Сергей Лукяненко
Нов патрул (4)

Глава 3

Полицаят Бисат Искендеров живееше наблизо, в Куркино. Районът беше хубав, по мнението на мнозина — дори елитен. Но Искендеров живееше там в общинско жилище, така че едва ли спадаше към полицаите късметлии, които през целия си живот работят в патрулно-постова служба и при това живеят в разкошни апартаменти и ходят на работа с представителен модел мерцедес.

Докато се придвижвахме към толкова неочаквано и необичайно уволнилия се полицай, преразказах на Лас разговора ми с Пастухов.

— Кучета, значи — каза замислено Лас. — Яко… Слушай, а защо разговаря с него? Ако му беше направил „Платон“, щеше с радост да ти разкаже всичко. Или просто да му беше влязъл в главата… Ти ги умееш тези неща…

В последните му думи се прокрадна завист. Лас беше слаб Различен без никакви шансове да си повиши равнището. Някои заклинания никога нямаше да бъдат достъпни за него.

— Лас, често ли си срещал хора, които виждат Различните? — попитах го аз в отговор.

— Не.

— Е, и аз не. Изобщо не съм чувал за такива. Изглежда, тази му способност се е проявила след срещата му с мен. Така че има някаква вероятност да е последствие от направеното от мен заклинание.

— И ти се боиш, че новото заклинание ще го лиши от тази способност… — кимна Лас. — Ясно. Е, ти си Висш, ти решаваш.

— Решава Хесер — признах си аз. — Но не искам да избързвам. Пастухов няма да разкаже нищо на никого. А и да разкаже — ще попадне в психиатрията.

— А този… „тигър“?

— Какво за тигъра?

— Как мислиш, какъв е той? Висш маг?

— Нали Пастухов не определи мен като „тигър“?

— Логично… А какъв е тогава? Инквизитор?

— Не — казах аз със съжаление. — Не мисля. Инквизиторите си остават Светли или Тъмни, каквито са били по-рано.

— Нали аурата им става сива?

Въздъхнах и претеглих наум дали си струва да разкривам подробностите.

— Всъщност не. Аурата им се прикрива със сиво. Силният маг може да погледне под маскировката — а там ще си е същото, каквото е било. Или Светъл, или Тъмен. Те не променят същността си.

— Така ли? — повдигна вежди Лас. — Е, и защо не може да е Инквизитор?

— Различен със сива, непонятна аура — тигър? Някак не се връзва, нали? Като се има предвид колко точно характеризира Пастухов нас и Тъмните.

— Какъв е тогава? — учуди се Лас.

— Това да го решава Хесер — отвърнах аз. — Той е по-умен. По-дълго е живял. Да си блъска главата.

— Най-правилният подход! — одобри Лас. — Слушай, ето какво си помислих… този полицай е излъгал партньора си, че отива в тоалетната…

— Е, и? — кимнах аз. Тъкмо влязохме в двора на многоетажна сграда и сега Лас търсеше къде да паркира.

— Отначало е излъгал. А после — се е изпуснал в гащите.

— От страх — реших аз.

— Все пак е някакво необичайно съвпадение.

Замълчах. В думите на Лас имаше рационално зърно. Ако наоколо стават странни неща, то всяко съвпадение трябва да се разглежда особено внимателно.

— Да вървим — казах аз, излизайки от колата. — Да поговорим с този Бисат… а после ще мислим.

 

 

По-скоро по навик, отколкото очаквайки да видя нещо по-особено, на стълбището влязох в Сумрака. Полицаят живееше на втория етаж — рядко дават служебни жилища на престижните високи етажи. На първия етаж нямаше нищо необичайно — синият мъх, паразитът на Сумрака, покриваше с равен слой всички стени, като беше особено силно избуял в ъглите, покрай радиатора и около вратите на асансьора. Всичко беше предсказуемо — покрай радиатора се целуват млади двойки, преди девойката да оправи дрехите си и да изтича към дома при мама и татко… А покрай асансьора псуват, когато открият, че пак е развален и ще трябва да се ходи пеша до дванайсетия етаж, или тихо се радват, предвкусвайки завръщането у дома… Със заучени движения хвърлих огън във всички посоки, изгаряйки паразита. Разбира се, той не може да се изтреби докрай, но за всеки Различен това е като да си изтриеш обувките, преди да влезеш в къщата.

