Сергей Лукяненко
Нов патрул (18)

Глава 8

В куфара сред чистото бельо намерих бански и известно време замислено ги разглеждах.

Общо взето в моите представи Тайван никога не е бил морски курорт. Но нали все пак е остров. И то на юг.

Нима Света е предчувствала, че ще се добера до морето? Интересно, как се нарича то тук — Жълто, Китайско, Японско… Досега ми се беше удавало да плувам само в Черно и Средиземно.

Някак си се съмнявах, че съдбата ще ми подхвърли такава приятна изненада… Хотелът, музеят, ето ги всичките ми развлечения…

Хотелът! Но разбира се. Та той е петзвезден хотел, значи…

След пет минути стоях до асансьора, облечен в халат над банския и с хотелските чехли. А след още две минути лежах в прохладната вода и гледах небето.

Басейнът в хотела беше на покрива. Огромен, дълбок и напълно пуст — или беше твърде рано, или причината беше в заетостта на абсолютно всички гости на хотела, без изключение. Само в кръглата чаша на джакузито, врязано в ъгъла на басейна, лежеше дебелак с европейска външност и благодушно ме поглеждаше. Навярно правилно би било да започна да се нося по водната повърхност, разпаряйки я в бодър кроул, упорит бруст или енергичен бътерфлай. Може би примерът ми би накарал охранения гост на хотела да се заеме със спорт, да придобие прекрасна фигура и в края на краищата това би променило изцяло живота му.

Но аз самият умеех да плувам само в един стил, който в детството ми се наричаше „жабешката“, а всъщност беше най-примитивният бруст, известен на човечеството от времето на неолита.

Освен това ме мързеше.

Поплисках се в басейна, гледайки чистото синьо небе. Началото на септември в Тайван е доста горещ период, а и рядко вали. Но тази сутрин беше изненадващо прохладно и същевременно слънчево.

Добре би било да остана тук няколко дни… Или не, по-добре да дойда с жена ми и дъщеря ми. Да погледаме чуждата природа, култура, да пробваме местните ястия, наистина да се изкъпя в морето… Колко жалко, че Светлана не искаше да се връща в Патрула. С нейните способности…

Въздъхнах и се измъкнах от водата. Време беше да закуся и да потърся Арина, едва ли вещицата беше настроена да спи до обед.

 

 

Отидохме до музея с такси, макар че аз предлагах да се запознаем с тайванското метро. Музеят беше извън града и ние пътувахме по някакъв скоростен път, минавайки както през нови, така и през стари квартали. Гледах с любопитство през прозореца.

— Трябва да пътешестваш повече, Городецки — каза Арина, поглеждайки ме. — Иначе в командировките външното ще те отвлича от същността.

— Нещо не се получава — признах си аз.

— Вземай пример от началството — продължи Арена. — Ето, да речем, Хесер. Роден в Тибет. Работил на територията на съвременен Китай и Индия. После — в Европа, в Холандия.

— Така ли? — учудих се аз.

— Разбира се. Наистина, отдавна. После се премести в Русия. Питер, Москва… Установи се в Средна Азия. После отново в Москва. Интересно къде ще го отвее вятърът по-нататък.

— Струва ми се, че Хесер вече е охладнял към смяната на местоположението.

Арина се разсмя.

— Какви ги говориш, Антоне? Докато му е интересно да работи, Хесер остава на едно място. А после си тръгва.

— При нас няма време да скучае — промърморих аз. Самата мисъл за това, че Хесер може да си тръгне от Москва, да отиде някъде във Франция или Китай и да се нарече Антоан Хесер или Хе Се Ро, ми изглеждаше нелепа.

— Дано да е така — лесно се съгласи Арина. — Дано да е така…

Шофьорът ни тайванец беше мълчалив, но постоянно се обръщаше и ни се усмихваше дружелюбно. Той мина през някакъв тунел, после зави надясно. Приближихме се към музея, по-точно към паркинга, зад който започваше парк, а в далечината на фона на хълмовете се виждаше зданието — съвременно, но в традиционен китайски стил, с покриви-пагоди, в жълто-тюркоазен цвят.

Арина плати на таксиджията, каза му нещо кротко, предизвиквайки одобрителен смях, купихме си входни билети и тръгнахме през парка по широка алея. Посетителите бяха доста — и туристи европейци, и туристи азиатци, и от самите тайванци, представени на първо място от ученици ентусиасти.

