Сергей Лукяненко
Нов патрул (13)

Глава 3

Седемнайсети век не беше най-доброто време за щастливо детство. Впрочем, не беше особено подходящо и за буйна зрелост и спокойна старост. Да умреш беше не лесно, а много лесно. Животът беше само прелюдия към смъртта и посмъртното съществуване, в което малцина се съмняваха.

Понякога тази прелюдия бе дълга, но много по-често бе кратка.

Както за хората, така и за Различните.

— Слушаш ли ме, или спиш, момче?

Еразъм Дарвин беше на четиринайсет години и през двайсети век би се обидил на обръщението „момче“. Но през седемнайсети век това беше нормално. Всъщност един човек от двайсети или двайсет и първи век би взел Еразъм за дете на десет или единайсет години. Вероятно би го смутило, че и панталоните, и жилетката на Еразъм изобщо не се отличаваха от дрехите на възрастния му спътник, но това също беше характерно за тогавашното време. Децата не бяха нещо особено, изискващо специално отношение, храна или облекло. Бяха просто малки човешки същества, на които, вероятно, им беше провървяло да станат пълноценни възрастни. Дори на картините от най-добрите живописци на онова време телата и лицата на децата бяха неразличими от телата и лицата на възрастните — даже и погледът на художника да улавяше разликите в пропорциите, съзнанието му успешно ги отхвърляше. Момчетата бяха просто полумъже. Момичетата — полужени… Впрочем, момичетата променяха статуса си и ставаха жени много бързо и това не смущаваше никого. На местата, където беше капнала първата мая на цивилизацията, човешкото тесто набъбваше и се разливаше. Човечеството трябваше да расте. А за целта трябваше да се ражда повече, защото не беше в човешката власт да се умира по-малко.

— Не спя! — възмути се Еразъм.

— Тогава къде витае духът ти? — Спътникът на Еразъм го погледна гневно. Той изглеждаше на трийсет — сериозна възраст. Или щеше да е сериозна, ако беше човек. Но той беше Различен и единствено той самият знаеше на колко години е всъщност.

— Мислех си… за това… — Еразъм смутено разпери ръце.

— За това? — спътникът на Еразъм погледна с отвращение разцъфтялата ливада. — Кажи, момче, ти пчела, събираща нектар, ли си?

— Не.

— Тогава може би си вещица, варяща отвара?

Еразъм леко потрепна. Той се боеше от вещиците, макар че по всичко личеше, че сега те би трябвало да се боят от него.

— Не, учителю…

— Или си селянин, който ще пасе тук крави?

Еразъм мълчеше.

— Ти си Различен — каза твърдо спътникът му. — Ти притежаваш велика сила на прорицателство и пророчество. За теб е предназначена свише различна съдба, и нищо светско не би трябвало да те тревожи!

— А сигурно ли е, че е свише? — промърмори под нос Еразъм. Спътникът му чу, но за разлика от обикновено не се разлюти. Сви рамене, седна на земята, мачкайки тревите и цветята. После легна, гледайки към небето. И отговори:

— Виждал съм Различни, които крещят, че силата им е от Бога. Те постят, следват Божите заповеди и често ходят на църква. Не знам какво точно говорят, когато се изповядват… може би те си имат свои свещеници… Виждал съм Различни, които вярват, че Луцифер, светоносният княз на Мрака, им е подарил могъщество. Нощем те палят свещи от мазнините на покойници… ако знаеше само как кадят и вонят! Целуват отрязана козя глава и творят такива гадости, за които ми е противно да говоря. Но едно нещо ще ти кажа със сигурност — не съм виждал нито Бог, нито неговите слуги, и не съм срещал нито Сатаната, нито прислужниците му. Може би на тях просто не им е до нас. Може би нашата Сила си е просто Сила, както умението на птиците да летят в небето или рибите — да дишат вода.

— Не искам да паля черни свещи и да творя гадости — каза Еразъм за всеки случай.

— Ами не пали и не твори — отвърна равнодушно спътникът му.

— Но на мен ми е скучно в църквата, учителю — призна си Еразъм. И… и аз веднъж откраднах пени… и също вечер, когато Бети ми носи грейка в леглото, я моля да легне до мен…

— Слугините са създадени, за да радват господарите — отговори великодушно спътникът му. — А ти си нещо повече от неин господар. Ти си Различен. Постъпи с Бети както ти е приятно.

