Сергей Лукяненко
Нов патрул (8)

Глава 7

Надя беше зле с математиката. С езиците беше добре, а тя принципно учеше сама, без да използва магия. Историята й вървеше прекрасно, беше й много интересна, при това — и човешката история, и тази на Различните. Също така четеше много и с удоволствие.

Обаче математиката не й се удаваше.

Криво-ляво се справихме с квадратните уравнения (ако щете ме смятайте за садист и викайте на помощ детския омбудсман, но Надя учеше в училище, където програмата не съответстваше на утвърдената от Министерството на образованието). Дъщеря ми с облекчение затвори тетрадката и си легна с книжка в ръка. Погледнах бегло обложката и реших, че това е някакъв клонинг на „Хари Потър“ — там беше изобразено одухотворено момче, правещо заклинания (е, или по някакъв странен начин обвило ръцете си със светеща синя мъгла и мрачно смръщило чело). Самият аз отидох в хола, взех си една книжка на Тери Пратчет и легнах с нея на дивана.

Какво друго му трябва на семеен и немлад вълшебник за пълно щастие след бурно прекаран ден? Да почете за измислени вълшебници, докато жена му готви борш, а дъщеря му е заета с нещо тихо и спокойно.

— Татко, значи сумрачните твари наистина съществуват?

Погледнах към Надя. И защо не й се чете?

— Сигурно. Не знам.

— И те преследват пророци?

— Не вярвай на всичко, което се говори в приказките — отвърнах аз, прелиствайки страницата. Магьосникът Ринсуинд се беше забъркал в поредната неприятност, от която, естествено, щеше да се измъкне. Героите винаги се измъкват, ако авторът ги обича… и ако не е уморен от тях.

— Но това не са приказки!

— Какво? — Взех от ръката на дъщеря ми книгата, отворих я на титулната страница. Аха… наистина. Издателство „Различна дума“. Печата книги и други хартиени издания за Различните. Както за Светлите, така и за Тъмните. Разбира се, те не издават нищо особено сериозно, истинските заклинания са или твърде секретни, за да се печатат, или не издържат механичното пренасяне на текста върху хартия. Има неща, които могат да бъдат предадени само с думи и примери. Е, а да се печатат самите основи… тук не е особено важна дори самата секретност, ако такава книга попадне в обикновен магазин (както се случва понякога), ще я сметнат за детска книжка или за графоманска фантастика. Книжката се казваше „Детството на бележити Различни“. — Това нещо учебно ли е?

— За извънкласно четене. Истории за детството на велики вълшебници.

На мен не ми се беше налагало да уча в училище за магове. В онези години не откриваха чак толкова много Различни и не бяха сметнали за целесъобразно да отварят училище. Така че се учех направо в процеса на работа…

Прелистих главата за Мерлин, за Карл Цемиус, за Мишел Лефрой, за Пан Чанг. Натъкнах се на статията за Хесер и се усмихнах, докато четях първите редове: „Когато великият Хесер бил малък, живеел в планините на Тибет. В детството си бил грозно болнаво дете, често се простудявал и дори го наричали с обидното прозвище Джору — «сополивия». Никой не знаел, че в действителност Хесер е Различен, един от най-силните Магове на Земята. За това знаел само Тъмният Различен Сотон, който мечтаел да направи Хесер Тъмен…“.

— По-нататък — нетърпеливо ме помоли Надя. — За Еразъм…

— Нима Еразъм Ротердамски е бил пророк? — учудих се аз, отваряйки книгата на съответната страница. Лентата за отбелязване на страницата беше розова, с феички от някаква анимация на Дисни. — А… Дарвин…

Авторът не си беше направил труда да глези младите читатели с разнообразни начала на главите. Впрочем, това даже придаваше на повествованието известна епичност.

„Когато великият пророк Еразъм Дарвин бил малък, живеел в селцето Елтън в Ирландия. Бил мечтателно и романтично дете. Често бягал от къщи, лягал на полето с цъфтящи детелини и разглеждал цветчетата. Еразъм бил убеден, че растенията умеят да обичат като хората и че даже имат свой сексуален живот. По този повод написал забележителната поема «Любовта на растенията». Но това се случило по-късно…“

Затворих книгата и погледнах заглавието. „Помагало за извънкласно четене за Различни на прогимназиална и гимназиална възраст.“ Изхъмках.

— Татко, нали не си мислиш, че не знам нищо за сексуалния живот? — попита Надя.

Погледнах я.

