Сергей Лукяненко
Нов патрул (2)

Глава 1

— Относно сутрешното произшествие — Городецки ще доложи каква е ситуацията — каза Хесер, без да откъсва поглед от книжата.

Изправих се. Улових съчувствения поглед на Семьон. Започнах:

— Преди два часа изпратих за полета до Ню Йорк господин Уорнс. След като колегата ни премина през регистрацията и отиде да си купи водка от безмитния магазин…

— Вие какво, да не минахте с него след паспортната проверка, Городецки? — осведоми се Хесер, без да вдига поглед.

— Е, да.

— Защо?

— За да се уверя, че всичко с него ще е наред — изкашлях се аз. — Е, и да си купя това-онова от безмитния магазин…

— Какво именно?

— Две бутилки уиски.

— Какво… — Хесер откъсна поглед от масата.

— Шотландско. Едномалцово. „Гленливет“, дванайсетгодишно и „Гленморанжи“, осемнайсетгодишно… Но то е за подарък, аз лично смятам, че да се пие осемнайсетгодишно уиски е тежкарлък…

— От какъв зор? — изрева Хесер. — Що за… дребнави користни акции…

— Извинявайте, Борис Игнатиевич — казах аз, — но господин Уорнс пие като кон. И предпочита не „Бял кон“, а прилични едномалцови. Барът ми се изпразни. А утре ще дойде още някой гост — и Вие ще ми възложите да го приютя. Обаче заплатата не ми позволява да пазарувам уиски от „Азбука на добрия вкус“.

— Карай нататък — изрече Хесер с леден тон.

— След това седнах в бара да изпия халба бира.

— Отдавна ли пиете бира сутрин, Городецки?

— Вече четвърти ден. От момента на пристигането на Уорнс.

Семьон се изкикоти. Хесер се надигна и огледа всички, седнали на масата — десет Различни от поне трето равнище, или както казват ветераните, „ранг“.

— Ще обсъдим особеностите на посрещането на гости после. И така, Вие решихте да полекувате махмурлука си с бира. Какво стана после?

— Влезе жена с дете. Пълничко момченце на десет години, реве, та се къса. Молеше майка си да не летят, казваше, че самолетът ще се разбие. Е… разбира се, сканирах аурата му. Момчето се оказа неиницииран Различен от високо равнище, минимум първо-второ. Съдейки по всичко — предсказател. Възможно е даже и да е пророк.

В залата настъпи леко оживление.

— И откъде такива смели изводи? — попита Хесер.

— Цветът. Интензивността. Блещукането… — Напрегнах се, изпращайки в пространството онова, което бях видял. Всички седнали се вторачиха в една празна точка над масата. Разбира се, не създавах никакво реално изображение, но съзнанието винаги услужливо търси някаква точка във въздуха, за да разположи там картината.

— Да допуснем — кимна Хесер. — Но все пак пророк…

— Предсказателят по принцип е лишен от възможността да види собственото си бъдеще. А момчето беше изплашено от собствената си смърт. Това вече е довод в полза на пророка… — каза тихо Олга.

Хесер кимна неохотно.

— Осведомих се дали имаме право на намеса от първо-второ равнище — спасяване на целия самолет. Уви, нямахме такова право. Тогава взех разрешение на пето равнище и извадих от полета момчето и майка му.

— Разумно — Хесер като че ли се поуспокои. — Разумно. Момчето контролираме ли го?

Свих рамене. Семьон деликатно се изкашля и вметна:

— Работим по въпроса, Борис Игнатиевич.

Хесер кимна и отново ме погледна.

— Има ли още нещо?

Поколебах се.

— Той направи още едно предсказание. Лично на мен.

— На Различен от Висше равнище? — уточни Хесер, кой знае защо.

— Пророк! — изрече почти весело Олга. — Наистина пророк!

Кимнах.

— Можеш ли да го изкажеш, Антоне? — попита Хесер, вече съвсем кротко и дружелюбно.

— Без проблем. „Вие сте Антон Городецки, Висш Светъл маг. Вие сте бащата на Надка. Вие… Вие всички нас…“

— А нататък?

— В този момент го прекъснаха.

Хесер промърмори нещо и започна да потропва с пръсти по масата. Аз чаках. Всички останали също чакаха.

— Антоне, не бих искал да се проявявам като неучтив… но сигурен ли сте, че сте седнали да пиете бира по своя собствена воля?