— Надявам се, че господин Фан днес е на работа — казах аз. — И че няма да ни се наложи да обиколим целия музей, докато го търсим… Макар че… общо взето, нямам нищо против да разгледам съкровищата. Знаеш ли дали магическите артефакти сред тях са много?

— Не са много — поклати глава Арина. — Китайците по традиция разделят приложното изкуство и магията. Най-интересните им магически артефакти изглеждат банално… клечки за ядене, например, невзрачно ветрило или свитък от бамбукови плочици…

Изведнъж забелязах, че срещу нас целеустремено се движи млад китаец. Не че потокът хора се движеше изцяло към музея, но този младеж явно се беше насочил към нас.

— А това не е ли Фан? — попитах аз.

Арина не успя да отговори. Младежът се спря пред нас и едва забележимо склони глава.

— Господин Антон, госпожице Арина. Господин Фан Венян Ви моли да го изчакате в парка „Чжишанюан“, в Беседката на орхидеите. Господин Фан Венян смята, че красотата на това място е благотворна и въодушевяваща за тази толкова ласкателна за него среща. Господин Фан Венян Ви моли да ме последвате.

Юношата говореше на китайски, а на всичкото отгоре не беше и Различен. Той се поклони още веднъж и тръгна по алеята, без дори да провери дали го следваме, или не.

Ние с Арина се спогледахме.

— Освен това господин Фан Венян смята, че в случай на някакви непредвидени ситуации е по-добре те да се случат в парка, отколкото в музея, сред безценните експонати — усмихна се Арина. — Какво пък, не е учтиво да отказваме поканата…

Свърнахме от алеята и се насочихме направо към парка. Честно казано, това беше не по-малко забавно — паркът беше разположен около изкуствени езерца, по всички правила на изкуството (не знам дали тук беше приложено изтърканото Фън Шуй, но в планирането имаше някаква ясна структура). Езерцата бяха покрити с цветя, в които с известно колебание разпознах лотоси. Гледката беше толкова идилична, че изглеждаше неестествена — или оживяла картина, или някаква виртуална реалност от фантастичните книги.

На двайсет метра от красивата беседка — наистина потънала в орхидеи, и изпълнена, естествено, все в същия този китайски стил — юношата се спря. Погледна ни и каза сериозно:

— Не мога да продължа нататък, извинявайте.

Разбирах защо не може да ни последва. Над беседката висеше „Сфера на невнимание“ — едно от най-простите, но абсолютно ефективни по отношение на хората заклинания. Гледащите по принцип продължаваха да виждат беседката, но никой не задържаше погледа си на нея и не се опитваше да се приближи. Простичък, но резултатен способ за избавяне от излишни очи и уши.

— Благодаря — казах аз и двамата с Арина тръгнахме към беседката.

Вътре в нея всичко беше приготвено. В средата беше разположена изящна масичка, на която ни чакаха чайник, чашки, захаросани плодове и още някакви местни сладости. Върху пейките предвидливо бяха положени меки червени възглавнички. Освен сферата на невнимание открих още пет заклинания, всичките за предотвратяване на подслушване и наблюдения от страна на Различните, още едно срещу хората — само че не отвличащо вниманието, а пречещо да се осъществи снимка или видеозапис, и още едно с непонятна структура. Отначало заподозрях, че то влияе върху психиката на седящите и на зрението им, но след като се позадълбочих, осъзнах, че е достатъчно безобидно. Целият му ефект се състоеше в това, че и без това прекрасната гледка наоколо ставаше още по-прекрасна, а също така пробуждаше в душата лека тъга и умиротворение при вида на природата. Замислих се и позволих на заклинанието да ми повлияе ефективно. Много изящна и приятна магия.

— Ама че веселяци — каза добродушно Арина, оглеждайки беседката. Тя явно се занимаваше със същото, с което и аз — разплиташе мрежата от заклинания. — Колко видя?

— Две срещу хора, пет срещу Различни, едно за наше удоволствие. Много забавно заклинание, толкова китайско… за въздух, вода и земя…

— Вярно — със забележимо огорчение призна Арина, поглеждайки ме накриво. — Така е. Добър чароплетец си, Антоне…

— Благодаря.

— Не благодари, когато те хвали вещица… — рече неочаквано Арина. — Лоша поличба е.