Вторият етаж ме озадачи — синият мъх беше навсякъде, освен около една врата. Изглежда, той беше изпълзял надалеч от нея. При това съвсем наскоро, преди няколко часа. Тънките сини нишки бавно се оттегляха към синия килим — така се свива амебата, когато попадне на кристалче сол.

— Той живее тук — казах аз, връщайки се в реалността.

— Видя ли нещо? — поинтересува се Лас.

— Не, само дреболии.

Позвъних.

Измина почти половин минута, преди вратата да се отвори. Без въпроси и, изглежда, дори без погледа в очите — ритуал за всеки московчанин.

На прага стоеше ниска пълна жена. От типичните застаряващи източни жени в представите на московчаните — на младини явно е била красива, а сега — не особено, с някак тихо лице, сякаш вглъбена в себе си.

— Здравейте! — Леко пристъпих напред. — Ние сме от Управлението… Бисат вкъщи ли е?

Управлението — това е доста удобна дума. Кой знае защо, никой никога не пита от какво точно управление. Жената също не тръгна да разпитва.

— Влизайте — каза тя, отстъпвайки встрани. — В спалнята е…

Изглежда ни очакваха. Естествено, не точно нас, но очакваха някого.

Докато влизах, хвърлих поглед към аурата й. Нищо особено, разбира се. Човек.

Апартаментът беше тристаен, но малък, с тясно и неудобно антре. От отворената врата на хола гърмеше непознат рок.

Бях играч и бих могъл да поиграя

с онзи, който е измислил картите.

Винаги ми е вървяло, и съм вярвал,

че звездата ми няма да падне, но стана беда…

Животът ми е скъп, но все пак

безволевите ги избиват като молци.

По-сигурното избери —

Библията или колта.

Лас наостри уши — той обожаваше неизвестните групи; със съжаление поклати глава и изцъка с език.

Жената безмълвно ми подаде чехли, като взе един по-голям чифт от купчината до вратата. Лас не понечи да се събуе — тя изобщо не реагира на това.

Странно. Обикновено такива навици са много устойчиви. Нормално беше тя или да помоли и двама ни да се преобуем, или, по силата на модерните европейски традиции, не особено подходящи за Москва с нейния климат и мръсотия, да не предлага и на мен.

В хола на дивана седеше слабо момче с ноутбук на коленете. От ноутбука като змии се виеха кабели към тонколоните на пода. Хлапакът ни погледна и намали звука, но дори не ни поздрави, което е съвсем странно за източно момче. Сканирах и неговата аура. Човек.

— Оттук…

Последвахме жената към спалнята. Тя отвори вратата, пусна ни да минем и все така, без да казва нищо, затвори подир нас, оставайки в коридора.

Ах, тук ставаше нещо нередно…

Бисат Искендеров лежеше върху оправеното легло само по гащета и потник и гледаше в телевизора, окачен на стената срещу леглото. Всичко тук беше някак средностатистическо московско, практически без национален колорит, без никакви лични пристрастия: мебели от ИКЕА, килим, окачен на стената (мислех си, че вече не ги окачват така, това беше традиция от някакви мухлясали, брежневски времена), женско списание на едно нощно шкафче, купчина криминалета на другото. Тази спалния би могла да бъде във всеки един руски град. В нея би могъл да се търкаля в леглото мениджърът Ваня или строителят Ринат.

Не обичам жилища, в които собственикът не е оставил своя отпечатък.

— Здравейте, Бисат — казах аз. — Ние сме от Управлението. Станало ли е нещо с Вас? Болен ли сте?

Бисат ме погледна и отново се вторачи в екрана. Там даваха популярно предаване — възрастна лекарка с благи очи разказваше на народа за парапроктита. „А сега да помолим на сцената да излезе някой от залата, облечен с тениска или с риза без яка…“

— Здравейте — отвърна Бисат. — Нищо ми няма. Здрав съм.

