичен на Брежневия, това може би щеше да увеличи харизмата му, както често става в живота.

Локтев седеше отделно от останалите зрители. Ние с Пастухов се изкачвахме към него, а аз гледах публиката с любопитство. На сцената свиреше някаква рокгрупа, доста разпален метъл, и зрителите периодично се оживяваха, размърдваха се, започваха да викат нещо… и веднага утихваха.

Светлият маг Валя Локтев изпомпваше енергията им. Изпомпваше Силата, излъчвана заедно с позитивните емоции. Накратко казано, точно с това се занимаваше всеки шухарт.

С тази дума бяха започнали да наричат подобни „светли вампири“ читателите и почитателите на братя Стругацки. В техния роман „Пикник край пътя“ имаше един славен чичко на име Редрик Шухарт, който в края на книгата се приближава към изпълняващото желания Златно кълбо, крещейки (или мърморейки на себе си? Ох, вече не помня…) единственото добро желание, което е успял да измисли: „Щастие за всички! И нека никой не си отиде пренебрегнат!“.

Разбира се, злите езици незабавно бяха променили този вопъл на душата на лутащия се интелигент във фразата: „Щастие за всички! И нека никой пренебрегнат не си отиде!“. Което, разбира се, силно променяше концепцията. Но някак си внасяше честен реализъм във фантастичната история.

При нас, в Патрула, наричаха „шухарти“ такива Светли, които в един момент рухват от несъвършенството на мирозданието и решават да творят добро наляво и надясно. Цялата беда е там, че сътвореното от тях добро незабавно дава право на аналогично по сила зло от страна на Тъмните… Разбира се, Тъмните не са негодяи по природа, жадуващи да измъчват околните само заради своята злоба. Мнозина Тъмни в ежедневието си са страшно мили хора. Но Силите им предизвикват предимно негативни емоции у околните. А и на тях изобщо не им пука за околните… така че когато получат правото за тъмна намеса, бързо компенсират цялото извършено от „шухарта“ добро. Ако може даже с лихвите.

По принцип „шухартите“ нямат голяма Сила — някъде пето-четвърто равнище… рядко трето. Тези, които са по-силни, обикновено са по-умни и по-сдържани. Затова когато застанат на пътя на войнстващото добро, „шухартите“ отиват там, където могат да съберат позитивни емоции — на хубав концерт, на премиера на дългоочакван филм, на спортно състезание, на което феновете на по-силния отбор са повече, та дори и на детско новогодишно празненство. И там се назобват с енергия… така че дори и Висшите магове да имат проблеми да се справят с тях.

После тръгват, творейки добро във всички посоки. Докато не ги спрат.

С всички възможни средства.

Веднъж самият аз за малко не станах „шухарт“. Но се оказа, че имам достатъчно ум — или късмет, — за да разбера какво точно трябва да се направи… заради какво събирам човешко щастие.

Не бях уверен, че и с юношата Валентин ще се случи така.

Когато го наближих, видях как се е назобил. До пръсване, както се казва… той даже вече не можеше да акумулира Сила, а я хвърляше в „Сфера на отрицанието“. Достатъчен ми беше един поглед, за да разбера — никое мое заклинание няма да пробие защитата му. Вероятно Хесер би могъл да се справи. Благодарение на техничността си. Но и за него не беше сигурно, че ще се получи веднага.

Значи „Сфера на отрицанието“. Много допадащо на слабите Различни заклинание, защото позволява да се противопоставят на много по-силни магове.

Всичко с теб е ясно, Валентине.

— Може ли да седна? — попитах аз, докато се приближавах до младежа. Пастухов се спря по-надалеч и започна да наблюдава неестествено сцената.

— Сядайте, Антоне — кимна Валентин. И уточни, стараейки се да говори колкото се може по-внушително — Само без глупости, става ли?

— Е, то сред нещата, които мога да направя, дори и глупости не останаха… — въздъхнах аз, сядайки.

Валентин изсумтя:

— Винаги ми беше интересно да Ви слушам, Антоне. Умеехте да разказвате интересно…

— Това идва с възрастта — рекох аз, оглеждайки трибуните. — Ако доживееш… Какви ги вършиш, момче?

— Нали и сам виждате — отговори той с непреклонни нотки в гласа.

— Виждам, разбира се. Трупаш Сила. Какво си намислил да правиш? Да реморализираш всички наоколо? Да унищожиш Тъмните? Да разгониш облаците и да докараш хубаво време?

