Сергей Лукяненко
Нов патрул (14)

Глава 4

Същата вечер седях в пъба „Лебедът“, близо до хотела си, и пиех бира.

Английската бира ми харесваше, макар изобщо да не се ориентирах в многобройните й видове. Тази, която пиех сега, беше лека и миришеше на мед (може би даже йоркширски) — това напълно ме устройваше.

Самият пъб също изглеждаше достойно, макар и да беше напълно туристически (а какъв друг може да бъде един пъб на многолюдна улица близо до знаменития Хайд парк и до десетки хотели?). Надписът на стената гордо съобщаваше, че заведението води своята история от началото на седемнайсети век и някога точно в него са пиели последната си халба бира водените към ешафода престъпници.

Умението на англичаните да се гордеят с това, което другите народи биха предпочели да премълчат, е удивителна черта…

Пийвах си бира, заобиколен от шумни туристи и сновящи сервитьорки, гледах парка и размишлявах какво да правя сега.

Предадох на Еразъм загадъчния подарък от Хесер. Получих в замяна цялата информация, която пророкът беше готов да съобщи. А още и дъбов бокал, който уж съхранява в себе си пророчеството на Еразъм.

След като си тръгнах от стария Различен, се разходих до същия онзи „Фортрън и Мейсън“, за който говореше Семьон, и му купих въжделения мед. Поддавайки се на стадното чувство, взех и за себе си. После отидох в магазина за играчки „Хамли“ (ако се вярва на фирмата — най-старият детски магазин в света) и след като си проправих път през пет етажа с вдигащи врява деца и техните родители, избрах подарък за дъщеря си. Отначало честно се опитах да видя какво купуват момичетата на нейната възраст, после разбрах, че всичките тези мъниста, лепенки и дрънкулки няма да я зарадват. Тогава отидох в подземния етаж и там намерих нещо като сглобяем лабиринт, по който би трябвало да тичат два малки електронни бръмбара. Играта беше толкова смайващо нелепа, че я купих, без да се замислям, а на касата добавих и плюшено мече.

Целият ужас на ситуацията беше в това, че бях изпълнил доблестно цялата си програма на пребиваването в Лондон само за един ден! Уискито и останалите алкохолни сувенири беше по-лесно да ги купя от летището. Можех да посветя целия утрешен ден и половината от следващия на туристически развлечения — музеи, паркове, пъбове, мостове… е, и, разбира се, магазини.

Но на мен, кой знае защо, не ми се искаше да постъпвам така. Не ме привличаха нито мрачната суровост на Тауър, нито великолепието на кралските градини, нито блясъкът на лондонските магазини. Вече бях минал през Пикадили, „отбелязах се“, позяпах Темза и хвърлих в мътните й води монета от два пенса. Исках да се прибирам!

Сигурно съм побъркан.

Допих халбата си и се замислих за миг. Не ми се искаше да се връщам в хотела, там всички развлечения се свеждаха до минибара и телевизора в стаята. Общо взето, нищо не ми пречеше да изпия още една халба бира… Започнах да се надигам от традиционната за всеки уважаващ себе си пъб дървена пейка.

— Аз вече взех. — Върху масата пред мен се озова пълна халба бира.

В първия момент се отпуснах отново върху пейката. А едва след това погледнах в лицето жената, която беше проявила такава неочаквана грижа за мен.

Впрочем нямаше нужда да го правя. Вече бях познал Арина по гласа.

В ръцете на бившата вещица, а понастоящем — Светла Различна, също имаше пълна халба бира. Старицата предпочиташе „Гинес“.

Впрочем, старицата предпочиташе още и да изглежда като жена, ненавършила трийсет, със стройна фигура, красива и облечена по последна мода. Елегантна сива пола и сако, обувки на висок ток, розова блуза — съвсем обикновена на вид, но явно струваща чудовищна сума, дамска чанта „Луи Вюитон“ и копринен шал на шията. При това тя изглеждаше не като глезена богата мръсница, за която плаща някой мъж, а като сериозна бизнес дама, висш мениджър на някоя голяма корпорация или банка.