— Но Вие сте напуснали дежурството си… — рекох аз.

И го погледнах през Сумрака.

Отначало си помислих, че с мен е станало нещо.

После осъзнах, че не е с мен. Но от това не ми олекна.

— Лас, погледни аурата му… — казах тихо аз.

Лас смръщи чело. И отвърна:

— Нещо не мога да я видя…

— Защото я няма — потвърдих аз.

Бисат чакаше търпеливо, докато си говорехме. После отвърна:

— Напуснах дежурството си, защото нямаше смисъл да дежуря.

— Разкажете ми за човека, с когото говорихте, преди да си тръгнете — помолих аз.

— Нещо не разбрах — изрече замислено Лас. — А нима има хора без аура?

„Представете си, че отворът на тениската всъщност е…“ — съобщи от екрана водещата.

— Преди да си тръгна, говорих с Дима Пастухов — каза Бисат. — Той не е лош човек…

— Преди това! — помолих аз. — Преди Дима!

— Преди Дима разговарях с продавачката на будката за цигари — каза Бисат. — Тя е симпатична жена, но много кльощава…

— Не, почакай — помолих го аз. — Бисат, когато Пастухов го заболя коремът и влезе в сградата на летището. Помниш ли? Ти спря човек, излизащ от залата „Пристигащи“…

— Това не беше човек — отговори много спокойно Бисат.

— А какъв беше? — възкликнах аз.

— Не знам. — Бисат си оставаше все така невъзмутим. — Но не беше човек. Няма такива хора.

— Добре, разкажи ми как изглеждаше този „нечовек“ — помолих го аз. — И за какво си говорихте.

— Той… — Бисат за пръв път се замисли над отговора си. И дори прояви някаква живост — протегна ръка и се почеса по корема. — Беше светлокос. Много висок. Имаше къса брада. И сини очи. Помолих го да си даде документите. Той отвърна, че няма нужда от това. Сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите. Аз… аз исках да го попитам какво си позволява. Но не го направих.

— Защо?

— А какво значение има?

— Вашият партньор Дима описа този… нечовек… по друг начин.

— Не знам как го е описал — отвърна спокойно Бисат.

Въздъхнах, събрах в ръка малко Сила и запратих към полицая заклинанието „Сократ“ — краткотрайно, но непреодолимо желание да се говори истината и само истината.

Заклинанието се понесе през Сумрака като концентрирана мъгла, премина през Бисат и отплува през стената към улицата. Ох, някой ще си изпати…

— Пробвай „Доминантата“ — предложи Лас.

Поклатих глава, гледайки легналия на кревата човек. Обикновен човек, на когото сега му беше „все едно“. Който нямаше аура. И през който преминаваха, без да го засягат, всякакви заклинания.

— Няма да помогне. Да вървим, Лас.

— Но…

— Да вървим — казах аз.

Бисат отново се обърна към екрана. Водещата обясни радостно: „И ето, в тези нежни дипли и гънчици…“

Жената на полицая ни чакаше в коридора. Музиката продължаваше да свири, само че по-тихо.

Вой, не вой, а резултатът е такъв:

за късмета трябва да платиш.

Но е късно да поливаш изсъхнала градина,

срещу пари живота не можеш да си върнеш.

— Ние си тръгваме — изрекох аз неловко. — Знаете ли… сигурно пак ще Ви се обадят. И ще дойдат… от работата.

— Искам да го откарам — каза изведнъж жената.

— Къде?

— Вкъщи. В Азербайджан. Има един такъв отач^[1], Юсуф. Лекува с билки. Всичко лекува. Не е само билкар, но и гам^[2].

— Магьосник? — попитах аз.

Жената кимна и стисна плътно устни.

— Откарайте го — казах аз. — Само че първо ще го покажете на нашия знахар, нали?

Жената ме погледна с подозрение.

— Той ще Ви навести днес — рекох. — Добър знахар е. Повярвайте.

— Какво му е? — попита жената.