Погледнах я.

— Нервничиш ли?

Арина кимна.

И в този момент някъде иззад дърветата се появи и се насочи към нас възрастен тайванец. Нисък, пълен, усмихнат — приличаше на някаква инкарнация на Буда. Светъл, четвърто равнище на Сила, като че ли не се беше специализирал в никакъв вид магия, практикуваше от всичко по малко…

— Господин Фан… — аз се изправих, поклоних се. Арина, за мое учудване, също се изправи и напълно искрено сведе глава.

— Оставете, оставете — размаха ръце Фан. — Не бива тези източни церемонии! Повярвайте ми, всичко това е излишно, ние сме цивилизовани Различни, живеем в двайсет и първи век…

Той се качи в беседката, здраво ми стисна ръката, докосна с устни дланта на Арина, после се огледа с искрено удоволствие.

— Ох, как обичам това място! И толкова рядко имам възможност просто да поседя на тишина и спокойствие, сред приятна компания… Ще пиете чай, нали? Ние, тайванците, сме луди по зеления чай. Но у вас пият повече черен, нали? С мляко? Или англичаните го пиеха с мляко?

— У нас пият и зелен, и черен, и с мляко, и с лимон… — казах аз.

— С мляко и лимон? — Лицето на Фан се изкриви. — Едновременно?

— Не, не, какви ги говорите? — Аз неволно започвах да се отпускам. — Или така, или иначе. При нас всичко е много разнообразно.

— Прекрасно! — разцъфна Фан. — Това е взаимно обогатяване на културите, влияние и сливане на обичаите, това е чудесно. На мен по принцип Русия много ми харесва, обичам да чета Достоевски и да гледам руски филми.

Последната реплика все пак я сметнах за източна учтивост и не взех да го разпитвам какви руски филми е гледал. Седнахме и господин Фан ни наля чай.

— Какво Ви води на Формоза в тези прекрасни дни в началото на есента? — продължи Фан. — Освен интереса към нашата страна? Не, не, не отговаряйте, позволете ми сам да се досетя!

Позволихме му. Фан размишлява няколко секунди, отпивайки от чая на малки глътки, след което възкликна:

— Разбрах! Тигъра! Чух за битката, която е водил московският Патрул.

— Тигъра — признах си аз. Честно казано, комедията, която разиграваше Фан, не беше много по-добра от комедийното представление в хотела. Но тя все пак изглеждаше някак по-весела и жизнерадостна.

— Ужасно… ъъъ… същество — каза Фан. — Не съм сигурен, че думата „същество“ е подходяща, едва ли Тигъра има същност в нашето разбиране на тази дума. Но нали трябва да го наречем някак?

— Вие вече сте се сблъсквали с него — каза Арина.

Това не беше въпрос, но Фан закима с глава.

— Да, да, да… Стара и тежка история. Преди повече от осемдесет години… — Той за миг замълча и през престорената веселост проникна нещо искрено. — Имах приятел. Много добър приятел, бяхме неразделни. В наши дни биха сметнали, че сме любовници, а тогава на никой не му хрумваше подобно нещо… включително и на нас самите. Но в духовен план бяхме много близки, по-близки дори от братя или съпрузи.

Фан остави чашката и погледна Арина.

— Той беше пророк и първото му предсказание го чух само аз. Често пророците забравят какво са пророкували и си го спомнят едва след известно време. Но Ли помнеше пророчеството си. Така че ние можехме да го обсъдим двамата… и да решим какво да правим. Ли много се тревожеше от това, че аз също съм чул пророчеството, поради което съм обречен да стана жертва на Тигъра.

— Не смятахте ли да разкажете пророчеството на хората.

— Не — каза Фан. — Не смятахме. Не го е чул нито един човек… както и нито един Различен. Когато настъпи часът ми, ще го отнеса със себе си в Сумрака и ще го погреба там.

— Ясно — кимна Арина. И след кратка пауза добави — Бяха тежки времена.

— Времената никога не са леки — уточни Фан.

— Самото съществуване на Поднебесната като единна държава предизвикваше съмнение.

— Поднебесната и сега е разделена — каза Фан.

— Но навярно би могло да има и по-лош вариант — хитро попита Арина.