— Радвам се да те видя — каза Арина, усмихвайки се. — Ти… си възмъжал, Антоне.

Това, което винаги съм ценял у нея, е точността и прецизността на формулировките. Не „остарял“ — каква ти тук старост? Не „пораснал“ — от висотата на нейните години аз наистина съм си дете, но да ми каже такова нещо, би означавало да признае собствената си възраст. Не „променен“ — опитните Различни знаят, че малцина са способни да се променят наистина.

Макар че Арина беше успяла.

— А ти в течение ли си, че те издирва Инквизицията? — попитах аз. — И всички сътрудници на Нощния и Дневния патрул във всяка страна по света, независимо от равнището на сила и заетост, при твоята поява са длъжни да извикат Инквизицията и да вземат мерки за задържането ти?

— В течение съм — съгласи се Арина. Помисли секунда и реши да не ме провокира. — Надявам се, че ще минем без това?

— Ще минем — съгласих се аз.

Около минута отпивахме от бирата и се разглеждахме взаимно. Странна беше тази Различна. Някога — Тъмна, често извършвала добри дела. После успяла да се пребоядиса и да стане Светла, но сътворявайки по-големи беди, отколкото някои върколаци или вампири. Аз даже подозирах, че на Арина в голяма степен й беше все едно как се казва и как изглежда и във всеки момент беше способна да извърши както някоя гадост, така и нещо благородно. И изобщо не беше факт, че извършвайки зло, тя нямаше да изглежда като стопроцентова Светла, а правейки добра постъпка — Тъмна от главата до петите.

Подозирах също, че въпреки всеобщото мнение Арина е способна да се пребоядисва отново и отново.

Не че за нея нямаше разлика — тя много добре виждаше разликата. Просто за нея пътят от Светлината до Мрака и обратно беше широк и утъпкан, а не някаква тънка пътечка на ръба на пропаст.

— Колкото и да е странно, се радвам, че тогава избяга — казах аз. — Въпреки всичко, което забърка.

— Бях длъжна да помогна на отишлите си да намерят покой — сви рамене Арина. — И смятам, че предвид резултата, си струваше. А и Саушкин-старши приключи своите… деяния. И Едгар се успокои. Светът стана по-добър. На теб малко ти скъсахме нервите, признавам си, но нали всичко свърши добре… Мир?

— Мир — казах аз след кратко забавяне. — Минали работи. Ще напиша в отчета си, че съм те срещнал, но няма да върша нищо необмислено.

— Благодаря — каза Арина. — Това е много правилно решение! При това аз… не те намерих случайно.

Премълчах. Не се поинтересувах как ме е намерила и защо. „Как“ — така или иначе нямаше да отговори, вещиците си имат своите хитрости. А „защо“ — това и сама щеше да ми го разкаже.

— Срещна ли се вече с Еразъм? — попита Арина.

Усмихнах се и не отговорих нищо. Източниците на информация на Арина не бяха лоши, но не бяха и всезнаещи.

— Предполагам, че си се срещнал — продължи Арина. — Ще споделиш ли новините?

— А защо? — попитах аз.

Арина въздъхна.

— Това вече е неправилен въпрос. Антоне, как смяташ да се справиш с Тигъра?

— Никак. Той нали си отиде.

— А когато се върне за теб?

— От къде на къде?

— Ти се стараеш никога да не извършваш необратими постъпки, Антоне. Не вярвам, че пророчеството на момчето е потънало в нищото.

Разперих ръце.

— Арина, ако бях чул пророчеството, Тигъра щеше да тръгне подир мен, нали? Това първо. Второ, аз не бях физически до него. Надя потормози момчето, после и тя си излезе. Нима си мислиш, че бих оставил дъщеря си без надзор, ако имах и най-малкото подозрение, че тя може да чуе пророчеството… и съответно, да се окаже в опасност?

Върху лицето на Арина се мярна сянка на съмнение.