— Не знам — признах си аз.

— Сякаш душата му я няма — рече жената.

— Изчакайте знахаря — помолих аз.

Излязохме от апартамента. Погледнах в Сумрака — синият мъх беше изпълзял още по-надалеч от вратата. Не му харесваше какво става там.

— Да вървим, Лас — казах. — При Хесер, и по-живо.

Но навън все пак ни се наложи да се забавим за минута. Пред входа стоеше двойка — момиче с едновременно разярен и объркан вид, и младеж, който разказваше въодушевено:

— А със сестра ти само се целувахме, но бяхме пияни. С Лена преспахме веднъж, тя дойде, когато теб те нямаше…

— Ще се наложи почистване — реших аз. — Заемам се с девойката, а ти свали от младежа „Сократ“ и го накарай да забрави всичко.

— Необходимо ли е? — попита замислено Лас. — Сам си е виновен, нека си сърба попарата…

— Грешките трябва да се поправят — казах аз. — Поне онези, което могат да бъдат поправени.

 

 

Лас явно мислеше, че вече това-онова ми е ясно и сега бързаме целеустремено към Хесер, защото на него със сигурност всичко му е ясно. Какъв е този тигър, защо жив човек няма аура (и заедно с това е загубил всякакъв интерес към живота), защо насочените към него заклинания го подминават. Всъщност аз нищичко не разбирах. И подозирах, че Хесер ще е не по-малко слисан.

Какво е всъщност аурата?

Тя е Сила. Същата тази Сила, която хората постоянно произвеждат, но не могат да използват. Силата изтича в пространството и покрива цялата Земя. Ние, Различните, я произвеждаме значително по-слабо и затова можем да я изтегляме от външната среда (горе-долу същото прави синият мъх, само че ние сме доста по-ефективни — и освен това умеем да мислим). Ако нямаш аура — значи нямаш Сила… нямаш жизнена енергия… Независимо дали си човек или Различен — вече си мъртъв…

Не, глупости си говоря! Как така може на някой да му липсва аура? Вампирите са мъртви, те се намират в състояние на „следживот“, но ето, че си имат аура. Своя, особена, вампирска, но имат. Надка — абсолютната вълшебница, имаща „нулева магическа температура“, също си има аура, и то каква!

Потърках челото си. Никога не се бях стремил да вникна във всички подробности на нашето съществуване. Мислех си — нека научната група да си блъска главите… Така или иначе всички тези теории са безкрайно далеч от живота.

И така… защо тези, които са мъртви, имат аура? И тези, които изобщо не излъчват „жизнена енергия“? И защо те са живи… колкото и да беше ужасно да поставям в една редица вампирите и Надя, положих усилия и се опитах да разгледам въпроса абстрактно. Без жизнена енергия не може да се живее… а мъртвите и „нулевите вълшебници“ не я произвеждат…

Стоп! Всичко е елементарно. Те не излъчват, но я консумират. На вампирите чуждата сила им дава посмъртно съществуване. Получава се, че… че тя осигурява живот и за Надя. Или, ако може да се направи някаква аналогия… дъщеря ми е като човек, чийто организъм не произвежда кръв. И тя живее благодарение на постоянни, непрекъснати кръвопреливания…

Намръщих се и се размърдах върху седалката. Беше ми неприятно дори да мисля за това. Може би защото никога не се бях опитвал да вникна дълбоко в това колко са свързани помежду си Силата, аурата и животът?

Добре, всичко това е отделен въпрос. Дори Надя да живее благодарение на чуждата жизнена сила, тя си живее и с нея всичко е наред. А как можеш да лишиш човек от сила, при това той да си остане жив? Без да го убиеш, без да го превърнеш във вампир, да го направиш някаква странна говореща кукла?

Не знам.

— Нещо се замисли — каза Лас.

— Аха — потвърдих аз.

— Слушай, имам един въпрос… Висшите виждат ли как душата отлита?

— Душата? — не разбрах аз. — Отлита?