Обърках се. Дори не се обидих, а се обърках. Да попиташ Различен дали не е попаднал под действието на нечие внушение е доста сериозна работа. Все едно… е, все едно един човек да попита друг дали интимният му живот е добър. Разбира се, този въпрос е възможен между близки приятели. Но между началник и подчинен… при това в присъствието на други сътрудници… Е, ако неопитен Различен извърши неадекватна постъпка… тук въпросът „Ти със собствената си глава ли мислеше?“ е уместен. Но и тогава е риторичен. А да се обърнеш с такъв въпрос към Висш Различен…

— Борис Игнатиевич — казах аз, с ожесточение съдирайки от себе си всичките слоеве ментална защита, — вероятно с нещо съм дал основание за Вашите думи. Наистина, не разбирам с какво точно. От моя гледна точка — да, действах единствено по своя собствена воля. Но ако се съмнявате, сканирайте ме, нямам нищо против.

Разбира се, това също беше риторична фраза. Абсолютно. По този начин човек, оказал се под някакво нелепо подозрение — например, че когато е бил на гости, е откраднал от масата сребърните лъжички — предлага да пребъркат джобовете му…

— Благодаря, Антоне, ще се възползвам от предложението ти — отвърна Хесер, изправяйки се.

В следващата секунда се изключих.

А после отворих очи.

В промеждутъка, разбира се, беше изминало някакво време — пет, десет минути. Само че аз не си го спомнях. Лежах на диванчето в кабинета на Хесер, което всички наричат иронично „плацдарм за мозъчен щурм“. Олга придържаше главата ми — и тя беше много, много ядосана. Срещу мен на стол седеше Хесер — и той беше много, много смутен. В кабинета нямаше никого другиго.

— Е, как… трепереща твар ли съм, или имам право?^[1] — попитах аз.

— Антоне, най-смирено поднасям извиненията си — каза Хесер.

— Той вече се извини пред останалите присъстващи — добави Олга. — Антоне, прости на стария глупак.

Седнах и потърках слепоочията си. Главата не просто ме болеше, а изглеждаше удивително пуста и кънтеше.

— Кой съм аз? Къде съм? Кои сте вие? Не ви познавам! — промърморих аз.

— Антоне, моля те да приемеш извиненията ми… — повтори Хесер.

— Шефе, откъде решихте, че съм под чуждо влияние? — попитах аз.

— Не ти ли се струва странно, че след като си изпратил госта си, ти си решил да пиеш бира в смотано и скъпо кафене, макар че си знаел, че ти предстои да шофираш?

— Струва ми се. Но така се стекоха нещата този ден.

— А че именно в момента, в който внезапно реши да поостанеш на летището, пред очите ти е спретнало истерия момче предсказател?

— Животът се състои от съвпадения — философски отбелязах аз.

— А това, че самолетът благополучно е долетял до Барселона?

Ето тук ме хвана неподготвен.

— Как така е долетял?

— Нормално. Бръмчейки с мотора и поклащайки крила. Долетял, разтоварил хората и час по-късно отлетял обратно.

Поклатих глава.

— Борис Игнатиевич… Аз, разбира се, не съм предсказател. Но понякога проверявам целенасочено вероятността за едно или друго събитие… Момчето ревеше за катастрофа. Погледнах аурата му — Различен, неиницииран, в спонтанен изблик на сила. Започнах да преглеждам линиите на реалността — самолетът падаше. С вероятност деветдесет и осем процента. Може би… е, нали няма абсолютно точни предсказания… Да не са изплували тези два процента?

— Да допуснем. А как още можеш да интерпретираш случилото се?

— Провокация — казах аз неохотно. — Напомпали са момчето със сила, окачили са му фалшива аура. Добре познат похват, Вие самият… Хм. Е, после детето изпада в истерия, чувам воплите му, започвам да проверявам вероятностите… да допуснем, че те също са изкривени.

— С каква цел? — попита Хесер.

— Да ни накарат да изхабим напразно правото си за намеса от първо равнище. Самолетът не е имал никакво намерение да пада, хлапето не представлява интерес. А ние, като последни идиоти, сме дали празен изстрел.

Хесер вдигна назидателно пръст.

— Но ние така или иначе нямахме право на намеса!

— Имахме — промърмори Хесер. — Имахме и имаме. Но то е запазено лично за мен. Ако се беше обърнал пряко към мен… щях да разреша намеса.