— Да, всичко е така… всичко е вярно. Но нещо не се връзва! Ти не може да не си се опитал да съхраниш информацията и да я запазиш за себе си. Не ти е в природата!

Засмях се.

— Е, Арина… всичко това е чудесно, но как бих могъл да го направя?

— Магнетофон? — предположи Арина.

— Магнетофонът — това беше едно древно устройство за записване и възпроизвеждане на музика… — замислено казах аз. — Да, да, спомням си… като дете имах такъв, в него се мушкаше касета с лента с покритие от железен оксид…

— Антоне! Не се хващай за думата! Магнетофон, грамофон, диктофон — не е важно какво! Старото поколение недооценява техниката. Но аз имам достатъчно ум, за да разбера това. Ти си млад, в миналото си работил с техника. Може да си измислил нещо. Сега всеки телефон е способен да записва звуци. Кажи честно, съхрани ли информацията?

— Струва ми се, че ти първа трябва да проявиш откровеност — казах аз.

— Защо?

— Защото козовете са у мен.

Арина кимна. Погледна към притичващата наблизо сервитьорка, носеща храна за някоя от масите. Девойката кимна и след като разтовари чиниите, се понесе към барплота.

— Съгласна съм — каза Арина. — Добре, слушай.

— Сигурна ли си, че си струва тук да водим такива разговори? — попитах аз. — Пълно е с руски туристи.

— Сервитьорката е от Рига и също говори прекрасно руски — отвърна Арина. — Не се притеснявай, никой няма да ни чуе.

Не забелязвах нищо, наподобяващо „Сфера на отрицание“ или друго заклинание за уединяване, но повярвах на Арина. Вещиците, даже бившите, си имат своя магия.

— Тогава говори — казах аз.

— Антоне, главните пророчества трябва да се изпълняват. Непременно. Това го изисква Сумракът… самият живот го изисква.

— Така ли? — учудих се аз. — А на мен ми се стори, че Сумракът се опитва да попречи на пророците.

— Това е грешка — поклати глава Арина. — Не те ли учудва, че Тигъра, при цялото му всемогъщество, е толкова бавен?

— Е…

— Тигъра — това са шпори, това е камшик, подканващ пророка. Тигъра пришпорва, принуждава да се изрече по-бързо главното пророчество.

— Смел извод — казах аз.

Сервитьорката ни донесе нови бири. Тя изглеждаше малко объркана — първо, в пъбовете е прието всеки да си взема бирата сам от барплота, и второ, Арина не си правеше труда да плаща. Аз безмълвно подадох на момичето десетарка.

— Мисля, че е най-добре да започнем с основите. Какво представлява пророкът? — попита Арина. И веднага си отговори сама — Това не е просто Различен, способен да предвижда вероятностните линии и по такъв начин сякаш да „надниква в бъдещето“. Всички умеем да предвиждаме бъдещето на това равнище, повече или по-малко. Дори обикновените хора, при благоприятно стечение на обстоятелствата, са способни да правят подобни предвиждания.

— Пророкът е качествено различен — казах аз. — Различен Различен, извинявай за каламбура.

— А всъщност не е — усмихна се Арина. — Разликата е само количествена. Пророкът разчита линиите на реалността в целия свят, а не само своите или на близките си хора. Пророкът съобщава накъде се е запътило цялото човечество, но не във вид на трактат, а само като един на пръв поглед незначителен факт. Да вземем, да речем, хиляда деветстотин петдесет и шеста година. Френският пророк Андре Лафлер на възраст шейсет и две години излага своето първо, главно пророчество… Така се е случило, че са го инициирали по-късно… Пророчеството е напълно безумно: „Скоро девойката Мери ще скъси полата, и голите крака ще украсят Земята“.

Изсумтях.