Момчето мълчеше. Мъжът го погледна накриво. Еразъм бавно прекарваше ръка над стъпканата трева и тя се вдигаше и се протягаше към пръстите му.

— В теб има сродство с царството на растенията — призна мъжът с неохота. — Това подобава повече на вещица, отколкото на маг, но Силата винаги намира неочаквани пътища… Ала не забравяй, че си пророк. Кой ще победи в битката на хълма?

— Кралят — отвърна Еразъм веднага. Примигна объркано и вдигна глава. — На кой хълм?

— Няма значение. Ти предсказваш бъдещето, макар и засега да е неумело. А кажи кой ще управлява сред триста-четиристотин години на капитолийския хълм?

— Негър ще седне на трона и ще го славят като миротворец, но ще прати той железни птици през океана, за да завладее съкровищата либийски и персийски, и ще има велика война и сътресения в света… — бавно, сякаш сънливо, изрече момчето.

— Хм. — Спътникът на Еразъм почеса върха на носа си. — Не, ти все пак още си далеч от главното пророчество. Твърде много грешки. Италианците вечно воюват с арабите, но как може чернокож да управлява в Рим? Персия — добре, но в Либия няма никакви съкровища, само пустиня, раждаща единствено безполезно черно масло. И даже след триста години в света да има железни птици, то какъв океан? Италия и Либия ги отделя само море. Не, много грешки… още не си готов. Има още време.

— Време за какво?

— Да се подготвим за идването на Палача.

 

 

… Сипах си още един пръст уиски. Попитах:

— Еразъм, значи Вие сте го наричали Палача?

— Да. Блейк го нарече Тигър… поет, сами разбирате… — Еразъм гледаше замислено в опушения отвор на камината, където светеха пурпурни въглени. — Тогава моят учител го наричаше Палача… или Безмълвния палач… или Палача на пророците… Може би последното е най-правилно. Той идва само при пророците. Тези, които се готвят да направят главното си пророчество.

— Защо? Кое е толкова важно в главното пророчество?

— То е глобално, в това е цялата работа — усмихна се Еразъм. — Да предскажеш война в Либия или полет до Луната — това са частни случаи. При цялата значимост на дадените събития. Първото пророчество трябва да засяга цялото човечество.

Няколко секунди се чудех какво именно в думите на Еразъм ми е направило най-силно впечатление. После разбрах.

— Човечеството?

— Да, разбира се. Първото пророчество е твърде глобално, за да засяга нас, Различните. Пророчеството винаги говори за хората. За човечеството.

— Какво може да е едно събитие, засягащо цялото човечество — започнах да размишлявам аз на глас. — Световна война?

— Например — кимна Еразъм. — Разбира се, дори Първата и Втората световна не са засегнали целия свят пряко. Но като цяло влиянието им е било глобално.

— Световните войни били ли са предсказани?

— Разбира се. Само че не предсказани, а пророкувани. Първата и Втората световна. Социалистическата революция в Русия…

— Комунистите могат да се гордеят — неволно казах аз. — „Събитие от световно историческо значение“, така наричаха в СССР революцията.

Еразъм се усмихна.

— А какво друго са пророкували пророците?

— Изхождайки от моята, неофициална информация — учтиво каза Еразъм, — с честта да бъдат първото пророчество са удостоени още създаването на ядреното оръжие, откриването на пеницилина, появата на рок музиката…

Погледнах недоверчиво към Еразъм, но той кимна уверено.

— Да, да, появата на рок музиката. А също публикуването на стихотворението на Едгар Алън По „Камбаните“, модата на миниполите, излизането на филма „Гръцката смокиня“, раждането на Алистър Максуел…

— Кой е този Алистър Максуел? — не разбрах аз.

— Починал е през шейсетте години на миналия век в Австралия — каза Еразъм. — Като бебе. Живял е по-малко от месец.

— И какво?

— Не знам. А филмът „Гръцката смокиня“ силно ли е повлиял на хората? Или миниполите?

— Миниполите са повлияли! — твърдо казах аз.

— Да допуснем. Вероятно Алистър също е повлиял.

— Как?

Еразъм разпери ръце.

— Понякога смисълът на пророчеството не се разбира веднага. Явно раждането на Максуел тепърва ще окаже влияние на цялото човечество.

— Половин век след като е умрял като бебе?