— Ето че и самият Вие говорите глупости — отвърна Валентин пренебрежително. — Какво, да не ме смятате за глупак?

— Не, за благороден идеалист с горещо сърце — отвърнах аз сериозно.

— Прекрасно разбирам, че реморализирането на всеки срещнат няма да даде нищо — каза Валентин. — За Ваше сведение, съм изучавал историята на тези, които са се опитвали да го направят.

— Историята научи ли те на нещо?

— Разбира се.

Валентин млъкна, заглеждайки се в трибуните. Явно дебнеше момента, за да всмукне поредния изблик от енергия. Улових се, че изпитвам детинското желание да го изпреваря и да попия чуждата сила. Забавно щеше да стане… не, не си струваше да нервирам момчето.

— Валентине, а защо изобщо започна? — попитах аз.

— Светът е пълен с несправедливост — отговори той мигновено.

— Не споря. Но имаше ли някаква конкретна причина?

Валентин се замисли за миг.

— Вероятно да. Бабата.

— Каква баба?

— Съседката. Тя вече наближава осемдесет. Живее сама… децата й или са умрели, или не я навестяват. Вчера както си вървях, я видях до магазина… стоеше и плачеше… броеше си копейките в ръцете. Как може така, Антоне? Как можем да допускаме хората така да страдат?

Въздъхнах.

— Значи претенциите ти не са към Тъмните? Не са към вампирите, ловуващи хора? Не към Тъмните магьосници?

— И към тях също — отговори бързо Валентин. — Но на второ място. Не мога да гледам как страдат хората!

— Между другото, помогна ли на бабата? — небрежно попитах аз.

— Какво имаш предвид?

— Попита ли я защо плаче? Няма пари за хляб и кефир? Или си е изгубила портмонето? Или просто е изпаднала в старческо слабоумие и спестява цялата си пенсия за погребение? Нали знаеш, че при стариците и това се случва?

— Не мога да помогна на всичките баби в Русия — каза обидено Валентин.

— А защо само в Русия? — учудих се аз. — Знаеш ли как страдат африканските баби и деца? Ти нали не си расист?

— Не! — възмути се Валентин. — Но там има други хора, други Различни. Предполагам, че това е техен дълг.

— Съгласявам се — кимнах аз. — Но все пак! Ти си Различен. Макар и Светъл, способностите ти позволяват дори в рамките на закона и морала да живееш напълно прилично. Сигурно имаш някоя друга хилядарка в джоба… Помогна ли на бабата?

— Оставете тази демагогия, Городецки! — неочаквано тънко извика Валентин. — Избягах! От срам! Не може да се запълни с пръст дупка в дигата!

— Може — отговорих аз убедено. — Ако дупката е малка, а пръстът — здрав. Ти си Различен. Но преди всичко си човек. И не си помогнал на една-единствена баба по своя път… така че за какво искаш да изразходваш Силата?

— Ще отида в Кремъл — каза Валентин с леден глас.

— И какво? — поинтересувах се аз. — Надявам се, че няма да тръгнеш да убиваш всички по пътя като някой дон Румата?

Валентин ме погледна с недоумение.

— Това е от друга книжка, не за Шухарт — поясних аз. — Не ми обръщай внимание. Та какво всъщност искаш да направиш?

— Ще ги реморализирам — каза Валентин. — Всичките. От президента до… до… до кремълския завеждаш домакинството.

— Да допуснем — кимнах аз. — Ще пробиеш защитата, сложена от двата Патрула… точно срещу подобни желания за намеси… и ще промениш природата на всички хора, които имат отношение към властта. Президента, министрите, депутатите… И какво?

Валентин чак запухтя от възмущение.

— Как „какво“? Ще се сложи край на корупцията, ще се спазват законите. Животът на хората ще се нареди!

— Но ти нали не реморализираш всички хора в страната? — изрекох меко аз. — А и тъмните ще получат право на ответен ход. И какво?

— Нищо! Ако властта бъде високоморална…

— … то тя за няколко дни ще бъде изядена от онези, които няма да бъдат засегнати от заклинанията ти. Те няма да имат угризения на съвестта, съмнения, колебания. Честен политик — това е оксиморон. Твоите, високоморалните, веднага ще си припомнят всичките си грехове… и ще започнат да се разкайват за тях.

— Нека си ходят тогава!

— Но дошлите на тяхно място няма да са по-добри.