— Надя, ти си на десет години. И да, мисля, че не знаеш нищо.

Надя леко се изчерви. Промърмори:

— Та нали гледам телевизия. Знам, че възрастните се целуват и се прегръщат…

— Стоп! — паникьосах се аз. — Стоп. Искаш ли да поговориш за това с мама?

— Добре — кимна Надя.

Опитах се да й върна книжката.

— Значи е истина за Сумрака? — повтори Надя.

— За Сумрака? А, да… — Продължих да чета по-нататък. — Ето че Еразъм се научил да влиза в Сумрака… Ето че Различните решили да го привлекат в Патрула… виж ти, в Дневния… Какво?

Седнах на дивана и се вторачих в текста.

„Пророците и предсказателите винаги са много ценени в Патрулите, защото дарбата им се среща рядко — особено дарбата на истински пророк. И ако пророкът започне да служи на едната от силите, това може да доведе до големи беди. Затова самият Сумрак се старае да не допусне това. Ако пророкът може да каже нещо много, много важно, което Различните не трябва да знаят, при него идва сумрачна твар. Тя се ражда от дълбините на Сумрака и силата й е безкрайна — никой от Различните не е способен да я спре или да я победи. Тогава или Различните оставят пророка на мира, или сумрачната твар го убива — за да не се случи голяма беда… На малкия Еразъм му провървяло. Когато разбрал, че сумрачната твар е по следите му, отишъл при любимото си дърво — стар хралупест бряст — и извикал пророчеството право в хралупата. Когато пророкът изрича главното пророчество на живота си, той не помни какво точно е казал. Сумрачната твар разбрала, че никой няма да узнае за пророчеството, и оставила Еразъм на мира…“

По-нататък започваше разказ за това как хитроумният Еразъм убедил Патрулите също да го оставят на мира и живял щастлив живот, като за забавление създавал го̀леми и карал трупове да се изправят, а и често правел обичайните за Различните предсказания, като понякога шокирал околните, например съобщавайки им през седемнайсети век за Големия взрив, или за реактивните двигатели на кислород и водород, или за случайното зараждане на живота в океаните. Казвал по нещичко и за своя внук Чарлз, много по-известен от него самия. С течение на времето Еразъм се оттеглил от активна дейност, инсценирал собствената си смърт, както е прието да се прави сред Различните, и сега живее някъде във Великобритания, като не желае да се вижда с никого…

Бързо прелистих главата до края. Интересно, с какво е толкова забележителен този пророк, за когото лично аз никога не съм чувал? А, ето…

„Навярно ще попитате, с какво е толкова забележителен Еразъм Дарвин? Ето с какво — той е измамил Сумрачната твар. Обикновено на пророците им се удава да направят главното си пророчество само когато го произнесат веднага след инициирането — дори на сумрачните твари им е нужно време, за да намерят жертвата. А Еразъм се досетил как да се избави от преследвача си едва когато звярът е бил по петите му, а пред погледа на пламтящите в тъмнината очи на тварта хората започват да приличат на любимите на Еразъм растения… Никога не бива да се отчайваме, никога не бива да се предаваме, дори непреодолимата сила може да бъде измамена — ето на какво ни учи животът на забележителния малък Различен Еразъм…“

— Очи, пламтящи в тъмнината… — казах аз и потърках горната част на носа си. — Тигър. Тигър…

— Някакъв нов превод? — попита Светлана, надничайки от кухнята.

— Превод на какво?

— „Тигре, тигре, парещ страх, ти пламтиш в горите нощни. Чий безсмъртен взор с любов, тебе, страшния, е сътворил“? Блейк. Уилям Блейк. Стихотворението „Тигър“^[1].

— А знаеш ли дали случайно не се е познавал с дядото на Чарлз Дарвин? — попитах аз.

— С Еразъм? — уточни Светлана. — Дето е бил Различен?

Кимнах и станах от дивана.

— Как така „дали не са се познавали“? Блейк даже е илюстрирал книгите му. Нещо си там за любовта на растенията.

— Той не е ли писал само стихове?

— Той е илюстрирал куп книги и е известен като художник не по-малко, отколкото като поет. Между другото, той не е бил Различен в буквалния смисъл на думата, но при това е притежавал рядката способност… — Светлана внезапно млъкна.

— Е? — попитах уморено аз, отваряйки шкафа, за който Надя беше получила строга забрана да не пипа. Ключалките не биха помогнали в случая, но за щастие Надя е умно момиче и си държи на думата.