— Има много неща на света, приятелю Хорацио…^[1] Имало е още две-три странни пророчества, но там не ни се е удало да докажем, че това са именно пророчества, а не предсказания. Е, и това-онова, естествено, не сме чули. Заради Тигъра, или поради други причини.

— В това число и Вашето пророчество — казах аз.

Еразъм се смути.

— В това число и моето… Но знаете ли, аз много исках да живея.

— Трудно ми е да Ви упрекна в това — съгласих се аз.

 

 

Учителят разбуди Еразъм на разсъмване. Той изобщо не признаваше разликите между деня и нощта, а хората, естествено, не можеха да му попречат.

— Ставай! — каза учителят, затискайки с длан устата на момчето. — Мълчи и не шуми!

Еразъм изпълзя от леглото. Учителят вече му хвърляше дрехите — чорапите, панталоните, ризата, жилетката…

— Той е близо — каза учителят. Лицето му беше бледо, устните едва забележимо трепереха. — Успях да се измъкна… селото му отвлече вниманието…

— Селото? — не разбра Еразъм, обличайки се бързо.

— Да… Накарах хората да тръгнат срещу него… Това няма да ни даде нищо, освен време, Палачът винаги е педантичен, първо ще приключи с хората…

В леглото на Еразъм сънено се размърда някой, спящ в дълбините на пухените завивки. Учителят погледна в зачервеното лице на Еразъм и каза:

— Не буди Бети! Тя ще ни даде още някоя друга минута…

Еразъм се поколеба само за миг. После кимна и излезе през прозореца подир учителя си.

От градината полъхваше предутринна тишина и прохлада. Еразъм се промъкваше след учителя си, който тихо мърмореше в движение:

— Как можах… такава грешка… ти беше готов за пророчеството още отдавна… пропуснах предвестниците…

— Ако кажа пророчеството, Палача ще си отиде ли? — попита Еразъм.

— Да. Но само ако никой не чуе пророчеството. Или ако го чуят хората.

— А ако го чуеш ти…

— Пророчеството е за хората! — изрева учителят. — То ще се сбъдне, ако го чуят хората! Няма да се сбъдне, ако никой не го чуе. Ти самият няма да си спомняш, че си го казал, теб повече няма да те закача, но мен ще ме убие! За да не разкажа на хората!

— Тогава… — Еразъм хвана учителя си за жилетката. — Тогава си тръгвайте! Спомням си какво сте ме учили, ще направя всичко и ще кажа пророчеството!

— Няма да можеш — отговори учителят. — Не си готов. Нужен ти е слушател. Ти си твърде неопитен, за да пророкуваш в пустотата… не успях да те подготвя…

Той изведнъж застена, обхващайки главата си с ръце.

— Какво стана? — възкликна Еразъм.

— Аз съм глупак, момче… Трябваше да отбранявам къщата… а ти щеше да кажеш пророчеството на глупавото си момиче… Палачът щеше да си тръгне.

— И пророчеството би се сбъднало?

— Да. Това е лошо, всички пророчества са лоши… но ти би останал жив.

Учителят изведнъж се разсмя гръмогласно.

— Оказва се, че съм се привързал към теб, момче…

— А Бети… Той ще я убие ли?

— Палача не убива хора. Той ще изпие душата й — отвърна учителят. — Тя ще стане равнодушна към всичко, като сламена кукла.

— Тя и така не е много пламенна… — промърмори момчето.

Бяха се отдалечили почти на миля от къщата, когато до тях долетя женски вик — пронизващ, но кратък.

 

 

— Ние не знаехме, че пророчеството трябва да го чуе човек, а не Различен — казах аз. — Хесер се опитваше да уговори Кеша да пророкува пред него…

— Кеша? — попита Еразъм с недоумение.

— Да, това е момче пророк… Намерихме го в Москва, съвсем наскоро. Честно казано, затова и решихме да Ви притесним…

Еразъм поклати глава.

— Вашият Велик много рискува. Ако само той чуе пророчеството, то Тигъра ще се прехвърли от момчето на него… а Тигъра е по-силен от всеки от нас. Каква е ситуацията сега? Тигъра върви ли по следите му?

— Не, ние вече се справихме.

— И какво беше пророчеството?

— Не знаем. Никой не го е чул. Момчето беше само в стаята, в нашия офис. Успяхме да забавим Тигъра и момчето каза пророчеството си.