— Виж ти… — казах аз. — Е, в такъв случай… наистина е съмнително. А хлапето какво е?

— Пророк… — призна Хесер с неохота. — С голяма сила. И върху теб няма никакви следи от въздействие. Така че може би си прав.

— Но самолетът не е паднал — каза тихо Олга.

Никой не отговори.

— Пророците не грешат — рече Хесер след малко. — Момчето е пророк, тъй като е направило предсказания за своята съдба и за съдбата на Висш Различен. Но самолетът не е паднал. Ти не си се намесвал в събитията…

И в този момент загрях.

— А Вие всъщност не сте проверявали дали съм бил под влияние, или не — казах аз. — Проверявали сте дали не съм спасил самолета без разрешение.

— И това също. — Хесер дори не се смути. — Но не исках да изказвам тази причина пред колегите.

— Много благодаря.

Изправих се и тръгнах към вратата. Хесер изчака да я отворя и едва тогава се обади:

— Трябва да ти кажа, Антоне, че много се радвам за теб. Радвам се и се гордея.

— И за какво по-точно?

— За това, че не си се намесил без разрешение. И дори не си прибягнал до разни човешки глупости, като телефонни обаждания за бомба в самолета…

Излязох и затворих вратата след себе си.

Искаше ми се да изкрещя или да ударя с юмрук в стената.

Но се държах. Бях невъзмутим и студен.

Та нали наистина не бях прибягнал до „разни човешки глупости“! Дори не ми беше хрумнало. Убедих се, че нямаме никаква законова възможност да спасим двеста души, и спасих един Различен и майка му.

Уроците са ми били от полза. Държах се като идеален Висш Различен.

И заради това се чувствах отвратително.

— Антоне!

Обърнах се и видях Семьон, който бързаше да ме догони. Той изглеждаше леко смутен, като стар приятел, станал неволен свидетел на неловка и грозна сцена. Но бяхме достатъчно стари и близки приятели, за да му се налага да се престорва, че по случайност все още не си е тръгнал.

— Мислех, че ще ми се наложи да чакам по-дълго — поясни Семьон. — Е, учуди ни шефът, учуди ни…

— Той е прав — неохотно признах аз. — Ситуацията наистина е странна.

— Възложиха ми да поговоря с момчето, да го инициирам, да обоснова пред родителите му необходимостта да посещава нашето училище… общо взето — стандартна процедура. Искаш ли да отидем?

— Какво, намерихте ли го вече? — поинтересувах се аз. — Аз открих само името, не съм се занимавах по-нататък…

— Разбира се, че го намерихме! Антоне, двайсет и първи век е! Обадихме се в информационния ни център и попитахме кой не се е явил на еди-кой си полет до Барселона. След минутка Толик се обади с отговора. Инокентий Григориевич Толков, на десет и половина години. Живее с майка си… е, нали знаеш, че Различните се срещат статистически по-често в непълните семейства.

— Социалната депривация спомага… — промърморих аз.

— А аз съм чувал версията, че татковците усещат подсъзнателно, че детето е Различен, и напускат семейството — каза Семьон. — Накратко казано — страх ги е… Толкови живеят наблизо, до Водния стадион… ще отскочим ли?

— Не, Семьоне, няма да дойда — поклатих глава аз. — Ти и сам ще се справиш прекрасно.

Семьон ме погледна въпросително.

— О, всичко е наред! — казах аз твърдо. — Не се бой, не изпадам в истерия. Не отивам да запивам и не кроя планове да напусна Патрула. Отивам на летището да пообиколя там. Всичко е някак нередно, разбираш ли? Момче пророк изрича мъгливи пророчества, самолет, който би трябвало да падне, не се разбива… нещо не е наред!

— Хесер вече изпрати инспекция на „Шереметиево“ — уведоми ме Семьон.

Гласът му беше някак ехиден.

— Кого изпрати?

— Лас.

— Ясно — кимнах аз, докато спирах пред асансьора и натисках бутона за повикване. — Тоест Хесер не очаква нищо интересно.