Фан си наля чай. После каза:

— Знаехме, че ако пророчеството остане с нас, ще дойде Тигъра. Летописите пазят предания… и се досещахме защо някои пророци се предпочели да умрат, без да кажат на никого какво са видели в бъдещето. Ние не искахме да умираме. И започнахме да търсим изход…

— Най-простият изход е да се промени пророчеството — каза Арина. — Аз също имах такъв случай. Пророчеството заплашваше… с много мрачно бъдеще Русия. Ние го казахме на хората, а после аз направих така, че да не се сбъдне.

— Значи това не е било пророчество, а предсказание — сви рамене Фан. — Изказаното пред хората пророчество не може да се отмени. То се сбъдва.

— Това беше пророчество и аз го промених! — изрече твърдо Арина.

Фан се замисли за миг. После погледна към Арина с някакъв друг поглед.

— Много съжалявам, уважаема госпожо Арина. Но пророчеството, достигнало до хората, се сбъдва винаги. Единственото, което може да се направи, е да се отсрочи, като се унищожи най-близкият и явен път за реализирането му. Но пророчество, което не се е случило навреме, само натрупва сила, и ще удари отново, даже с още по-големи последствия. Много съжалявам.

Клепачът на Арина потрепна. После върху бузите й избиха червени петна.

— Това са безсмислици!

— Уви, госпожо Арина. Както разбирате, навремето аз изучих много добре този въпрос. Нещо повече, продължих да го изучавам и по-късно. Ето, вече осемдесет години събирам цялата ми достъпна информация за пророчествата, Тигъра, възможностите да се промени пророчеството…

— Вие не може да знаете всичко! — Едва ли не за първи път виждах Арина да губи самообладание. — Не знаете какъв е моят случай! Пророчеството не се случи и няма да се случи!

— Не знам какво сте чули и сте направили навремето — наведе глава Фан. — И не смея да попитам, макар че… ако го споделите с мен, ще Ви бъда признателен. Но се запитайте сама — възможно ли е сега да се случи това, което сте се опитвали да предотвратите?

Настана тишина, чуваха се само пеещите в парка птички и цвърченето на някакви насекоми. Спомних си разказа на Арина.

Честно казано, съмнения предизвикваше само думата „цар“.

Впрочем, пророчествата винаги са иносказателни, те са преминали през съзнанието на пророка. Та можела ли е приятелката на Арина, още повече щом е свикнала да римува, да изрече „президент“? Или… или „генерален секретар“?

— А може ли пророчеството вече да се е случило? — попитах аз. — Арина, та нали някои неща спокойно могат да се смятат…

— Млъкни! — изрева Арина. — Фан, как може да бъде убит Тигъра?

— Той не може да бъде убит — разпери ръце Фан. — Тигъра е въплъщение на Сумрака в реалния свят. Можеш ли да убиеш Сумрака, вещице?

— Аз съм чародейка!

— Ти си се пребоядисала, но си била, си и ще бъдеш вещица — отговори спокойно Фан. — В думите ми няма обида. Пак те питам — можеш ли да убиеш Сумрака?

— Защо идва той, Фан? — попитах го бързо аз, изпреварвайки Арина.

Не мислех, че ще ми отговори. Но Фан заговори, при това с явно удоволствие — очевидно не му попадаха често толкова заинтригувани слушатели.

— На Сумрака му е нужна Сила. Силата я дават хората, обикновените хора, и колкото по-силна е тяхната радост или мъка, толкова повече е Силата. Сумракът не е жесток, но той си иска своето. Човешката радост също го устройва напълно, но рядко се случва радостта да е повече от мъката. Много по-често хората стават равнодушни и преситени… следователно Сумракът започва да гладува. Синият мъх е най-простият и слаб инструмент на Сумрака, той попива Силата и може да активизира човешките емоции. Но ако на света има все повече и повече равнодушни, ако Доброто и Злото отстъпват място на спокойствието и апатията… тогава Сумракът поражда Тигъра. Пророците се раждат постоянно, но ако Сумракът има достатъчно храна, те могат да постъпват както им е угодно — да изричат добри или лоши пророчества, да ги крият, да ги забравят… Но ако човешкият род се успокои, каже си, че е достигнал равновесие и покой — тогава Тигъра идва при пророците. Той не прави разлика между добрите и лошите пророчества. На него му е нужно единствено те да прозвучат. Рано или късно пророкът открива пътя към велики сътресения, болка и радост. И сумракът отново се насища. Той не е зъл. Той просто живее… и както всичко живо — иска да яде.