— Намирайки се в стаята абсолютно само? — Еразъм поклати глава недоверчиво. — Странно. Много странно. Всъщност крайно рядко се удава на някого да подготви пророка така, че той да може да пророкува без никакви свидетели. Това е сложно, обикновено или Тигъра успява преди това, или пророчеството достига до хората…

— Но ти нали си успял! — напомних му аз.

— Аз съм друго нещо. За мен никога не е мило голяма разлика между човек, куче и например дъб. — Еразъм се усмихна.

 

 

Палача ги настигна в покрайнините на гората. Той изглеждаше, сякаш върви със спокойна крачка, но разстоянието между тъмния силует и бягащите с всички сили Различни се съкращаваше с всяка изминала секунда.

— Бягай, момче! — каза учителят. Той се спря насред прашния междуселски път, минаващ през гората. — Бягай… постарай се да намериш някого и да му кажеш каквото трябва… Бягай!

В гласа му нямаше надежда. Той просто правеше това, което смяташе за нужно. Не заради високите си морални устои — той беше Тъмен. Може би му беше неприятно да живее в света, в който ще допусне Палача да хване ученика му. Може би просто не беше свикнал да губи.

Понякога мотивите на поведението на Тъмните са много трудни за разбиране.

— Ей, Сумрачна твар! — извика мъжът. — Аз съм Висш маг на мрака! Няма да минеш през мен! Отстъпи!

Палача дори не забави крачка. Еразъм видя как от ръцете на учителя му израснаха и легнаха на земята шумолящи бичове от син огън. Бичовете потрепваха, сякаш готвейки се самостоятелно да се хвърлят върху врага.

Палача не забави крачка.

Еразъм разбра, че учителят му няма да може да направи нищо. Че ще се бие — минута, две, три, че бичовете от тъмен огън ще разкъсват земята и въздуха, безсилно удряйки тялото на Палача, а после ще настъпи мигът, в който Палача ще смачка учителя, ще го размаже, ще го хвърли настрани и ще продължи нататък. Подир пророка.

Той не просто разбираше това. Той го виждаше като наяве.

Еразъм вече знаеше какво е това. Това беше не просто привидение, което може да не се сбъдне. Това беше предвестник на пророчество… той виждаше съдбата на Различния, значи така и щеше да стане… със сигурност… почти със сигурност… ако той не кажеше пророчеството, истинското Първо пророчество, което ще промени света и ще промени съдбата…

Той преглътна заседналата в гърлото му буца. Огледа се. На три крачки от него имаше стар хралупест дъб. Еразъм се хвърли към дървото, застана на пръсти, протегна се — хралупата му беше малко нависоко. Пъхна глава в тъмния, миришещ на гнили листа отвор. Вътре нещо зашумоля — горска мишка, намерила убежище в хралупата, панически се мушна в процепа на дъба.

На Еразъм това му беше безразлично. Честно казано, той не смяташе, че хората, растенията и животните се различават по нещо помежду си.

Той затвори очи. Би затиснал и ушите си, но му се налагаше да се държи за ръба на хралупата. Затова просто се опита да не чува нищо — нито гласа на учителя, нито свистенето на огнените бичове, нито заплашителният, наподобяващ ръмжене на тигър (Еразъм никога не беше виждал тигри, но предполагаше, че ръмжат именно така) звук, който издаваше Палача.

Да се отдалечи от всичко.

От миналото.

От настоящето.

От бъдещето.

Миналото не е важно. Настоящето е несъществено. Бъдещето е неопределено.

Той не е някакъв си там предсказател. Той е пророк. Той е гласът на Съдбата. Той ще каже това, което ще стане истина.

Нужно е само някой да го чуе. Непременно.

Но с какво е по-лош този стар дъб?

Момчето си представи сянката си, легнала на дъното на хралупата. И наведе глава към нея.

… Еразъм отвори очи. Учителят му седеше до него, отпуснал безсилно лявата си ръка. Тя изглеждаше сплескана, като сдъвкана.

— Палача… — прошепна Еразъм.

— Ти успя, момче — отвърна учителят му с недоумение в гласа. — Не мога да си представя как, но ти каза пророчеството си в пустотата. И палачът си тръгна. Миг преди да ме убие.

— Не го казах в пустотата — отвърна Еразъм. — Казах го на дъба.

Върху лицето на учителя се появи лека усмивка.