Лас беше нетипичен Различен. Като се започне с това, че по-рано той нямаше никакви способности на Различен и такива не би трябвало да се появят. Но преди няколко години му се случи да изпита въздействието на заклинание от древната магическа книга „Фуаран“. Вампирът Костя, мой някогашен съсед и дори приятел, демонстрира на Лас, че с помощта на книгата е способен да превръща хората в Различни…

Най-странно ми се струваше дори не това, че Лас се превърна в Различен, а че се превърна в Светъл Различен. Не беше злодей, но имаше специфично чувство за хумор… а и възгледите му за живота биха прилягали по-скоро на Тъмен. Работата в Нощния патрул, към която той, изглежда, се отнасяше като към поредната шега, не го беше променила особено.

Но той беше слаб Различен. Началното, седмо равнище, с неопределени перспективи да израсне до пето-шесто (впрочем, Лас не се напъваше особено да реализира тази цел).

— Не бих казал — възрази Семьон. — Хесер не очаква нищо интересно в магически план. Ти нали беше там, не забеляза нищо. Самият ти си Висш…

Намръщих се.

— Висш, висш — рече дружелюбно Семьон. — Нямаш много опит, но имаш способности. Така че е безполезно да се дълбае в тази посока. А Лас ще погледне по друг начин на ситуацията. На практика — от гледната точка на човек. Главата му работи доста парадоксално… току-виж вземе да забележи нещо?

— Точно затова трябва да отидем двамата — казах аз. — А ти дерзай, инициирай пророка.

— Стани, и виж, и слушай^[2]… — Семьон влезе пръв в най-накрая пристигналия асансьор, и въздъхна — Ох, не обичам пророци и предсказатели. Изтърсят нещо по твой адрес — и после ходиш като глупак, размишляваш какво са имали предвид. Понякога такива страхотии си съчиняваш, а всъщност става въпрос за някаква пълна глупост, която, пфу, не си струва вниманието!

— Благодаря — казах аз. — Не се притеснявай… напълно съм спокоен в това отношение. Виж го ти него, пророк!

— Спомням си, че при нас в Петроград имаше един предсказател — подзе с готовност Семьон. — И ето, че през илядо деветстотин и шестнайсета, в навечерието на Новата година, го питаме за перспективите. И той ни казва…

 

 

Успях да хвана Лас на двора, тъкмо когато сядаше в идеално измитата си мазда. При появата ми той искрено се зарадва.

— Антоне, нали не си много зает?

— Ами…

— Защо не отскочиш с мен до Шарик^[3]? Борис Игнатиевич ме праща да мина по твоите стъпки, да потърся нещо необичайно. Ще се включиш ли?

— Какво да те правя… — въздъхнах аз, сядайки на седалката до него. — Ще дойда. Ще си ми задължен, ясно ти е.

— То се знае — зарадва се Лас, палейки колата. — Нещо съм зле с времето, и без това днес ми се наложи да си променям плановете.

— Какви планове? — попитах, докато излизахме от паркинга.

— Ами, такова… — Лас леко се смути. — Днес се канех да се кръщавам.

— Какво?! — стори ми се, че ми се е причуло.

— Да се кръщавам — повтори Лас, гледайки в пътя. — Какво? Нали и ние можем да се кръщаваме?

— Кои „ние“? — уточних аз за всеки случай.

— Различните!

— Може, разбира се — отвърнах. — Това са един вид… духовни дела. Магията си е магия, а вярата…

Лас сякаш се отприщи:

— Ето и аз взех, че си помислих — дявол знае как там ще погледнат на това, че се занимавам с магия… аз по принцип винаги съм бил агностик, е, по-точно, екуменист с широк профил, но в един момент си помислих… по-добре да взема да се кръстя, за по-сигурно.

— В „Семейство Симпсън“ имаше един герой, дето за всеки случай хем спазваше Съботата, хем правеше намаз — не се стърпях аз.

— Не кощунствай — каза Лас строго. — Аз сериозно… Даже специално намерих църква в Подмосковието. В Москва, казват, всички попове са корумпирани. А в провинцията са по-близо до Бога. Обадих се вчера, поговорихме… е, едни познати ме препоръчаха там… Обещаха да ме кръстят днес, и Хесер изведнъж ми даде задача…

— Нещо много си се забързал — усъмних се аз. — Изобщо, готов ли си за тайнството на кръщенето?