— Ами да. Аурата — това е душата, нали? И когато човек умира, вижда ли се накъде полита аурата му? Имам предвид, че така може да се изчисли местоположението на ада и рая. Ако се вземат двама души, умиращи едновременно в различни краища на земното кълбо, и се засече посоката, в която отлита душата, чрез триангулация…

— Лас, аурата не е душа! — възразих аз. — Аурата е жизнената енергия.

— А аз си мислех, че е душата — разстрои се Лас. — Значи душата не се вижда?

— Не — отговорих. — И когато човек умира, аурата не отива никъде, тя изгасва.

В това имаше нещо. Във въпроса на Лас, в отговора ми…

Но не можах да го разбера, или поне не успях — преминахме под услужливо вдигналата се бариера на нашия паркинг. И се спряхме право пред Хесер.

Ето по какво се различава истинският Висш маг от новаци като мен — по опита си. И с умението да върши куп неща едновременно. Ако аз изпратя някого по задачи и после започна да следя действията му, сигурно бих почувствал, че бърза обратно с важен доклад. Но на мен би ми се наложило специално да се занимавам с това. А Хесер, изглежда, беше усетил приближаването ми ей така, между другото — и толкова се беше заинтересувал, че бе излязъл да ни посрещне.

— Разказвай — нареди кратко той, докато излизах от колата. — Бързо!

Щом трябва бързо, нека е бързо. Погледнах го в очите и превъртях в главата си разговора с Пастухов и посещението при Искендеров.

— Да вървим в кабинета. — Хесер се обърна. Да отваря портал за такова разстояние би било фукня. — Обади се на Светлана.

— Защо? — попитах аз, вадейки телефона си.

— Ще отворя портал във вашия апартамент. Да вземе Надя и да идва.

От страх по гърба ме полазиха хладни тръпки.

— Не, не виждам непосредствена заплаха — каза Хесер, без да се обръща. — Но случващото се изобщо не ми харесва. И имам нужда от всички московски Висши магове.

Само че — кои други? На Светлана се обаждам аз… тя кой знае защо не вдига телефона… Има я още и Олга… и това са всички магове извън категорията на Нощния патрул. Дневният в момента разполага само със Завулон. Те имат доста магове от първо-второ равнище, но с Висшите напоследък не им върви…

— А аз какво да правя? — извика обидено подире ни Лас.

— Мини през научния отдел и прати Инокентий при мен! — нареди Хесер. Той обичаше за всички наоколо да се намира работа.

Светлана най-накрая отговори.

— Антоне?

— Света, сега Хесер ще отвори портал в апартамента ни…

— Вече е отворил — отвърна спокойно Светлана.

— Вземи Надка и идвайте при нас.

— Спешно ли е? — уточни Света.

— Нека си вземат багаж за ден-два — подхвърли Хесер. — Но да не се туткат много.

Тази реплика изобщо не ми хареса. Изглежда, Хесер се канеше да приведе Света и Надя в „обсадно положение“. Като се има предвид, че ставаше въпрос за Висша вълшебница (макар и специализирала се в лечителство — както е добре известно, всяко лечителско заклинание със същия успех може да се използва и като бойно) и за Абсолютна — това, че Надя беше само на десет години, не я правеше беззащитна. Тя можеше да създаде най-банална „Сфера на отрицание“, но толкова мощна, че да не можеш да я пробиеш и с топ.

— Чух — каза Света. — Ей сега, слагам чисто бельо в чантата… Да донеса ли нещо за теб?

— А… — запънах се аз. — Е… два чифта чорапи, два чифта гащета…

— Ще рискувам да взема и чиста риза — реши Светлана.

Вече наближавахме кабинета на Хесер, когато все пак реших да се обадя — шефът вече не потрепваше, докато ходи, явно се беше свързал с всекиго, с когото е трябвало.

— Борис Игнатиевич, както виждам, сте разбрали какво се случва…

— Нищо не съм разбрал, Антоне — отвърна Хесер. — Нищичко. Дори не съм чувал за нещо подобно. И това… — Той прехапа устни, търсейки подходящите думи. — Това ме плаши.

Той отвори вратата и влязохме в кабинета му.