— А, така значи… Е, навярно любовта ти към дърветата не е напразна. Навярно това е част от дарбата ти. Предвиждане на това, че само като обикнеш дъба и трепетликата, ще успееш да се спасиш.

Той се разкикоти и се смя дълго, до сълзи, преди да се изправи и да изтупа от дрехите си прахта и мръсотията. Върху тях останаха тъмни петна, но това не смущаваше учителя.

— Тогава дойде моментът да се сбогуваме, млади Еразъм. Знаеш какви са способностите ти, ще успееш да се погрижиш за себе си. Ако поискаш власт и сила — ще ги получиш. Сам или в Дневния патрул.

— В Дъблин?

— В Дъблин, Единбург, Лондон. Във всеки град на света, който го има или ще го има.

Той даже потупа Еразъм по рамото, преди да се обърне и да продължи нататък по пътя. Навярно наистина този ученик му беше харесал. Но той, разбира се, не се обърна.

Еразъм поседя малко в прахта, размишлявайки. Страшният враг беше изчезнал. Съмваше се.

Животът обещаваше много интересни неща, а Еразъм беше жизнелюбив.

Реши да се върне в къщата и да види какво е станало с Бети. Може и да не беше толкова лошо, че тя е станала равнодушна към всичко. Може би сега щеше да му позволи някои неща, които по-рано отказваше с кикотене…

 

 

Помълчах известно време. После казах:

— В книжката е написано, че това е бил бряст.

— Дъб — отговори веднага Еразъм. — Аз не обичам особено брястовете. Дъбовете са много по-дълбоки и съдържателни.

— А как се казваше учителят ти?

— Предполагах, че знаеш — отрони Еразъм.

— Вече се досещам, но…

— Той се казваше Завулон. Ние повече никога не се срещнахме, но както знам, той вече от много години е ръководител на московския Дневен патрул. Вие се познавате, нали?

— Проклятие, та той можеше сам да ни разкаже всичко веднага! — възкликнах ядосано аз. — Той вече си е имал работа с Тигъра!

— Завулон никога не разказва всичко — отвърна Еразъм.

— А ти, Еразъм?

— Аз също — усмихна се Еразъм. — Аз не си играя на патрулните игрички, благодаря покорно! Но всичко разказват само идиотите. Информацията е и оръжие, и стока.

— Ако е стока… то ми се струва, че ни дължиш нещо — подхвърлих аз напосоки, гледайки към нелепия бонзай над камината.

Еразъм се намръщи и също се вторачи в подаръка на Хесер.

— Дължа ви — призна той неохотно. — Само не разбирам какво точно… Добре, питай. Ще отговоря още на няколко въпроса. Да речем… на три. А после ще е мой ред да питам.

Ох, тези стари магове с техните формалности! Три въпроса, три отговора…

— Каза, че си ме чакал — казах аз. — Че ме чакаш отдавна, че си ме мислел за французин…

— Може и да е за добро, че си руснак — каза Еразъм. — Не ви обичам особено много, ще извиняваш, още от времето на Севастополската кампания. Но французите ги обичам още по-малко.

— Още от времето на Стогодишната война… — промърморих аз.

— Почти. Но вие, руснаците, сте в миналото. Вие сте мъртъв враг, а мъртвия враг можеш и да го уважаваш, и да го съжаляваш.

Някак си не очаквах от себе си подобна реакция. Чашата се пръсна в ръката ми, парчетата стъкло и остатъците от уискито опръскаха пода, а в погледа ми явно се беше появило нещо неприятно. Еразъм моментално вдигна ръка в успокоителен жест.

— Стоп, стоп, стоп… Това е само мое мнение, мнението на оттеглил се от активни дела предсказател. Аз… не отчетох, че вие сте още съвсем млад, Антоан. И бях излишно рязък.

— Не е точната дума — изрекох аз полугласно.

— Никой от Великите не се свързва с народа, от който е произлязъл — каза примирително Еразъм. — Но Вие сте млад, забравих това. Приемете извиненията ми, Анто… Антоне.

— Приемам ги… — отвърнах мрачно аз.

— Наистина те чаках — каза Еразъм. — Работата е там, че едно от моите пророчества засягаше мен самият. Там нямаше нищо особено… няколко думи. „И накрая ще дойде при мен Антоан, който ще узнае смисъла на първото и ще чуе последното.“

Намръщих се.

— За какво е това?