— А тогава какво, нищо ли да не правя? — възмути се Валентин. — Хората са обречени на страдание! Вие какво предлагате? „Не пипай, докато не се размирише?“

— По-добре „не пипай, докато работи“ — поправих го аз. — Валентине, цялата беда е в това, че властта е отражение на обществото. Криво, гротескно, но отражение. Повечето граждани в страната, ако им се удаде възможност да са на власт, ще крадат и ще се смятат за по-добри от другите — и докато това не се промени, никаква реморализация на върхушката няма да промени нищо. Политиците, които се сдобият със съвест, ще си тръгват. А на тяхно място ще идват нови — без съвест. Трябва да се променят хората, обществото…

— Това вече го казахте — промърмори Валентин.

— Аха. Но мога да го повтарям и още.

— Не, Антоне — изрече твърдо Валентин. — Не вярвам. У Вас говори умората… песимизмът. Е, и, извинявайте, личният егоистичен интерес.

— Какъв? — изумих се аз.

— Нощния патрул го устройва статуквото — каза мрачно Валентин. — Задоволявате самолюбието си, съществувате благополучно и се боите от сериозни промени в обществото. Може да Ви е страх да не се окажете без работа? Когато злото в живота намалее, не само Дневният патрул ще се съкрати, но и вие ще станете излишни!

Само поклатих глава. Изведнъж ми стана напълно ясно, че споря напразно. Валентин искаше да твори добро. Активно, дейно, с песни и танци. А аз му говоря тук за човешката природа, за това, че не е възможно да махнеш с вълшебна пръчка и да донесеш щастие на всички.

— И Вие няма да ме спрете — продължаваше да се самонавива Валентин. — Ще отида в Кремъл… Там точно днес президентът ще държи реч пред Думата. Ще ги накарам да се освестят всичките! Всичко съм изчислил. Имам Сила да отразя всяко ваше заклинание, и ще ми остане за масово реморализиране.

— „Сферата на отрицание“? — уточних аз.

— Аха — кимна с гордост Валентин.

— Хубаво заклинание — признах си аз. — Наистина можеш да блокираш всяка моя магия, че даже и да се подхраниш от нея…

Валентин лекичко се усмихна. Изглеждаше като ученик, заслужил похвала от строг учител.

Нямаше смисъл да протакам повече. Бръкнах в джоба на сакото си, извадих къса телескопична палка, тръснах я и тя се издължи.

— А… — Валентин започна да се надига. Той осъзна със закъснение какво става.

Леко го блъснах в гърдите със свободната си лява ръка — както се и очакваше, Валентин протегна ръце, защитавайки се от безобидния удар. Тогава го измлатих с палката, със замах, така че плътната гума с металически утежнител глухо хлопна злощастния Различен по темето.

Очите на Валентин се завъртяха и той падна. Задържах го за якето и го настаних обратно на седалката му. Веднага наблизо се озова и Пастухов, приготвил своята, доста по-тежка палка.

— Спокойно, вече всичко е наред — казах му. — Сега… минутка…

Ох, как се беше назобал младежът! Всмукнах „Сферата“, доколкото можах, после започнах да изпускам Сила в пространството. Лишената от контрол „Сфера на отрицание“ вече не ми пречеше. Народът по трибуните се оживи, започна да аплодира, да вика. Музиката засвири по-силно.

Учиш ги, учиш ги… И пак вместо „Щита на магьосника“, който защитава от всичко, използват „Сферата на отрицание“. Поне да беше сложил един слабичък „Кристален щит“ под „Сферата“…

Ех, тази младеж…

След като приключих, направих на Валентин „Скоби“, блокирайки напълно магическите му способности. Това заклинание можеше да се използва само върху Различен, който е в безсъзнание, и имаше действие само няколко часа. Но толкова беше напълно достатъчно.

— Жив е — каза Пастухов с облекчение, след като огледа Валентин. — Слушай… а той като че ли е ваш, Светъл?

— Ако е Светъл, това още не значи, че е наш… — въздъхнах аз. Към нас вече идваше Семьон.

— И какво ще стане с него? — поинтересува се Пастухов. Изглежда, той съчувстваше на момчето.

— Съд — свих рамене аз. — Нищо не успя да забърка… ще получи пет-десет години ограничаване на правата. Това значи — живот без магия.

— Е, не е чак толкова страшно — отпусна се Пастухов.

— Не ми говори — казах аз. — Ох, не ми говори… Свикнеш ли веднъж… А той е свикнал.