— Той е виждал Различните. И Тъмните, и Светлите.

— Като моя познат полицай — казах аз. — Светлана, трябва да отида до работата.

— Ще хапнеш ли борш? — попита жена ми.

Аз само въздъхнах, пъхайки из джобовете си всякакви магически дрънкулки. Бях сто процента сигурен, че никой от тези амулети няма да ми е от полза, но навикът беше по-силен.

— Антоне… — повика ме Светлана, когато вече бях до вратата.

— Какво?

— Някога напуснах Патрула, за да можем да сме заедно.

— Помня.

— Отдавна исках да те помоля…

Погледнах я. Светлана помълча за секунда, после сведе поглед.

— Пази се.

 

 

Влязох на бегом в кабинета на Хесер на третия етаж, като полудял. Като се има предвид, че размахвах книжката за детството на бележитите Различни, сигурно съм приличал на човек, намерил в „Буратино“ закодирани пророчества за двеста години в бъдещето, доклад за среща с извънземни, рецепта за средство против настинка и неприличен акростих в началото на втора глава.

— Къде е пожарът? — попита Хесер.

Той беше седнал на ръба на масата, а в неговото кресло се беше настанило момчето пророк. Съдейки по това, че Кеша неумело се опитваше да наподоби най-простата поза за медитация, Хесер се опитваше да го научи да контролира дарбата си. В стаята нямаше никой друг.

— Тигърът! — извиках аз.

— Той е още далеч — отговори спокойно Хесер. — Предполагам, че имаме време до утре.

Аз започнах да декламирам:

Тигре, тигре, парещ страх,

ти пламтиш в горите нощни.

Чий безсмъртен взор с любов,

тебе, страшния, е сътворил?

 

В небесата или в дълбините

е избухнал блясъкът на твоите очи?

Как е дръзнал така да се рее,

да сграбчи огъня кой е посмял?

 

Кой е свързал със ръце

нервите на твоето сърце?

Чия е страшната ръка

изковала те така?

 

Чий беше чукът, и веригите чии,

дето са скрепили твоите мечти?

Кой отметна твоя бърз замах

и сграбчи този смъртоносен страх?

— А на мен ми харесва повече преводът на Степанов, отколкото на Белмонт — отвърна Хесер. — Там завършекът звучи така:

Кой е вдигнал ужасния чук,

и е с клещи мозъка ти стиснал?

И когато почнала да гасне

предутринната звездна светлина —

 

Нима е бил доволен той

зловещия ти поглед да посрещне?

Нима това е бил

този, що Агнеца сътворил?

Кеша, отворил очи, ни гледаше с недоумение. Не се случва често в наши дни да видиш как двама възрастни започват да рецитират стихове. После отново затвори очи. Каква старателност, смайващо!

— И в какво е разликата? — попитах мрачно аз.

— Ако се вярва на първия превод, имаме време до сутринта — поясни Хесер. — Докато Балмонт отнася появата на Тигъра към вечерта:

В часа велик, когато

звездата призова звезда,

и небето цяло се запали

с блясъка на звездни сълзи,

 

Той, съзиданието обичащ,

усмихна ли се и на теб?

Този ли те сътвори,

дето агнеца роди?

— Вие знаете всичко — казах аз. — Пророкът Еразъм Дарвин. Единственият пророк, изплъзнал се на Сумрачната твар.

— Не знам — отговори простичко Хесер. — Има такава версия. Но аз я смятам за поетическа волност, отражение на обичайните свади между Светлите и Тъмните в Ирландия.

— Тигърът е нещо като огледало? — попитах аз.

— Не. Далеч не всеки пророк го преследват сумрачни твари. Тях изобщо не ги е грижа за баланса на силите между Патрулите. Ако… ако се вярва на легендите… те се опитват да предотвратят произнасянето на пророчества, които предвещават небивали беди и катастрофи. И унищожават всички, които им застанат на пътя…

— Вие сте знаели — казах аз. — Вие всичко сте знаели, Борис Игнатиевич…

— Е, не съм знаел! — промърмори Хесер. — Да не съм компютър да помня всичко? Завулон намекна за сумрачните твари. Аз не бях чувал нищо подобно, но блъфирах… че уж разбирам за какво става въпрос. Дадох команда на аналитиците, те преровиха базите данни и преди половин час ми дадоха същата тази книжка… плюс две страници с анализи и версии… Толик ли ти подхвърли информацията? Ще го лиша от премии до края на века!