Фан взе късче от някакъв захаросан плод и го пъхна в устата си.

— Но нали Сумракът е просто… просто… — запънах се.

— Просто какво? — усмихна се Фан. — Просто друг свят? Просто друго измерение на реалността? И ние, Различните, сме способни да влезем в него, просто така да изречем: „Гори!“ — и от нас да изригва пламък, или да превръщаме телата си в демонични, или да виждаме бъдещето? Уважаеми Антоне, ти използваш магията и смяташ това за разбиращо се от само себе си. Но как именно използваш магията?

— Влизам в Сумрака… или просто… — млъкнах и се зарекох да не използвам повече тази дума — или се протягам към него…

— И какво по-нататък? Вместо ръце ти израстват оръдия, а вместо пръсти-иригатори? Как се сражаваш и как изцеляваш? Как можеш да говориш на китайски език, който никога не си учил? Откъде се взема всичко това според теб? От Сумрака? В отговор на твоите желания? Какво е тогава за теб Сумракът — компютър, в чиито екран тикаш пръсти и получаваш желаното? Но компютъра някой го е измислил, някой го е направил, и някой е написал програми за него. Компютърът няма разум и не можеш да го накараш да ти направи кафе или да ти оплеви лехата. А Сумракът послушно споделя с теб силата си, от която се нуждае самият той, и ти позволява да правиш фокус след фокус…

— И защо, ако е разумен? — възкликнах аз.

— Синият мъх също не само събира сила, но и я яде — усмихна се Фан. — Синият мъх е нужен на Сумрака… за една цел. Тигъра — за друга. Различните — за трета. Но всички ние заедно се занимаваме с едно и също — тормозим човечеството, дърпаме хората насам-натам, караме ги да вършат разни неща, измисляме към какво да се стремят… понякога постигайки успех, понякога — с цицини по главата. Но всички ние сме част от Сумрака, негови симбионти, ако предпочиташ. Негови ръце и крака, очи и уши. Греблата и лопатите, с които той се справя със своята градина-човечеството. Искаш да въстанеш срещу Тигъра? Ще въстанеш против Сумрака. И следователно — против самия себе си, против своята природа, своите способности, своя живот. Тигъра не може да бъде убит.

— А тогава какво направи ти? — попита Арина. Погледнах я и потреперих — тя беше остаряла. Не, маскировката й не беше изчезнала, но сега това беше само маската на красива и уверена в себе си жена върху лицето на нещастна опустошена старица.

— Принесохме му жертва. Няма нужда Тигъра да убива пророка, ако предсказанието е казано на хората и по този начин е задействан механизмът му. И ако пророкът е готов да умре, но да не разкрие пророчеството… ако Тигъра разбира, че е наистина така… той си отива. Той не е жесток. Той не наказва за оказването на съпротива. Той само се опитва да постигне резултат. Ако резултатът е невъзможен — Тигъра губи интерес към пророка.

— И ти уби най-добрия си приятел, за да покажеш на Тигъра, че пророчеството няма да стигне до хората… — прошепна Арина.

— Не. Аз трябваше да умра. Обмислихме всичко… — Фан се запъна. — Но Ли беше измислил нещо повече. Той ме измами. И направи така, че да го убия, пред очите на Тигъра, докато съм уверен, че ще загина аз самият. Това убеди Тигъра. Той разбра, че Ли принася себе си в жертва и осъзна, че никога няма да оскверня неговия подвиг и няма да повторя пророчеството му. Тигъра се обърна и си тръгна. На света постоянно се раждат нови пророци, и всеки от тях някой ден изрича онова, което може да преобърне човечеството надолу с главата. Тигъра си тръгна… — Фан замълча, но после все пак добави — На тръгване ми каза, че ми съчувства. Това беше трогателно. Аз също исках да умра, но Ли ме помоли да живея. Наложи ми се да живея.

— Почакай! — прошепнах аз. Думите на стария маг изведнъж пробудиха паметта ми. — Почакай, Фан, нещо не е наред. Нещо не се връзва. Аз… аз ти вярвам. По-точно, вярвам, че смяташ това, което казваш, за истина, и то изглежда като истина, но…

— Но? — Фан явно се заинтересува.