— Разбира се — усмихна се Лас. — Купих си кръстче, Библия за всеки случай, две иконки…

— Чакай, чакай — заинтересувах се аз. Тъкмо изскочихме на „Ленинградка“ и се понесохме към летището. Лас, както обикновено, направи на колата заклинание „Ескорт“, и бързо-бързо започнаха да ни правят път. Не знам кой от шофьорите какво виждаше — някой бърза помощ, друг — патрулка с включена сирена, трети — правителствен ескорт, окичен с буркани като глупак с мобилни телефони, но всички живо ни освобождаваха пътя. — А научи ли символа на вярата?

— Какъв символ на вярата?

— Никео-Цариградския!

— А трябва ли? — развълнува се Лас.

— Добре, свещеникът ще ти подскаже — развеселих се аз. — Купи ли си кръщелна риза?

— Защо?

— Ами, когато излезеш от купела…

— В купела потапят само бебетата, няма да влизам в него! Възрастните ги напръскват!

— Тъпак! — изрекох аз изразително. — Има специални купели за възрастни. Казват се баптистерии.

— Това при баптистите ли е?

— При всички.

Лас се замисли — карането на колата под прикритието на „Ескорта“ му позволяваше да не се напряга особено.

— А ако там има мадами?

— Те вече няма да са мадами за теб, а сестри во Христе!

— Ама ти лъжеш! — възмути се Лас. — Достатъчно, Антоне!

Извадих мобилния си телефон, замислих се за секунда и попитах:

— На кого от нашите се доверяваш?

— В духовен план ли? — уточни Лас. — Е… на Семьон ще му повярвам.

— Става — кимнах, набрах номера и пуснах високоговорителя.

— Да, Антоне? — откликна Семьон.

— Слушай, ти кръщаван ли си?

— Е, как може един руснак на моята възраст да не е кръщаван? — отвърна Семьон. — Аз съм роден по царско време…

— А сега близък ли си до православната вяра?

— Е… — Семьон явно се смути. — Ходя на църква. Понякога.

— Кажи, как кръщават възрастните?

— Обикновено — както децата. Събличаш се — и три пъти главата под водата.

— Благодаря. — Прекъснах връзката. — Разбра ли? Тома… готов за тайнството…

— Какво още ще има там?

— Обръщаш се на запад, плюеш три пъти и казваш: „Отричам се от Сатаната!“.

Лас се разкикоти.

— Е, Антоне… Малко се поувлече! С кръщенето съм съгласен, избързах! Идеалният некорумпиран поп няма да пести вода. Но заставането с лице на запад… плюенето…

Отново набрах Семьон.

— Да? — откликна той с любопитство.

— Още един въпрос. Как протича обредът по отричането от Сатаната при кръщене?

— Заставаш с лице на запад. Отчето пита дали се отричаш от Сатаната и от делата му. Три пъти се отричаш на глас, плюеш на запад…

— Благодаря! — Отново прекъснах връзката.

Лас мълчеше, вкопчен във волана и гледайки пред себе си. Вече бяхме пресекли московското Околовръстно.

— Какви други сложни моменти ще има? — почти плахо попита той.

— Потапяш се, отричаш се — започнах да изброявам с пръстите на ръката си. — И третата крачка е… имай предвид, че в църквата всичко е по три пъти, защото Бог е триединен. Третата крачка е — излизаш от купела и обикаляш тичешком църквата три пъти, обратно на часовниковата стрелка…

— Гол? — ужаси се Лес. — Без гащи?

— Разбира се. Като Адам старозаветния, безгрешен преди вкусването на плода от Дървото на познанието!

Фразата се роди спонтанно, но звучеше доста убедително.

— Ами… щом трябва… — каза тихо Лас.

— Да беше влязъл в която и да е църква — смъмрих го аз. — Дори и корумпирана. И да си беше купил книжка с пояснения.

— Неудобно ми е да влизам в църква — призна си Лас. — Не стига, че не съм кръстен, но отгоре на всичко съм и вълшебник! Мамка му, дали да не отложа кръщенето? Щом трябва да тичам гол около църквата… ще походя на фитнес, ще се понапомпам…

— Добре, относно тичането около църквата — това не е истина — смилих се аз. — Но все пак бих те посъветвал да проявиш повече сериозност по въпроса.

— Колко сложно е всичко… — въздъхна Лас, завивайки към терминала. — Ние към „Д“ ли сме?

— Да, в новия — потвърдих аз.

— Какво пък, ще опитаме с Божията помощ! — каза Лас.

Осъзнах, че пламенността на новака не е угаснала у него.