— Никой нищо не ми е издавал — застъпих се аз за приятеля си. — Надя четеше тази книжка като извънкласно помагало, дойде да ме пита нещо. Аз прочетох. После… после цялото ни семейство се досети. За Еразъм, за Блейк, за тигъра…

— Явно сумрачната твар не се е явила пред Еразъм в образа на човек — усмихна се Хесер. — А той после е разказал това-онова на приятеля си, който, макар и да не е бил Различен, е умеел да вижда Различните…

— Борис Игнатиевич, трябва да помолим за помощ Инквизицията — казах аз. — Ако всичко това е вярно, то ние пред тигъра сме като…

Хесер не ми позволи да завърша изречението.

— Те отказаха, Антоне.

— Какво? — обърках се аз.

— Препоръката на Инквизицията е да не влизаме в конфликт и да дадем възможност на Тигъра да вземе момчето.

Той за пръв път произнесе думата „тигър“ така, че прозвуча като прякор.

— Но нали той… — аз погледнах накриво Кеша.

— Да, Тигъра ще го убие — кимна Хесер.

— Борис Игнатиевич!

— Момчето не чува — успокои ме шефът. — Сложих завеса. Просто за да не му пречат гласовете ни.

— Хесер, кой е Тигъра?

— Никой не знае, Антоне. Страшно рядка твар. Или пророкът успява да каже главното си пророчество и Тигъра го оставя на мира, или… или той убива пророка и си отива. Предполагам затова пророците са толкова редки. Той обикновено ги намира преди нас.

— Какво е това „главно пророчество“?

Хесер въздъхна. Погледна демонстративно часовника си. После ми посочи едно от креслата, самият той седна на съседното. Погледна накриво към Кеша, закани му се с пръст. Момчето отново затвори очи.

— Най-първото пророчество, което изрича пророкът, встъпвайки в сила, се нарича главно. То може да е много важно, може и да е дреболия. Но има една… такава версия… тук стъпваме на много несигурна почва, Антоне.

— Не протакайте.

— Има версия, че първото пророчество не е предсказване на реалността, а нейно изменяне. А има и друга… че пророкът, естествено, не е способен да промени бъдещето. Но той избира едно от възможните течения на реалността, проявява го и… го фиксира. Казано с фотографски термини.

— Вече няма такива фотографи, които проявяват и фиксират — промърморих аз. — Тоест Тигъра предотвратява първото пророчество, защото ако е ужасно — то ще се случи?

— Точно така. Предскаже ли момчето Трета световна, тя ще избухне. Предскаже ли падането на няколкокилометров астероид, той ще падне…

— Но това, което ми каза той на летището…

— Не е било пророчество. Предвестници. Пророчеството трябва да го направи сега, след инициирането. Обикновено — през първото денонощие. Понякога още в първите часове.

Погледнах пълното момче, разшавало се в голямото протрито кресло. Попитах:

— Вие какво искате да направите, шефе?

— Да тласна момчето, така че все пак да изрече главното си пророчество. Та нали изобщо не е факт, че ще е ужасно. Изобщо не ми се иска, Антоне, да отстъпвам пред някаква непонятна сумрачна твар, която дори не желае да разговаря с нас!

— А не Ви ли е жал за момчето?

Хесер сви рамене.

— Не можеш да се погрижиш за всички. Ако заради сълзата на едно дете трябва да пролеят кръвта си десетки Различни — нека си реве. Но не искам да го предавам на заколение, без да се опитам да направя нещо.

— Значи ако Тигъра дойде…

— Нощният патрул няма да се сражава с него.

— Това е подло.

— Това е честно. Ако Инквизицията беше дошла на помощ — щяхме да имаме някакъв шанс. Вероятно. Но те ни отказаха. Сега всичко зависи от това с колко време разполагаме до идването на Тигъра. Ако дойде на сутринта — вероятно ще успея да тласна момчето. Нека каже пророчеството си… а аз изобщо няма да го слушам. Нека го измърмори в тоалетната. Или в някоя хралупа, като Еразъм… мога да създам специално дърво е хралупа. Но ако Тигъра дойде през нощта…

— Борис Игнатиевич, а как се казва в оригинала? — попитах аз. — На Блейк? Предутринната звездна светлина? Или „в часа, когато небето цяло се запали“?

Хесер помълча няколко секунди. След това изрецитира:

When the stars threw down their spears,

And water’d heaven with their tears… *

— Шибано — казах аз.

— Много се надявам, че в руски условия преводът е по-важен от оригинала — рече Хесер.