— За мен — поясни Еразъм. — Твоето посещение вероятно означава, че скоро ще умра. А ти ще узнаеш смисъла на първото ми пророчество и ще чуеш последното.

— Какво се казва в първото ти пророчество? — попитах аз.

— Това вторият въпрос ли е? — уточни Еразъм.

— Да!

— Не знам — усмихна се старият пророк. — Нали ти разказах — изкрещях пророчеството в хралупата на стар дъб.

Наложи ми се да помисля половин минута, преди да задам третия си въпрос. Беше безполезно да споря по повод на бездарно пропиляния втори.

— Разкажи ми ясно и разбираемо по какъв начин мога да чуя първото ти пророчество.

Преди да отговори, Еразъм си наля още уиски. Попита:

— Сигурен ли си, че искаш това? Изминаха двеста и петдесет години, но току-виж това пророчество още не се е изпълнило. Тогава ще е достатъчно да го чуеш и ще стартираш тайнствения механизъм на пророчеството… Първо, то може да се изпълни, ако го преразкажеш на някой човек. Второ, докато го знаеш само ти, ще те преследва Тигъра.

— Искам това — отговорих аз. И си спомних за лежащия в джоба на якето ми телефон играчка със записаното в него (вероятно) пророчество на момчето Кеша.

— Може и да си прав — каза Еразъм. — Знанието е великолепно изкушение, пред което е трудно да се устои…

Той се изправи и се приближи към бюфета. Отвори го. Извади от вътрешния ъгъл нещо тъмно, прашно… подържа го за миг в ръка, разглеждайки го — и се върна при мен.

— Заповядайте, Антоне.

Взех малката тъмна чаша… или по-скоро бокал — имаше широк връх и малко столче, покрито с проста резба. Чашата беше учудващо лека.

— Дърво — разбрах аз.

— Дъб — уточни Еразъм.

— Това е…

— Със сигурност не е Граалът, разбира се — уточни Еразъм. — Аз сам я изрязах от онзи дъб.

Погледнах въпросително стария пророк.

— Не знам — каза Еразъм. — Как точно да се чуе предсказанието — не знам. Но растенията също имат памет. И то е някъде там… моето първо пророчество.

Помислих малко и допрях бокала към ухото си. Заслушах се в лекия шум на собствената си кръв. Уви, никакви гласове…

— Може би да сипя в нея вино и да го изпия? — попитах аз.

— Тогава по-добре уиски — изкикоти се Еразъм. — Ако изпиете достатъчно, ще чуете всичко на света.

Видът му беше доволен, сякаш току-що е изрекъл хубава шега.

— Струва ми се, че хитрувате — казах аз. — Вие или знаете… или поне имате предположение как може оттук да се получи информация.

— Възможно е — дори не опита да спори Еразъм. — Но нали и Хесер не разясни смисъла на подаръка си? А на мен не ми се иска особено много да чуеш пророчеството.

— Трудно ми е да Ви упрекна в това… — съгласих се аз. — Макар че Вие се отнасяте към предсказанието на собствената си смърт някак… спокойно.

— Към пророчеството — поправи ме Еразъм, обърна се с гръб към мен и протегна ръце към камината. — Но нали знаете колко са неясни пророчествата. „Накрая“ — чий край? Моят? Или на цялото човечество? Или се има предвид просто края на деня?

— Едва ли е краят на деня — казах аз. — Сега е сутрин.

— Трябваше да Ви помоля да наминете вечерта! — плесна с ръце Еразъм. — Макар че… има още един вариант! „И накрая ще дойде при мен Антоан…“

Аз мълчах.

— Може би става въпрос за Вас? — предположи любезно пророкът, поглеждайки ме накриво. — И Вие сте дошли при мен преди своя край… и наистина, ако Тигъра тръгне подир Вас…

— Ето затова Тъмните не Ви обичат — казах аз, изправяйки се. — Благодаря за чашата.

— Не се обиждайте, Антоне. — Еразъм или се смути, или се направи на смутен. — Аз само искам да Ви предпазя и да Ви покажа всички възможни тълкувания на пророчеството…

— Кога общувахте за последно със Завулон? Отдавна ли? — попитах аз рязко.

— Позволете ми да не отговарям на този въпрос… — изрече с въздишка Еразъм.

— Считайте, че вече сте ми отговорили — казах аз. — Поздравете от мен учителя си.

Тъй като бяхме в Лондон, сметнах, че имам право да си тръгна по английски — без да се прощавам.