— Но ако Тигъра преследва пророците само за да ги подтикне да говорят… тогава защо искаше да убие момчето пророк в Москва?

— Той не е искал да го убие — изрече твърдо Фан. — Той го е подканвал. Карал го е да бърза.

— Когато се опитахме да защитим хлапето, Тигъра поиска от нас да си тръгнем. И каза… че пророчеството не трябва да бъде чуто.

Фан ме гледаше, без да мига. Погледът му изведнъж изгуби цялата си добродушност.

— Излъгал ли е? — попитах аз.

— Не. Тигъра не може да лъже. Сбъркал си. Не си чул думите му.

Пресегнах се в Сумрака… потрепнах, спомняйки си думите на Фан… наистина, как го правя? Как управлявам неведомите ми енергии, как извършвам онова, което се нарича чудеса? Не е важно, сега е важно дали е прав Фан, или не в приказките си за Сумрака…

— Дръж — казах аз, подхвърляйки към Фан отпечатък от паметта ми.

Фан се вторачи в пустотата, гледайки ни как стоим в сутеренния коридор на Патрула, на пътя на Тигъра…

— Немислимо — изрече бавно той. — Тигъра да не иска пророчество…

— Не се ли е случвало? — попитах аз. — Никога?

— Имало е случай… но мислех… че това е неразбиране и упорство… — Фан отново ме погледна. — Добре, че никой няма да чуе това пророчество.

— Защо?

— Плаши ме това, което може да е изречено.

— То може да бъде чуто — промърмори Арина. — Антон е хитрец… Съхранил е пророчеството, не знам как, но е запазил запис… почувствах това.

— Унищожи този запис — каза бързо Фан. — Не си играй с изначалната Сила.

— Изначалните Сили са Светлината и Мрака.

— Изначалната Сила е Сумракът! Всичко останало са само негови проявления! Унищожи записа! — Фан скочи на крака.

— Да не си посмял! — възкликна Арина, също изправяйки се. — Да не си посмял, Антоне! Ако… ако там има нещо, способно да отмени пророчеството? Да унищожи Тигъра?

— Оставете ме на мира! — изкрещях аз. И Фан, и Арина простъпваха към мен с такива трескави очи, че се изплаших. — Аз сам ще реша как да постъпя! Престанете!

Фан се спря. Тръсна глава, притисна ръка към челото си.

— Моля да ми простите… но това беше твърде странна новина. Моля да ми простите.

Но Арина не се спря. Приближаваше се към мен със ситни крачки, докато не ме достигна и не застана лице в лице срещу мен. Клепачите й потрепваха, очите й бяха безумни.

— Антоне… Антоне, трябва да изминем този път до края… Къде е този запис, Антоне? Къде е пророчеството? Ако не ни хареса, ще постъпим… като Фан и Ли… Ти ще ме убиеш и Тигъра ще се успокои…

— Той няма да се успокои — казах аз, отблъсквайки Арина. — Защото ти не си ми най-добрата приятелка и твоята смърт няма да докаже нищо на Тигъра. Успокой се, не бива да се избързва, не бива да се извърши нещо лошо…

— Ти разбираш ли какви ги забърках? — изстена Арина. — Разбираш ли? Аз убих родината ни, Антоне! Ние трябваше да умрем и да не пуснем пророчеството на света, или да му позволим да се сбъдне… а аз го отложих! Аз, както се оказва, съм опънала пружината! Заслепена от самоувереност, от вяра в способностите си… реших да се боря. И сега всичко ще бъде още по-зле, разбираш ли, още по-зле!

— Арина, засега нищо не знаем — казах аз. — Може пророчеството ти да е сработило през четирийсетте години. Помниш ли? „Германецът Малорусия ще завладее…“ Нали така и стана…

За секунда безумието в очите на Арина угасна.

— Да… но… Но нали останалото не се е случило… Антоне… — Тя започна да се подмилква. — Нали знаеш, че успях да възстановя това-онова от „Фуаран“… мога да повишавам силата на Различните… това е много важно… и там има още много други неща, които никой не знае…

Очите на клетия Фан Венян по естествен начин се вдигнаха до челото.

Той току-що беше споделил с нас своята изстрадана история и мнението си за Сумрака, което противоречеше на всички основни теории на Различните.