— Ето, виждаш ли? — каза Арина. — Тези, които са чули пророчеството, основателно са заподозрели, че старият Андре е изпаднал в старческо слабоумие и е потънал в сластолюбиви старчески блянове. Забележи — година по-късно в Космоса е излетял първият спътник! А французинът бърбори за някаква Мери, която ще скъси пола… Но през хиляда деветстотин шейсет и трета година Мери Куант, между другото, лондонерка…

— Какво?

— Жителка на Лондон. Та тя представя колекция от миниполи. И те разтърсват света. Последствия — сексуалната революция, еманципацията, забележим ръст на раждаемостта в Стария свят. Така че кое е било по-важното — „Спутник“ или миниполата?

— „Спутник“ — обидих се аз, макар и сам да отстоявах пред Хесер важността на миниполата.

Арина се разсмя.

— Всичко е било важно. „Спутник“ също са го пророкували. Но космосът е наистина очаквано и значително събитие, а отрязването на двайсет сантиметра плат не е предвиждано от никого. И значението му е могло да бъде оценено едва след много години. Ето така работи пророкът — предвижда големи сътресения и ги оповестява чрез малки събития.

— Тогава може би ти знаеш с какво е знаменит умрелият като бебе австралиец…

— Алистър Максуел? Знам. Смъртта на детето е развалила брака на родителите му. В края на седемдесетте на майката се е родило второ дете, от друг мъж. Детето живее с нищо незабележителен живот… но на петнайсетгодишна възраст той е измъкнал от водата давещо се момиче. Ситуацията не изглеждала критична, даже самият той не разбрал, че реално е спасил нечий живот. Но сега това момиче е една от най-силните вълшебници на австралийския Дневен патрул. Предричат й голяма кариера. Но ако бебето не беше умряло…

— Ясно — казах аз. — Точно като във вица.

— Какъв виц? — заинтересува се Арина.

— Ами един човек умира и пита Бог какъв е бил смисълът на живота му. А Бог отговаря: „Помниш ли как през седемдесет и втора година пътуваше с влак и във вагон-ресторанта подаде на спътника си солница? Това е…“.

Арина се засмя.

— Да, да. Точно така става понякога. Всички странни пророчества, ако бъдат изследвани подробно, ще получат своето обяснение.

— И ти си ги изследвала?

— Да. Това е важно.

— Добре. Пророчествата са важни — кимнах аз. — Никой не го оспорва. Но нима пророкът създава бъдещето? Нима от това дали ще го чуят, или не зависи какъв ще стане светът? Чувал съм различни версии.

— Честно казано, не знам — призна си Арина неохотно. — Може би пророчеството, извикано в хралупата на стар бряст, така или иначе се е задействало. А може и да не е…

— Дъб — казах аз. — Еразъм е поверил пророчеството си на дъб. Той не обича особено много брястовете.

— Ох, какъв придирчив друид… — разсмя се Арина. — Значи дъбовете са му по-скъпи… Не знам дали пророчеството работи без слушатели, или не, Антоне. Този въпрос е същият като дали се чува падането на дървото в безлюдна гора. Най-вероятно не, това сочат повечето изследвания. Но това, което е абсолютно сигурно, е, че пророчеството може да се промени.

— Ето това е номер — казах аз подигравателно. — Всички са сигурни, че пророчествата са истина от последна инстанция, че са неизменими, за разлика от предсказанията. И само ти знаеш истината.

— Само аз — отвърна Арина напълно спокойно. — Защото вече съм променяла пророчества.

— А ето тук вече трябва да ми обясниш по-подробно — помолих аз. Помислих малко и се изправих. — И, знаеш ли… да отидем на друго място.

— Ще ме поканиш в хотела си? — усмихна се Арина.

— Не мисля, че си струва да го правя. Ще седнем в парка.

— Него всеки момент ще го затворят за през нощта — отвърна Арина. — Впрочем… какво значение има това за нас?