— Когато звездите хвърлиха копия… — казах аз. — Може би това е именно за изгрева? Не за появата на звездите на небето? Тези поети… са такива поети…

— Литературоведите твърдят, че това по принцип е алюзия за „Изгубения рай“ на Милтън. И тук става въпрос за падналите ангели, които били победени, паднали от небесата и били оплакани от останалите ангели… Прав си, Антоне, поетите са такива поети… Иди ги разбери какво имат предвид.

Приближих се към прозореца и погледнах московското небе. Обичайното ниско московско небе. Звездите не се виждаха, макар че вече се беше стъмнило и би трябвало да се появят. Дъжд… дъждът е напълно възможен.

— Антоне, нищо не можеш да направиш — изрече меко Хесер. — Аз също не мога. Нито пък целият Патрул накуп. Иди си, а аз ще работя с момчето. Надявам се, че ще успея.

Шефът, разбира се, е прагматик. И в своя прагматизъм той без колебание ще даде хлапето както на съществото от Сумрака, така и на истински тигър в зоологическата градина — стига да реши, че това е по-малкото зло. Но просто от упоритост ще направи всичко, което е възможно, за да го спаси…

Знаех това.

— Ще бъда в офиса — казах аз. — Ако има нещо, повикайте ме, Борис Игнатиевич…

Хесер кимна.

— Разговорът ни в тайна ли ще остане? — попитах аз за всеки случай, когато вече наближавах вратата.

— Както прецениш — отговори неочаквано Хесер.

Забавих крачка. Погледнах към шефа.

И излязох, като затворих вратата след себе си.

 

 

В стаята на дежурните седяха трима — Лас, Семьон и Алишер. Те не обсъждаха момчето пророк, нито пък Тигъра. Разговорът им беше доста по-възвишен.

— И в този момент осъзнавам — разказваше Лас, — че са ме осенили спокойствие и душевен мир. Значи решението ми да стигна до Бога е правилно!

— И още как, след бутилка коняк — отбеляза Алишер. — Здравей, Антоне!

— Здрасти — казах аз, сядайки на масата. Стаята на дежурните е доста обширна, но заради двата дивана, голямата кръгла маса с кресла около нея и кухненския бокс до едната стена, свободното пространство не е много.

— Конякът няма нищо общо! — възмути се Лас. — Ти вярваш ли в Аллах?

— Вярвам — отвърна Алишер. — Затова и не пия.

— А бира?

— Пия бира. Но пророкът е казал, че първата капка вино убива човека, нищо не е говорил за бирата.

— Извинения — отсече Лас. — И какво иронизираш вярата ми в Бог?

— Не я иронизирам — отговори спокойно Алишер. — Много е хубаво, че вярваш. Само не бива да бъркаш състоянието на опиянение с божествено откровение. Някак грозно се получава.

Лас само махна с ръка:

— Лекото опиянение помага на човек да смъкне от раменете си веригите на условностите и да разкрепости съзнанието си.

— Това изобщо не е сред условията за божествено откровение — изсумтя Семьон. — Аз пък обичам да ходя на църква, там е едно спокойно, мирише на хубаво и аурата е добра, светла. Но не усещам Бога.

— Ще дойде и твоят миг! — каза тържествено Лас. — Ще почувстваш Бог в себе си. Та нали си добър човек.

— Аз съм Различен — отвърна Семьон. — Надявам се, че съм добър. Но съм Различен. Боя се, че за нас няма Бог…

— Момчета, а може ли един въпрос? — обадих се аз.

— Да? — оживи се Лас.

— Ако знаеш, че е невъзможно да победиш, но ако не се сражаваш, някой ще загине… Какво ще направиш?

— Ако е невъзможно, то защо и аз да загивам? — попита Лас.

— Ако трябва да се сражаваш, не е важно дали ще победиш — отвърна Алишер.

— Какво, зле ли са нещата с момчето? — намръщи се Семьон.

— Хора, чухте ли за Сумрачната твар? — продължих аз да ги разпитвам.

Настана тишина.

— И аз току-що научих. Това е, защото не четем детски книжки. Само не знам дали трябва…

— Щом си започнал да говориш, говори — каза Семьон. — Или говориш веднага, или изобщо не се обаждаш. Всичко останало е нечестно.

— Струва ми се, че Хесер ни е предоставил сами да избираме — казах аз. — Хора, тази нощ офиса ни ще го щурмуват. По-точно, ще го щурмува… И ние не можем да победим.