А в отговор на това беше чул фрагмент от старо отсрочено пророчество, беше узнал, че легендарният „Фуаран“ е бил в ръцете на вещицата и дори е възстановен от нея, може да повишава Силата (представям си какво му е било да чуе това, след като за триста години е достигнал едва четвърто равнище!) и да прави „още много други неща“…

— Антоне, миличък… ти даже не си представяш какво мога… мога да направя такива неща за теб… никой не би могъл… — ръцете й легнаха върху гърдите ми, Арина наведе глава, поглеждайки ме в очите. — Антоне… скъпи мой… нали си запазил пророчеството?

— Да — кимнах аз, гледайки Арина в очите.

— Антоне — изрече Фан много спокойно и учтиво, — бих искал да ви обърна внимание…

— Антоне, а как го запази?

— Там имаше детска играчка — обясних аз. — Телефон играчка, на който може да се запише фраза. Кеша го стискаше в ръката си, след като беше произнесъл пророчеството. Той не помнеше нищо… но на телефона имаше запис. Не съм го слушал, но го презаписах на флашка.

— А къде е тази флашка?

— В портфейла ми — казах аз.

— Не искам да ставам нахален, Антоне — каза Фан, пристъпвайки към нас, — но искам да отбележа, че Ви е приложено заклинанието „Дълъг език“…

Още не беше успял да довърши изречението си, когато аз блъснах Арина, вече бръкнала в джоба на сакото ми. Вещицата беше съвсем лека, отлетя на няколко крачки и се тръсна върху възглавниците.

Аз отчаяно проверих цялата защита, която ми беше сложена.

„Бариера на волята“… „Дъгова сфера“…

Всичко беше наред.

Защитата си стоеше.

Иронията на ситуацията се състоеше в това, че защитата ми беше сложна и добре структурирана, която лесно би отразила мощната „Доминанта“ или всяко друго атакуващо заклинание. Защитата би отразила и „Дългия език“, с който се закачаха учениците през първата година на обучение… само че аз самият бях снел тази защита! „Дългият език“ беше вплетен в същото онова заклинание за любуване на пейзажа, което бях сметнал за местно, тайванско, направено на беседката от любезните ни домакини. То наистина изглеждаше като обикновено развлекателно заклинание… докато не му отвореха път. А после започваше да работи, постепенно увеличавайки мощността си.

Не, това не беше работа на Фан! Колкото по-внимателно се вглеждах в заклинанието, толкова по-ясно виждах, че магиите, обвързани с въздух, вода и земя, направени уж по китайски маниер, бяха малко по-различни.

По-изящни, по-женствени.

По-подходящи за вещица.

Това заклинание го беше направила Арина. Беше го направила практически мигновено, в секундата, в която се приближихме към беседката, беше го вплела прецизно в охранителните и защитните заклинания на домакините, без да ги разтревожи, а и още го беше маскирала като стара местна изработка!

Едва ли това беше предварително замислен капан за мен. По-скоро за нас двамата. Но и за мен също. Не беше ли намекнала специално Арина за хомосексуалността на Фан, за да може в случай на необходимост да припиша магията, носеща в себе си явна женска природа, на женствен мъж, какъвто, Фан, естествено, не беше — поставеният от него току-що щит беше груб, рязък и ефективен.

Арина мислеше не крачка напред, не две или три, а цели десет!

Вместо да оправям старите заклинания, аз предпочетох да направя ново, „ледена кора“, разкъсвайки обхваналите мозъка ми нишки.

— Антоне… — жално каза Арина, без да направи опит да стане. — Защо?

— Стой далеч от разума ми, вещице — казах аз. — Сам ще реша как да постъпя.

— Антоне, но аз само исках… — започна тя. За щастие, този път очаквах, че ще се опита да ме баламоса, и ударът на „Доминантата“ се разтвори безследно в „Дъговата сфера“.

— Престани! — възкликнах аз. — Достатъчно! Ти загуби!

Фан стоеше до мен, все повече и повече увеличавайки „щита на мага“. И, изглежда, призоваваше някого.

— Дай ми я! — изкрещя Арина. Тя не стана, но по някакъв начин се оказа на крака, сякаш самата земя я е подхвърлила във въздуха. Очите на Арина пламтяха, ръцете й бяха протегнати към мен — и аз почувствах как портфейлът ми в джоба се дърпа, опитвайки се да се измъкне и да полети към вещицата.