Да пиеш бира на детска площадка е стара съветска традиция. А къде другаде можеше да се дене младежта, желаеща да пийне… е, да речем, бира? Няма пари за ресторант, в СССР нямаше пъбове и барове, в малките апартаменти са мама, татко, баба, братчето и сестричето и роднина от село, дошъл в града да си напазарува салам… не върви да купонясваш. Така че порасналите деца, до неотдавна ровили из пясъка, сядаха на детските пейки и по люлките и пиеха бира…

СССР се спомина мирно, но апартаментите не станаха по-големи, нито пък младежта — по-материално осигурена. Детските площадки — там, където се запазиха, — продължаваха да приемат през деня малчуганите, а вечерта — гимназистите и студентите. По-глупавите компании шумяха, замърсяваха, пускаха шумна музика и се заяждаха с минувачите — тях ги пъдеха бдителните старици, за които няма по-голяма радост от това да се обадят в полицията. По-умните си седяха тихичко, криеха алкохола, поздравяваха учтиво минувачите и почистваха боклука след себе си. И аз съм бил в такава компания.

Е, във всеки случай, на мен ми се струва, че нашата компания беше учтива и на никого не е досаждала. Напълно е възможно жителите на околните сгради да са имали съвсем различно мнение по въпроса.

Но това, което никога не съм си представял — нито като млад безделник, нито след като станах Светъл Различен — е, че ще седя късно вечерта в Лондон, в Градините Кенсингтън, на детската площадка „Принцеса Даяна“, и ще пия бира с древна вещица!

— Провървя ми, че пророчеството се оказа достатъчно разбираемо — каза Арина. — Маша беше старателна девойка и пророкуваше също… прецизно. Само дето се стараеше всичко да е в рими, беше си втълпила, че пророчествата трябва да са в стихове. И ето, че седя аз пред тази глупачка и се чудя какво да правя. Ако не бях разбрала за какво става въпрос, нямаше да обърна никакво внимание. Но аз разбрах. Беше хиляда деветстотин и петнайсета… всичко беше прозрачно. „Ще умре наследникът и царят ще тъжи. Ще бесят болшевиките по крепостни стени. Войната девет години няма да спре. Москва ще загине, от пламък обзета. Германецът Малорусия ще завладее. Японски меч из Сибир ще вилнее. Третина от народа от глад ще загине, останалите из света ще се разтворят.“

— Направо апокалипсис — казах аз със сарказъм.

— Предполагам, че точно така щеше да стане — каза Арина. — Гибелта на царския син Алексей можеше да повлияе по доста неочакван начин на Николай. Той можеше и да смаже Революцията… но пък да загуби Първата световна война. И Русия фактически би престанала да съществува. В Далечния изток — японците, на запад — немците.

— Не ми се вярва — признах си аз.

— Това беше пророчество, Антоне. Трябваше да се изпълни, хората го чуха. Но аз се намесих.

— Изцели царския син?

— Не, не го изцелих. Да кажем така — удължих съществуването му. Николай мрънкаше и го тресеше шубето, болшевиките взеха властта. Кръв, естествено, се проля… но можеше да е и по-лошо.

— Значи може да се каже, че ти си спасителката на Русия? — рекох аз язвително. — И в добавка — герой на Съветския съюз, помогнала си да се извърши Революцията.

— Общо взето — да — каза скромно Арина.

Детската площадка, която нагло бяхме окупирали, беше разкошна. По средата й стоеше дървен кораб, сякаш доплавал от остров Небивала земя, и изоставен от Питър Пан, понеже повече не му трябва. Точно на кораба, където денем не можеше да се диша от вдигащи врява, пълзящи по мачтите дечурлига, бяхме седнали ние. Маг и вещица, държащи в ръце по бутилка бира, но отдавна не отпивали от тях.

— Да допуснем, че ти вярвам — казах аз. — Да допуснем даже, че не грешиш, това е било пророчество и си успяла да го промениш. Какво следва?

— Патрулите отдавна се занимават с безсмислици — каза Арина. — Варят се в собствен сос. Даже и конфликтите им са сякаш представления.

— А ти какво искаш, война? — заядох се аз. — За кого играеш този сезон, за отбора на Светлите? А Договорът как го четем?

— Не искам война — отвърна сериозно Арина. — Ние, вещиците, сме мирен народ. Особено пък светлите вещици… Ще ми припомниш ли Великия договор, Антоне?

Свих рамене и изрецитирах това, което ни учат още в първия урок — без значение дали в Нощния, или в Дневния патрул:

Ние сме Различни.

Ние служим на различни сили,

но в Сумрака няма разлика

между отсъствието на светлина

и отсъствието на мрак.

Борбата помежду ни е способна

да унищожи света.

Ние сключваме Великия договор за примирие.

Всяка от страните ще живее по своите закони.

Всяка от страните ще има свои права.

Ние ограничаваме своите права и своите закони.

Ние сме Различни.

Ние създаваме Нощния патрул,

за да следят силите на Светлината силите на Мрака.

Ние създаваме Дневния патрул,

за да следят силите на Мрака силите на Светлината.

Времето ще реши спора ни вместо нас.

— Прекрасно — каза Арина. — Договорът, както можеш да забележиш, не забранява да се намесваме в човешкия живот. Той ограничава само борбата между Тъмните и Светлите.

— И какво от това? — Вече започваше да ми писва. — Тъмните са се намесвали, Светлите са се намесвали… на теб ли не ти е ясно? И какво имаме като резултат? Колко войни са избухвали като експерименти по създаване на идеалното общество? Комунизъм, фашизъм, демокрация, автокрация, гласност, глобализация, национализъм, мултикултурализъм — кои от тези неща са човешки, и кои — наши? Ние побутваме човечеството ту в една посока, ту в друга. Наблюдаваме какво се получава. После зачеркваме резултата и започваме отново. Ах, не се получава… е, пробваме в друга страна, в друга култура, с други механизми… Какво, комунизмът беше безнадежден? Не мисля. Но играчката омръзна. Какво, демокрацията е напълно фалшива? Едва ли. Но и с нея спряха да си играят. А на хората, знаеш ли, им е все едно от какво умират — от изграждането на социализма, от внасянето на демокрация или от борбата за права и свободи. Според мен най-доброто, което можем да направим за хората, е да ги оставим на мира! Нека да живеят свой живот, да измислят свои правила, да се учат от своите грешки!

— Предполагаш, че не е трябвало да се намесвам в съдбата на Русия? — попита Арина.

— Да! Не! Не знам… — разперих ръце. — А ако след всички тези сътресения резултатът се беше оказал по-добър? Например не би имало Втора световна война?

— Не можех да седя и нищо да не предприема… — каза Арина. — И нямаше с кого да се посъветвам. И Хесер, и Завулон биха тръгнали да извъртат ситуацията в своя полза. Например с теб мога да се съветвам. Ти си нормален. Ти все още си човек.

— Вече не съм сигурен… — казах аз, гледайки приближаващия се покрай оградата на детската площадка чернокож охранител. Той изгледа с подозрение въртележките, люлките и пясъчниците, плъзна невиждащ поглед през нас и се отдалечи.

— Всички ние сме хора, Антоне. Някои в по-голяма степен, други — в по-малка. Да, има непонятни ситуации, когато не знаеш дали си струва да се намесиш. Но има и такива, които са еднозначно ясни!

— Какво искаш от мен? — попитах аз.

— Антоне, пророци се появяват рядко. За целия двайсети век — само осем случая. И още по-рядко ни се удава да зафиксираме първото им пророчество преди то да стане известно на хората и да добие сила. Ако знаеш пророчеството на момчето…

— Не, не го знам. Заклевам се.

— А можеш ли да го узнаеш? — уточни Арина.

Помълчах. После рязко, сякаш скачайки в студена вода, казах:

— Вероятно да. Нещо повече, възможно е да мога да узная и първото пророчество на Еразъм. Макар че то сигурно отдавна се е сбъднало за всичките тези години.

— А това не е факт — каза Арина. — Полетът на Гагарин в Космоса е бил пророкуван още в седемнайсети век… Антоне, ти ме изненадваш много приятно!