Ударих я с „Пресата“. Във всяка друга ситуация бих имал достатъчно чиста Сила, за да поваля Арина, да я удържа и да я спра.

Но тя също беше Висша. И ако „Фуаран“ ме беше направил маг извън категория по случайност, то Арина явно беше работила дълго и упорито върху себе си. Тя отби моята „Преса“ с махване на дланта, цветните орхидеи зад гърба й сякаш са взривиха, а от беседката излетя една колона. Ох, ненапразно Фан беше решил да не се срещаме в музея!

Стоях, леко приведен, и чаках какво ще последва.

Колкото и да бе странно, това не беше съвсем атака. Арина се възползва от „Тройния ключ“ — но с такава сила, че цялата ми ментална защита се пропука и поддаде.

— Разбери ме! — извика Арина.

Наистина я разбирах. Чувствах болката й от извършеното някога. Омраза към собствената й самоувереност и собствената й страхливост. Нежелание да се сражава с мен — и готовност да се бие докрай.

Но цялата работа беше там, че не възнамерявах да й давам пророчеството, без да обмисля този въпрос както трябва.

— Разбери ме и ти! — парирах аз, запращайки „тройния ключ“ в отговор.

Това беше най-нелепото сражение в живота ми. Ние стояхме един срещу друг, преизпълнени със Сила, с треперещи на върха на пръстите смъртоносни заклинания — и не изпитвахме помежду си никаква омраза, разбирахме се взаимно до дълбините на душите си…

А после изведнъж всичко наоколо се изпълни с пукоти и от отворилите се портали започнаха да се изсипват Различни.

Фан беше извикал Инквизицията.

Арина прецени ситуацията моментално. Порив на огнен вятър удари във всички посоки, по-скоро отвличайки вниманието, отколкото реално да се опитва да задържи Инквизиторите. После видях усмихващата се Арина, застанала насред огненото кълбо и облечена в голям за нея размер мъжки панталони и сако. Мъчително бавно, както ми се стори, макар че това едва ли отне повече от секунда, Арина извади с дясната си ръка от джоба на сакото портфейла — моя портфейл! — отвори го, върху дланта й изскочи флашката… и Арина изчезна. Портфейлът ми остана да виси във въздуха за миг, като в анимационен филм, после падна.

Вероятно Арина беше стискала през цялото време Минойската сфера в лявата си ръка.

Наведох глава, оглеждайки себе си.

Да… на Арина тази дълга пола и лазурна блуза й стояха по-добре. При това дрехите й явно ми бяха малки и се пръскаха по шевовете.

— Стой! — извика един от инквизиторите, когато се наведох за портфейла си.

— Господин Антон Городецки се противопостави на престъпницата и в нищо не е виновен — изрече бързо Фан. — Към него не може да има никакви претенции!

Или Фан се ползваше с неоспорим авторитет, или Инквизиторите мечтаеха твърде много да хванат Арина, но те изчезнаха в отварящите се портали до един, всичките петима или шестима.

— Безполезно е — казах аз, стискайки портфейла си в ръка. — Минойската сфера не може да се проследи. Там ще има цяло дърво от фалшиви следи, разклоняващи се до безкрайност.

— Те са длъжни да опитат — учтиво каза Фан. — Това им е работата. Да ви помогна ли с дрехите?

— Ще се справя — намръщих се аз. — Ще си сложа фалшив образ, а в хотела имам резервни.

— Много елегантно заклинание — продължи Фан. — Не мога да си представя само с каква цел е било създадено.

— Арина е такава шегаджийка… — Седнах и си налях от чая. — Виж я ти старата вещица… все пак ме измами…

— Но Ви остави документите и парите.

— Което си е вярно, вярно си е — признах аз. — Тя винаги е имала стил. Но флашката…

— Предполагам, че имате копия.

Погледнах накриво Фан. Попитах го:

— А какво ще промени това? Нали вие настоявахте, че пророчеството трябва да се унищожи?

Фан разпери ръце. Наложеният му щит, заради който тайванецът изглеждаше леко мъждив и безцветен, бавно се разтваряше в Сумрака.

— И какво ще правите сега? — попита той.

— Не знам — отговорих аз. — Сигурно ще си допия чая, ще се върна в хотела и ще се преоблека. А после ще си тръгна за вкъщи.