— Теб, която, откакто се пребоядиса, не те сдържа да твориш добро? — казах аз.

— Да допуснем. А при теб нима не е така? Антоне, в Патрула никой не би се решил на такова нещо. А аз съм готова да опитам. И ти се кълна, че ако пророчеството се окаже хубаво — или неразбираемо — няма да правим нищо. Нека се сбъдва. Но ако изведнъж се окаже, че ние сме получили шанса наистина да насочим живота на хората към по-добро?

— „Ние“ — изсумтях аз. — Предишния път, когато казваше „ние“, беше с Едгар и Саушкин. И нещата не приключиха добре за тях.

— Ти не ми вярваш, и това е правилно — кимна Арина. — Но с мен ще имаш шанс да направиш нещо наистина важно, вместо да влачиш хомота в Патрула.

— Почти сигурен съм, че и на Едгар си говорила същото — отвърнах мрачно аз.

— Помисли си, Антоне. — Арина отвори дамската си чанта и извади оттам малко кълбо. — Засега си тръгвам… у нас. Извинявай, че не те каня — „Минойската сфера“ пренася само един.

— Мислех, че е за еднократна употреба — казах аз.

— Не, еднозарядна е — усмихна се Арина. — А аз умея да я презареждам. Ще те посетя сутринта, нали нямаш нищо против?

Свих рамене. Арина се усмихна, стисна сферата в юмрук и изчезна.

Въздъхнах, взех празните бирени бутилки и започнах да се спускам от дървеното корабче. За разлика от вещицата, на мен щеше да ми се наложи да се добера до хотела пеша.

По пътя към детската площадка Арина беше отворила вратичката по някакъв свой си начин, като разтри с пръсти суха трева и я посипа върху катинара. Никога не си бях падал по заклинанието „Билбо“, така че реших да мина оградата през Сумрака. За мое учудване на първия слой на Сумрака площадката също беше оградена, а и на втория я обкръжаваше нещо като ивица от изсъхнали дървета с щръкнали в посока на парка остри клони. С любопитство огледах живия (всъщност по-скоро мъртвия) плет. Такива сухи стволове се срещаха по-често на третия слой, но там бях разхвърляни хаотично — а тук изглеждаха съзнателно засадени. Е, или вкопани в земята. За щастие, не се наложи да изразходвам сили и да слизам по-надълбоко — тази ограда пречеше само да се влезе в площадката, но не и да се излезе от нея. Който и от Различните да работеше с детската площадка, беше подходил сериозно към работата.

Проврях се през клоните, отдалечих се малко и се върнах в реалния свят. След сумрачния студ и тишина нощният лондонски парк изглеждаше топъл и изпълнен със звуци. Някъде в далечината се чуваше тънкото свирене на пищялка. Прекосих парка, за да изляза по-близо до моя хотел. По пътя видях изчистено вечерта кошче за боклук, в което сложих празните бутилки.

Какво може да е по-прекрасно от нощна разходка в пуст парк?

Простата мелодия звучеше все по-близо и по-близо. Внезапно видях музиканта — на кривия ствол на огромно дърво, превито някога от вятъра и така останало да си расте почти паралелно на земята, седеше малко момче, облечено с някакви чудновати дрипи. Около него, сякаш танцувайки, кръжаха огромни светулки.

— Ей! — извиках аз младия музикант и от обърканост попитах на руски — Не е ли късно за теб да си тук?

Момчето рязко се обърна към мен. Дали от сиянието на светулките, или от отблясъка на далечните улични фенери на Бейсуотър Роуд, но проблеснаха снежнобели млечни зъби. Момчето скочи от дървото и изчезна. Подир него, със звънтящ звук, се разлетяха и светулките.

— Мамка ти! — извиках аз. — Врели-некипели! Не вярвам…

Впрочем, не довърших израза.

Разбира се, че не вярвам във феи. Дори и в Дядо Мраз отдавна не вярвам.

Но все пак предпочетох да си замълча.